След толкова години чакане за продължението на един от най-добрите шутъри екшъни евър ще кажа, че Mafia 2 е много добра. Графиката е страхотна, физиката е супер реалистична, моушън кепчъра е перфектен, историята е добра, има емоция, има тръпка. Само че има и нещо друго. Разработката й отне твърде много време. От излизането на първата изминаха 8 години без 4 дни. 8 години са светлинно разстояние в гейминг бизнеса. За последните 8 години се случиха страшни неща. Най-малкото излязоха около 150 GTA-та, които тотално попиляха жанра и оставиха много малко място за оригиналност. Първата Mafia беше в пъти по-добра от GTA 3 и за разлика от него, нея я изиграх с удоволствие до края. Обаче после нещата се обърнаха.

M2 има собствен живот и светът й не е този на GTA. Това определено я спасява от сравнения, но не и от очакванията на играча. Моите очаквания бяха частично оправдани и щях да съм доста по-недоволен, ако, както вече казах, играта нямаше невероятна атмосфера и визуално съвършенство, което те поглъща и не ти оставя време да се чудиш дали еди кое си не е можело да се направи по-добре. Истината е, че е можело. Много неща са можели да бъдат направени по-добре, но другата истина е, че ако се опитваш да пуснеш перфектен продукт, накрая ще го издухаш. За справка, DNF.

Играта има сериозни хардуерни изисквания и предполагам има защо. Изглежда просто фантазе. В голяма част заради текстурите, но рендъра също не лъже изобщо – светлинните ефекти, сенките, всичко е супер. На 1680х1050 с всичко на макс нямах ядове докато не пуснах PhysX да видя дали ще ми създаде проблеми, както се е случвало преди. Ами създаде. Сигурно защото е на nVidia, а аз ползвам конкуренцията. В някои сцени постигнах 1 fps. Махнах го и нещата се оправиха. На застаряващият ми вече хардуер се играе съвсем нормално – 30-40 fps.

Звукът е перфектен. Дублажите, пукотевиците, околните звуци са шест. Музиката е супер досадна, радиото е нетърпимо. Има две или три станции, повтарят се едни и същи песни и реклами и определено не искам да го сравнявам с богатството и идиотията в GTA, защото няма да се изкажа добре. Малко са попрекалили с употребата на fuck и производните му.

Физиката и в първата част беше епична, обаче тук е невероятна. Специално при трошенето и поведението на автомобилите е работено усилено. Телата падат също добре или излитат като ги нахамалиш с помпата. Юмручните сцени са добри, фаталите са особено приятни, макар и не много оригинални. Понякога има изненади. Едно деденце такива тупалки ми набуха с пъргавина на газелка, че щях да падна от смях. Бахти нинджата. Обаче от там чичко му направи една контраатака, три бързи в тиквата, шут в зъбите и тоя с такова пъшкане и реване падна че вече се смях на глас.

NPC-тата са доста тъпи и имат някакви скриптирани действия, но не и собствено AI. Нямах проблем да пердаша цели стада куки с автомати докато ме гърмят други кавали докато обирам кръчма. Куките имат досадното свойство на тези от GTA 3 просто да те таранират с колата и да натискат докато спреш. Обаче не знам защо много рядко се сещаха да излязат и да ме разцепят докато седях заклещен в стена. Сещаха се чак когато аз излизах и ги подкарвах с томсъна, ама беше късно.

Историята е интересна, но определено не очаквах да стартира като Call of Duty и нещо набърчих нос. За щастие, това е кратък епизод и после нещата си идват на местата. Завъртат се едни сложни сценарии, в които по едно време изтървах нишката кой кой беше и какво искаше. Връзката с първата част се прави когато се оказва, че нашите двама калпазани, са ония, които накрая убиха нашия герой тогава – има такъв епизод и през цялото време някак ме глождеше съмнението, че ще се окаже точно така. Сложните врътки за съжаление остават леко висящи и в края историята седи нехомогенна и недовършена.

Хареса ми идеята за пимпването на колите, което макар и ограничено е фънки. Custom промяната на номера е перфектна, а шестте позиции точно стигат всичкит ми коли да носят “PRO 01″ или “PRO-01″, когато другия го издирват. Цикламената боя също веднага ми стана любима. Pimppwnmobile ftw!

И това е едно от малкото неща, за които човек може да си похарчи парите, защото другото в общи линии се краде, а оръжие си купих точно веднъж – една пушка; другото го взех от убитите. И в тази връзка искам да ви дам един акъл. Ще се постарая да не звучи като спойлър, обаче има един момент, в който се виждате с над 10 бона в джоба. Цапардосайте си няколко коли и ги пимпнете всичките. Не си оставяйте и една стотинка – ще заминат, забравих в коя част. Ако знаех предварително, щях да си напълня гаража с ебати резачките, а така останах само с 5, при това не от най-приятните.

Екстра съдържанието е интересно – снимките, арта, енциклопедията на колите. Но по-интересна е възможността за сваляне на допълнително съдържание. Първият допълнителен епизод трябва да излезе на 7 септември и ще се казва Jimmy’s Vendetta. Ще струва 10 долара и ще предлага 30 мисии. И имам чувството, че работата отива на франчайз. Което ме изпълва със смесени чувства.

Тъй, сега за трите основни проблема на играта:

1. Нивата са неритмично разпределени. Нещо като геометрична прогресия, ама не точно. Започва елементарно, частите са кратки, към края е точно обратното. Има дразнещи моменти, в които откриваш, че трябва да преиграеш нещо от началото заради някаква много тъпа грешка, а всичкия прогрес, който си направил междувременно с разни глупости – крадене, убиване, пимпване на коли отива на вятъра. След третия път започва да нерви, да убива желанието да правиш каквото и да било извън сюжета и най-общо казано да убива играта. А реално, на второ четене, играта е супер линейна – няма много възможности за цъкане извън сюжета и без това. И на практика стойността й на преиграване е нула. Липсата на free roam по картата е тотално wtf, дори и без допълнителни мисии.

2. Супер кратка е. 12 часа и 45 минути с всички досадни преигравания. При типично време за игра от над 100 часа в което и да е GTA, това е просто смешно и обезсмисля всичко. Осем години за 12-13 часа игране? Айде, 15 ги кажи… 20 ги кажи. Баси шегата.

3. Изглежда недовършена. Накрая остава усещането, че от първоначалните големи планове и добри идеи не е останало кой знае колко. Не знам, не са успели да спазят сроковете ли, какво, обаче играта изглежда супер орязана, претупана и свършва по никое време. Същата работа като Mirror’s Edge – голям и внушителен град, направен, изпипан… и за нищо смислено не можеш да го оползотвориш. Гледайки картата, обиколил съм 1/3 или дори 1/4 от него. Например цялата лява част на картата ми е неразкрита. Просто защото там е нямало никаква мисия.

Анализ и заключение на ИБАХТА
Графика: 9
Звук: 7
Сценарий: 7
Геймплей: 5
Физика: 8
Емоция и динамика: 8
Заключение: при всяко едно положение играта е епично и дългоочаквано завръщане и си струва изиграването. Не съм сигурен обаче за петдесетте долара.

p.s. кажете, че катафалката ми в цвят детско пролетно разстройство металик и номер “LOLDED” не е гигантска!

Готина опашка. Опитвам се да позная на какво животно е принадлежала. Иначе, да – безценни емоции е много точно казано.

Отдавна съм впечатлен от митинговата демокрация в някои компании. И от слогановата креативност. Първо беше “Специалистите в брашното”, което е един убер пример и трябва да се учи във вузовете. Напомня ми за Макс и Мориц и някак затвърждава мнението ми, че детските книги се пишат от фрийкове и най-общо от изроди с много притеснителни вътрешни пориви за педофилия и насилие. Ако не си спомняте или не сте чели това уникално произведение, накрая двамата калпазани биват хвърлени в мелницата от мелничаря и тотално им се ебава мамичката, защото после кокошките патките изкълвават (?!) смлените им тела. Не помня дали ги и изкендзваха накрая, но не мисля че е от значение. Вероятно творецът не е чел тази книжка и в никакъв случай не намира нищо виолентно в идеята да набухаш специалистите в брашното. Същата работа е и с тоя на Doka. Сигурно и той не намира нищо особено в набухването на експертите в кофража. При това, не кой да е, а the Кофражът. Който явно е нещо като пясъчните червеи на Blenjeel.

- Казвате, че сте експерти, значи?
- Ама ние такова…
- Колко хилядарки консултантски прибрахте, мама ви дейба!
- Ама не, чакайте, моля ви се, станало е недоразумение!
- Разбира се, че е станало недоразумение. Цеко, дайте ги на Кофража!
- Не-е-е-е-е-е хлгф гълг булп плуп плоп

Половин година по-късно…

- Браво, сградата е качествено построена! Заповядайте акт 15.
- Но разбира се, експертите лично се увериха в качествата на Кофража, ха-ха!
- Ха-ха! Чухте ли всички? Ето така трябва да се работи!

Не знам какво още си мислят, че трябва да се построи в тоя цирк, ама да са живи и здрави. Така или иначе кланът Борисови сложи чертата на прахосването на време и пари по българското черноморие. И дори няма да си изгубя времето да пиша пътепис какво и къде сме правили това лято. Просто си направете добро и не ходете където и да е тук и толкова. Ако сте забравили, ще ви припомня миналогодишните циркове и ще кажа само, че и тази година е същата хуйня.

Преди да кажа друго, ще кажа едно – фотоепилацията е пълен ташак! След поредица сеанси в началото на годината, в които космите на гърдите ми действително видимо оредяха, месец след като приключих те започнаха да никнат отново, а сега елате да ме видите на какво приличам. И само като си спомня цената от 220-250 лева на сеанс, ми идва да ударя едно коляно в челото на някой, ма-да-фа-ка!

Затуй крачката обезкосмих с верния Бодигрум. За незапознатите пояснявам, че той не е епилатор, а по-скоро комбо между тример и електрическа бръсначка и в следствие на това след процедурата все пак остават връхчетата на космите, които, ако сте ербапи после можете направо да изплющите с епилатор, или да отидете на кола маска – дължината на космите е идеална. Ако сте по-малко ербапи, но все пак перфекционисти – просто се покрийте с крем-депилатоар. Аз лично обаче избягвам такива груби химии, освен ако много не се налага, а на кола маска и епилиране ще ме видите само в случай, че остават два часа до катаклизъм.

Следствия от обезкосмяването:

1. Всеки полъх на вятъра се усеща с невероятна сила; в началото е много шокиращо и студено;
2. При къпане се изразходва в пъти по-малко душ гел и вероятно хигиената отива едно ниво нагоре;
3. Белият цвят, който се разкрива отдолу надминава и най-смелите очаквания;
4. В първите дни може да има лек боцкащ дискомфорт на местата, където кожата се търка;
5. Ахъм, прощавайте дамите… за камбаните изведнъж се появява толкова много място, че от време на време може да се чудиш дали изобщо още са там;
5.1. Боксерите пък се веят като националния флаг;
6. Космената покривка чувствително се сгъстява още след първото махане;

И едно интересно наблюдение – от всеки корен излизат по 2 или 3 косъма, което сигурно обяснява значително по-голямата гъстота в тази зона.

А сега – на плажче.

Кога минаха два три месеца не знам, ама ей го на фактът. Мързел, майка. Anyway, в края на март семейство Борисови се похендри връз възголям пътнически кораб и обиколи южна Европа и малко, колкото да не е без хич – северна Африка…

Геноуа

От тук тръгват повечето кораби по средиземноморски и африкански дестинации. Първото, което прави впечатление е архитектурата – потресаваща смесица от ориент и античност. Градчето е разположено супер стръмно и ако човек издаяни да се качи на някоя по-височка платформа и го огледа, ще види, че 90% от него са застинали пряко сили в 60-те.

Новите сгради са покъртителни в опита си да съчетаят кич и история. И трябва да кажа, че много добре им се е получило. Драмата на съвременната българска архитектура ряпа да яде пред онова, което може да се види тук.

На летището е някаква тотална анархия – никой не проверява документите на пристигащите. Такси от там до отдалечения на 4-5 километра централен кей струва между 20 и 30 евро. Предвид, че от ШДГ в Париж почти до Парк Де Пренс таксито е 50 евро и се пътува около час, това ми се стори меко казано шано.

Около кейовете е територия на черни като нощта и жълти фрийкове. Излизат от някакви мазички нонстоп в безумни племенни екипчета и просто киснат по улиците. Около аквариумът обаче стават агресивни в опитите си да продадат на всеки турист тъпа дрънкулка. Мен например ме дърпаха за ръкава и ми викаха “Ей, плейбой”.

Това е снимка от прозореца на хотела. Обърнете внимание, че се води… първи етаж! Високо е към 15 метра, таваните са на нещо тип 5. Наляво по уличката е пристанището и всички врати са негърски дюкянчета. Надясно вечерите се събират тинейджъри, пушат коз, напиват се като животни, крещят и чупят. Точно пред едно иначе приятно на вид ресторантче, в което отказаха да ни настанят вътре, защото имало маси само за четирима. Масите за двама са отпред на дървеното пиедесталче с шарените тенти и имаше само една свободна. Нашият отказ пък да седим на 10 градуса отвън предизвика голямо учудване и поглед “Я па тия” и у съдържателя, и у гарсона.

Обиколката на централните части отнема час, час и половина пряко сили, в които включваме седенето на стълби и близане на огромен сладолед с нечовешки вкус. От аквариумът тръгва влакче, което прави панорамна обиколка на града, а друго обикаля крайбрежната ивица. Най-забележителното нещо в целият град е самият аквариум. Струваше 18 евро на човек, ако правилно помня, но е демонстрация на нещо красиво и грандиозно, което ние тук никога няма да имаме. Със снимката на медузата участвах във фотоконкурса на кораба, но не го спечелих.

Едно от нещата, които никога не съм разбирал навън е как може морската храна да е толкова евтина, прясна и вкусна.

Тази паста беше повече морски продукти и по-малко паста. Беше просто невероятна. Въобще не си представям денят, в който ще отида примерно в Пикадили и ще извадя 70-80 лева за омар, престоял няколко месеца в аквариума, когато навън хората се разцепват от такива неща за без пари. Което, между другото, е една от не маловажните причини човек да ходи навън, а на един по-радикален етап – и директно да емигрира на море или океан.

И само италианец може да изцепи такъв знак.

Марсилия

Марсилия е втората спирка по пътя. От екскурзоводката с мъжкото име Паскал научаваме, че пристанището е дълго 70 километра и е четвъртото по големина в Европа след Ротердам, Антверпен и Хамбург.

Научавам също, че Марсилия е два пъти по-голяма на територия от Париж, но в нея живеят едва 800 хиляди души. И на фона на това има ебаси задръстванията. Самият град много ми хареса. Един такъв разлят и открит е. Предполагам обаче тази откритост е голяма кучка когато задуха мистралът. В Марсилия също така сервират рибена чорба с хуй (huile). Хуят е местната чеснова майонеза. Марсилчани обичат чесъна и е напълно нормално едно домакинство да избуха 20 кила годишно.

В залива се намира островът с крепостта на Граф Монте Кристо. Тоест тази послужила за сцена на романа.

Пъстрата палитра националности е напълно очаквана. Африка е ей там. Това беше някакъв монумент в чест на арабските войни, но забравих за какво. Съвременните араби шетат около яхтеното пристанище и се опитват да ти пробутват някакъв техен си вестник. На яхтеното пристанище се намира и “най-малката фериботна линия в света”, дълга 200 метра и прекарваща мързеливите граждани, които не искат да обиколят 200-300 метра по пътя, за да минат от единия бряг на другия. Казва се “Фери боáт”, като имаше някаква игра на думи, но не мога да се сетя каква беше.