Блог Стара София

Пиърс О’Махони и неговото софийско сиропиталище

2026-05-01T17:50:00.010+03:00

ЕДИН ГОЛЯМ БЛАГОДЕТЕЛ

(Из списание "Нива", бр. 5 от 1930 г.)

Пиърс О’Махони или Ди О’Махони, благородният ирландец, изгледалият тридесети и пет сираци, спасени от турските свирепства, извършени след потушването въстанието в Македония и Лозенградско, през 1903 г., се помина на 2 ноемврий.

Един ден, разположен у дома си, чел в един вестник описание на страданията на българското население, вследствие въстанието през 1903 год. и си казал: — Що правя аз тук, задоволен само със себе си, при такива страдания, пред такива варварщини над едно заслужило по-добра участ население? И решава да се притече в помощ.

Питомците на сиропталището с Пиърс О'Махони (в средата)

Заминава за Цариград, вижда се с Н. Б. Екзархът и определил благодетелската си дейност — ще открие в София сиропиталище за избавилите се от турските изстъпления сираци.

Пристига в София, със съдействието на Н. В. Преосвещенство митрополит Партений и видни българи, образува настоятелство по приготовление устава на проектираното сиропиталище, с митрополита за председател. Купува къща, с пространен двор, урежда у нея потребното за пансион да побере 30 до 40 сираци, и тръгва да посети пунктовете, в които са забегнали бежанци от турските жестокости. Събира до 35 момчета сираци и ги настанява в дома-сиропиталище, булевард „Скобелев“, при руския паметник. Сиропиталището се нарече Св. Патрикий, патрон на ирландците.

Г-н П. О’Махони беше горещ патриот ирландец.

Г-н О’Махони направи всичките му питомци да се възпитат в български дух и в българската православна вяра. За наглеждането на пансиона той повика две англичанки сестри, той сам, със съпругата си, се установи в самото сиропиталище и лично полагаше бащински грижи за сираците. Аз лично съм наблюдавал, как грижливо приемаше пристигащите сираци в нечисти, разкъсани дрехи; как с ръцете си чистеше главите им от нечистотии. Всеки празничен ден той ги придружаваше, облечени в дебърска носия, на черковната служба, той, с позволението на митрополита, дори се черкуваше с тях.

Освещаване на сиропиталището от софийския митрополит Партений, март 1904 г.

Тесногръдните наши протестанти укоряваха тоя добър християнин, дето издържал толкова сираци и не ги възпитавал в своята прочистена протестанска вяра. Той казваше, всичките християнски вери са добри при добро възпитание в тях. Г-н О’Махони продължи грижите си за питомците си от 1903 г. до 1914 г„ докато всички бидоха настанени. Трима свършиха военното училище. Във великата война седем взеха участие като офицери. На трима даде висше образование в Ирландия, трима изпрати в Америка. От тях няколко свършиха земледелско училище, други столарско. Той лично се грижи за питомците си до напущането на нашата страна. Преди избухването на Великата война, след втората Балканска война, той обнародва в брошура сума писма в защита на българската кауза, до г. Л. Харкърт, бивш министър, държавник от школата на Гладстона, негов приятел и бивш колега в парламента.

В брошурата е поместена картата, приложена към сръбско-българския договор от 1912 г., определяща спорната зона на юг, от която сърбите се бяха отказали на каквито и да е претенции. Брошурата се издаде и на български. Английската претърпя три издания.

Благодетелят Пиърс О'Махони в македонска носия - облеклото на сирачетата от "Св. Патрикий"

От 1914 г. до смъртта си той се бе оттеглил в имението си в Ирландия, което завеждаше негов питомец агроном, българин.

Помина се г. О’Махони в имението си, на 80 годишна възраст и остави незаличими благодеяния за българския народ. Рядко са хората, които са работили тъй дълго, тъй усърдно и благотворно за чужд народ, подбудени от чисти хуманни чувства. Той е един от редките благодетели на нашия народ. Той оставя син, задомен.

П. Маттеев

Деца без подслон

2026-05-01T16:17:00.000+03:00

ДЕЦА БЕЗ ПОДСЛОН

(из списание "Подслон", април 1936 г.)

Те са много. И навсякъде. При някои възлови улици те са гъмжило. Боси, дрипави, немити, с дръзки погледи, често с наведени очи...

Навсякъде те дебнат някаква плячка.

Ето — пресечката на „Клементина“ и бул. „Ботев“. Площад „Възраждане“. Гальоти, широки открити коли за багаж, работници, които чакат някой да ги потърси, хамали с груби въжета на рамене. Тук човешкият поток е гъст и буен.

По каменната улица труполят гальоти с каменни въглища. Зад последната гальота върви дрипав гаврош в широки чизми. Черното му широко палто е превързано с канап. Мургавото му лице е похлупено със смачкан каскет. Той върви близо до дясното колело и с устремен поглед преценява едрите буци каменни въглища, които подскачат пред очите му, като мираж...

Там, дето всички тичат улисани, със запалени глави от сметки и грижи, не е трудно да се открадне една буца от някоя гальота. Стига да си майстор и да си предвидил всичко...

В един миг, когато гальотата поспре, мургавото момче протегна ръце, дигна една буца, смъкна я и не мръдна от местото си. В същия миг се доближи от невиделица друго момче, босо, с оръфани гащи до колената, гологлаво. То грабна с кльощавите си ръце буцата и тръгна назад. Гальотата тръгна, момчето с чизми също тръгна.

Елате сега да видите къде отива откраднатата буца, за да се уверите, че организацията осигурява успеха. Босото момче се отбива в дясно. Там улиците са разровени, търкалят се купчини тръби, но каналите не са цели — тук-там имат земни мостове, под които има кухина за бъдещата тръба. Момчето спира запъхтяно на рова, слага тежкия си товар и като ястреб се озърта, за да разбере дали не го дебне некаква опасност. Нищо няма. Добре. Бутва буцата и като котка скача долу. Дотътрува буцата под земния мост, да не се вижда. После плахо подава главата си надъ рова, пакъ се озърта и, най-после, съвсемъспокойно излиза...

Босото момче се загубва из навалицата и не се страхува за стоката.

Наблизо има широк двор, ограден с каменен зид. В двора е безпорядък — захвърлени са някакви колелета, разглобени вършачки, пробити варели. А отгоре на оградата са наклякали като врани три-четири дрипави момчета. Единият спуска голите си крака, смъква се на земята и спокойно тръгва към скривалището. След него тръгва още едно момче. Другите двама остават като часови. Скоро буцата е извадена, пренесена и прехвърлена зад оградата. А зад оградата е главният щаб и главният склад. И касата, и началникът. Складът е един пробит варел. Всяка буца влиза в тоя варел и се съобщава от коя посока идва. Началникът на тая банда е дрипав и зъл, той иска да знае, чия е заслугата.

Друга група деца влизат и излизат през портата, която въобще не съществува, а просто още не е направена. Всека група е по двама. Те са с чували. Те са търговците на стоката. Разпродават я и донасят парите. Кантар няма, но началникът мери с ръка. Слага няколко буци, дига чувала, слага още една и казва:

— Стига. Шест лева. Хайде сега по-скоро...

Двамата търговци си приличат. Те не са братя, но всеки би ги взел за братя...

Началникът не дава нови въглища без да е получил шесттях лева за старите. Но търговецът не смее да се върне без шестгях лева.

Колко мислите, че са членовете на това събирателно, кооперативно и прочие предприятие? Според случая. Според естеството на работата. Някъде работят задружно само двама. Там, където има вярност — могат да се съберат и десетина, двадесет души.

Те имат само един закон, който е неизменен и неотменим — да бъде човек верен на организацията и да го бива за работа. Измениците се наказват и никога не се приемат на работа...

***

Никой не е проявил особен интерес и грижа за тия изхвърлени в живота деца, никой не се е замислил да им се създаде приют, прехрана или напътствие. Полицията се загрижва за тях едва когато ги хване, че прескачат закона.

Къде живеят, къде спят, с какво се хранят, как изкарват хляба си — никой не знае. Лятно време е по-леко за тях. Свират се в кошове, в бараки, вагони. Но зиме е лошо. Работата им спира. Тогава затворът ги мами — там е и топло, и хляб има, и лекар дори има...

Ето няколко случайни представители на тия деца, според г. К. Петков, учител в „Дом на човещината“. Иванчо, наричан „Гяволето“, е на 14 години момче, родено в Пазарджик, сега живее в София, българче, осъждано осем пъти за кражба. Има двама братя, които след женитбата си заживели отделно. Бащата починал преди 12 години и цялата грижа за издръжката на семейството остава на майката. Докато бил по-малък Иванчо ходил винаги с майка си, но като порастнал, 7—8 годишен, започнал да се изтръгва от ръцете й. На училище ходил само 1—2 месеца в първо отделение и напуснал. — „Учителката беше много лоша. Ноктите ми все бяха изрязани, а тя — цап, цап — с пръчката ! Все мене биеше, а момичетата не закачаше. На другите деца даваше блокчета и боички да си рисуват у дома, а моите ги прибира да ги пази, и аз така, само гледах... Щом е така, аз рекох, че няма вече да ходя на училище и това е...“ Завързва приятелство с деца от квартала „Коньовица“ и почти всичкото си време прекарва с тях в игри и лудории.

В един двор с него живял и Ангел, 14 годишен, наричанъ „Гелешо“. Бащата на Ангел забегнал в чужбина, а майка му и по-големият му брат останали сами да се грижат за прехраната. Иванчо и Ангелчо започнали да вършат пакости. Срещат някое дете, по-малко от тях, изпратено за покупка, накарат го да си покаже парите, грабват ги и вместо тях му дават грошове или пулове и „фъснат“. На пазара старец продавал шоколади. Те се приближили полека и му разграбили шоколада. Старецът се ядосал, викал, гонил ги, но не можал да ги улови.— „А ние му се смеем и го ядосваме".

За много такива пакости те са били гонени, а понякога и бити. Често са „яли пердах“ и от майките си, но затова пък започнали да не се прибират у дома. Събират се пред някое кино и влизат „контрабанд“, ако успеят, или си купуват билети „от най-предните“. Една вечер пред касата на кино „Арда" Иванчо видял по-малко от него момче, че си купува билет. То имало „портмоненце“ пълно с пари. Влезли в киното. Иванчо седнал до него и през време на „представлението“ бръкнал в джоба му. Но, за голяма изненада, малкият му хваща ръката. — „Ти от мен ли искаш да гепиш? Аз съм по-голям апаш от теб!" Така те се запознали и веднага се сприятеляват.

Това момченце си разказало биографията. Казва се Тодорчо. Живее в Подуене. Майка си не помни, а има мащеха. Баща му играе по цирковете. И Тодорчо се научил от него да ходи на ръце, да се премята и т. н. С тоя „занаят“ той си изкарвал достатъчно пари, та никога не крадял. Понякога ходел да проси с Величка. Оказало се, че Иванчо е приятел със същото момиче. Величка е 13 годишна, без майка. Баща й чешмеджия, алкохолик. Тя проси. „Хората й дават повече пари, защото е момиче“. Тодорчо я нарича „Вили Фрич“, защото много харесала един филм с тоя същия артист и все за него приказвала.

Започнали да ходят вече тримата заедно. С „Гелешо“ се срещали по-рядко, защото той не смеел от брата си винаги да излиза. Често пъти след кино или пък след дълго скитане през нощта лягали да спят в една изба на ул. „Екзарх Йосиф“ или в кошове и сандъци на пазара. Обикновено Величка лягала между тях, в средата. Разбира се, понякога са отивали да спят по домовете си — заедно или по отделно.

Към тая група започнали да се присъединяват кога за късо, кога за по-дълго време и други момчета и момичета. Започнали да правят и кражби, защото парите от просията и продажбата на разни дреболии не стигали. При това, просията е забранена, та кражбата е по-лесна.

Едни от по-новите членове на тая детска компания са двете братчета Янко и Дачко. Първият е 14 годишен, а вторият — 11 годишен. Родителите им се разделили преди шест години. Бащата е алкохолик и непорядъчен човек. Майката остава с четири дребни деца без подслон и средства за препитание. Тя е гладачка. Янко продавал вестници и така изкарал първи клас. Преди две години майката забягва в Пловдивъ с двете си по-малки деца, за да принуди бащата да поеме издръжката поне на останалите. Но бащата не се погрижилъ за децата си. Така Янко и Дачко остават на улицата и завръзват дружба с „Гяволето“ и компанията му. Наскоро майка им се завърна в София и ги посети в „Дом на човещината“. Тук те идват за трети път, винаги заедно с 5—6 души. Първият път, през миналата зима, бяха крали пуловери от един амбулант. През лятото — пари, за да заминат в Кюстендил на курорт, но из пътя ги залавят. А последният път, през ноемврий 1934, са крали банички.

„Гяволето“, освен зарад баничките, сега е задържан и зарад кражби на електрически крушки, часовник и др., което е правил заедно с големия си брат. Той е придобил опитност и не се страхува: „Ако ни хванат — хванат! Много пъти се случва да не ни хванат“.

Тази есен Тодорчо изчезна. Всички го търсихме. Не го срещна никой. Той беше за всички най-обичният. Чу се, че бил умрял. Тръгнал бил да търси баща си по панаирите. И умрял някъде из пътя. Ходи „Гяволето“ да пита мащехата му, къде му е гробът. Казала, че не знае.

Ето какво говорят цифрите на една анкета в „Дома на човещината“ в София: 45 на сто от тия, които са заловени и подведени под отговорност, са сираци, полу-сираци или изоставени — младежи без нормални семейни грижи. От тях 28 на сто са останали без грижи до 5 годишната си възраст, 35 на сто — 6—10 годишни и 37 на сто — 11—15 годишни. Освен липсата на родители, интересно е да се знае, какъв възпитателен лик имат семействата, от които изхождат тия деца. 16 на сто имат между членовете си алкохолици, 14 на сто осъждани и 6 на сто явни психически недостатъци. Едно от най-главните неблагоприятни за възпитанието условия в семействата е материалната им необезпеченост — 28 на сто от семействата са безимотни, само 10 на сто притежават само жилища. Това е принудило много от селянчетата (50 на сто) да напуснат малоимотните си и безимотни семейства, за да поведат от рано самостойна борба за хляб — като слуги и чираци в града, предимно София. Ето какво е било занаятието на тия „малолетни престъпници“, както се наричат: безработни и скитници 22 на сто, занаятчии и чираци 15 на сто, общи работници 15 на сто, земеделци и помощници 26 на сто, овчари 9 на сто, слуги 8 на сто, ученици 5 на сто. По образование — 61 на сто са завършили основното образование, 39 на сто не са го завършили. Най-много са задържани за кражба и няколко за убийство...

* * *

В днешно време на сбъркани пътища и на подкопана материална сигурност, когато трагедията на възрастните е в безконечни действия, единственото убежище на децата все пак си остава бащиният подслон, домът.

Затова тия деца, които са без подслон, които се скитат гладни и дрипави и като малки хищници дебнат някаква невинна плячка или ви предлагат евтина стока — не ги отминавайте, не ги укорявайте. И те, може би, искат честно да живеят и да имат всеки ден топла стая и хляб. Но са слаби. За тях няма закон, няма социална грижа.

Погледнете изпитите им лица, живите им очи. Дали с тия очи не ви гледа укорът на утрешния ден? Не ги оставяйте да погиват. Не се знае дали заедно с тях не погива и надеждата ни за добър човешки живот на тая кална земя.

Сава Мак

Писмата на един американски дипломат от София (1915-16 г.)

2025-10-26T20:40:00.002+02:00

Луис Айнщайн (1877–1967) е американски дипломат и писател. Завършва Харвард и от ранните си години проявява интерес към историята и литературата, като същевременно изгражда кариера в дипломатическата служба на САЩ.

Прекарал дълги години като дипломат в Цариград, Айнщайн е назначен за шарже д'афер на САЩ в София през октомври 1915 г., в момент когато България току-що е влязла в Първата световна война на страната на Централните сили. По време на престоя му в България (1915–1916) американската легация поема и защитата на британските интереси в страната след скъсването на дипломатическите отношения между България и Великобритания. Поради липса на постоянна сграда и съответните помещения, Айнщай се настанява в гранд хотел "България", където наема две стаи за нуждите на легацията.

Кореспонденцията му със съдия Оливър Уендъл Холмс разкрива личните му впечатления от София като град с амбиция да бъде модерен и западен, но все още носещ белезите на Ориента. В писмата и докладите си Айнщайн описва политическия живот, военновременната атмосфера, тежките условия, при които според него се държат военнопленниците в България, което предизвиква остри протести към българското правителство. Особено любопитна е информацията за случая, когато предоставя убежище в американската легация на бившия британски вицеконсул Хърст – първи подобен случай в Европа от десетилетия.

Публикуваме писмата му, изпратени от София до съдия Холмс, отпечатани в книгата The Holmes-Einstein letters; correspondence of Mr. Justice Holmes and Lewis Einstein, 1903-1935 (1965 г.). Преводът е направен с изкуствен интелект с допълнителни редакции от наша страна.

Американският шарже д'афер Луис Айнщайн (с папионката) заедно със секретаря си и укрилия се в помещенията на легацията британски консул Хърст, април 1916 г.

Американска легация, София

15 ноември 1915

Уважаеми съдия Холмс,

Писмото Ви от 11 септември, което току-що получих, ме следва два пъти през Европа и после обратно.

Напуснах Цариград в средата на септември, отвратен от това, което ставаше там, и понеже бях безсилен да направя каквото и да било, нямаше никаква належаща причина да остана. Две седмици по-късно бях в Йестър, защото сега се пътува през Европа за две седмици, докато някога стигаха три дни. Прекарахме щастлива седмица там на семейно събиране. Племенникът ми, който беше прострелян в стомаха през май, когато две батальона от Гвардията загубиха 800 души под картечен огън за четири минути, също беше там и отново е добре след своето измъкване на косъм. След шест дни там и докато ловувах яребици в Ламермуърските планини, куриер ми донесе телеграма от Вашингтон с молба да замина веднага за тук, за да поема службата, защото имаме и британски интереси за защита, освен нашите собствени. Така че отново опаковах багажа си, чувствайки се като съвременен Одисей. Оставих Хелън в Шотландия, защото беше твърде изморена след дългото пътуване и имаше нужда от почивка. Надявам се по-късно да се присъедини към мен. Дойдох тук сам.

Едва ли знам какво да кажа за това място. Тук почти няма живописност, освен тази на македонските селяни, и почти нищо старо, но въздухът е добър (на Изток човек винаги усеща въздуха) и местоположението е хубаво. Липсва ми журналистическата способност за бързи и сензационни впечатления. Нещата ми въздействат като пластове безформени чувства, трудни за визуализиране в описателна форма, но които, подобно на паяжина, изплитам или разплитам от вече натрупаното. И тук всичко, което някога съм знаел за новия Изток, изпъква като някакъв рисунък, който хвърля сянката на своя дизайн. Улиците са безупречно чисти (поне тези в центъра), новите къщи са западни, и има една силна амбиция да се остави Ориентът възможно най-далеч назад; и все пак той изпъква, но без своите прелести, поезия и атмосфера, които обикновено свързваме с него в нашето въображение.

Тук, както и навсякъде, тегне потисничеството на войната. Цяла Европа сега е в окопи и обвита в телени мрежи – от Единбург до София човек е спиран от часови, и само в Берн, в стария Берн, въпреки един часови, който крачеше пред хотела, усетих покой. В София чуваме далечен тътен от оръдия – дали британски или български, не зная. А в покрайнините на града видях сръбски военнопленници, които ремонтират пътищата, докато болниците, както и навсякъде, са пълни. В една от тях видях на съседни легла френски пленник и българин. Всеки бе пронизал другия с щик, но след всичко станало българинът отказал да напусне французина, към когото се бе привързал, и въпреки различни опити да ги разделят настоявал да бъде откаран в същата болница и да лежи до него. Ах, каква борба между народите е това, и никъде повече, отколкото тук – на Балканите и в България с нейния амбициозен цар. В Катедралата има негов портрет в мозайка, облечен като византийски император, поддържащ изображението на самата Катедрала, и още един, още по-внушителен, като защитник на светската власт с меч и кръст, срещу образите на двамата покровители – светите Кирил и Методий. Казват, че вече са приготвени неговите одежди на древен български цар, в които очаква да бъде коронясан за император на Балканите.

Спокойната дейност на Вашингтон ми се струва далечна. Имате ли много интересни дела пред себе си, или имате време за своите мемоари? Искрено се надявам на второто и че ще обогатите писменото слово на страната не по-малко от правото. Имам малка представа какво се случва у дома, макар интересът ми винаги да е жив. Но вестниците още не стигат дотук, а пощата е оскъдна.

Моите най-добри почитания към госпожа Холмс.

Ваш предан,

Л. Е.

Генерално консулство на САЩ в София, април 1916 г.

В средата с бомбето е генералният консул Доминик Мърфи -

добър приятел на България, на когото днес е кръстена едноименната улица в Подуяне

Генерално консулство на САЩ в София, април 1916 г.

В средата с бомбето е генералният консул Доминик Мърфи.

Американска легация, София

3 февруари 1916 г.

Уважаеми съдия Холмс,

Току-що получих редовете Ви от 1 януари – винаги добре дошли със своите пожелания и с онези препратки от гравюрите на Дюрер до „Ню Уилард“, които ме карат да се чувствам като малко момче, търкащо нос в прозореца на сладкарница. Само си представете – почти от прозорците си виждам дивия Родопски масив; или, преведено на съвременен език – макар че тротоарът е добър и електрическото осветление изобилно, онази вечер, отивайки към Клуба за вечеря, минах край двама мъже, току-що убити на тротоара.

Този жалък живот на дипломатическо странстване е болест като всяка друга. Мразя го, и все пак бих бил нещастен, ако не вършех нещо такова в момента. За щастие има достатъчно работа. Тъкмо приключих един доста интересен случай, който ме въвлече в международното право. Когато Антантата арестува консулите на Централните сили в Солун, тукашните хора веднага опитаха ответни действия, като задържаха френския консулски служител и се опитаха да заловят Хърст, англичанина. Но последният дойде при мен за закрила и аз му дадох убежище. Живея в хотел, управляван от германец, който оттогава неколкократно се опита да ме изгони, докато правителството изпрати войници, полицаи и всякакви лица да ме склонят да предам Хърст. Проблемът възникна заради коридора на хотела – това е старомодна сграда и стаите са отделени. Тъй като по естествени причини на Хърст му се налагаше да напуска стаите на легацията, те възнамеряваха да го арестуват в коридора и поставиха войници с тази цел. Затова писах на министър-председателя, че ще считам това за равнозначно на нарушение на неприкосновеността на легацията, и го помолих да изтегли агентите си, за да избегнем инцидент. Но дълго време всеки път, когато Хърст трябваше да отиде до тоалетната, аз стоях на стража отвън, за да се уверя, че дежурните войници няма да го хванат. Цялата работа беше комична и обсадата в една или друга форма продължи над месец, през който се налагаше да му пращам храна отвън, тъй като хотелът отказваше да го обслужва. Но вчера, след като получих нужните гаранции, го върнах обратно в помещенията на британската легация. Вярвам, че това е първият случай на предоставено убежище в Европа (освен в Турция) от петдесет години насам, и той поставя и други нови въпроси. Прилагам копие на документ по темата и бих приветствал впечатленията на il maestro di color che sanno относно повдигнатите въпроси.

Британските интереси ми създават немалко грижи, защото вече има към петстотин пленници за гледане, а – както подобава на една източна страна – тукашните хора ги смятат едва ли не за домашна собственост и смятат моите разпити за тяхното благосъстояние за нахалство. Официално нямам право да ги виждам, макар че на практика имам достъп до ранените в болниците. Но старият военен министър, когато наскоро отидох при него и отбелязах, че в Европа вече е практика да се посещават военнопленници, спокойно ми каза, че България не е като никоя друга страна! Тук човек може да беснее и да настоява без дори да получи отговор, правителството е невидимо, а нотите остават без отговор. Чувал съм за доларова дипломация и за тайна дипломация, но тук цари застояла дипломация.

Тъкмо докато пиша тези редове, министър-председателят изпрати съобщение, че ще ме приеме днес. Минаха повече от два месеца, откакто съм го виждал.

Толкова често напоследък почти бях готов да си опаковам куфара (включително след оставка, три пъти изпратена във Вашингтон преди близо три месеца), че никога не пожелах Хелън да дойде тук. Но сега, тъй като изглежда, че ще остана, ще я очаквам скоро. В момента е при Маргерит, която чака бебе и се надява на наследник.

Моите почитания на госпожа Холмс.

Винаги Ваш,

Луис Айнщайн

Американският консул Доминик Мърфи на моста в Борисовата градиа, април 1916 г.

Американска легация, София

9 април 1916 г.

Уважаеми съдия Холмс,

Харесвам Вашия празник и ми се искаше да имам честта да пия среднощния пунш. Последния път, когато бях във Вашингтон, беше петдесетата годишнина от раняването Ви, а сега е седемдесет и петата Ви годишнина. Пожелавам Ви, в японски стил, още десет хиляди такива!

Приятно е да мисля, че някъде по света има веселие, защото аз тук имам само униние, безкрайни караници и препирни. Политическите нрави тук са още от XV век, а министър-председателят би могъл достойно да се сравни с някой Малатеста или Висконти – без културата им. Той публично прегръща враговете си, обявява, че хармонията е възстановена, вечеря с тях, а час след като парламентът приключи и вечерята е свършила, ги арестува. „Много бащински се отнасям към тях“ – каза той неотдавна на един колега. „Да, ще ги обесите по бащински“, беше отговорът. Но същият колега ме помоли една вечер да го изпратя от Клуба до дома му, защото се страхуваше от покушение.

В момента ми е бесен, защото нарекох нещата с истинските им имена в лицето му относно варварското отношение към английските пленници. Започнаха с това, че изиграха холандския министър, който отговаря за френските интереси. След повече от три месеца чакане и поредица бурни разговори с местния „Кичънър“, който ми каза, че България не е като никоя друга страна, накрая получихме разрешение да видим пленниците, които трябваше да бъдат съсредоточени в Пловдив. Но в самата сутрин на нашето пристигане изведоха всички освен шепа от тях и, след като бяха почистили лагера, искаха да докладваме, че всичко е в ред и „кандианско“ в своето съвършенство. Французите повече не се върнаха, но аз върнах англичаните. Спомняте ли си „Човекът, който беше“ на Киплинг? Никога не бях виждал по-жалка гледка – изтерзани, без ботуши, всички в дрипи, измършавели и изгладнели. Българската народна дума за пленник е същата като за роб, и с тях са се отнасяли като с такива, или дори по-зле, защото роба поне господарят се е стремял да запази жив, а тук не е така. Карали са ги да работят до изнемога в работни отряди под камшика, с половин хляб на ден, оставяни болни и умиращи в плевни без храна и грижи. Попитах колко от тях са болни от предназначените за новия работен отряд – четиридесет и седем от сто и дванадесет излязоха от строя. Когато попитах защо не са отишли в болница, чух, че лечението било толкова лошо, че предпочитали да не ходят! Това ме отврати и разгневи, и без колебание написах на министър-председателя какво съм видял и чул, като изпратих копие от писмото си и в Двореца. И сега всички са изпаднали в ярост срещу мен, а аз съм най-непопулярният човек тук. За мен това е напълно безразлично.

Много повече ме тревожи телеграмата, която току-що получих от съпругата си – тя лежи тежко болна в лондонски санаториум. Изпратих кабелограма до Департамента с молба за отпуск и ако, както се надявам, ми бъде разрешено, ще тръгна незабавно. За щастие тук в момента няма много работа, а вярвам, че разправиите ми за пленниците вече са дали някакъв резултат. Повечето от останалите ми дела бяха за Сърбия, а тя вече е „изцеден лимон“ що се отнася до американци и англичани. Така че се надявам, че могат да изпратят някой секретар от близко посолство тук, докато ме няма. Нямам представа колко ще отсъствам. Най-силно желая да видя жена си отново. Тя преживя много тежки моменти при последното раждане на Маргерит – второ малко момиче, за разочарование на майка си. Опасвам се, че Хелън е рухнала под напрежението на разделите и тревогите. Страшно се е измъчвала, но нямам подробности и губя себе си в догадки.

Винаги Ваш,

Л. Е.

P.S. — По-късно. Получих по-добри вести за жена си и се надявам, че засега поне няма да е необходимо да заминавам. Тук веднага биха казали, че съм бил принуден да се оттегля!

Британски и френски военнопленници, лекувано в софийска болница (вероятно пригодена гимназиална сграда) под надзора на Червения кръст, април 1916 г.

През 1968 година Луис Айщайн публикува и книга със своите дипломатически спомени. Една глава в нея е посветена на престоя му в София. Можете да прочетете книгата тук (стр. 144-173).

Курортът Овча купел

2025-06-28T16:36:00.002+03:00

Откъси от брошурата "Овча купел като бански климатически курорт" на Т. К. Новаков и д-р Т. Константинов (1933 г.) и допълнителни илюстрации

КРАТКА ИСТОРИЯ НА ОВЧА КУПЕЛ

Земята ни е надарена с много и разнообразни природни богатства: с дивни планини, китни гори, бистри потоци, скъпи подземни богатства, с лековити топли и хладки минерални извори и др. Но за днешно време не познаваме по-ценно природно богатство и по-лековит бански и климатически курорт от Овча купел край София. С това име и с тази популярност се ползва курортът надлъж и нашир в нашата страна, дори в околните такива.

По-ценен казваме, защото в минералната вода на Овча купел Творецът и природата са вложили редки лечебни сили, тя лекува болестите, които съпътстват съвременния човек и ония, които днешният нервен свят носи. И затова „Овча купел“ се посещава масово от софиянци, провинциалисти и чужденци. Имало е дни, когато в банята са се къпали дневно повече от 4000 души — нещо, с което никоя друга баня у нас не може да се похвали. Тя е истинска народна баня.

Местоположение. Минералната баня и курортът Овча купел са в едно от предградията на София. Намира се на 5 км на югозападния ѝ край, по средата на трамвайната линия и шосето София–Княжево, на около 2 км северозападно от Витоша. От София до Овча купел може да се отиде с трамвай, автомобил или файтон. Обикновено се отива с трамвая, защото е най-икономично. Банята отстои от трамвайната спирка „Овча купел“ на 1000 метра.

Минало. До средата на миналото столетие Овчокупелският извор не е съществувал. През 1858 год. станало в София и нейната околност доста силно земетресение, което причинило големи пакости на софиянци и околните малки селища. Но в замяна на тия пакости, при разместването на пластовете, е избликнал сегашният благодатен и целебен извор „Овча купел“. Отначало водите му са бликали до десетина метра над земята, като с течение на времето спаднали до нивото на тая последнята.

Дълги години преди и след Освобождението никой не е подозирал за лековитите свойства на извора. Не е имало никакво жилище, било е поле, където са пасли стадата си околните селяни. Изворът и образуваните около него гьолове — мочури и тресавища, които са достигали чак до днешния квартал „Булина ливада“, са служили за водопой на добитъка и за топене на конопите (грастите) от близки и далечни села около София, понеже само за три дни (вместо за 15–20 дни другаде) те са огнивали и били готови за по-нататъшна работа. Често пъти след Освобождението, когато раздавали нови жълти ботуши на войниците, водели ги тук, за да ги почернят с калта, образувана около извора.

Предания, изследване и каптаж на водата. За откриване лековитостта на този извор, както и за наименованието му „Овча купел“, има едно предание:

На един овчар, който пасъл стадото си по тия места, това последното заболяло от някаква болест по краката. От натапянето им няколко пъти във водите на този извор те се излекували. Оттогава нарекли извора „Овча баня“. Това обаче се оспорва.

Кръстник на извора е станал през 1907 г., когато почват и къпанията с лечебна цел, журналистът Петър Завоев. Навеждането на мисълта за кръщаване на извора „Овча купел“, който се е наричал „Жежката вода“, е фактът, че от време на време избликвали в голямо количество изворни газове, които размътвали водата — също така, както библейската Овча купел „Витезда“ се е размътвала от ангел Господен. Газовете, според г-н Радуш Ченгелиев, са имали 105 мили-микро-кюри (Емана).

През 1905 г. по частна инициатива на Ив. Табаков и химика д-р Петков е станала първата анализа на водата от извора, която е дала положителни резултати.

През 1907 г. учителят от Военното училище — химикът Радуш Ченгелиев, по указание на инж. Михайловски — началник на минното отделение, е отишъл да изследва първи водата за радиоактивност и намерил, че тя превишава всички топли извори, извиращи из Софийското поле. Още същата година той съобщава това в Природоизпитателното дружество, а председателят на дружеството, покойният журналист Михалаки Георгиев, за пръв път лансира пред обществото нейната голяма лековитост.

С това се е обърнало вниманието на Министерството на търговията, промишлеността и труда, което е натоварило с проучване на водата покойния инженер К. Константинов. Каптирането на извора е станало през 1915 г. от инженер Павел Петров. Първоначално изворът на банята е бил на около 200 метра северозападно от новата баня, където е сегашният каптаж под големите върби в банския парк. През 1919 г. с широк канал водата е била отведена на около 150 метра от каптажа в по два циментови басейна в малката и голямата баня, обградени с дъски. Водата е давала чудни резултати. Всяко лято през м. май тия бани са се отваряли и работили до м. октомври. В малката баня са се къпели болни от заразителни кожни заболявания. Понеже около банята е имало само две къщи, множество болни, които са идвали да се лекуват, са живели в палатки от черги, рогозки, платнища и в колите и каруците си.

Първият заселеник в Овчата купел е Антон Илиев.

Славата на банята се разниса бързо навсякъде. След Европейската война министър Райко Даскалов, оценявайки значението на банята за София и за нашата страна изобщо, решава да направи една от най-модерните бани у нас и натоварва покойния архитект Нешев да изработи план за такава. Строежът на банята е почнал през 1920 г. и продължил с прекъсвания до 1933 г. Държавата е изразходвала за целта над 30 милиона лв.

На 18 юний 1933 г., при голяма тържественост, при стечение на много официални лица, гости от София и околността, на представители на двореца г.г. д-р Михов и Стойков, и в присъствието на министра на търговията, промишлеността и труда Д. Гичев, който спомогна много за довършването ѝ, на Балнеоложкото дружество Д. Кацев-Бурски и на местното дружество за подобрение и въздигане на Овча купел, на кмета на Княжевската община Ст. Денчев — се откри новата баня. С този акт за банята и курорта „Овча купел“ започва светло бъдеще.

Трябва обаче да се признае, че за това в продължение на 28 години са спомогнали и принесли ценни услуги овчекупелците Иван Табаков и Стефан Л. Ванев, и при строежа ѝ много български инженери, техници и работници.

Изглед от Овча купел, 1940 г.

днес

Изглед от Овча купел, 1940 г.

днес

НОВАТА БАНЯ

Новата баня „Овча купел“ е най-величественото постижение на българската архитектура и техника в областта на банното дело у нас. Тя е красив архитектурен бисер, гордост за нашата малка страна. Не само на Балканския полуостров, но рядко и в Европа се срещат такива курортни лечебни институти с всички нови приспособления за модерно водолечение. Наред с лукса, удобствата и целебността, тук са съчетани и трите най-важни природни сили при лекуване, подобряване и подмладяване на човешкия организъм: минералната вода, слънцето и електричеството.

Трудно се поддава на описание новата баня. Трябва човек да я види, за да има ясна представа. Новата баня е построена върху 1270 кв. метра на четири етажа: подземен, първи, втори и трети. В подземния етаж се намира водната и парна инсталация. Тук има такова преплитане на тръби, тръбички, резервоари, машини и пр., по които се изнася за горните три етажа водата и парата за басейните, ваните, душовете и чешмите, че всеки би се удивил.

Всеки, който дойде в Овчата купел, трябва да види това подземие, което дава смисъл и живот на горните етажи.

В първия етаж се влиза през кръгло преддверие — богато украсено, отстрани на което се намират двете каси на банята. От преддверието се влиза в широк коридор — чакалня. По него вляво се отива в мъжкото отделение, а вдясно — в женското. Така са разпределени и горните два етажа. Точно по средата на този коридор се открива друг, по който се отива за ваните. В този етаж се намират:

1. Басейните — по един в двете крила на банята. Те са еднакво големи, с площ 35 м². Басейните-къпални са четириъгълни и модерно устроени и удобни. Те от ранна сутрин до късна вечер са пълни с минерална вода, която постоянно се влива и изтича.

Наблизо до тях се намират курните за предварително измиване с кранове за топла и студена вода. Тук са и най-разнообразните душове — горни, долни, странични и комбинирани, също пак за измиване.

2. Съблекалните (кабините) за първа класа са единични, удобни и комфортно мобелирани.

3. Ваните се намират по средата на този етаж, отделно от басейните, на брой шест. Те са отделни стаи с малки басейни (вани) в подовете за единично къпане. Снабдени са с всички удобства за събличане, почивка и обличане — с кушетки, огледала, душове и пр.

Във втория етаж се намират:

1. Салоните за събличане II класа, също хубаво мобелирани.

2. Салон за водно лечение, с дъждообразни, струеобразни, плосковидни и променливи душове. В същия салон има и специална помилня.

3. Ваните за II класа се намират над тези на I класа. В коридора на ваните са:

4. Кабинет за електролечение, в който има електрическа вана с галванически и фарадически ток за водни електрически бани.

5. Кабинет на лекаря.

6. Четирикамерна електрическа вана за частични бани на ръцете и краката.

Третият етаж е полуетаж. И той е разделен на две. Тук са уредени салони, които в никоя друга баня у нас няма:

1. Салони със стъклени покриви за слънчеви бани. Достатъчно е да остане човек под тях само няколко минути, за да бъде облян в пот.

Открит салон за пясъчни бани. Пясъкът ще бъде докаран от морето. Двата салона са модерно приспособление за използване на слънцето като лечебно средство.

3. Салон за гимнастика с уреди и други приспособления. Подовете и стените до половина на първия и втория етажи са обшити със специални цветни плочки. Навсякъде по коридорите и залите банята е украсена с хубави цветя, взети от специалния цветарник на банята. За през студените дни банята има парно отопление. Зад банята, на около 50 м, има специално здание, в което се намира машинното отделение и пералнята с най-модерни машини за пране, сушене и гладене.

С това кратко описание не се дава пълна картина на онова, което представлява от техническо и медицинско гледище новата баня „Овча купел“, обаче може да послужи като упътване за посетителите.

Откриване на банята Овча купел на 18 юни 1933 г.

ОВЧА КУПЕЛ КАТО КЛИМАТИЧЕСКИ КУРОРТ

Живеем в тежко време и грижовни дни. Борбата за живот създава за хората голямо нервно напрежение. Духът е подтиснат от неспокойни мисли. Себелюбието под съвременна маска е обикновено явление. Човек се лута и блъска без радост и отрада. Градският живот тъне в делнично еднообразие, монотонност, седящ живот, затворен въздух и лоши жилища. Всичко това гнети душата, трови организма и подронва здравето. И болни, и здрави днес еднакво се нуждаят от почивка. Затова лекарят често съветва и едните, и другите:

— Спрете за малко работата, отделете се от постоянното си местожителство, идете всред природата — на чист въздух, на слънце и простор. Променете за малко обстановката и начина на живота си!

А ето какво влияние оказва тази промяна върху организма.

Климатът на дадено място е съвкупност от чистотата и влажността на въздуха, влиянието на слънчевите лъчи, излъчването на топлина от нагрятата от слънцето земя, околната природа и пр. Промяната на климата значи промяна на дразнителите на организма. Условията в града се коренно различават от тези на селото. Климатът в полето, гората, планината и морето също не си приличат. И една промяна от единия към другия климат влияе благотворно.

Овчата купел не е само бански курорт, но със своето местоположение е и отличен климатически курорт — както за софиянци, така и за провинциалисти. Тя е на 590 м над морското равнище, в една красива котловина, изложена на юг. През целия ден я грее слънце, а от юг, на 2 км, я гледа Витоша, която денонощно ѝ изпраща свеж и ободрителен планински въздух. През самия курорт минава Владайската златоносна река, която овлажнява въздуха и дава хладина през летните горещини.

Климатът е полупланински и постоянен. От време на време повява слаб ветрец откъм Владайското дефиле, който постоянно сменя въздуха и затова тоя последния е винаги чист. Цялата Овча купел е потънала всред хубави кичести дървета и зелени ливади. Около банята има много хубава цветна градина и разкошен парк за разходки.

Селището "Овча купел" е малко. Хубавите му къщи и вили кокетно са разхвърляни около банята, из околните ливади, и приличат на разноцветни гълъби, кацнали всред зеленината. Жилища и изобщо условия за летуване има и за бедни и богати. Около Владайската река всеки празничен ден под кичестите сенки на върбите идват за отпочивка и опресняване хиляди софиянци. Викове, песни и музика цял ден огласят околността. Също тук има и няколко добре уредени ресторанти с хубава музика и радио. Зеленчуковите пък градини около реката поднасят на курортистите винаги хубав и пресен зарзават и плодове. За забелязване е, че всички, които летуват един път, остават постоянни посетители на курорта. Възрастните си отиват бодри, весели и подмладени, а децата със зачервени бузки.

Предстои на държавата да залеси и разхубави още повече околността и да направи един истински лес, подобен на тия в другите държави.

Изобщо, Овча купел е благоприятен климатически курорт за ония, които не могат да понасят нито балкански, нито морски климат. Овча купел може да се използва и през всички други сезони на годината, защото новата баня дава всички удобства и за зимно лекуване, а и климатът не е много остър.

Опашка пред касата на банята в Овча купел, 1942 г.

ЖИЛИЩА

Вън от всички други условия, за един курорт е от голямо значение удобствата за живеене. В курорта Овча купел има големи постройки, множество красиви вили, голям брой квартири, добре уредени ресторанти и пр.

1. Кооперация „Овча купел“, която е на привършване. Има 33 апартамента, 2 магазина и 1 ресторант-салон. Ще бъде снабдена с всички модерни удобства.

2. Санаториум „Св. Врач“, доста голяма и хубава сграда с всички модерни удобства. Строен е през 1923 г. от фонд „Св. Врач“. Притежава и разкошни обширни парк и овощна градина. В него могат да постъпват на летуване всички действащи и запасни офицери, подофицери и редници, срещу минимални такси.

3. Хотел и ресторант „България“, ресторант „Радецки“, бирария „Здраве“ и пр. Те са добре обзаведени и притежават хубави градини.

Почивна станция "Св. Врач"

Вили на юг от банския парк:

1. Вила Н. В. Обретенов 11. - Ал. Христов

2. - Сим. Бакърджиев 12. - Д-р Петков

3. - „Здраве“ 13. - Мара Спасова

4. - „Доротея“ 14. - Вл. Коцев

5. - Георги Русев 15. - г-жа Д-р Транин

6. - Ст. и К. Новакови 16. - „Витезда“

7. - „Америка“ 17. - инж. С. Ринтел

8. - „Спокойствие“ 18. - „Утро“

9. - „Перка“ 19. - Ан. Руодрат

10. - Инж. Ж. Георгиев

Вили северно от парка:

1. Вила "Свобода" 9. - баба Хаджийка

2. - "Цариброд" 10. - Станко Иванов

3. - "Земен рай" 11. - Д. Мишев

4. - "Роза" 12. - П. Койчев

5. - "Ерма" 13. - Ст. Димитров

6. - Георги Пешев 14. - Д. Радев

7. - Вл. Георгиев 15. - Ив. Бързаков

8. - „Габрово“ 16. - С. Стоянов

17. - д-р Г. Трифонов - западно от банята

Всички вили имат южно изложение — обърнати са към Витоша и нагодени за летуване. Те са с големи дворове, сенчести дървета и добре уредени. Много от тях имат цветни и овощни градини и красиви беседки. С откриването на новата баня те могат да задоволят нуждите на посетителите през всички сезони на годината.

Пъстра и загадъчна София (1931 г.)

2025-04-20T14:31:00.003+03:00

Из списание "Духовна обнова" (протестантско религиозно списание), бр. 8 от 1931 г., дигитализирано от Народна библиотека „Иван Вазов“ - Пловдив

Пъстра и загадъчна София

Впечатления от Йордан Данаилов

София мами — София тегли и привлича. София смущава спокойствието на много хиляди самотни души из цялата страна. И всеки ден, с всеки влак те пристигат с туптящи сърца, смутени и тревожни пред незнайното бъдеще, което големият и чужд град ще отреди за тях.

Какво ще стане с тях?

Ще бъдат ли осъществени всички онези скрити блянове, нежно галени в тяхната мисъл през дълги часове на мечтание и самотност под някоя схлупена стряха в сивата провинция?

И те — прокудените чада от бащини ниви, или младежите ламтящи за простор и напредък, ще се издигнат ли там в големия град по лествицата на живота? Ще успеят ли?

И те — безработни и гладуващи хора на черния труд, търсещи възможност да заложат ръцете си, за да усмирят стомаха си, ще им се усмихне ли щастието да могат да спечелят с коравия си труд залъка насъщен? Ще успеят ли?

И те — многото, хиляди младежи, ламтящи за повече духовна светлина, за изкуство и наука, за училища и университети, ще утолят ли техния възвишен стремеж в мътния бързей на трескавия живот в големия град? —Ще успеят ли?

София загадъчно мълчи. София продължава да тегли и привлича...

И столицата расте.

Буйно, неудържимо тя се разлива по всички посоки. Нейната периферия от ден на ден се уголемява. И, както вълните на бурното море изхвърлят на брега остатъци от разбити кораби, трупове и развалини, така бурният център на големия град изхвърля към периферията хиляди разбити човешки същества, живи трупове, преобърнати на развалини в суровата житейска борба.

При освобождението София бе малък, мръсен турски градец. До голямата война тя броеше близо сто хиляди жители. Днес нейното население възлиза на около триста хиляди души. Само за десетина години София се е почти утроила. И тя неспирно продължава да расте... По заселена площ тя надминава вече европейски градове, които имат милионно население и дълъг вековен живот зад себе си. Разбира се, благоустройството на града не е могло да се развие със същото темпо. Затова мизерията в София е по-очебийна, отколкото в други големи градове.

София не е блестящият паваж на „Цар Освободител“, нито шумното гъмжило на „Леге“, нито богатите витрини по „Дондуков“ и „Търговска“. София — това са работническите квартали по крайнините на града, далечни и многобройни, кални и мръсни, с малки неизмазани къщурки, с малко слънце и много мизерия.

София не е дразнещият лукс на суетни безделници, нито тревожните сигнали на трамваи и таксита. София не е центъра — той е много малък — но периферията, тази огромна, бедна периферия, свидетелка на безброй сълзи, глад и нищета.

Това е София!

Ние даваме няколко снимки из нейния многолик и пъстър живот, специално направени за „Духовна Обнова“. Ето ви няколко образи от хора на крайните квартали, „дребни съществувания“, които по хиляди начини се мъчат да изтръгнат из безмилостните ръце на съдбата парчето хляб.

Ето жената — една унгарка — която в киша и пек, броди из дългите улици на града, отчаяно върти раздрънканата латерна и ви предлага да си видите късмета чрез човката на папагала.

Ето младият албанец, който обикаля кварталите и неистово крещи: „Сироп лимонадааа.“

Ето циганката, която не продава кошниците си за пари, но ви иска стари дрехи за тях. Опитната търговка хитрува — тя иска да спечели малко повече...

Борба за хляб! В хиляди нюанси се прелива тази борба. Хиляди пътища се търсят, за да се избегне от лапите на мизерията и глада.

И, въпреки бездушната жестокост на големия каменен град, въпреки неговата студенина и безчувствие, всеки ден и всеки влак изхвърлят на софийските улици нови потоци от хора, дошли от провинцията да почнат нов живот.

Нов живот? — Какъв е този нов живот? — Мнозина от тези, които идват в големия град не си дават ясна сметка за това. Те са привличани от хилядите лампади, от потоците светлина, външен блясък, сигнали на автомобили и трескав шум.

Те идват и неусетно и бързо биват повличани в бързея на мътния софийски „нов“ живот. И скоро крилата на светлите надежди и блянове биват изгаряни в пламъците на пустотата и суетата.

Малцина оцеляват. И с цената на колко непосилен труд, колко много глад и скрити сълзи. Защото столицата е студена и безчувствена към страданията на слабите. Само непреклонимата воля за живот, ясно поставена цел и упорити усилия за нейното постигане, могат да сломят безсърдечната коравост на големия град.

Трябва да притежаваш здрави морални устои в себе си, за да сполучиш в суровата житейска борба. Само силните характери, привикнали да обуздават страстите си, да побеждават изкушенията, които на всяка стъпка лукаво предлага улицата на многолюдния град, само те изплават към желания бряг на успеха.

Столицата редко дарява радост, чиста, светла, трайна радост. Тя щедро носи сълзи на разочарование, унижение и озлобление. Периферията на града, която приютява девет десети от нейното население, е пълна с купчини разбити човешки съдби — хора, които някога са дошли в София изпълнени с хубави надежди и мечти за едно розово бъдеще. Къде са останали техните наивни блянове?

Какво е останало от техните надежди?

И все пак... София мами — София тегли и привлича.

И все пак всеки идващ влак към столицата носи нови жертви на мизерията и глада, хора на крайните квартали и крайните идеи, хора гладуващи за ласки и... хляб.

София днес (1929 година)

2024-12-15T21:11:00.005+02:00

Откъс от "Живописни кътове из нашата родина" с автор Д. П. Койчев (1929 г.)

София днес

По Л. К.

Главната части на града, самият град, е опасан с Окръжния булевард и успоредния с него булевард "Фердинанд", като и двата започват от гарата източно и завръшват при същата от запад.

Главната ос на града е улица „Мария Луиза“ и продължението й „Витоша“, която почва от гарата и свръшва до Лозенец. Тая улица разделя града на две равни половини: западна и източна. Вьз основа на тая главна улица, всички останали улици на София вървят в две посоки: едни успоредни ней отдясно и отляво в меридионална посока, а други пресичат тия улици под прав ъгъл, от изток към запад. Всички улици се огряват последователно от слънцето и затова градът е твърде хигиеничен.

По тротоарите на главните улици са посадени дръвчета, предимно акации, а част от булевард Фердинанд, между улиците „Патриарх Евтими“ и „Цар-Освободител“, е засадена от двете страни с тополи, които образуват великолепна алея с вид към Витоша.

Почти всички улици и булеварди носят името на някой деец, на някое народно събитие, дата, град, река, планина и пр.

В София има много площади, обаче, не всички са готови. От откритите, на първо място стоят площадите „Александър I“ и „Цар-Освободител“. Източната част на площада "Александър I" допира до двореца. Дворецът е красива, но стара постройка. Срещу южната му страна е софийската градска градина, с казино и водоскоци. В тая градина стават най-важните и най-големите градски увеселения. На южния край на градската градина е софийското кметство, срещу западната й страна е Археологическият (Народният) музей, с ценни паметници за историята на нашата родина, а срещу източната страна на градината е Народният театър, великолепна сграда, вече недостатъчна за нуждите на нарастналия град, и Военното Министерство. Всичко това вкупом съставя центъра на града.

От площада „Александър I“, като се мине край южната страна на двореца, върви се по улица „Цар-Освободител“; отляво на тая улица се намира Военният клуб, Картографическият институт, Външното министерство и накрай Народното събрание. Срещу Народното събрание е построен паметникът „Цар-Освободител“. На един красив гранитен пиедестал, заобиколен с бронзовите фигури на герои от освободителната война, стои излята също от бронз величавата фигура на царя Освободителя, възседнал коня си. Северо-източно от Народното събрание се намира Държавната печатница, а северозападно — църквата Св. Александър Невски, построена на едноименния площад. Тоя храм-паметник на София, откъм Народното събрание представя грамаден триетажен кораб, а откъм Държавната печатница напомня четириетажен индийски храм (пагода). Дебелите й стени са облечени отвън с блокове дялан бял камък, донесен от врачанските каменоломни. Главният купол и камбанарията са покрити с медни плочи, а след това позлатени. На камбанарията висят 12 камбани и оттам се открива чудна панорама над София. През големи бронзови врати се влиза от притвора в църквата. Вътре, над входа, се намира великолепен балкон за църковния хор, направен изцяло от бял мрамор и подпрян на скъпи колони от шарен мрамор. Църквата се осветява с електрически лампи, окачени на тежки, богати и големи полилеи от позлатен бронз, в старо-византийски стил. Отляво, по широка мраморна стълба, се влиза в подземието, обширно колкото самия храм, предназначено за гробница на заслужили български дейци. Отоплението ще става чрез вода, топлена в близкото здание на Рисувалното училище. Цялата сграда е разделена на три кораба, събира до 5,000 богомолци и струва 5 1/2 милиона лева

На площад „Александър Невски“, с.-западно, е църквата Света София, а срещу нея се помещава в собствената си великолепна сграда Светият Синод. Зданието е в старобългарски цьрковен стил. Вътре има гиздав параклис, богат приемен салон с художествена орнаментика и църковни картини.

На площад „Цар Освободител“ пък, в дясно, срещу Народното събрание, се помещава засега Етнографският музей на София, в който са събрани и изложени носиите, накитите, образите и обичаите на българския народ.

Като продължаваме да вървим по „Цар Освободител“, стигаме в голямата градина „Княз Борис“ с обширна борова гора, в която се намират обсерваторията, разсадник, голям воден резервоар и Духовната семинария. Има разкошна цветна градина, завеждана от изкусни градинари. На юг всеки миг се откриват възхитителни гледки към Витоша. В тоя обширен парк, любимата разходка на софиянци, се намират спортни клубове, юнашки н детски игрища. Все наблизо, на булевард "Фердинанд" — на алеята с тополите — са царските ботаническа и зоологическа градини.

София има естествено богатство, което се състои в горещите серни минерални води, що извират посред града. От извора водата е прекарана през сводов водопровод в новата сграда, построена и открита през 1913 година. Старата римска сводова баня беше до самата джамия, единствена днес, която се издига в София на улица „Мария Луиза“ срещу Халите. Днес на мястото на тая стара баня, пред новата такава, се зеленее градина с цветни алеи.

Халите — покритият пазар на улица „Мария-Луиза“ — са съзидани изцяло от дялан бял камък. Те са покрити с железен покрив и са разпределени между 167 магазина, предназначени за всички видове съестни продукти. Някои от тия продукти се пазят ноще в особен хладилник, който се помещава ъ зимника. Зимникът се състои от 158 отделения.

Зад Халите е главната еврейска Синагога, разкошна сграда в арабски стил.

Осветлението на София е електрическо, голяма част от улиците й са павирани и по тях се движат електрически трамваи.

София е политическият и духовен център на България. Брои 213,000 души жители. Нарастнал е неимоверно бърже. Първото преброяване, направено през 1881 год., показа 20,000 жители заедно с гарнизона. Нарастна бърже, защото тук се стекоха българи от всички краища на българските земи, освободени и неосвободени; тоя център на държавния механизъм привлече чиновници, търговци, занаятчии и работници. Изникна вече във всяко отношение европейски град в миниатюр. Тук са правителствените учреждения, образователните заведения, начело с университета и духовната академия, културните и филантропически институти, банките, наши и чуждестранни, и голяма част от индустриалните заведения, които са пръснати по краищата и околностите. С една дума, тук е сърцето на България, тук пулсира нейният живот.

И накрай прибавете, като украса на младата столица, капризната Витоша, която с попръсканите по полите й селца, се открива примамливо отвред и съставя нейния разкошен сиво-зелен фон.

Представяне на тритомния албум „Една като никоя. София в старите пощенски картички и снимки“

2024-10-17T22:22:00.007+03:00

На 5 ноември 2024 година от 18 часа в Софийска градска художествена галерия художникът колекционер Христо Алексиев ще представи тритомния си албум „ЕДНА КАТО НИКОЯ. София в старите пощенски картички и снимки“. Той обхваща периода от 1879 до 1943 година.

Христо Алексиев

Дойде време да представя пред Вас пълното издание на моето дългогодишно творческо изследване – тритомника „ЕДНА КАТО НИКОЯ. София в старите пощенски картички и снимки“, моите „тризнаци“. Отначало идеята ми беше да направя два тома. Реших първият (1879-1920) да отразява развитието на София от Освобождението от Османско иго до абдикацията на Н.В. Цар Фердинанд I. Вторият (1920-1943) – управлението на Н.В. Цар Борис III, неговата кончина и за финал варварските англо-американски бомбардировки, унищожили автентичната красота на старата ни столица.

През 2018 година първия том, обхващаш периода 1879-1920 година, беше представен с изключителен успех в Софийска градска художествена галерия (СГХГ) с незабравимото присъствие на Н.В. Цар Симеон II. През същата година за изданието бях удостоен със „Златна значка на София“ от Столична община. Като художник, правил изложба в СГХГ през 2006 година, реших отново в този храм на софийската култура да представя завършената си идея.

В процеса на подготовката на втория том разбрах, че събраният и изследван от мен огромен документален материал от периода 1920-1943 година не може да се помести в един том. Следвайки педантично подредбата и обработката на изобразителния материал, прецених, че ще е престъпление към млади и стари софиянци да не им представя колкото може по-пълна картина на изчезналата София и затова разделих изданието на две части.

Трите тома с формат 24х33 см са двуезични (български и английски език), отпечатани на луксозна хартия с твърди корици и супер обложка. Всеки том има около 350 страници. Художествено оформените албуми съдържат общо около 1800 изображения на стари пощенски картички, снимки, реклами, плакати, обложки и илюстрации на библиофилски издания, книги и документи, прецизно обработени и подредени. Те отразяват хронологически творчеството на най-големите фотографи и фотографски фамилии. Сред тях: Анастас, Иван и Димитър Карастоянови, Георг Волц, Тома Хитров, Мойсе Камерман, Тодор Хр. Факиров, Димитър Крепиев. Издателите и популяризатори на пощенски картички: Т. Ф. Чипев, Иван Д. Баждаров, В. Б. Касъров, Алекс Георгиев; фотографите и издатели Григор и Георги Паскови и много други.

Албумите съдържат голямо количество изобразителен материал, колекциониран от мен в продължение на повече от 50 години. Прецизно изследван и високохудожествено оформен, той отразява бита, традициите и културата на старите софиянци. Като художник аз се опитвам да осветля характерния живописен образ на Стара София и да обогатя нейната аура с нови, още по-ярки краски. Прекрачвайки прага на годините, проследявам развитието, изграждането и промяната на изпълнения с възрожденски дух и романтика столичен град и извисяването му до европейска столица. От огромния документален материал с търпение и любов се опитвам да подредя мозайка от архитектурни стилове и съдби на прозорливите софиянци, които с вещина и култура подкрепят размаха, таланта и европейския мироглед на българските архитекти, художници, скулптори и декоратори. Сред тях блестят имената на Никола Лазаров, Наум Торбов, Сирак Скитник, Дечко Узунов, Иван Милев, Пенчо Георгиев, Жорж Папазов, Андрей Николов, Хараламби Тачев, Стефан Баджов и много други.

Искрено се надявам, че колекцията ми от открития в старите пощенски картички и снимки, поместена в тези три албума, ще зарадва ценителите, ще ги накара да погледнат към себе си и ще се превърне в една своеобразна „археология“ на София. Защото както казваше моят приятел режисьорът Гриша Островски: „Човек никога не трябва да се отказва от добрите си намерения, дори когато е убеден, че усилията му отиват или ще отидат на вятъра. Защото тъкмо вятърът може да ги разнесе и посее там, където никой не е очаквал и където ще се окаже, че са били най-необходими.“

Повече за съдържанието на трите тома тук:

https://christosart.com/PDF/EKN_1tom.pdf

https://christosart.com/PDF/EKN_2tom_1part.pdf

https://christosart.com/PDF/EKN_2tom_2part.pdf

За повече информация и връзка с автора: christosart@yahoo.com

Храмът "Покров Богородичен"

2024-06-14T21:17:00.002+03:00

Из списание "Нива", 10 януари 1930 г.

НАЙ-НОВАТА СТОЛИЧНА ЦЪРКВА

Благодарение усилията на Благотворителния комитети „Всех скорбящих Радост“, в столицата се издигна още един храм. На ул. „Юрдана Филаретова“ № 3, до игрището на спортния клуб Славия, вместо скромния параклис в старото здание по изричното искане на основателката на комитета г-жа Юрдана Филаретова, сега се издига в двора на приюта величествен храм в чест на Пресвета Богородица, който храм със своята архитектура краси западния квартал на София.

Интересен е хубавият иконостас в тая черква. Той е откупен от Ахмед Селим Бей, който го купил пък на публичен търг от руската болшевишка власт през 1925 г. Иконостасът е правен преди 54 години в параклиса на руската болница в Цариград от големия български благодетели Граф Игнатиев.

Под храма е приспособен пантеон за костите на благодетелите и дарителите на приюта, в който приют сега има повече от 120 души от двата пола. Там в пантеона на първо место ще бъдат пренесени останките на първите основателки и дарителки: Юрдана Филаретова и Зинаида Денкова.

Освещаване на новопостроения храм "Покров Богородичен" (“Всех скорбящих радост”), декември 1929 г.

Представителството на "Филипс" в Царство България

2024-02-17T16:43:00.001+02:00

Днес, благодарение на поредица фотографии от началото на 40-те години на 20 век, имаме рядката възможност да се докоснем до дейността на българския клон на дружество "Филипс" - по онова време един от значимите европейски технологични гиганти.

През този период "Филипс" е утвърдено име на българския пазар, като предлага най-вече известните си радиоапарати и осветителни крушки, както и някои видове индустриално оборудване.

Фотографиите ни представят не само управлението на дружеството, но и ни разхождат през отделенията на фирмата, складовете, сервиза и др. Пред очите ни се разкриват в детайли мащабната и модерна за времето си търговска организация, както и начинът, по който се осъществяват доставките, поддръжката и рекламната дейност на фирмата.

С малки съкращения сме запазили оригиналните текстове, които съпровождат снимките.

Първият етаж от модерното общежитие "Балкан" на бул. "Дондуков" 34-36 е зает почти напълно от канцелариите на дирекцията "Филипс". В непосредствена близост с едно от най-елегантните кина в София (Балкан) помещенията на дирекцията "Филипс" с фееричното си специално осветление "Филора" допринасят много за разхубавяването на този оживен център на столицата. Под дирекцията се намира един от многото специално обзаведени магазини за продажба на произведенията "Филипс".

Добре дошли в Българското търговско и индустриално А. Д. "Филипс"

През време на една конференция в дирекционната стая (от ляво на дясно) Ю. Идесман, директор Е. Л. Я. ван Бреда, директор Ян Хавик, директор М. Кутулов, прокурист инж. Гр. Секулов

Директорът М. Кутулов, ръководещ търговския отдел, със сътрудниците си

Фактурното и експедиционно отделение

Новият главен склад, находящ се на бул. "Константин Стоилов" 16. В същото здание на първия етаж се помещава техническата служба.

Канцеларията на склада и отделението "експедиция за вътрешността"

Помещение за опаковка и за контрола

Големият склад в сутерена на същото здание, където са настанени предпочитително тежките индустриални артикули като токоизправители, кино-инсталации, агрегати за заварки с електричество и др.

Големият склад за известните крушки за осветление "Филипс" на ул. "Преслав" 9. От тук крушките "Филипс" предприемат победоносния си ход за всички краища на царството.

Приемателна служба за повредени апарати. На това място е валидно правилото "клиентът е нашият господар". Тук се приемат неизправните апарати, за да се върнат в най-добър ред на нашите клиенти.

Поглед в дясно в централната техническа служба. Заслужава особено внимание големият избор от най-модерни измервателни и контролни инструменти и модерното целесъобразно осветление с новите лампи "Филора".

Поглед на ляво в техническата служба с ръководителя инж. Г. Вълков

Нашето специално отделение за рекламни артикули, където всеки наш представител, който умее да украсява магазина си, ще намери най-голям избор от най-хубав витринен материал и други рекламни артикули за подкрепа на неговата продаваческа дейност.

При фирмата Инж. Костов и Марков, ул. "Московска" 7. Тази фирма е натоварена с разпространението на филипсовите артикули за индустрия. В нейните помещения е инсталирана една постоянна изложба за разните видове "Осветление Филора", състояща се от различни кабини, в които всеки може да се запознае с това ново и епохално постижение в модерната осветителна техника.

Частичен изглед от Филипсовия щанд на Пловдивския мострен панаир

Голямата филипсова неонова рекламна инсталация, поставена на зданието на хотела "Юнион палас" в столицата. Рекламата се вижда още от университета и свети над цялото протежение на най-елегантната улица на София - булевард "Цар Освободител".

Дирекцията и персоналът, снимани в двора на главния склад (отсъстват 14 души, мобилизирани по това време)

По дирите на първия български квартал-градина

2024-02-16T10:14:00.012+02:00

20-те и особено 30-те години на отминалото столетие твърде много приличат на нашето съвремие в не едно отношение. И тогава населението на столицата расте не с дни, а с часове. Жилищата не достигат. Притиснати от високите наеми и лошите битови условия на квартирния си живот, мнозина мечтаят за своите "две стаи". Пътят към тях и някога, както и сега, минавал най-често през кредит. Появяват се строителни кооперации, които с помощта на различни спестовни и финансови дружества изграждат големи кооперативни сгради по улици и булеварди.

В средата на 30-те години едно спестовно-строително дружество решава да направи нещо ново и невиждано в България - да изгради първия "град-градина" в страната. Следвайки утвърдени в други европейски държави практики, дружество "Подслон" финансира създаването на градинската колония "Боянски възход", която днес предприемчиви брокери вероятно биха определили като извънградски комплекс от къщи в паркова среда.

Модел на една от типовите къщи

Задачата, която си поставя дружеството, е "на една гола поляна" да издигне хубави, евтини и хигиенични самостоятелни жилища за по едно семейство, които обаче да имат удобствата на жилищата в добре благоустроения град. И всичко това трябва да се случи край улица "Братя Бъкстон", в празните ливади между София и Бояна.

С цел икономия на средства са изработени типови проекти в пет разновидности с различна квадратура и цена. Всички те разполагат с партер, етаж и двор. Проектите са дело на архитектурното дуо Яким Якимов и Любен Костов.

Архитектите

От предвидените 81 дворни парцела са застроени 70. Пет от сградите представляват еднофамилни къщи. Всички останали са двойки - къщи-близнаци, които споделят една обща стена (калкан). Масовото изработване на типовите елементи (врати, дограми и пр.) и разделението на строителните работи помагат допълнително да се спестят средства.

Полагане на основите - поглед към село Бояна и Витоша

Полагане на основите - поглед към София

Дружеството обединява всички заеми на спестителите и изплаща на строителния предприемач целия строеж. От своя страна, новодомците внасят предварително 20% от стойността на имота си, а останалата част предстои да изплатят на месечни вноски. Цялото начинание възлиза на 10 127 000 лева, като всички работи са извършени на частен принцип без участие на общината. В това число и цялостното благоустрояване - прокарване на електрическа мрежа и вода (боянска, разбира се, за радост на новодомците), шосиране на улиците и изграждане на тротоарите.

Къщите в строеж, юни 1935 г.

Къщите в строеж, юли 1935 г.

Август, 1935 г.

Така за по-малко от една година изникват редици от сияещи бели сгради, описани по следния поетичен начин в рекламното списание на дружество "Подслон":

"Стройни редици бели къщи светеха пред мен - къщи като от някакъв друг свят, от някаква чужда действителност. Те ме поздравяваха радостно с червените си керемидени покриви, от прозорците се усмихваха просторни жилища, вратите ме канеха да вляза. Наоколо, нашир из полето, нагоре по планината чак до снежните върхове се беше разтегнала зимата-пролет, сновеше из светлината на щедрото слънце и като че играеше хоро по стените и дворищата, между циментовите електрически стълбове и по белите плочници на тротоара."

Семейство пред своя дом в квартала

Завършеният комплекс

Мястото днес

Ако днес, близо 90 години по-късно, краката ви отведат на булевард "Братя Бъкстон", свърнете по улица "Пирин". Там със сигурност ще разпознаете къщите от нашата история. Разбира се, стройните бели редици вече ги няма - с времето всяка сграда е добила собствен облик. Някои са се превърнали в модерни градски къщи, други са щедро надстроени, трети нощем остават с тъмни прозорци. Цветове и форми всякакви. Няма го и просторният изглед към склоновете на Витоша. Но градините са там - със своята кротка зеленина, февруарски кокичета и съзерцателни котки. Един от последните зелени острови сред все по-презастроените улици на новия квартал.

Мястото днес

Унгарската легация в София

2024-02-04T16:53:00.000+02:00

България и Австро-Унгария установяват дипломатически отношения още през 1879 г., веднага след освобождението на нашето отечество. Империята изгражда своето дипломатическо представителство на едно от най-хубавите места в София - булевард "Цар Освободител", между двореца и Народното събрание.

След злополучния край на Първата световна война и обособяването на независима унгарска държава легацията на Унгария трябва да напусне тази сграда (която междувременно е окупирана от Италия като победител във войната) и да изгради самостоятелно представителство в българската столица.

Любопитен спомен от този период ни е оставил унгарският дипломат Шандор Киш-Немешкери, публикуван през 1993 г. от Пенка Пейковска в "Известия на държавните архиви" (кн. 66):

Преместването на унгарската легация протече при необикновени обстоятелства. Когато пристигнах в София, бях неприятно изненадан, че дипломатическият представител на една от неутралните страни, упълномощен да защитава интересите ни, не можеше или не искаше да попречи на италианците да заемат и се настанят по правото на победителя в чудесната сграда на австро-унгарската легация (както стана с двореца на легацията ни в Истанбул), която по квота, тоест около една трета част от нея се падаше на нас, след като непосредствено до нея имаше собствен, макар и много по-малък дворец.

Представителството на Австро-Унгария на булевард "Цар Освободител" в края на 19 век

Вярно, италианският дипломатически представител граф Дурини ди Монца (по-късно такъв в Будапеща) заемаше само две трети от двореца, а в останалата част се разположи чехословашката легация. Със силно чувство за справедливост Дурини разбираше моето трудно положение и отначало ми отстъпи две стаи на партера.

Впоследствие от чехословашкия дипломатически представител Кюнзл-Ижерски, благодарение на това, че бяхме стари бойни другари, даже добри приятели, получих няколко служебни помещения, дори когато отидоха в собствена сграда, услужливо ми отстъпи заеманата от него част от сградата. Дурини отстъпи и празната конюшня на легацията, което за мене като ездач означаваше твърде много. Всичко вървеше добре, докато Дурини беше там, обаче възникнаха трудности с наследниците му; отдъхнахме си, когато правителствата ни се споразумяха Италия да заплати в брой полагащата ни се според квотата част от двореца.

Сградата на новата унгарска легация в строеж (пресечката на бул. "Евлоги Георгиев" и ул. "6-и септември"), 20-те години

Унгарската легация в завършен вид

Тогава издействувах от столичната община да ни отпусне хубав, голям, безплатен парцел до английската легация, където после с получените от италианците пари построихме сегашния хубав дворец на легацията ни с красива градина, конюшня, гараж. По специална, но не необичайна ирония насъдбата, тъкмо дворецът ни беше готов след толкова, мъки, неприятности и работа, едва бях изкарал в него една година, и ме преместиха...

В двора на легацията, 1927 г.

Новият унгарски пълномощен министър в София на път да връчи акредитивните си писма на Цар Борис III, около 1930 г. Дипломатът е придружаван от Павел Груев, съветник и началник на канцеларията на двореца. Фотографията е направена пред парадния вход на унгарската легация - прави впечатление несъществуващата днес богата декорация, в това число фигури в цял ръст вероятно на личности от унгарската история.

Старите софийските пазари (1936 г.)

2024-01-20T13:09:00.008+02:00

Из "Столичен общински вестник", бр. 3 от февруари 1936 г.

Столичните пазарища

Преди освобождението на София, т. е. преди 1878 година, в града е имало няколко пазарища, в които през определени дни сa се събирали селяни и граждани и са ставали покупко-продажбите. Тогава са съществували следните пазарища: Женският пазар — при банската джамия; житният пазар, солният пазар, конският пазар, говеждият пазар и медният пазар. Със застрояването на града пазарищата са били заети от новите градски сгради, вследствие на което постепенно са се измествали и са се установили на други места.

В тия времена, през Великденските празници и пред Георгьовден, в София са се събирали големи маси пришълци — селяни при тъй наречените събори. Такива събори е имало край р. Владайска, в Подуене и край Александровската болница. На съборите са ставали народни веселия с игри (хора). Със застрояването на града съборите са били също така постепенно изместени към новите окрайнини, а характерът им се е изменил, като вместо народни игри почват да се виждат бараки, продавачи, разни люлки и в последствие са се превърнали в сегашните панаири.

Сега в София пак се събират големи маси селяни от околните села, с коли и без коли, които в известни дни запълват улиците с донесените и изложени по улиците свои произведения. Постепенно тия изложби са се оформили в сегашния си вид като специални пазарища: покрити, открити — квартални пазарища, такива срещу големите праздници и сезонни пазарища както следва:

I. Покрити постоянни пазарища:

Централният покрит пазар — халите, ул. "Мария Луиза", срещу минералната баня — грамадно масивно здание, построено през 1907/1916 год. Първото предприятие (1907 г.) се отнася за зидарските работи (112,4 3 лева зл.), второто (1908 г.) за каменни работи (185,662 лв. зл.), третото (1909/1911 г.) за железни конструкции (649,106 лв зл.), четвъртото (1914 г.) за изолационни работи (75,250 лв. зл ), петото (1910/1916 г.) за топливна и охладителна инсталация (158,110 лв. зл.) и шестото (1911/1912 год.) за тротоар и часовник (10 970 лв. зл.), или всичко 1,188,511 лв. зл., които се равняват на около 31 милиона лева. Застроената повърхност възлиза на 3,470 кв. м. Халите съдържат 154 магазина, от които: 70 месарски, 14 рибарски, 28 зеленчукови, 22 сиренарски, 15 птичарски и 5 овощарски. Наемът на отделните магазини е годишно от 1,650 л. до 90,000 лева. През 1935 год. са постъпили 4,081,905 лв. наем от тия магазини. Халите, които са открити ежедневно, се обслужват с един персонал от 21 души: ветеринарен лекар, фелдшер, 2 техници, огняр и 16 души работници, за които се разходват за заплати и пенсии годишно 546,900 лв.

Централният покрит пазар (халите)

Вехтошарският пазар, на ъгъла бул. „Стоилов“ и бул. „Сливница“, до Сточната гара — модерна железобетонна сграда. Построен е през 1933/1934 година. Струва 3,470.000 лева. Състои се от два етажа. Магазините са наредени около един елипсовиден двор с входове и витрини от към тоя двор, така че към улиците няма никакви входове и витрини. Всички вещи се вкарват в двора през главния вход, за да има контрол върху вкараните вещи, които се дезинфекцират. В горния етаж входовете и витрините на магазините са обърнати към една платформа-улица, лежаща не към двора, а околовръст, край улиците (едно неудобство за пазара).

Вехтошарският пазар на ъгъла бул. Сливница и бул. Стоилов

Вехтошарският пазар съдържа всичко 139 магазини (в долния етаж 61 и в горния — 78), 1 кафене, 1 ресторант, служебно помещение, склад, бръснарница и нуждници. Магазините се отдават без състезание с минимален наем от 300—440 лв. месечно, определен с оглед само да се покрият разходите и без никаква печалба за общината. Тука са взети предвид разходите - за лихви и амортизации (364,760 лв.), такси канал, смет и вода (54,860 лв.), осветление (100,000 лв.), поправки, поддръжки, дезинфекция и портиер (138,000 лева) — всичко 657,560 лева. Кафенето и ресторантът се отдават на търг чрез съзтезаване. От кафенето е получен годишен наем 36,801 лв , а от ресторанта — 38,687 лв. Поради своята отдалеченост от търговската част на града, липса на трамвайно съобщение и невъзможността да се използуват напълно всички магазини (сега са без наематели 16 магазини), се получава годишен наем от вехтошарския пазар 538,882 лева. Пазарът работи ежедневно.

Покритият пазар на площ. Позитано (Солни пазар)

Покрит пазар на площад Позитано (Солни пазар) — два павилиона — барачна постройка. Застроената площ възлиза на 1917 кв. м. и съдържа всичко 60 магазини. Постройката е извършена през 1928/1929 година и струва 4,100,000 лева. Павилионите, поради лошите поддръжки, са в лошо състояние и следва да се възобновят. Годишният наем от магазините възлиза от 11,580 лв. до 39,693 лева. От всички магазини е получен наем от 1,198,267 лв.

Женският пазар, на бул. „Драгоман“, състоящ се от около 300—400 прости дъсчени бараки и навеси, собственост на продавачите, които плащат таксите — сергийно право.

Женският пазар на бул. „Драгоман“

Цветният пазар на пасаж „Св. Никола“

Цветен пазар на пасаж „Св. Никола“, състоящ се от 25 дъсчени бараки, собственост на продавачите, които плащат таксите — сергийно право.

Говеждият пазар при старата кланица

Говежди пазар, който става в пазаря за добитък в помещенията на старата кланица в Индустриялния квартал (кръстосване ж. п. линия и р. Владайска). В помещенията на старата кланица става ежедневно пазар на добитък, а в открития пазар стават пазари във вторник и петък и са добре посетени. От тоя пазар през 1935 год. общината, освен прихода за държавата, е получила 1,477,741 лв., а именно: от вход 507,740 лв., от обор за пренощуване 119,247 лева, от интезап 825,712 лева, от наеми 72,290 лева и от капана 11,752 лв.

В пазаря за добитък и фурната „Кори“ работят: 1 лекар, 1 фелдшер и 9 души работници.

През 1935 год. са посетили пазаря 169,678 глави добитък (10,961 еднокопитни, 21,265 едър, 134,910 дребен и 12,542 свини). В пазаря са пренощували всичко 50,362 глави добитък,

Старата кланица — говеждият пазар

Новата кланица, ежедневен пазар за месо, кожи и др. Това е една скъпа и луксозна постройка, находяща се в Индустриялния квартал, при Гробищата. Кланицата е построена през 1930/1933 година. Тя се състои от няколко сгради: кланица 11,218 кв. м. (струва 43,479,000 лв. без инсталациите), дирекция 445 кв. м. (2,526,000 лв.), птичекланица 540 кв. м. (1,384,700 лв.), курник 312 кв. м. (730,300 лв.), изолационна кланица 987 кв. м. (2,396,000 лв.), торище 930 кв. м. (1,638,000 лв.), закрити обори 3.560 кв. м. (6,351,000 лв.), навеси покрити 1,597 кв. м. (737,000 лв.), навеси открити 2,413 кв. м. (980,000 лв.), склад за въглища 260 кв. м. (162,200 лв.), помещение за интезап 45 кв. м. (72,505 лв.), клозет 23 кв. м. (48,286 лв.) и пр.

Новата кланица — покритият пасаж

Всички строителни работи струват 75,201,217 лв., машинариите — 30,899,084 лв., инсталации и разни други работи — 11,889,332 лв. или общо 117,989,633 лв., а като се прибави и стойността на мястото 44,450,000 лв., стойността на кланицата възлиза на 162,439,633 лв.

От кланицата (без сумите за държавата и тия за фонда постройка кланица) общината а получила през 1935 година 20,366,540 лева, а именно: от кръвника 12,871,106 лв., от хладилника 2,870,811 лв., от обор 2,302,860 лв., от торище 780,689 лв , от колачи 664,353 лв., от преглед, пломби, червари, проверка, енергия, клетки, кръв, лед, дробове, тор, злъчки—876,722 лв. Същата има почти толкова разходи за персонал, вода, енергия, въглища, веществени, ремонти, лихви и амортизация. През 1935 год. са заклани в кланицата 623,846 глави здрави животни и 232,876 броя здрави птици. Също 3,290 глави болни животни и 3,788 броя болни птици. Само от животните (без птиците) е получено 15,989,883 кгр. месо от здрави животни и 124,404 кгр. от болни. Тука са на работа 145 души ръководен и помощен персонал и 95 работници. Освен тези работници тука се препитават още 747 души (165 търговци, 187 работници на търговците, 202 колачи, 67 кантарджии, 107 кожари, червари, пачаджии и шкембеджии и 19 каруцари).

II. Открити квартални постоянни пазарища:

Бул. „Евлогий Георгиев“, между Орлов мост и ул. „6-и Септемврий“, за селски продукти.

Ул. „Черковна“, между ж. п. линия и ул. „Оборище" — за селски продукти.

Ул. „Клементина“, между ул. „Индже Войвода“ и Разсадника—за дървен строителен материал.

Бул. „Сливница“, между Львовия мост и ул. „Опълченска“ — за селски и др. продукти; става ежедневно.

Бул. „Драгоман“, между ул. „Пиротска“ и бул. „Сливница“ (женски пазар) — за селски продукти, вълна и др.; става ежедневно.

Ул. „Цар Самуил“, между ул. „Клементина“ и ул. „Позитано“.

Ул. „Екзарх Иосиф“, между бул. „Драгоман“ и ул. „Ломска“ — за разни стоки.

Ул. „Три уши“, между пл. „Позитано“ и бул. „Христо Ботев“.

Ул. „Позитано“, между ул „Цар Борис“ и бул. „Христо Ботев“ (Солни пазар).

Бул. „Христо Ботев“, между ул. „Позитано“ и ул „Нишка".

Ул. „Опълченска“, между бул. „Сливница“ и ул. „Нишка“.

Бул. „Д. Петков“, между ул. „Пиротска“ и ул, „Позитано“.

Ул. „Козлодуй“, между ул. „Раковски“ и ж. п. мост — за дърва за гориво.

III. Открити временни пазарища срещу Нова година, Рождество Христово и Великден.

Ул. „Екзарх Иосиф“, между бул. „Драгоман“ и бул. "Мария Луиза".

Бул. „Мария Луиза“, между пл. „Св. Неделя“ и ул. „Цар Симеон“.

Ул. „Клементина“, между пл. „Св. Неделя“ и бул. „Христо Ботев“.

Бул. „Дондуков“, между пл. „Св. Неделя" и ул. „Цар Калоян“.

Пл. „Св. Неделя“.

IV. Открити временни пазарища (събори) пред Връбница, Великден, Георгьовден и Петковден.

В квартал Коньовица, при Разсадника.

В квартал Подуене, пред черквата Св. Петка.

При Лагера — площад Победите.

В Индустриялния квартал — в старата кланица, в пазаря за добитък и в околните площади.

Столицата с многобройните си пазарища през пазарните дни прилича на ориенталски град. С изключение на покритите пазарища: централния пазар — халите, вехтошарския пазар, новата кланица и Солния пазар на пл. „Позитано“, от които първите три са уредени и благоустроени, всички други пазарища са още примитивни, почти такива, каквито са били в София преди Освобождението й. Тия пазарища, с нарастването на града, са останали вече в средата му и сега, когато дойдат многобройните селски коли и докарат селските произведения, градът се задръства с коли, добитък и хора и грамадни купища смет и нечистотии остават по улиците, за премахването на които са нужни значителни средства и време. При тия открити и временни селски пазарища липсва ефикасен контрол и надзор върху продавачите на открито и изложените на замърсяване продукти. Тука действително липсва каквато и да е хигиенична обстановка и условия за запазване и за съхранение на продуктите. Преди всичко, тука не е определено и разграничено на кои пазарища какви видове продукти да се продават, а, напротив, продават се едновременно разни продукти, нови вещи и стари — вехтошарски. Натрупаните безразборно празни кошове и сандъци пречат на движението и не позволяват чистенето. Мръсните полусрутени дървени бараки и навеси спомагат за замърсяването на продуктите и загрозяват пазарищата. При тия пазарища обикновено липсват паважи, канализация, чешми за пиене и измиване, нуждници за ползуване от публиката и пр., а при пазарищата за добитък липсват шосировки, обори, водопои, огради около пазарището и пр.

При всичко, че градът заема вече една голяма площ от 32,400 декара, гражданите са принудени да идват в центъра му, т. е. при централния покрит пазар (халите), при Солни пазар (ул. „Позитано“) и при Женския пазар (бул. „Драгоман“) за да правят покупките си. По тоя начин всичко се е централизирало около средището на София, затова и съобщенията се затрудняват. От друга страна, маса селски производители идват с колата си при пазарището в централната част на града, като задръстват и замърсяват улиците. Това са неудобства, които не могат повече да се търпят в един голям град, какъвто е Столицата на България.

Столичната общинска управа се е загрижила сериозно да разреши окончателно въпроса за пазарищата в София. Това трябва да стане с оглед на бъдещите разширения на града, които ще се установят с новия градоустройствен план на „Голяма София“, който сега се работи от професор Мусман.

Тука, при създадените условия и съществуващите пазарища, са на лице два главни въпроси:

Постройка на нови покрити квартални пазарища (хали), отговарящи на хигиеничните изисквания, на първо време в кварталите: Подуене (до р. Перловец), Лозенец (до р. Перловец), Три Кладенци (до кварталната баня) и около гарата. В тия хали ще се съберат махленските месарници, сиренарници, зарзаватчийници и др.

Вторият въпрос се отнася за установяване места в крайнините на града по посока на главните съобщителни артерии, гдето да стават селските пазари, и гдето да има място за селските коли, за добитъка и да са в близост до трамвайните линии. Такива места се очертават за сега: при гара Подуене (мястото за Триажната гара), при Арсенала, при Индустриалния квартал и в кв. Три кладенци (Св. Петър и Павел).

При установяване на пазарищата трябва да се има предвид конкуренцията, която вършат селските пазари и амбулантната продажба с колички на покритите общински хали, вследствие на което става увреждане на общинските интереси.

В последно време се предприеха и осъществиха редица въпроси по уредбата на пазарищата, а именно:

През 1930/33 год. се построи новата общинска кланица, която се състои от един двор от 97,193.000 кв. м. и 12 отделни сгради с една застроена площ от 22,330 кв. м. Тука са създадени добри условия за получаване на месо и др. продукти от животински произход, за съхраняването му в големите хладилници и за използуването му за износ.

С постройката на вехтошарския пазар се събра под окото на властта търговията на всички вехтошарски вещи на едно място, макар и да не е тъй удобно.

Поставен е на дневен ред въпросът за постройка на зеленчукова борса при гара Сердика, с която ще се създаде контрол върху запазването и продажбата на зеленчука.

Предстоящата постройка на млечната централа със своите събирателни пунтове из околността ще уреди въпроса за добиване и запазване на доброкачественно мляко.

Около новата кланица в близко бъдеще ще се построят необходимите и проектирани вече кланични фабрики за пълното използване на всички продукти от животински произход: беконна фабрика, саламджийска фабрика, фабрика за отпадъци и кръв, черварска и кожарска работилница, птицекланица за експорт, борса за добитък, хладилник и антрепозитен склад (на стойност около 102 милиона лева).

В близко съседство с новата кланица се извършва от предприемач постройката на „екарисажа“, т. е. на фабрика за изгаряне на лешове и заразено месо, с което ще се премахне едно голямо зло в Столицата.

Предвидено е построяването на модерно пазарище за добитък с всички необходими приспособления и хигиенични изисквания в съседство с новата кланица,

През 1935 год. се предприеха статистически и други проучвания за съставяне на градоустройствения план на „Голяма София“, при което са събрани необходимите данни и за разрешаването на въпроса за пазарищата.

Събраха се задължително продавачите на вехтошарски вещи и се настаниха в новата сграда на вехтошарския пазар, за да бъде търговията с тия вещи под строг контрол.

Разреши се да бъдат премахнати по-скоро всички мръсни и полусъборени бараки и навеси от женския пазар на бул. „Драгоман“, като крайно нехигиенични, и да се преместят в средната част на бул. „Д. Петков“ (в гъсто населената част на града — в кв. Три кладенци), между ул. „Пиротска“ и ул. „Позитано“, обслужваща се от трамваите Пирот—Подуене и Св. Неделя—Булина Ливада. Тука се покриха с бетонова настилка около 3,066 кв. м. повърхност, върху която ще се построят от продавачите на женския пазар (бул. "Драгоман") сглобяеми, еднообразни евтини бараки, в които ще се преместят стоките им.

Говеждият пазар при старата кланица, до преместването му в съседство с новата кланица — се огради с временна ограда и се построи една нова сграда „Интезап“ със служебно помещение, ресторант, навес, водопой, клозет и др. (струва 254,000 лв.), която ще служи временно, до преместването на пазарището. Едновременно с това се шосира улица „Градинарска“, от бул. „Сливница“ към Разсадника, която минава край това пазарище.

Финансовата служба при Столичната община, която има 139 служители и за издръжка на която (заплати и пенсии) се изразходват годишно по 4,827,530 лв между другите свои задължения по събиране данъците и уреждане стопанствата, постави и ред в пазарищата, състави нови условия за отдаване съответните предприятия на търг при добро запазване интересите на Общината. Приходите от пазарищата се събират вече редовно; интезапът се събира от самите органи на общината. Създадоха се също нови приходи от кланицата. Д-во „Поелс" (осъществител на прочутата от времето си „свинска концесия) през 1935 г. е заклало 17,017 глави ообитьк, получило е 1,127,074 кгр. месо и е изнесло за Англия 893,142 кгр. бекон и шунка (в нас е останало 227,932 кгр.).

Друго дружество—„Гипаг“ е изнесло 152.260 кгр. охладено месо и мас за Германия и пр., взеха се мерки за създаване, при сегашните неудобства — мизерна обстановка, до колкото е възможно, хигиенични условия при пазарищата; намали се и постепенно ще се премахне конкуренцията, която амбулантните продавачи, количкари и др. правят на търговците. Така, днес числото на количкарите от 3.063 души е вече намалено на 1,030, като са премахнати главно пришълците и т. н.

От пазарищата общината е имала през 1935 год. следните бруто приходи:

Наем от централните хали 4,031,905 лв.

„ „ Солни пазар (бараките) 1,193,267 „

„ „ Вехтошарския пазар 538,882 „

Такси от заети места (сергии) 2,868,000 „

„ „ мерки и теглилки 899,276 „

„ „ пазаря за добитък —вход пренощуване, интезап и др. 1,477,741 „

Такси от кланицата—кръвнина, обори хладилници и др. 20,366,480 лв.

Сегашното положение на пазарищата се урежда с наредбата-закон за тържищата и изложбите (бр. 219 от 28. IX, 1935 г. на Държавен вестник).

Окончателно въпросът за пазарищата в София ще се разреши едновременно със съставянето на новия градоустройствен план на „Голяма София“, с оглед на бъдещите разширения на града. Тогава София ще има модерни пазарища, разпръснати във всички части на града, които, при спазване на хигиеничните условия, ще задоволят напълно нуждите на гражданството.

Инж. Р. Михайлов

Метеорологичната наблюдателница на Черни връх (1935 г.)

2023-11-24T20:22:00.002+02:00

Из "Столичен общински вестник", 15 ноември 1935 г.

Наблюдателницата на Витоша

Витоша е една скъпоценност за Столицата. Издигаща се величествено в близко съседство до града, Витоша дава на Столицата вода за пиене, електрическа енергия от Боянската централа, а най-вече тя служи за освежаване и отдих на гражданството. Празнични дни мравуняци от туристи пъплят нагоре по склоновете на Витоша, за да се изкачат на високото плато, гдето са разположени няколко туристически хижи и да се полюбуват на чудната природа и красивия изглед към София и Софийското поле.

Наблюдателницата в строеж

Витоша е вече превърната в национален парк, нейната природа и нейните хубости ще бъдат запазени и ще се подобряват с масовите нови засаждания и благоустроявания. Вместо проектираната по-рано зъбчата туристическа железница до „Черни връх“, почната е постройката на едно модерно туристическо шосе за кьм височините на Витоша.

На 27 октомврий 1935 г. тържествено се откри построената на самия „Черни връх“, на кота 2286 м., наблюдателница в присъствието на множество официални лица и туристи, между които беше Столичния кмет г. инж. Ив. Иванов и директорът на Метеорологическия институт г. Киров. Постройката заема една застроена площ от 128 кв. м, състояща се от една голяма стая за туристи, 2 малки стаи за наблюдения, 2 малки стаи за общинските пазачи и тия на мина „Перник“, таван, кухня и зимник.

Средствата за постройката са дадени както следва: от Столичната община 200,000 лева, от мина „Перник" 100,000 лева, от други дарения 77,000 лева и са останали дългове 60,000 лева. Метеорологическите инструменти са подарени от централния метеорологически институт при М-во на Народното стопанство (струват около 70,000 лева), а стаите за туристите са обзаведени от д-во „Алеко".

Метеорологическите проучвания на Витоша са от голям научен интерес за София, поради нейното водоснабдяване, електроснабдяване и поради превръщането на Витоша в грамаден парк.

Веднага след откриването на наблюдателницата, за изненада на туристите, една автомобилна кола (военен тип) се изкачи до самата наблюдателница, като е изминала благополучно трудния стръмен терен, гдето не се намират никакви пътища.

Печатът на наблюдателницата и клеймо на пощенския клон върху картичка, изпратена от там

В не далеко бъдеще извън редовните туристи — пешеходци, ще могат множество столичани и гости с автомобили да се изкачват по новото шосе до самия „Черни връх“, от гдето да се възхищават на хубостите на София и околностите й.

Р. М.

София преди и сега: Домът на полковник Никола Халачев

2023-11-13T14:27:00.003+02:00

Една от вълнуващите и нерядко тъжни рубрики в нашата страница е онази, в която повдигаме булото на забравата, за да извадим от дълбините на отминалото време изчезналите архитектурни съкровища на столицата.

Семейните албуми продължават да крият изненади и понякога ни дават възможност да попълним някои от празните места в паметта на града. Днес ще се пренесем близо век назад на булевард "Фердинанд" 54, където ни очаква къщата на плевенския род Халачеви.

Снимка от 10 май 1926 г.

Съхранените снимки свидетелстват, че красивото здание се е отличавало с изящна архитектура и характерна ъглова кула. То е построено около 1910 г. от полковник Никола Халачев - командир на Лейбгвардейския конен полк в периода 1928-1930 г.

Булевардът, гледан от завоя след пресечката с улица "Граф Игнатиев"

В онези години край булеварда, намирал се в покрайнините на тогавашна София, преобладават фамилните домове на заможни столични семейства. Сега мястото е в оживения център - на един хвърлей от Попа, непосредствено зад кино "Одеон". Днес обаче там не ни очаква къщата от снимките, а сива жилищна кооперация, изградена през 60-те години.

Въпреки че домът на Халачеви (по-късно Ангелови и Арнаудови) преживява унищожителните за столицата англо-американски бомбардировки, за съжаление не оцелява до наши дни. Къщата е национализирана и в началото на 60-те години е разрушена, за да отстъпи място на съществуващата и днес кооперация с адрес булевард "Васил Левски" 49.

Мястото днес

Благодарим сърдечно на Искра Ангелова за предоставените материали и за допълнителната информация, свързана с историята на тази забележителна сграда.

Първата въздушна битка и бомбардировка над София (1916)

2023-09-29T19:34:00.003+03:00

30 септември 1916 г. влиза в историята като деня на първото в историята въздушно нападение над българската столица. Самотен аероплан, долетял от Солун, извършва бомбардировка над града, като след преследване и въздушен бой е принуден да кацне от край Курило. Повече за събитието намираме в разказа на Тома Чилов, публикуван през 1940 г.

Из "Въздушни боеве" от Тома Чилов (1940 г.)

ВЪЗДУШЕН БОЙ НАД СОФИЯ

Хубав, ясен септемврийски ден. Небето бeше чисто. Слънцето, огряваше върховете на Витоша, а топлите му лъчи бяха съживили столичани. Всички бързаха, и движението из улиците беше оживено: животът кипеше, при все че беше война.

— Аллло! Аллло! . . . Аллоо! . . . Свържете ни по-бърже с летише Божурище! . . . със София! . . . предавайте! . . . французки самолет лети към София!

Този тревожен вик се разнесе по телефона от летището Белица на 30 септемврий 1916 година, когато над него, на 3000 м. височина мина французкият самолет.

Идващ от Солун, той отиваше към София със задача да я бомбардира.

Каква ли смелост имаха тези неприятелски летци. Да минат нашите позиции, да прилетят над нашите летища, за да посетят София? И при това с какъв самолет? — С тежък двуместен, система „Фарман", при наличността на наши и германски „Фокери“ и „Роланди“.

Тази им смелост не граничеше ли с безумие? Жребие ли им се беше паднало, по заповед, или на своя глава бяxa предприели тази военна авантюра?

Ако останат живи, то ще бъде чудо!

Двама млади смелчаци: пилотът, французин-фелдфебел, и наблюдателят — сърбин, летяха към София, решени да хвърлят бомби, да рушат, дa палят. За връщане или съвсем не са мислили, или пък са предполагали, че столицата е без каквато и да е противовъздушна отбрана.

Те бяха решили на всяка цена да всеят паника в престолния град, да убият духа на мирното население, като го поставят в постоянен страх от подобни чести нападения. Ако беше тръгнала към София цяла неприятелска ескадра бомбардировачи, охранявани от леки, не би било рисковано, но да тръгне тежък двуместен, който няма бърза и мощна машина и съвсем сам, неохраняван от лек апарат, бе много смело и рисковано. Това беше самолетът система „Фарман“, който нямаше голяма скорост. Тъкмо за това техният подвиг е голям и наподобява моряци, решили с малка лодка да преплуват океан. На всичко отгоре поручикът, като сьрбин, обичаше да си попийва, казвам го, не защого е бил пиян при тръгването, а при вземане решението. Този чудак офицер, военен авиатор, беше взел това отчаяно решение, след като си бе пийнал в едно Солунско кабаре. А за него казват някои, че след първите няколко чаши, ставал необикновено буен и смел и вземел ли тогава някое решение, нищо не било в състояние да го спре и отмени.

От Солун неприятелският самолет тръгнал към 10 часа преди пладне. Летците се ориентирали с компаса и, изглежда, че не са познавали местата, а само по предварителни изчисления направени по картата, защото, вместо да се явятъ над София откъм Черни-връх, най-правата въздушна линия Солун-София, се бяха отклонили от него, което нещо ще видим в последствие!

В самолета носеха няколко бомби, картечница, радкотелеграфен ключ и карта.

Тези приятели, като че съвсем бяха забравили, че близо до фронта има наши летища и ако бъдат забелязани, биха били свалени или изгорени като факли във въздуха. Но, за тяхно щастие македонското небе този ден беше покрито с гъсти черни облаци, а до софийското поле, както всека есен, обикновено беше покрито с гъста мъгла, която не се беше вдигала от два дена.

— Аллло! Аллло! Аллооо! ... — продължаваше да крещи по телефона поручикът-летец, който пръв, въпреки височината, позна по бръмченето, че това е французки самолет, но последният се бе доста отдалечил, а тогава леки апарати в летището нямаше, за да го догонят.

— Да не се шегувате? — питаше един капитан, който случайно бе влязъл във връзка по телефона с поручика и без да дочака потвърждение, тъй като нямаше време за губене, се затича към хангара. Той беше познал по гласа поручика, знаеше, че е сериозен и че не обича да се шегува. Веднага даде нареждане на войниците, крещейки:

— Бърже! . . . Изкарайте аеропланите! . . .

В летището настъпи голяма бъркотия. Всички тичаха, всички крещяха. Тревожно заби сигналът за неприятелско нападение. Летището Божурище е разположено близо до София, западно от захарната фабрика. Тогава то се състоеше от два хангара и три барачки — жилища на летците. В хангарите, построени от дъски, имаше три „Фокера", няколко двуместни и няколко учебни. За отбраната на София имаше няколко наши и германски летци.

Вестта за пристигането на неприятелски самолет се разнесе по телефона из столицата още преди той да е пристигнал.

Изведнъж настана паника. Жени, деца и някои по-страхливи граждани започнаха да се крият из къщите, когато чуха тревожното биене на камбаните на Александър Невски. Движението из улиците за миг спря. Трамваите и автомобилите се заковаха на местата си и надаваха тревожни сигнали, а фабричните сирени зловещо и продължително свиреха.

В този тревожен час, фокерите, — предназначени за отбрана на София, огрени от слънцето светкаха и кръстосваха небесните висини, търсейки неприятеля. Моторите им бръмчаха горе из небето и шумът се сливаше с този на сирените, долу на земята.

Когато неприятелският самолет се зададе откъм северо-източната част на София, червено-боядисаната перка на „Фармана“ описваше големи огнени кръгове, които светеха от слънцето. Червено-синкавите кръгове по крилата му френски трикольорни знаци се виждаха ясно.

Противосамолетната артилерия започна да го обстрелва, и бели облачета прошариха небето и го следваха из пътя.

Първата работа на неприятелския самолет, когато беше вече над София, да хвърли бомбите. И той не закъсня да стори това. Страшни трясъци се разнесоха. Черен дим и прах се вдигна от земята. Прозорците на близките къщи се изпотрошиха. Първата бомба падна близо до Царския манеж, втората — при паметника на Цар Освободителя, а третата при „Лъвовия мост“. Първите две не взеха жертви — третата уби един беден сергиджия-продавач на любеници и пръсна стоката му. След това, неприятелският самолет побърза да продължи към север. Пилотът правеше свърхусилия да вземе височина, защото разбираше, че в неприятелска територия височината е спасението.

В годините на Първата световна война златните кубета на храма "Св. Александър Невски" са покрити с платнища. Целта е да се скрие блясъкът им, за да не служат те като ориентир за вражески аероплани.

В кипежа и бъркотията нашите фокери, които в тоя момент бяха вече доста високо на небето, забелязаха неприятелския самолет и се насочиха към него.

Германски фелдфебел Вагнер, — учителят на нашите летци в изкуството да летят с фокери — беше успял да вземе височината, на която се намираше неприятелският самолет и се насочи към него, за да го настигне.

В това време поручик П. беше вече на същата височина с него и без да са се предварително споразумели с фелдфебела от друга страна се насочи да преследва неканения гост на столицата.

Капитанът, който беше говорил по телефона с летище Белица, беше излетял с двуместен самолет, но нямаше още нужната височина и беше останал малко назад. Във въздуха също имаше и няколко учебни апарати.

Страшен шум от бучение на мотори се разнесе из въздуха над София.

Когато противосамолетната артилерия престана да праща огън по небето, две светкавици се извиха всред небето и образуваха две зигзагообразни ивици близо до неприятелския самолет. Това бяха фокерите които от различни страни, като хищници, се спущаха върху му.

Когато фокерите бяха вече доста близо до „Фармана“, нашите летци изведнъж откриха стрелба и го отминаха, като че искаха да му пресекът пътя и да го накарат да се върне обратно, тъй като по всичко личеше, че той няма намерение да се връща към Солунъ, а цели да прелети България и по най-късия път да отиде в Румъния.

Започна страшно гонене из въздуха. Имаше моменти, когато се чуваше само тракането на картечниците, а не можеше да се различи и да се види, кой от двата фокера атакува, защото атакуваха ту отпред, ту отстрани, ту отдолу, ту откъм опашката — почти от всички страни едновременно. Точно какво ставаше горе в небесата не можеше ясно да се види от земята.

По едно време фокерът на фелдфебела настигне „Фармана“ и от близко разстояние го обсипа с картечен огън, като не му даде време да се опомни и не го изпусна нито за момент. „Фарманът“ се видя в чудо и търсеше спасение, правейки зигзаци.

Поручикът, на свой ред, се спусна срещу неприятелския апарат и го обсипа с картечен огън. Попаднал под кръстосания огън на двата фокера, неприятелският самолет усили бягството. Куршумите дупчеха крилете му. Той продължаваше да бяга, но все още стреляше с картечница.

Това бясно гонене из въздуха трая около 15—20 минути.

„Фарманът“ летеше на север, но . . . моторът спря . . , картечницата престана да работи. . . Той едва се крепеше във въздуха. Пилотът с големи усилия се мъчеше да продължава бягството си, но не успя. Скоро неприятелският самолет започна да пада. Той направи няколко бързи кръгове надолу, след това — с бавни кръгове той падаше все по-низко и по-низко.

Нашите фокери, като схванаха безизходното положение на неприятелския самолет, прекратиха стрелбата, за да не убият летците и само се виеха над него. Те вървяха по петите му, убедени, че самолетът е вече обезвреден, и че летците скоро ще бъдат пленници.

След няколко минути, като бледна сянка, преди малко могъщата птица, мина ниско над Искъра и без да може да се задържи на слабите и изтощени крила, използувайки въздушното течение, направи няколко боязливи скокове, и кацна до Курило. Това беше победеният неприятелски самолет.

По крилата си той имаше много дупки от попаденията на кръстосания огън на нашите фокери. Червената му перка беше надупчена, а магнитите и картечницата — повредени.

На времето перката, картечницата и мотора на сваления неприятелски самолет бяха изложени на показ пред столичани.

Хиляди очи тържествуваха от тази победа. А днес тия останки са изложени във Военния музей в София и под тях личи надписа:

„Неприятелският „Фарман“ дошъл на 30. X. 1916 година да бомбардира София — свален при Курило от поручик М. Първанов и германския фелдфебел 3. Вагнер“.

Родната авиация записа още една победа във въздуха.

Славата за този подвиг на българските орли бързо се разнесе из цяла България.

— Те няма да пропуснат чужд самолет! — казваха радостно всички.

И наистина, до края на войната, неприятелски самолети не посмяха да посетят София.

София преди 30 години и днес (спомени на Екатерина Каравелова)

2023-09-16T13:07:00.004+03:00

Из вестник "Пряпорец", бр.19 от 13 април 1910 г.

София преди 30 години и днес

(Сказка, държана от г-жа Е. Каравелова в дружество "Майка")

Да можеше да се пробуди някой софиянец, заспал вечен сън преди 25-30 години, дълго време щеше да си трие очите, додето се опомни, че се намира в своята старичка, някогашна, дрипава, мръсничка София, додето разпознае между новите заселници своите по-млади останали живи роднини. Недоумението на такъв възкръснал щеше да расте от час на час, ако стореше труд да се поразходи всред днешна София и се повгледа в новите лица.

Своя своих не познаша.

Старият турски град, седалището на беглербейовците, докато добие изгледа на днешната столица на независимото царство, е претърпял големи промени. Само 4 цифри са достатъчни, за да покажат нагледно неговия бърз растеж.

През 1880 г. застроената площад на София е обемала 2750 декара и според преброяванието на 31.XII.80 г. в нея са се числили 20 856 жители; оттогава застроеното пространство се е увеличило на 8960 декара и населението е достигнало до 95 000 жители. Градът разрасна и се простря в разни посоки. Дето днес е съвсем новият гиздав квартал край широкия булевард Фердинанд с английската легация, през 85-86 година още се зеленееха бостаните на дяда Мелетия, софийския владика. Там софиянци ходеха на вечерен хлад за зеленчук и пресни любеници. Тук до Народното събрание, отдето се почва друг нов квартал все с модерни хубави къщи и спретнати градини, се простираха турски гробища по цялото пространство между цариградското и орханийското шосета. При полагане основите на първите сгради се натъкваха на недоразложени трупове. На място старата Ломска улица, крива, тясна, през която почти всеки чужденец трябваше да влезе в София и да получи първите си доста неприятни впечатления за българската столица, днес се шири улицата „Мария Луиза“, все с високи сгради от двете страни, и стопаните, обитателите им често не знаят какви стари, разкривени къщурки стояха на мястото на техните.

Част от новооформената градска градина, фотографирана през 1886 г.
Горе вдясно се подава оградата на новия княжески дворец, вляво от нея се различават наченките на площад "Александър I"

В центра на града, до самата градска градина, вечерно време столичани се наслаждаваха на оглушителен жабешки концерт. Тая част на градината, дето днес е построено казиното, по онова време бе мегдан, мястото на тогавашните тържествени молебствия; няколко тополи като надгробни мавзолеи се извишаваха към края, дето е издигната къщата на покойния Д. Марков с магазина на Цветков отдолу; на нейно място тогава стърчеше едно вехто двуетажно здание, в което се помещаваше Министерството на правосъдието; турска чешма шуртеше в стените на самата сграда; в каменното корито пред нея идеха на водопой не само едър добитък, но и гъските от всички съседни дворове, дори отвъд мегдана.

Съдбините народни се решаваха в дървената сграда на Народното събрание - което отсетне изгоря - приблизително на мястото на гимнастическия салон при I Девическа гимназия. Княз Александър имаше за жилище тъй наречения малък дворец, къщата на генерал Паренсов, без двуетажната пристройка на днешното Министерство на вътрешните работи, докато се ремонтира старият турски конак. В едно от подземията му Левски си е разбил главата, преди да го откарат полумъртъв на бесило. С разнесените пари за вечни поправки на тоя конак можеше да се направи съвършено нов великолепен дворец. В случая бе забравена народната поговорка: „вехто кърпи, хаби конци“. Софийските улици, криви, тесни, с провалени калдъръми се осветляват божем с газ: тук-там стърчеше по един разкривен фенер, хвърляйки мъжделива светлина току край него, а помежду и навред цареше зловещ мрак. Между днешния градски съвет и къщата на Орошакова, на чиито места стояха прихлупените ниски къщици на покойните К. Стоилов и Т. Георгиев, след дъжд се образуваше непроходима река, тъй че да се иде на сегашния площад Славейков - тогава Кафене-баши, трябваше да има човек венецианска гондола или просто да обиколи през 3-4 улици.

Разходката до Подуене за събора в петък през великденската седмица се смяташе за излет вън от града. Новият квартал с Военното училище ни съедини със селото. Борисовата градина преди 25 години се простираше от реката едвам до павилиона на градината и тогава нямаше де да застане човек под сянка. От Орлов и Лъвов мост нямаше и помен. По онова време София опасваше мъртво и голо поле с тръни и бодили. Зелен оазис бе само Курубаглар. Руският паметник по пътя за Княжево също бе вън от чертата на града; днес той влиза вътре, и къщи и къщурки се простират покрай шосето до самото Княжево - предишно Бальиефенди. Курубаглар, Юч-бунар, Конювица, всички днешни окръжни и не окръжни булеварди и маса нови улици са застроени все в по-ново време. Само исполинска Витоша неизменно издига величаво чело над София и неизменно мени загадъчен образ: ту виолетови, ту черни сенки като призраци на изчезнали великани, пълзят по нейните широки гърди; ту кървави, ту розови зори руменеят по тях. И всякога прекрасна, тя навява покой и ведрини на смутения от злободневни тревоги дух. Новото време, като по-естетично, и нея разхубави: голи сипеи се облякоха с къдрави шубръчки, на място се запази гора, като хубавата борова горичка над Княжево. До неотколе разходка до Княжево бе достъпна само за добрите пешаци и за по-заможните хора; да отидеш дотам и да се върнеш струваше от 8-12 лева нагоре, според времето и престояването; сега отиване и връщане с трамвай I класа струва 60 стотинки.

Изглед по протежение на улица "Дякон Игнатий" в посока Двореца от пресечката с улица "Гурко", 1885 г. Къщата на Каравелови се вижда вдясно.

До неотколе София бе изолирана от външния и от своя свят. Съобщенията със северна и южна България ставаха с кола; напр. да идеш от София за Русе, трябваше да се возиш два деня с кола до Лом и оттам с парахода до Русе. Някои е удоволствие си спомнят за хубавите местности от Фердинанд - старото Кутловица - до Петрохан, за пренощуването в Клисура, дето пътниците гощаваха с пъстърва и малиново вино. Също пътуването от тук до Пловдив траеше два деня с кола. Днес София е свързана с мрежа железници в разни посоки и дето се губеха дни, днес се отива за десетина часа и по-малко.

Къщите и вътрешната им наредба също претърпяха големи промени към по-добро. През 80-те години големи помещения, с отделни стаи за гостна, трапезария, кабинет, отделни спални за връстните членове на семейството, бяха достъпни само за честити единици. Напр. товарищ министра на финансиите, пресимпатичният г. Роге, който живееше в скромната къщица на Стоилова, имаше на разположение три малки стаи; а той бе женен и имаше две деца. Двете стаички им служеха за спални, едната за гостна, и за трапезария, и за кабинет, и за всекидневна; а кога канеха гости на обяд, трапеза се слагаше на пруста. Всичката им мобилировка за гостната и пруста се състоеше от 3 маси и 12 стола и миндер покрай едната стена в гостната стая. Днес едно еснафско момиче, преди да встъпи в брак, ламти да има салон с меки мобили, пиано, трапезария, е буфетите му, специалните маси, столове, сервизи, такъми и пр., неща, за които в наше време младите домакинства можеха само да мечтаят. Изтънчени станахме и в облеклото. На бал, на концерти, в театър, като се напременим, можем се прода за родени в свила да ходим. Мъжете знаят колко им струва тоя наш салтанат и каяфет. Те имат думата за това.

Подобрението на жилищата, храната, облеклото благотворно се е отразило на по-младите поколения, физически те са по-хубави от поколението, към което аз принадлежа. Ние се наслаждаваме на благата на новото време: електрическо осветление, водопроводи, канализация, трамваи, всевъзможни достъпни за мнозинство забавления - Народен театър, Модерен театър, биограф, опера и пр. От скоро в София има и автомобили, що профучават със светкавична бързина, като хали, всред облаци прах.

Истина, през тоя тридесетгодишен период ние сме направили неимоверен напредък и успех в много отношения; надминали сме някои наши съседи, които са заживели свободно с половин век по-рано от нас, придобили сме люстро, здраве му речи. Но дали вътрешният ни мир, душевното ни съдържание върви на равна нога с него?

Вижте също:

Спомени за предосвобожденска София (Хр. Златарев)

Спомени от София при освобождението (Йордан Венедиков)

Прежната София и нейните обитатели (Асен Белковски)

София някога и сега (Георги Белчев)

Спомени за стара София (Крум Димитров)

Спомени от Стара София за преди 1871 год. (Стоян Величков)

Град София преди освобождението на България (Михаил Тенев)

Центърът на София преди Освобождението (спомени)

Спомени за София (Стефан Белов)

Спомени за някогашна София (Тодор Влайков)

Стара София в снимките на Marcel Jougla

2023-07-30T21:22:00.003+03:00

Приятна изненада ни очаква в дигиталната платформа, представяща френското културно наследство. Част от колекцията включва фотографии, направени в София около 1918-19 г. Камерата е уловила любопитни гледки от българската столица, като по традиция акцентът пада върху живописните сцени от софийския пазар със своите носии, типажи и образи.

Те са дело на втори лейтенант Marcel Jougla, началник на техническата служба на фотографското отделение на френската армия в Ориента. Според посочената датировка снимките са правени около 1915-16 г., но е по-вероятно авторът да е бил част от окупационните френски войски, които пристигат в София в края на 1918 г.

Фондът включва снимки от Македонския фронт, Солун и София, като изображенията не са коректно и подробно описани, което оставя на нашата интуиция и познания да отсеем и разкажем софийските кадри.

Панорама от хотел "Сплендид палас" на улица "Веслец" и "Триадица"

Поглед от хотела на изток (над улица "Веслец")

Поглед от хотела на североизток

Храмът "Света София" - оформяне на площада и алеята към строящия се храм "Свети Александър Невски"

Храмът "Света София"

Храмът "Света Петка Стара"

Джамията и градината пред нея

Селянки на пазар под арките на джамията

Пазарен ден

Продавач на малки прасенца на булевард "Княгиня Мария Луиза"

Пазарлък край Халите

Циганки на софийския пазар

Пасажът "Свети Никола"

Оживление на Женския пазар

Шопкини на пазара

Продавач на прасенца на Женския пазар

Шопкини предлагат стоката си

На Женския пазар

Просяк с гъдулка

Ваксаджия - мъжът все още носи части от военната си униформа

Неизвестно къде

Кундурджия

Гледки от пазара

Възрастен турчин пред сграда в строеж на Женския пазар

Шопкини

Грънчарски произведения на Женския пазар

Неизвестно място - Фотография Попов

Неизвестно място - вероятно хан, където селяните са отсядали с каруците си в пазарен ден

Вероятно циганският квартал

Владайска река при Централния затвор (вляво)

Изглед към града от околностите

На излизане от София - някое от основните шосета към града

Граф Николай Игнатиев в София

2023-07-26T18:50:00.005+03:00

На 20 септември 1902 г. София посреща с особена тържественост граф Николай Игнатиев. Пристигнал в България като специален гост на големите чествания по случай 25 години от освобождението на страната, графът престоява няколко дни и в българската столица. Столичните вестници отразяват събитието в съзвучие със своите политически и партийни пристрастия. В днешната публикация даваме няколко от репортажите.

Посрещането на граф Игнатиев и тържествената арка при Лъвов мост

Из вестник "Пряпорец" (Орган на Демократическата партия), бр. 41

В събота, в 5 часа подир пладне пристигна в столицата ни многоочакваният и любимият ни гост граф Игнатиев, който биде посрещнат така бляскаво както никой друг не е бил посрещан. Цялото почти население на столицата бе се дигнало на крак. Всички облечени в празнично облекло бяха препълнили пътя от гарата до съборната черква и от там до руското агентство, където графа щеше да слезе. Около гарата беше заело място висшето общество, подир ученичките с китки в ръце и учениците и юнаците с флагове, разните корпорации със своите знамена и най-сетне македоно-одринската емиграция с траурното знаме до съборната църква. Много госпожи и госпожици поднесоха букети на графинята и графа от името на разни дружества. При шареният мост беше устроена една великолепна арка представляюща незавършения идеал на графа. Преди слизанието в руското агентство гостите се отбиха в черква, където в тяхно присъствие се отслужи молебен. Колкото през деня беше красива окичената с многобройни руски и български флагове столица, още по-омайна гледка представляваше тя вечерта с хилядите запалени факели и книжни фенери. Всичките улици около руското агентство и празното пространство пред него, дори до държавната печатница беше препълнено с ликующ народ. Музика, песни, "ура" цепеха въздуха до късно вечерта. В неделя, в два часа след пладне македоно-одринската емиграция в едно голямо множество с музика на чело направи овация на графа, държа се реч от професора Милетич и се поднесе адрес. Графинята и графа както при пристигането, така и при факелното шествие, също така и при овацията от македоно-одринската емиграция бяха трогнати и постоянно се просълзяваха от вниманието на столичните граждани и от изказваните от тях топли чувства.

В неделя вечерта, в чест на графиня и граф Игнатиеви биде дадена вечеря от министър-председателя. В понеделник вечерта имаше вечеря гала в двореца, а вчера на обяд се даде банкет от столичните граждани в "Славянска беседа". В Двореца и в "Славянска беседа" присъствува и г-н П. Каравелов.

Из вестник "Право" (Орган на Македоно-Одринските интереси), бр. 31

Граф Игнатиев в София.

Снощи, в 4 часът след пладне, пристигна в столицата, идящ от Шипка, най-големият виновник на българската свобода, любимеца на свободния български народ, граф Игнатиев. Той биде посрещнат тъй бляскаво, както никой път гост на България не е удостояван. От гарата до помещението на Руското агентство целия път бе задръстен от десетки хиляди народ и от учениците и ученичките на всички столични училища. Град от живи цветя от всъде се сипеха в каляската му, която бе буквално натрупана с тях. Всред френетическо ,,ура!“ от народа, той премина пътя си до квартирата. По случай на неговото дохождание, целия град е окичен със знамена. Снощи народ и ученици, с разноцветни фенерчета и факели, направиха шествие пред квартирата му. До късна нощ целия град бе в движение. Графът ще престои в столицата два-три дена.

Из "Славянски глас" (Орган на Славянското благотворително дружество), ноември 1902 г.

Граф Игнатиев в столицата.

Столицата ни бе честита да посрещне на 20 септемврий, по необикновено бляскав и сърдечен начин, Негово Сиятелство граф Игнатиев, человекът чието име е тъй тясно свързано с нашето освобождение и с нашите национални идеали. Великите идеи и великите събития създават една неугасима чаровност около лицата, които са биле техни проводници и централни фигури. И живи, и умрели, техните имена стават мили за паметта на народите, сред които и за които те са работили. Такова едно лице е граф Игнатиев. Неговото дохождане възобнови всички чувства, които българският народ е преживявал със своите исторически идеали и ги сля с настоящите му чувства за същите, за да ги подчертае и укрепи.

Нека прибавим тук, че навсякъде из България, дето е минал граф Игнатиев, той е извикал симпатиите на българския народ, на всякъде въодушевени, с трепетно сърце, са излизали да го приветствуват. Българинът, който мъчно се вълнува, доказа, че знае високо да цени сторените добрини, че умее да въздаде на своите благодетели заслужената чест. С искреното и непринудено изказване на своите чувства, българското население навсъде, дето е преминал скъпият гост, даде светло доказателство за това. Нека се надяваме, че Негово Сиятелство ще доживее да види осъществен скоро неговият и наш идеал за една целокупна, обединена България, такава, каквато той начерта най-напред в Цариградската още конференция, като успя да вземе още за нейното одобрение и подписите на представителите на другите сили и, каквато, по-после, той накара Турция да отстъпи на България в историческото Сан-Стефано.

Посрещането на графа в София по своята грандиозност и величественост, по силата на всеобщия ентузиазъм, който достигаше до полуда, беше повече от един триумф — то беше апотеоза, нечувана и невиждана в София от освобождението насам. През време на шествието му от гарата към великолепната арка-пирамида при Шарения мост, онизана с живи гирлянди от юнаци и опълченци, широките алеи на улицата, приличаха на едно развълнувано море от хора, на които жадните погледи бяха вперени в дворцовата колесница, дето седеше високия гост с графиня Игнатиева и със сина си, графа Леонида Игнатиев; сред гръмотевичите ура, махания на безчислени руски и български флагчета, в продължени на един час въздухът бе замрежен от китки, които като един дъжд, валяха въз колесницата. Тримата гости бяха буквално засипани, задушени от цветя; рядко имаше лице, което да не бе обляно със сълзи, или поне очи, в които те да не блещяха. Такава навалица и такова пиянство от възхищение придружаваха графа Игнатиева и до Съборната църква, дето се отслужи благодарствен молебен, и до двореца, дето Н. Ц. Височество Князът излезе та го поздрави, и до руското консулато, дето графът слезе от триумфалната си колесница.

Вечерта едно грандиозно факелно шествие на многохиляден народ, българи и македонци, изново дойде с музика и знамена да акламира госта пред зданието на консулатото, осветлено вълшебно от алегорическата картина на електрически ламби.

Четиридневното пребивание на графа Игнатиева в столицата, бе изпълнено с овации и тържества, с гощавки, с представяне на депутации и поднасяни адреси, с нескончаеми изявления на радост, признателност и народна любов. Сичките други интереси на живота бяха оттикнати на страна, сичките страсти, политически борби, бяха замлъкнали, сичките души бяха се слели в една душа, в едно чувство необуздано и велико: чист възторг!

Споменът на това събитие, което пробуди в душите най-високите и благородна вълнения, няма да се изличи никога из паметта на столичните граждани. Той ще грее и в душата на мастития и славен бългоролюбец, който биде щастлив да види как се ценят високо заслугите му, как жив е неговия образ в сърцето на признателния български народ.

Из вестник "Нов век" (Орган на Народната либерална партия), 23 семптември 1902 г.

Посрещанието на граф Игнатиева.

Цанковистите си отплатиха богато за толкоз годишното ядение от руския казан. Граф Игнатиев биде посрещнат така, както никой досега не е бил срещан в София. От десетина дена се правеха приготовления от правителството и кметството. На всички ученици е било казано да си приготвят малки флагчета и да ги държат в ръцете си; който ученик се яви без флаг или не присъствува, ще му турят бележка. А стражарят и агентите на градския съвет ходеха по махлите да заповядват на гражданите да си окичват къщите със знамена и да си покриват прозорците с килими. Това даде възможност на мнозина да си разтръсят килимите. Вярваме, че граф Игнатиев ще да е казал на цанковистите: „халал да ви е яденето от руските казани“. И аслъ за туй се прави това тържество — да отблагодарят и получат похвала.

Ний разбираме, че на един гостенин като графа Игнатиева, трябва да се направи една почет, но до такава прекаленост не вярвахме да се отиде. Туй, което видяхме да става, е унизително за нашето национално достойнство. Най-напред трябва да учат народа и младото поколение да почита своите хора, своите борци за свободата, своите деятели в миналото, че тогава да се почитат чуждите.

София се прощава с Джеймс Баучер

2023-07-22T23:49:00.001+03:00

Големият приятел на българския народ Джеймс Баучер си отива от този свят на 30 декември 1920 г. Свързал живота си със съдбата на България, в нейната земя Баучер намира и своя вечен покой. За последния му път научаваме от тогавашната преса:

Из столичната преса, януари 1921 г.

Погребението на Баучер

От два дена столичани на върволици се стичат в съборната черква Св. Неделя, където са изложени тленните останки на великия българолюбец Дж. Д. Баучер. В ковчег, заобиколен с палми и отрупан с венци и живи цветя, покойният лежи сякаш заспал в тих и спокоен сън. Лицето му е свежо с розов цвят и само ледената му неподвижност издава смъртта на големия ратник за истината.

Вчера отиде в черквата и Н. В. царят, който се поклони и поднесе на скъпия покойник венец. От името на правителството такъв бе положен тая сутрин от секретаря на Министерския съвет.

Днес още към 1 ч. цялата Столица се бе стекла на площада пред катедралната църква. Опелото започна в 2 ч. При изнасянето на тялото всички камбани на столичните църкви забиха.

Поклонението пред тленните останки на Джеймс Баучер в храма "Света Неделя"

Речи държаха: английският пъл. министър Сър Артур Пил, директора на печата г. К. М. Георгиев, г. Йор. Мечкаров, секретар на дружеството на журналистите, г. Каранджулов (от македонските братства, на английски), r. С. Шангов (пред църквата) и г. Сп. Икономов, член на Журн. д-во (при Руския паметник).

Погребалното шествие мина по бул. "Дондуков", ул. "Търговска", бул. "Цар Освободител", ул. "Левски" и по ул. "Алабинска" до Руския паметник, откъдето с автомобилна линейка, придружена от комисията с няколко автомобила, тялото се отправи за Рилския монастир, близо до който е отредено вечното жилище на покойника. Довечера в 10 ч. със специален влак ще отпътуват за Радомир—Орлица—Рилския монастир някои от министрите, представители на печата, официалните власти и желающите граждани да присъствуват на погребението на Баучера.

По пътя за Рилския монастир

На 5 вечерта тленните останки на покойника, заедно стотината венци, пренощуваха в църквата в с. Княжово. На 6 сутринта, пратениците на Св. Синод и на правителството — Архимандрит Стефан, г. С. Донев (главен секретар на просвещението), г. Абаджиев (секретар на министерския съвет), полк. Мустаков, придружен от столичния п. кмет г. Папазов и от неколцина журналисти, отпътуваха с автомобили за Рилския монастир. На чело на процесията се движеше линейката с ковчега, съдържащ тленните останки, след нея камион с венците и автомобилите.

В Радомир

Към 9 ч. с. процесията е пред Радомир. Тук, пред входа на града, е изляло цялото духовенство с множество народ, ученици и войска. След малка молитва, траурната процесия, начело с духовенството, спира на площада всред града. И тук духовенството, съвместно с арх. Стефан, прочита заупокойни молитви, а г. Соколов, радомирски гражданин, произнася прочувствена реч. Веднага след това процесията потегли за Дупница.

От Дупница до Рила

Пред Дупница, както впрочем и в селата, през които минава пътьом процесията, народът е излязъл да засвидетелствува почитта си към скъпия покойник. Множество народ с духовенството се присъедини към процесията пред Дупница и я придружи до площада в центъра на града, където духовенството, заедно с еврейския равин, прочете молитви, а г. Андон Кавдански произнесе реч. Цялата чаршия бе затворена. Почти над всяко здание се развяваше черно жалейно знаме.

Пътувайки към Рила, на шосето бе излязло духовенството от с. Бобошево, заедно с учениците и селяни. И тук се прочете молитва, а г-н М. Веселинов, бобошевски учител, произнесе реч. Посрещане и молитви имаше и от свещеника на с. Стоб, което също отстои на страна от шосето, и от свещеника на с. Кочариново, през което минаваме. Стигнахме в с. Рила. И тук е излязло духовенството с много народ. Процесията спира на площада пред училището, където, след молитвата, г. Ив. Лазаров произнесе реч и напомни, че Баучер е познат лично на рилчани, гостувал им е, подпомагал е народното дело.

От тук започва тясната и на места стръмна клисура, която, по течението на реката, води за Рилския монастир.

На монастира

Кьм 4 1/2 ч. процесията стига пред монастира, причакана от цялото монашество, начело с Н. В. преосвещенство Неврокопският митрополит г. Неофит. И тук, пак съвместно с арх. Стефан, се четат молитви, произнасят се речи от арх. Стефан и от г. Папазов, и тленните останки на покойния се полагат към 5 1/2 ч. в приготвената гробница, до самия вход на монастира, на 15-на метра над шосето, нa една малка равнинка, всред рилската гора. Там над гроба ще бъде въздигнат паметник — там, при светата Рилска обител.

И сутринта, на Коледа, след литургията в църква, целият клир, придружен от пратениците и журналистите, от църква се отправи за гробницата, където се прочете упокойна молитва.

Портретна снимка на Джеймс Баучер, фотографиран в София в ателието на Георг Волц

Институт "Дом на човещината" в Красно село

2023-06-18T16:41:00.000+03:00

Из "Страници за всеки", книга 11 от 1934 г.

По инициативата на г. Генко Ханджиев, дългогодишен съдия, през 1917 година се основава д-во за борба с детската престъпност и покровителство на затворниците в София.

Първата задача на това д-во е била да изолира малолетните затворници от пагубното влияние на възрастните затворници. По застъпничеството на д-вото тогава се извадили около 50 младежи, от софийския централен затвор и били настанени в държ. овощен разсадник при Павлово. Тук при един режим на труд и на просвета, макар и при много първобитни и неблагоприятни условия, д-то започва да осъществява своите цели — да подготвя младежите за свободния живот, да ги направи съзнателни и дейни членове на обществата.

Едновременно с това назрява също и идеята за построяване на държавен дом, в който да бъдат настанени малолетните затворници.

Д-вото брои вече достатъчен брой членове между които и видни общественици, юристи, лекари, педагози и др. и започна усилена дейност за събиране материални средства.

Неоценима е заслугата на Столичната община, която отпусна на д-вото 60 декара празно място в Красно село. Д-вото е почерпило средства също така и от много провинциални общини и от частни дарители.

Зданието на дружеството

Завършването на дружествения дом в по-голямата му част става в 1924 год. Тук се основават столарска, резбарска и обущарска работилници. Едновременно с това, започва обработването на празното място, което се превръща на Модерно земеделско стопанство. В следните няколко години Управителния съвет на д-вото успява да увеличи и да подобри и персонала в института.

От Министерството на народното просвещение изпращат двама учители с висше педагогическо образование, които да уреждат интернатния живот и учебно-възпитателната работа в института. От Министерството на Търговията и Земеделието назначават в института учители по столарство, резбарство, кошничарство, трикотаж и земеделие.

Сградата съществува и днес, в нея се намира администрацията на район "Красно село"

Поради индивидуалните особености на постъпващите питомци — възрасти, степен на добитото отвън образование, природна интелигентност, вида на занятието им и др. И от друга страна поради специалните задачи, които има института да даде възпитание, професионална и гражданска подготовка на своите питомци, през тази учебна година общообразователните и професионални занятия се водят по специално наредена програма. Общото образование е пригодено към нуждите на професионалното. Тук, повече отколкото в което и да е образователно заведение, е необходима индивидуализацията на образователния процес.

От системните наблюдения над питомните извършени от учителите са изведени следните заключения: поради кратковременното престояване в института мнозина от питомците излизат неподготвени, в избраната от тях професия, която не може да осигури нито прехраната им, нито по-нататъшното усъвьршенствуване. След един къс период на безуспешно лутане, те изоставят започнатата професия и потърсват старите начини за препитаване. Друга част от питомците, по добре подготвени, след излизането им, биват зле посрещнати от работодателите заради тяхното минало свързано със затвора. Тези две основни причини компрометират по начало както усилията на персонала така и добитите резултати в института. Същите причини породиха отдавна идеята за създаване и на една работилница, под патронажа на д-вото, като преход към свободния труд. Такава работилница се вече създаде и за сега тя играе и ролята на първо убежище за някои питомци напуснали института.

В работилниците на института

В плана за своята бъдеща дейност д-вото има предвид и да се създаде специален закон за малолетните правонарушители защото липсата на такъв закон е една спънка за сериозна борба с детската престъпност.

Серги Коссов

Излезе от печат вторият том на албума „Една като никоя. София в старите пощенски картички и снимки“

2023-06-14T19:18:00.005+03:00

Христо Алексиев

Скъпи приятели, отново ни събира празник на любителите, съхранили паметта за стара София.

През 2018 година представих албума „ЕДНА КАТО НИКОЯ. София в старите пощенски картички и снимки“, който обхваща периода 1879-1920 година. Той доби широка популярност сред кореняците софиянци и сред младите любители на възрожденския дух в архитектурните традиции на старата ни столица, възкресявайки местната градска култура. Изданието беше високо оценено от Столична община, за което бях удостоен със Златната значка на София.

Замисълът ми беше да подготвя втори албум със същото заглавие за периода 1920-1943 година. При работата върху него се оказа, че огромният документален материал в моята колекция не може да се побере в един том и това наложи разделянето му в две книжни тела.

Сега представям първата част на албума „ЕДНА КАТО НИКОЯ. София в старите пощенски картички и снимки“ за периода 1920-1943 година. Предстои отпечатването на втората му част.

Обложката на новото издание

В този албум изчезналият живописен образ на стара София, нейната аура се обогатява и изявява с нови, още по-ярки краски. И днес някои от архитектурните „бисери“ на старата ни столица са запазени и по-любознателният читател все още може да се убеди в непреходната красота на изчезващата София. Прецизно вглеждайки се, изследвам илюстрованите пощенски картички в България, тяхната роля в културния ни живот и сътвореното от българските фотографи за съхраняване на бита и традициите на старите софиянци.

Взискателният читател ще се наслади на редки стари снимки и документи. Сред тях са: витрините на фотоателието на Тома Хитров на булевард „Фердинанд“, оригинална фотография на арката, построена на Лъвов мост за посрещането на Сръбския Крал Петър I на 17 октомври 1904 година, правилник на Постоянната художествена галерия (Тръпковата галерия) на улица „Аксаков“ 16, рекламен плакат за Юбилейната изложба на Художествената академия – 1896-1921 година, оригинални снимки от строителството на Пражката кредитна банка на булевард „Дондуков“, оригинална фотография на разрушената църква „Света Неделя“ двадесет минути след кървавия атентат, снимка на учение на пожарната команда при канала на Перловската река, оригинална снимка на биволите в „гьола“ на градината пред Военния клуб, тържествен водосвет за полагането на основите на паметника на Иларион Макариополски пред Синодалната палата и други.

Албумът отново е с формат 24х33 см. В обем от 334 страници са подредени около 700 пощенски картички, оригинални снимки и документи. Изданието е двуезично – на български и английски език. Илюстрациите са високо професионално обработени и четирицветно отпечатани. Албумът е луксозен, с твърди корици, обложка и суперобложка. Прецизната компютърна обработка и подреждането на изобразителния материал отне около четири години.

Изданието беше допълнено с безкористната подкрепа на Виктор Михайлов, създател на сайта „Стара София“, който ми предостави ценни изображения от неговата колекция.

Като художник, графичен дизайнер и автор на „ЕДНА КАТО НИКОЯ. София в старите пощенски картички и снимки“ се постарах да възкреся забравените имена на фотографа Тома Хитров (1840-1906), книгоиздателя Тодор. Ф. Чипев (1867-1944), фотографската фамилия Григор Пасков (1870-1954) и Георги Пасков (1903-1975), художника Хараламби Тачев (1875-1944) – автор на герба на София, архитекта Лазар Парашкеванов (1890-1977), художника Райко Алексиев (1893-1944) и много други.

Авторът, удостоен със златната значка на София за първия том на албума

Сърдечно благодаря на Столична община и на Центъра „Българо-Европейски културни диалози“ на Нов български университет в лицето на д-р Анжела Данева за финансовата подкрепа на изданието.

За повече информация и връзка с автора: christosart@yahoo.com

Спомен за ресторант “България”

2023-05-08T17:08:00.000+03:00

Крикор Асланян

Комплекс “България” е една от старите емблеми на българската Столица. През 1936 година започва да се строи първият хотелски комплекс на европейско ниво. Мястото не е избрано случайно. Точно срещу Царския дворец, на централния столичен булевард, носещ името на руския император Александър Втори.

Булевард “Цар Освободител” е не само централната пътна артерия на града, но е булевардът, на който са Дворецът на Царя, Народното събрание, Министерството на външните работи, а също така красивите и изключително стилни сгради на Италианската и Австрийската легации. На този столичен булевард е българската Алма Матер - Софийският университет, и две други знакови сгради - домът на столичния кмет Яблански (преди китайско посолство, а сега клуб на “милионерите”) и на известния столичен адвокат Харалампи Сърмаджиев (понастоящем резиденция на посланика на Република Турция).

Строителството на комплекса е завършено през 1939 година и се състои от хотел, основен ресторант, наречен “овален”, бирхале, лятна градина и кафе-сладкарница. Ако добавим и концертната зала “България”, се получава един прекрасен архитектурен ансамбъл, какъвто в София няма и до сега. Концертната зала сега вече не е най-голямата, но остава най-красивата, с най-добрата акустика, и единствена в стила на виенските концертни зали.

Но нашата цел е ресторантът и е време да се върнем към него. Огладняхме, време е да хапнем нещо вкусно. Пък и защо не и да се повеселим и потанцуваме под звуците на плачещата цигулка на Сашо Сладура. Известният софийски бохем Александър (Сашо) Николов, който тази вечер акомпанира на примата на българската естрада от 50-те години, незабравимата Леа Иванова.

Ресторант “България” имаше 5 зали на два етажа. На приземния етаж се намираше основният или “овалния” ресторант. Той се наричаше “1-ви грил”, над него на втория етаж беше 2-ри грил. Красиво, широко стълбище, покрито с червен плюшен килим, водеше към “втори грил”. Посредата между двата етажа имаше красиво оформена площадка, от която нагоре водеха две изящни извити стълби. Едната на дясно, а другата на ляво. Втори грил беше обграден с красив дървен парапет и масите бяха наредени покрай него, така че седящите можеха да виждат оркестъра, певците и певиците, както и танцуващите на дансинга пред подиума на оркестъра.

В онези години на цигарените кутии не пишеше, че са опасни за “вашето” здраве и мнозина пушеха. През лятото, особено по време на юлските “горещници”, въздухът ставаше тежък и би било трудно за дишане, ако архитектът не беше помислил отдалече за тези проблеми.

Покривът над “първи грил” беше подвижен и при силно опушване и при знойни горещини покривът се изместваше, за да даде път на свежия планински въздух, идващ от близката планина. Нашата прекрасна и неповторима, благодатна Витоша.

На втория етаж, зад 2-ри грил, беше “Бежов салон” за банкети до 20-30 човека, както и за коктейлни приеми за около 40-50 гости.

Най-“тузарският” салон беше “червеният”, чиито прозорци гледаха към булеварда. Тук закусваха, обядваха и вечеряха богатите гости на хотела, или се срещаха мастити банкери, търговци и високопоставени държавни чиновници и дворцови хора. Богати мъже тук водеха красивите си любовници, далеч от погледите на съпруги, съпрузи и познати.

Балконът над кафе-сладкарницата също работеше като ресторант. Между кафе-сладкарницата и основния ресторант има висока и много широка врата-хармоника, която се отваря при многолюдни празници, сватби, абитуриентски, абсолвентски и карнавални балове и залата става огромна.

Докато салоните на ресторанта бяха за по-подбрана публика, то “бирхалето” беше любимо място на софийската бохема. То се намираше в подземния етаж, където беше и кухнята на целия комплекс.

Бирхалето беше място където редовно се събираха приятели на чаша вино или газиран пелин, на мода през 50-те години на 20-ти век. Предпочитаните мезета бяха телешки език в масло, паниран телешки мозък, сирене в пергамент, кашкавал пане и паниран език. Имаше и скара. Масите бяха на гъсто, доста задимено и шумно. Тук не ставаха “свалки”, нямаше нито музика, нито танци. Беше място за “мухабети”. Ние бяхме мъжка компания, десетина-дванайсет човека между 25 и 30 години, които всяка вечер се събирахме в кафе-сладкарницата на хотел “Балкан”, а петък вечер задължително ходехме в бирхалето на ресторант “България”. Както в “Балкан”, така и в бирхалето, всеки идваше, когато може. След среща с гаджето, след кино или след работа. Знаеше се, че там винаги след 6-7 часа ще намери някой приятел. Понякога се събирахме и 15-16 човека и около масата сядахме на два реда. Обикновено ни обслужваше бай Данчо - възрастен, много опитен сервитьор. Тогава ги наричахме келнери. Беше бърз и много точен. Сметките бяха изрядни, без шмекерии. Когато поднасяше сметката, винаги казваше “едиколко си лева” без бай Данчо. Естествено ние се отблагодарявахме щедро и той ни резервираше всеки петък една от големите си маси.

Преди да мина към лятната градина, ще се върна малко в основния ресторант, за да ви разкажа за прекрасното му меню. Няма да се спирам подробно на салати и ордьоври, тъй като интересното в менюто бяха специалитетите - основни ястия и по-точно тъй наречените “аламинути”, които се приготовляваха, след като се поръчат.

Официална вечеря в една от залите на ресторант "България", 30-те години

Естествено, като във всеки уважаващ себе си български ресторант, имаше скара - кебапчета, кюфтета, пържоли и мешана скара. С особен успех се ползваха агнешките котлетчета и флейки на скара, както и свинските рибици (бонфиле). С или без гарнитура.

Много интересно звучаха специалитетите като “Рамстек с лук”, “Медальон с гъби”, Турнедо “Росини”, Турнедо “Сара Бернар”, котлет по Киевски или котлет по Московски, шницел “Паганини”. А гарнитурата пържени картофи “Бомбай” ни хвърляха в “джаза”. Шницелите натюр, пане, по виенски или по милански бяха по-смилаеми и малко по-евтини. Особено почетно място в менюто заемаше специалитет “Шатобриян” за двама. Ястието, носещо името на великия френски поет и писател, привличаше вниманието на цялото заведение, когато количката с този екзотичен специалитет пътуваше към масата на поръчителите, ескортирана поне от двама келнери. По пътя си “Шатобриян”-а предизвикаше гръмки овации, “ох” и “ах” и силно слюноотделяне. И всички гледаха със завист хората, поръчали тази грамада меса, плуваща в ароматен кафяв сос и накичена като таралеж с малки парченца кренвирши, гъбки и дробчета, забодени на клечки за зъби.

Естествено листата на вината също беше впечатляваща. Бели и червени, ароматни и добре отлежали, те доставяха радост на небцето и решително повишаваха настроението на хората. Царицата на белите бяха Карловският мискет и рядко намиращите се Евксиноградски вина. Сред червените царуваха Асеновградският Мавруд и Новоселската Гъмза. По-късно се появиха колекцията вина “Monsieur Henri selection” от избата на Стамболово близо до Хасково.

Но не мога да скрия истината. През 50-те години на миналия век в София беше на мода газираният пелин. Щипещото ароматично и не скъпо вино много бързо завладя вкусовете на млади и стари. Не си спомням кога спряхме да го пием, но през 50-те години то беше “хит”.

За подслаждане на “душичката” имаше торта “Гараш”, крем “Дипломат” и крем “България”. Не мога да не спомена изключително вкусните “Плезири”- големи вафлени фунии, пълни с шоколадов крем и обвити с шоколадова глазура.

Ето едно меню, често поръчвано от моята приятелка и мен, при честите ни посещения в ресторант “България”:

Шопска салата - 2 порции;

Агнешки флейки или котлетчета на скара, с гарнитура - 2 порции;

Крем “Дипломат” - 2 порции;

2х100 гр. мастика;

Газиран Пелин - 1 бутилка.

Не помня отделните цени, но отлично помня общата сума, която никога не надхвърляше 22-23 лв.

Много често ни сервираше млад келнер на име Ванко. Естествено, давах му бакшиш. Така за 25 лв. прекарвахме няколко приятни часа, хапвахме вкусно, слушахме музика и танцувахме.

Току-що завършил Машинотехническия техникум “Сталин”, работех в проектантска организация “Заводпроект”. Като среден техник длъжността ми беше технически изпълнител. Една степен над чертожник. Заплата ми беше 650 лева. При предсрочно предаване на проектите получавахме и премии. Направете сметка с моята скромна заплата колко пъти в месеца можех да си позволя да заведа гаджето в ресторант “България”.

Когато през 1970 година постъпвах на работа в Сдружение “Интерпред” и трябваше да ме представят на Президента на това известно външнотърговско обединение, зад президентското бюро седеше моят келнер Ванко. Но това е друга тема.

След това “лирично отклонение” нека се отправим към лятната градина на комплекс “България”. Входът беше от улица "Аксаков" до входа на концертната зала. През една тясна врата и доста дълъг тесен коридор изведнъж се оказвахме пред един терасовидно разположен ресторант на открито. Четирите тераси образуваха амфитеатрално каре с един, а някъде и два реда маси. На всяка тераса имаше голям брой сандъчета с цветя, които превръщаха ресторанта в една огромна цветна градина.

Долу в центъра на карето беше дансингът. На малка естрада се разполагаше оркестърът, осигуряващ музиката. При хубаво, топло време нямаше по-хубав ресторант на открито в София.

Днес всичко това е в руини или изобщо не съществува.

20 нови трамвайни мотриси за София (1938 г.)

2023-02-26T10:06:00.000+02:00

9 юни 1938 г., в-к "Зора"

Една от трамвайните мотриси, изработена във фабриката „Ернесто Бреда“, които вчера приемателната комисия изпита. Подобни на нея общината е закупила двадесет. Те имат най-мощни мотори от всичките мотриси на общинското трамвайно депо.

Ha 12 май Столичната общинска управа подписа договор с трите италиански фабрики „Ернесто Бреда“ — Милано, „Ансалдо“ — Генуа, и „Ерколе Марели“ — Милано, за доставката на двадесет двуосни трамвайни мотриси. Първата пратка, състояща се от седем мотриси, е пристигнала в София. Вчера приемателната комисия начело с помощник кмета г. Хр. Манолов и началника на трамвайното депо г. инж. Панев изпита две от седемте коли. Останалите мотриси са на път за България. Според договора след привременното приемане има един гаранционен период от една година, след изтичането на който ще стане окончателното приемане на мотрисите.

Вчера сутринта двете мотриси бяха изпробвани от приемателната комисия по линията за с. Надежда, която представлява сравнително лош път за трамваите и по линията номер 1.

Всяка мотриса е снабдена с по два мотора от по 75 конски сили. Те са най-мощните мотриси в депото на столичната община и могат да возят нормално по две ремаркета. Освен това те са снабдени с най-нови системи контролери, които дават възможност потеглянето и спирането да става по най-плавен начин. Въздушната спирачка е заменена с електрическа.

За почистване на стъклото пред ватмана от сняг и дъжд има инсталирана бърсалка. Научаваме се, че подобен вид удобни бърсалки ще бъдат изработени в депото и за останалите мотриси. Цялата карусерия на мотрисите е с желязно-стоманен скелет, отчасти нитован или електрозаварен, а всички метални ръкохватки, дръжки, осветителни тела и пр. са хромирани.

Стойността на цялата доставка възлиза на 19.950.900 лв., което дава приблизителната цена на една само мотриса към един милион лв. или с около двеста хиляди лева по-скъпо от колкото мотрисите, изработени в работилницата на общинското депо..

Тази разлика на цените на мотрисите произвеждани у нас и на тези, купувани от странство, ни накара да запитаме членовете на приемателната комисия защо не се предпочита производството на български мотриси пред доставката на чуждите. Отговори ни се в смисъл, че за разширяване работата на техническата работилница при депото, където биха се произвеждали евентуално мотриси в по-широк масщаб, се искат доста много пари, които в момента общината не може да набави. Освен това въпросът за трамвайното движение в града е поставен при по-особени начала. В градове като Париж и пр., където броят на населението расте, трамвайните линии са извадени по чисто стратегически причини, като движението се обслужва с автобуси, подземни железници и тролейбуси. Дали след години София ще има нужда от по-силна трамвайна мрежа или пък последната ще бъде сменена с мрежа за тролейбуси, това остава неизвестно, както остава неизвестна и съдбата на трамвайните коли, които в случай на гореспоменатите промени ще останат неизползувани заедно с фабриката за произвеждането им, ако такава се основе.

С доставката на новите двадесет трамвайни мотриси трамвайното движение на Столицата ще се подобри значително, защото и днес се чувствува голяма нужда почти по всички линии от повече вагони.

Вчера една от одобрените коли бе пусната като помощна по линията номер 9 за с. „Райна княгиня". След пълното приемане на седемте готови мотриси, което ще стане най-късно до събота, те ще бъдат пуснати в редовно движение по линията номер 9. В неделя пък трамвайните мотриси ще бъдат пустнати по линия номер 1; освободените от тази линия трамвайни коли ще се движат по Княжевската линия. Очаква се, че няма да има никакви оплаквания от туристите, които масово отиват на Витоша през праздниците, защото трамвайните коли по линия номер 5 в неделя ще минават на всяка минута и половина.

София в снимките на Вили Прагер, част 2 (1943 г.)

2023-02-23T19:48:00.003+02:00

Продължаваме нашето пътешествие във времето с кадрите на германския фотограф Вилхелм Прагер. В първата част представихме неговите снимки от София, направени през май 1937 г., а днес ще покажем и тези от второто му посещение през март 1943 г. Поради големия им брой ще пропуснем някои сходни фотографии, направени от близки позиции.

Трамвайната линия по улица "Александър I" покрай сградата на Българската народна банка

Българската народна банка, поглед от площад "Александър I"

Народният театър

Народният театър, гледан от Градската градина

Булевард "Витоша" и Съдебната палата

Съдебната палата

Булевард "Клементина" (днешният "Стамболийски"), поглед от стълбите на храма "Света Неделя"

Булевард "Княгиня Мария Луиза"

Джамията "Баня Баши"

Булевард "Княгиня Мария Луиза"

Гледка от Женския пазар

Продавачи на лук

Стомни

Продавач на захарен памук

Опашка за захарен памук на пазара

Сред клиентите камерата е уловила и софийски евреи с жълти звезди на палтата

Любим и на най-малките!

Магазини в търговската част на града

Трамвай по булевард "Дондуков"

Царският дворец

Улица "Раковски"

Съветската легация на улица "Раковски"

Поглед между Народното събрание и Българската академия на науките

Пред Парламента

Храмът "Свети Александър Невски"

Университетът

Булевард "Цар Освободител"

Поглед към Витоша от улица "Шести септември". На преден план се вижда улица "Граф Игнатиев", а вдясно - Шесто училище.

Художникът Борис Денев и писателят Ангел Каралийчев

Художникът Борис Денев

Писателят Ангел Каралийчев

Първа част вижте тук

София в снимките на Вили Прагер, част 1 (1937 г.)

2023-02-23T19:10:00.005+02:00

Вилхелм Прагер (1908-1992) е германски фотограф, оставил внушително наследство от над един милион фотографии. Голяма част днес се намират в архива на провинция Баден-Вюртемберг. Сред тях, за наше щастие, са съхранени и немалко снимки от българската столица, които са дигитализирани и достъпни благодарение на Deutsche Digitale Bibliothek. В архива са включени фотографии от две посещения на Прагер в София - едно през май 1937 г. и друго през март 1943 г.

Кадрите са майсторски заснети и представят редки и живописни сцени от живота на столицата. Поради големия им брой ще ги представим в две отделни публикации - в първа част са фотографиите от 1937 г. (като не включваме 25 снимки от тържествата по повод 24 май), а във втората - снимките от 1943 г.

Храмовете "Света София" и "Свети Александър Невски"

Храмът "Света София"

"Свети Александър Невски"

Улица "Раковски"

По булевард "Княгиня Мария Луиза"

Пазарът

Продавач на стари шишета

Селянки, насядали на бордюра на булевард "Драгоман" (сега "Стефан Стамболов"), зад тях се вижда гостилница "Реброво"

Продавачи по булевард "Драгоман"

Маса с подправки

Храмът "Св. св. Кирил и Методий"

Грънчарски изделия

Стомни за продан

Пасажът "Свети Никола"

Несъществуващият днес пасаж се е намирал в триъгълника, рамкиран от булевард "Дондуков", булевард "Мария Луиза" и улица "Търговска". И от трите страни е имало подстъпи към образувания във вътрешността площад.

Магазин с шивашки стоки, над него антиквариат, предлагащ носии. В сградата се намира и хотел "Нови Родопи".

Магаре, натоварено с чували тютюн

Живописни магазинчета изпълват всички кьошета на пасажа

Царската детска градина

Деца пият вода на чешмата в Царската детска градина

Градината с много забавления за децата е оформена през 1934 г.

повече за нея тук

Вътрележки и катерушки

Слугиня храни дете, докато се вози на вътрележката

Катерушка

Деца се спускат по пързалката в градината

Оформени са алеи и красиви алпинеуми с цветя

Красив кът от Царската детска градина

В покрайнините на София

Дом в южните покрайнини на тогавашна София

Покрайнините на София (може би Лозенец?)

В южните покрайнини на тогавашна София

София от височината на Лозенец, някъде около днешния булевард "Черни връх"

Вижте и втора част