шепоти

да лъжеш себе си по принуда

noreply@blogger.com (Крис) — Tue, 10 Jan 2012 10:06:00 +0000

Има разни хора, които винаги много ентусиазирано ще ти обясняват как те са открили онази работа, която ги прави щастливи, намерили са призванието си и ти трябва да направиш като тях и да следваш сърцето си, иначе само губиш времето, отредено ти на тази земя. Тази модерна бъди-в-хармония-със-себе-си-и-духа-си-като-будистки-монах идея се прокрадва и в много холивудски филми - да зарежеш напрегнатата работа в офиса, да си купиш къща в италианската провинция и да се занимаваш с онова, което винаги си мечтал да вършиш- да пишеш книги, да развъждаш коне, да отглеждаш лозя и да правиш вино и т.н. и т.н.

Това е чудесно! Аз също съм избрала с какво искам да се занимавам професионално и коя ще е работата, която би трябвало да ме прави щастлива. Ама едно е да знаеш какво искаш, друго е да го имаш. Нужно ли е дори да обяснявам как не е никак лесно да те вземат на мечтаната работа!? Затова понякога много ми се иска тези ентусиазираните хора да ги фрасна в носа, за да слязат на земята и да осъзнаят, че не е така лесно да започнеш да работиш онова, което искаш. Особено в България и особено сега. Първо някой трябва да ти даде шанс. Докато чакам обаче това да стане, все пак трябва да си търся някаква работа, защото безделието никак не помага за постигане на душевна хармония. А докато съм принудена да кандидатствам за позици, които всъщност не харесвам особено много, но нямам друг избор, ми се налага да послъгвам. Никак не искам да ставам секретарка, но подходящите позиции, сред които мога да избирам, не са толкова много. Затова трябва да убеждавам работодателя и най-вече себе си, че тази работа ще ми е интересна; че резервирането на хотелски стаи, принтирането на документи и приветстването на клиенти ще е достойно ополозтворяване на бакалавъра и магистратурата ми.

Искайки да се занимавам точно с човешки ресурси, няма как да не съм наясно, че никога няма да вземат на работа някой, който не изглежда нахъсан и мотивиран да работи точно на тази позиция. Следователно и нуждата да залъгвам първо себе си. Макар че съдейки по продължаващата ми безработност, явно не лъжа достатъчно умело. Не че ми харесва, но споменах ли вече, че нямам избор? Всъщност имам - да чакам още половин година, докато започнат стажантските кампании. Бих предпочела да стажумам нещо с желание, отколкото да съм секретарка по принуда, но половин година не е никак малко време. От друга страна, не мисля, че самозаблуждаването може да ме държи доволна дълго, защото човек наистина трябва да прави онова, което му харесва. Само дето животът понякога ни пречи адски много...

Image: Michal Marcol / FreeDigitalPhotos.net

академична неадекватност

noreply@blogger.com (Крис) — Fri, 06 Jan 2012 09:52:00 +0000

Аз съм човек, който винаги е вярвал, че качественото образование е много ценна инвестиция. Затова и съм учила здраво. Предпочела съм да науча нещо и да изкарам добри оценки на изпитите си, отколкото да бачкам на пълен работен ден, да не ми остава време да ходя на лекции и да изкарвам само тройки.

Яд ме е, че една значителна част от работодателите предпочитат аз да бях записала някаква измислена специалност като педагогика или библиотекарство задочно, за да мога на 24 години да имам поне 4-5 години трудов стаж.

Колкото и да е тежко положението в българското висше образование, би било абсурдно да допусна дори, че нищо не съм научила по време на 4-те години бакалавър; за магистратурата изобщо няма да коментирам. Може да се каже даже, че широката теоретична подготовка ще ми бъде много по-полезна в перспектива, отколкото зациклянето на една нискоквалифицирана позиция. Поне аз така разсъждавам, но излиза, че отново съм живяла в заблуда. Българският работодател не цени образованието и по интервюта са ме гледали едва ли не като откачена, когато съм обяснявала, че не съм работила постоянно по време на следването си, защото за мен е било по-важно да се съсредоточа върху ученето и научаването.

Различно е положението в Белгия - поддържам връзка с някои колеги белгийци и без да имат никакъв трудов стаж, те вече са започнали работа на стажантски или разни junior позиции. Освен евентуално да имат натрупан опит покрай някаква лятна работа, работодателите не очакват от тях да са работили активно по време на следването си, защото там това е изключително трудно - просто имаш да учиш адски много и ако не учиш, трябва да прекъснеш (в Белгия имаш право само на една поправка - ако не вземеш изпита на септемврийската сесия, трябва да повториш цялата година). Смятам, че и в България има факултети и специалности, където се учи много и където е трудно да работиш на пълен ден. Сигурно излиза, че се оправдавам. Може и да е така, аз просто съм живяла със заблуждението, че образованието би трябвало да има някаква стойност...

Кати Райкс - Death du Jour и "Дяволски кости"

noreply@blogger.com (Крис) — Thu, 05 Jan 2012 09:27:00 +0000

Death du Jour е втората книга, написана от Кати Райкс. Поръчах си я заедно с третата поред - Deadly Decisions - от Амазон и я прочетох за няколко дни. На задната корица много правилно беше описана като неоставяема - unputdownable.

Не мисля, че Death du Jour е издадена на български, но предполагам, че заглавието би било Смърт на деня. Райкс пише: Another day. Another death. Death du jour. Death of the day. Смъртта определено присъства много активно в творбите на Райкс - какво друго да очаквате от книги за съдебен антрополог, но тук броят на труповете е внушителен и за разлика от първата книга не е замесен сериен убиец. Връзката между телата не става ясна почти до самия край, което държи читателя в напрежение и го кара да отгръща страница след страница, поглъщайки жадно написаното. Unputdownable.

Един ужасно студен ден в Квебек при -14 градуса д-р Бренън е заровила пръсти в ледената пръст в една църква, където почиват телата на монахини, живели в манастира. Тя трябва да намери костите на монахиня, починала в края на 19-ти век, която ще бъде предложена за канонизиране. По-късно Бренън разкрива тайна, пазена повече от век, но както тя самата казва - костите не лъжат.

През нощта нейният шеф й се обажда, за да й съобщи за вероятен палеж на къща в близката провинция - изгорелите тела също влизат в длъжностната й характеристика и рано на следващата сутрин Бренън пак трябва да се бори със зловещия студ, докато събира човешки останки. Сред труповете, намерени в къщата, са и тези на две четиримесечни бебета, убити по брутален начин. Смъртта на малчуганите не дава мир на Бренън, въпреки че командировката й в Монреал приключва и тя трябва да се върне в родния Шарлот, Северна Каролина, където я чакат нейните студенти, котаракът Бърди и другата й позиция на съдебен антрополог. Междувременно полицаите от Монреал разкриват връзка между изгорялата къща и адрес в Бофорт, Южна Каролина. Сексапилният детектив Андрю Райън, към когото Бренън не е напълно безразлична още от първата книга (това е една нишка, която май свързва повечето книги), я моли за помощ и тя решава да съчетае полезното с приятното - няколко дни почивка с дъщеря си Кейти на лодката на стар приятел, докато чака Райън да пристигне. Надеждата на Бренън да остане далеч от всякакви трупове поне за кратко не се реализира и още мъртви стават част от заплетения пъзел от престъпления, разпростиращи се между горещия юг и ледените канадски полета.

Въпреки че малко по малко възелът се разплита, до края не липсват изненади, които превръщат и този роман в интелигентно и вълнуващо четиво, характерно за Райкс.

***

Дяволски кости е от по-новите романи на Кати Райкс и е издаден на български. Установих, че не е много по-лесно да я четеш на български, отколкото на английски, защото ако не знаеш какво са метакарпалите (това са костите, които се намират между китката и пръстите на ръката) или както е постериорна вероятност, няма значение на какъв език е написана думата. Действието в Дяволски кости се развива изцяло в Шарлот, Северна Каролина, и намесва сатанизъм и мистериозните религиозни вярвания, характерни за юга - вуду, сантерия и други подобни. Както обикновено, упоритостта на Бренън я води към неподозирани опасности и към неочаквана развръзка. И тук се намесва любовната история с Райън, макар че е минало доста време и нещата между тях са се променили. Въпреки това, канадският детектив с ледено сините очи все още вълнува Бренън и нейните чувства към него се оказват спасителния й пояс в една на пръв поглед безизходна ситуация. Още един изпълнен с напрежение и смърт роман на Райкс, макар че трябва да призная, че от трите, които съм прочела, Death du Jour ми хареса най-много.

Въпреки наличието на известна последователност, като цяло не пречи да четете книгите на Кати Райкс на случаен принцип - все пак те не са поредица. Още повече, на българския пазар така или иначе има много откъслечна част от нейната колекция. Аз лично ви съветвам да се обърнете към Амазон, но това, разбира се, е ваш избор. Приятно четене.

Честита Нова Година!

noreply@blogger.com (Крис) — Mon, 02 Jan 2012 15:17:00 +0000

Нека ни е честита новата 2012-та година! Нека е здрава, успешна и по-малко кризисна!

Макар да не вярвам, че ще светът ще свърши през декември, може би имаме нужда да живеем така сякаш наистина ще ни удари астероид или нещо такова. Нека се страхуваме по-малко и бъдем по-щастливи със себе си. Нека да обичаме повече и дано като резултат да бъдем и по-обичани.

Съжалявам, че не се включих вчера, но след ударното посрещане спах само 2 часа, пътувах, а когато се прибрах, въпреки многото кафета, мозъкът ми не можеше да организира написването на цял пост. А днес цял ден не мога да се отлепя от Death du Jour на Кати Райкс. Ще ви разказвам повече, като я приключа, което сигурно ще е скоро. Много зарибяващо пише тая жена!

Снимка: http://www.sxc.hu/profile/alko
Разкошни снимки на новогодишните фойерверки можете да видите в Дневник.

за впечатляващото CV и средата

noreply@blogger.com (Крис) — Mon, 26 Dec 2011 12:00:00 +0000

Понеже и днес няма да ви кажа нищо весело, ще замажа положението с коледна картинка в началото.

Весела Коледа!

А сега по същество.

Човек изгражда мнение за себе си, като се сравнява с хората наоколо - приятели, съученици, колеги. Чрез тези социални сравнения ние се опитваме да видим къде точно седим спрямо другите - дали сме по-умни, по-смели, по-успели и т.н. Тази система всъщност е сложна, защото се сравняваме с много хора и в много категории. Спрямо някои сме по-умни, но сме по-глупави по отношение на други. Някои наши приятели имат по-богато въображение от нас, докато ние сме по-творчески личности в сравнение с други. Съзнателно или не, ние се стремим да си създадем заобикаляща среда от хора, които са подобни на нас поне по един критерий. Въпреки това обаче има и един кръг от познати, които не избираме сами - например колегите в работа или в университета. Ако приятелите ни са ни създавали някакво илюзорно чувство на нормалност (ние сме като тях, те са като нас), то хората, които не избираме дали да познаваме, могат да бъдат нашия reality check.

Важна роля в първоначалното изграждане на представа за себе си играят родителите. Още преди да започнем да се сравняваме с другите, родителите ни втълпяват в главата разни неща за нас самите. Моитре родители цял живот са ми надували самочувствието, обяснявайки ми колко невероятно интелигентна съм. Има и други видове родители, но независимо дали вярват, или се съмняват във вас, те задължително ви изграждат сравнително неправилна преценка за вас самите. Струва ми се все пак, че това е неизбежно, понеже те са родители, а не морален компас.

Обикновено когато мнението, което родителите са ни създали за нас, в комбинация с илюзорното усещане за нормалност, което сме придобили след дълго общуване с едни и същи приятели, се сблъска с една по-широка реалност, се получава нещо, за което на английски съществува една много хубава думичка - disillusionment. На български я превеждат като разочарование или обезверяване, но не мисля, че предават напълно духа на английската версия. Е, така се чувствам аз в момента.

Живеех си известно време с илюзията, че имам добро CV (поне от академична гледна точка), че съм постигнала някакви хубави неща в живота си, че съм ценна и че работодателите трябва да се избиват за мен. Поне подобни неща ми бяха внушили вечно потупващите ме по рамото родители, които всъщност е трябвало повече да ме юркат, както и приятелите ми, с които в много отношения си приличаме. После се наложи да разбера, че живея в илюзия. Говорих си вчера с една семейна приятелка на около 40 години, която ме успокои, че и тя е минала през същата фаза навремето. След като е завършила университета, е седяла няколко месеца без работа, а после е трябва да работи известно време като учителка, докато най-накрая се е намерило нещо, което да не я кара да се чувства нищожна и маловажна. Трябва ми явно малко повече търпение. Пък и аз с моята пуста амбиция имам навика да се сравнявам с онези мои приятели, които по една или друга причина са постигнали много. Успокоявам се единствено с факта, че явно това не се случва само и единствено на мен (пак сравнения), както и че в момента икономическата ситуация е толкова кофти, че много хора с далеч повече опит седят без работа, какво остава за мен.

Преди няколко дни посетих форума Кариера в България. Защо не?, насочен към хора с образование и/или професионален опит в чужбина, и се уверих, че и други млади хора като мен все още си търсят работа. Уви, не става за месец. Освен упоритото пращане на CV-та, другото, което ми остава, е да се боря с моето дизилюзиониране...

Полунощ в Париж

noreply@blogger.com (Крис) — Sat, 17 Dec 2011 08:49:00 +0000

Още щом видях постера, знаех, че нямам търпение да гледам филма. Париж, разходка по брега на Сена и Звездна нощ на ван Гог! Направо съм във възторг от Midnight in Paris. Уди Алън определено е създал невероятно произведение. Както знаете, аз съм влюбена в Париж и този филм ми даде възможност отново да се насладя на прекрасния град. Както каза героинята на удивителната Марион Котийар,"That Paris exists and anyone could choose to live anywhere else in the world will always be a mystery to me."

Майка ми го нарече малко елитарен, защото изисква известна доза знание по отношение на културния живот в Париж в края 19-ти и началото на 20-ти век, но аз съм убедена, че хората знаят кои са Тулуз-Лотрек, Пол Гоген и Салвадор Дали. Разбира се, има и други фигури, които едва ли биха били познати на обикновения човек, но това не пречи да се наслаждавате на филма. Няма да влизам в повече подробности, за да не изпусна някой spoiler, но го препоръчвам на всеки особено ако и вие като мен имате някакви романтични чувства към Париж.

Интересното е, че в един лек и много приятен филм, Уди Алън успява да замеси и много сериозни екзистенциални въпроси, които ви карат да се замислите, без обаче това да ви натежава и да ви разваля приятното усещане от живота в Париж. Определено прекрасен филм, съвсем заслужено номиниран за Златен глобус!

за достойната и недостойната работа

noreply@blogger.com (Крис) — Thu, 15 Dec 2011 11:14:00 +0000

Вярвам, че има работа, която е неподходяща за един човек и подходяща за друг. През последните 5 години завърших бакалавър, а след това и магистратура и сега си търся работа. Обаче както казах и преди, не си търся каква да е работа, а работа, която да е свързана с образованието ми; работа, която да върша с желание; работа, която да отговаря на моя потенциал. Всяка работа, която изисква умствени възможности под моите, би била недостойна или най-малкото неподходяща за мен. И понеже тези редове започнаха да звучат много надуто, ето и малко икономическа логика.

Изображение: www.sxc.hu/profile/forwardcom

Държава е вложила в мен доста пари - в моето начално, основно, средно и най-вече висше образование. Нормално е държавата да иска някаква възвръщаемост от тази инвестиция - аз трябва да използвам знанията и уменията, натрупани по време на своето обучение, за да си намеря място на пазара на труда - място, което да отговаря на квалификацията, желанията и възможностите ми. Това е работата, където ще съм най-полезна и най-производителна и където ще имам най-голям пряк (чрез собственото си потребление) и косвен (чрез икономическото благополучие на работодателя ми) принос към икономическото развитие на страната. Тъй като звучи абсурдно да говорим за това как аз сам-самичка допринасям за родното БВП, представете си, че говорим за всички мои съвипускници от всички български университети - хиляди млади хора. Сега вече наистина изглежда реалистично, че нашите действия на пазара на труда имат реален икономически ефект. Държавата е вложила много пари в нас и чрез нашата работа ние трябва да й ги върнем обратно. С лихвите. Разбира се, това е много просто казано, но тук не е икономически блог, така че ще ме извинявате. Нека направя и друга аналогия - ако вашият работодател ви е наел на работа и е инвестирал средства във вас под формата на обучение и време на други служители, прекарано във вашето обучение, той ще иска да ви намери най-доброто място за вас в организацията, а не да ви сложи на позицията хигиенист, прахосвайки ресурсите, които е вложил във вас.

И така - най-голяма полза за мен и за моята държава има тогава, когато намеря онази работа, на която се чувствам най-добре - тогава, предполага се, ще работя най-здраво и ще имам най-висока производителност. Ето защо аз отказвам да се чувствам виновна за това, че не искам да работя каква да е работа, и че предпочитам да си седя вкъщи, вместо да продавам закуски в някоя баничарница. (Държа да отбележа, това не е срамна работа сама по себе си, просто не искате на нея да работи някой, който притежава докторска степен по квантова механика!)

Тези икономически доводи са много прекрасни, но някои неща все пак накланят везните на обратната посока.

Първо, благодарение на невероятните ми родители, аз все още имам право на избор. Ако изборът ми беше между продавачка на банички и гладуване, щях да се затичам към закусвалнята с принтираното си CV и също така активно да вися по опашки в Бюрото по труда.

Второ, от няколко години вече сме в период на икономическа криза, от която няма изгледи да излезем, което доведе до по-ниски заплати. Тоест дори да намеря работа, която бих вършила с кеф, е възможно да не я приема, заради скромното заплащане. Ето ви и реален пример от моя собствен скромен опит: преди по-малко от две седмици се явих на конкурс за интересна позиция, отговаряща на моето образование и интереси, в Комисия за... Всичко беше много чудесно до момента, в който казаха, че брутната заплата е около 530-540 лв. Ако не бях добре възпитана, още в същия миг щях да си хвана якенцето и чантичката и да излетя от стаята. Нека обясня по-подробно защо: наем на гарсониера - минимум 250 лв. + сметки за ток, вода, интернет и парно - seasonally adjusted 70-80 лв. + карта за градски транспорт - минимум 23 лв. (средно аритметично 38 лв.), което прави горе долу 350-370 лв. След което остават някъде около стотина лева за всички останали разходи, включително храна, облекло и обувки, мобилни услуги, забавления и т.н. Еми няма как да стане! Подобна заплата в София е срамна и унизителна и няма начин човек физически да съществува с нея освен ако по някаква причина може да мине без сериозния разход за наем на жилище. Другата страна на този проблем е, че е възможно да приема работа, която не харесвам особено само заради добрите пари. Всъщност, за себе си наистина не съм убедена, че бих започнала работа единствено заради заплатата, защото тогава всеки работен ден е мъчение, няма да си върша работата на макс и ще търся първата възможност да се измъкна от нея. Поради тази причина има сектори, които просто не отбелязам, когато се ровя из джобса, независимо колко високо платени обяви мога да намеря там. (Примерно няма начин да стана счетоводител.)

Трето, липсата на координация между висшето образование и бизнеса води до наводняване с един тип кадри и липса на друг тип кадри. Така например всяка година се дипломират много повече адвокати и икономисти, отколкото държава и бизнесът имат нужда. Ако държавата с помощта на университетите беше вложила същите тези пари в стимулиране на други специалности, това би допринесло за по-балансирано положение при предлагането на труд. Друг е въпросът, че както не от всяко дърво става свирка, така и не всеки човек има възможности да бъде както добър адвокат, така и добър инженер. Повярвайте ми, аз много, много искам да мога да бъда компютърджия и да съм от онези хора, които сега взимат по 5-6000 лв. заплата, но от мен програмист няма да излезе, ако ще и на челна стойка да застана.

Четвърто, пълно е с висшисти, много от които с дипломи със съмнителна стойност, което означава, че самият факт, че някой има висше образование, не значи, че може да стане шеф на банка. Аз обаче затова говоря за потенциал - той не е свързан само с образователни степени. Човек трябва да заема позиция, отговаряща на неговия потенциал и възможности!

Пето, пазарът на труда е много сложно нещо и това вече съм го загатвала в един друг пост.

Въпреки че на всичкото отгоре няма такова нещо като идеалната работа, аз все пак имам известни предпочитания и смятам да се придържам към тях. Макар че колкото повече дни на безделие се натрупват, толкова повече занижавам критериите си при търсене на работа, все пак има неща, които не искам да работя. И при все че съм наясно, че сме в период на висока безработица, не искам да се чувствам виновна за това, че търся работа, която да върша с желание и за която аз да съм подхоящият човек. Вярвам, че човек трябва да бъде амбициозен и да се стреми да постигне онова, което желае, а не да се задоволява с огризки. В краен случай, ако държавата не успее да стимулира български и чуждестранни фирми да се развиват и да откриват работни места тук, ще се наложи да започна да се оглеждам и извън граница...

Кати Райкс - "Отдавна мъртви"

noreply@blogger.com (Крис) — Mon, 12 Dec 2011 14:00:00 +0000

Сигурно сте чували за Кати Райкс. А може и да не сте. Аз съм споменавала за нея само веднъж и то съвсем бегло. До Кати Райкс стигнах чрез сериала Кости (един от най-любимите ми!), вдъхновен от нейната личност и нейните книги, които, на свой ред, черпят вдъхновение от работата й като съдебен антрополог.
Кати Райкс е много неща - професор по антропология, съдебен антрополог, писател, част от екипа, създаващ Кости... Тя обаче е първо учен, а после всичко останало, което личи от сериозната наука и в книгите, и в шоуто. Гледайки сериала, успях да позапомня научните (тоест произлизащи от латински) имена на доста кости. Едва ли някога ще ми се наложи да ги използвам в ежедневна реч, а и ако искам да кажа лопатка, ще употребя shoulder-blade, а не scapula, но въпреки това тези знания ми бяха полезни, докато четях "Отдавна мъртви" на английски. Защо на английски ли? От доста време следя сериала Кости и горе-долу по това време миналата година ми хрумна да намеря книгите, на които е базиран. Понеже по онова време бях в Белгия, а и защото изобщо не ми хрумна да търся нейни книги на българския пазар, посегнах към Амазон (така или иначе не съм сигурна колко щеше да ми излезе да ми доставят книги от България до Белгия, докато с френския Амазон доставката беше съвсем прилична, а и самата книга - втора употреба, струваше нещо от сорта на 1 евроцент). Така или иначе с малко търпение се сдобих с Déjà Dead - първата, ако се вярва на Уикипедия, книга на Райкс; издадена през 1997 г. Чак наскоро открих, че точно тази книга я има издадена и на български, заедно с няколко други, така че преди няколко дни се поглезих с още една нейна книга и като я прочета, може би ще ви разкажа и за нея.

А сега по същество за Déjà Dead. Убедена съм, че на английски книгата се чете по-различно, отколкото на български - стилът е на високо ниво, а и има доста наука, покрай която няма как човек да не се сблъска с непознати думи. Ако гледате сериала без субтитри или с английски субтитри, и там ще забележите високият стил и многото научни термини. Въпреки това обаче, както и във филма, Кати Райкс не се заблуждава, че публиката й се състои само от колеги-антрополози с дълбоки познания по анатомия, физика, химия и биология, така че след като нещо е обяснено подробно по умен начин, след това е казано и простичко, така че да го разберат всички онези като мен, които са далеч от природните науки.

Въпреки че Кати Райкс е учен, това не прави стила й на писане отегчителен или досаден. Даже напротив - книгата е много вълнуваща и прочетох последните 100-150 страници почти на един дъх. Déjà Dead е базирана върху първия сблъсък на Райкс със сериен убиец по време на работата си в Монреал. Историята започва с намирането на обезобразен и разчленен труп на млада жена. По време на аутопсията д-р Бренан установява, че това убийство й напомня много на друго, случило се преди година. Подозренията й обаче са твърде мъгливи, за да успеят да убедят разследващите детективи, че двете убийства са свързани. Малко по малко броят на труповете се увеличава, а полицаите се впускат в преследване на мистериозен мъж, който може да е, а може и да не е замесен в едно или повече от убийствата. Разследването им се увенчава с известен успех, но поражда повече въпроси, отколкото отговори. Същевременно Д-р Бренан е само съдебен антрополог и не се ползва с професионалното уважение на полицаите, работещи по случая. Тя разполага единствено със своите знания и опит, за да ги убеди, че зад убийствата стои един-единствен човек. Темперънс обаче е непримирима и често поема разследването в свои ръце, излагайки на опасност и себе си, и най-близките си.

Няма да ви разкривам повече, само ще ви кажа, че книгата държи в напрежение съвсем до края и не разкрива кой стои зад бруталните убийства. Като във всеки добър съвременен криминален роман, и тук Кати Райкс проследява търсенето на извършителя и паралелно с това търси психологически обяснения за действията му. Книгата е наслада както за любителите на whodunit, така и за онези, които харесват whydunit. Горещо се надявам повече книги на Кати Райкс да бъдат издадени на български, защото тя определено е интересен автор.

Бразилия, Баия и Жоржи Амаду - "Пастири на нощта"

noreply@blogger.com (Крис) — Thu, 10 Nov 2011 12:30:00 +0000

Единственият бразилец, когото познавам, е с бяла кожа, има очи с цвета на океана и носи име на египетски фараон. Не бихте си помислили, че е бразилец. Освен него, сблъсъкът ми с Бразилия се изразява главно в една разработка по международен маркетинг, включваща анализ на културата на страната, филмa Cidade de Deus (City of God) и книгите на Жоржи Амаду. Всички тези неща са ме накарали да жадувам някой ден да посетя Бразилия и да вкуся тази невероятна страна.

Днес в това особено неприятно време още повече ми се иска да съм на някой бразилски плаж и да пия сладък коктейл, но не за своите блянове съм решила да ви разказвам. Ще ви разкажа за книгата "Пастири на нощта" и за Баия. Случайно в нета попаднах на снимка на издание от 1969 г., но освен ако го няма в домашната ви библиотека, се съмнявам, че лесно ще го издирите. За щастие има ново издание на Колибри от 2010. Което ме подсеща за друга книга на Амаду, която искам да намеря - "Какао и кръв". Установих, че съществуват издания от 1949 г., 1956 г. и 1959 г., но те са доста трудни за откриване, затова агитирам Колибри да вземат да преиздадат и нея.

Така, сега за "Пастири на нощта". Книгата е разделена на три части, които са относително независими с изключение на това, че се въртят около едни и същи главни герои - група приятели бедняци, които живеят в Салвадор, столицата на щата Баия, родния щат на Амаду. Трите части представят и различни аспекти от културата и социалния живот на жителите на Баия. Тук казвам жителите на Баия, а не на Бразилия като цяло, защото Бразилия е разделена на 5 района, които много се различават по култура, икономическо развитие, етнически състав и така нататък.

Първата част представя най-отблизо главните герои, техните характери, истории и взаимоотношения. Разказът се върти около заминалия за известно време ефрейтор Мартим и новините за женитбата му с мулатката Мариалва - новини, които хвърлят всичките му приятели в потрес, тъй като Мартим е последният човек, когото те са очаквали, че ще се откаже от разгулния и весел живот и ще се задоми. По-нататък историята оплита наивния и романтичен Курио, който се влюбва в палавата и лукава Мариалва, както и приятелите им, които търсят изход от ситуацията, която може да доведе до човешки жертви.

Втората част се спира на темата за кръщенето на сина на негъра Масу, докато всъщност изгражда един богат образ на религиозните традиции и обичаи на жителите на град Салвадор. Време е за съвсем кратка историческа бележка. В средата на 16-ти век португалските заселници започнали да внасят роби от Африка, които да работят на плантациите от захарна тръстика - един от основните източници на богатство по онова време. И до днес Баия е сред щатите с най-много хора от африкански произход. Африканската култура е оставила своя траен отпечатък върху развитието на региона, включително и в религиозно отношение.

Амаду описва процеса покрай кръщаването на сина на негъра Масу и всички важни елементи, които той трябва да включва - ритуали и вярвания, които представляват смесица от Йоруба - религиозни вярвания, характерни за територията на Нигерия, Того и Бенин - и Католицизъм. Тази афро-бразилска религия, наречена кандомбле, се е зародила именно по улиците на Салвадор. Освен цветната религиозна картина, втората част показва бразилците като хора, които обичат да се забавляват и умеят да бъдат щастливи - качество, на което ние като народ трябва да се научим. (Ако си припомните онази статия в Икономист, ще видите, че Бразилия е съвсем малко по-бедна от България, но хората са много, много по-щастливи!)

Третата част започва с това как Пе ди Венту - един от главните герои, си построява колиба на пуст хълм, защото вече му е писнало да спи по плажа. Приятелите му го последват и така за броени дни един куп къщурки изникват на хълма Мата Гату. Оказва се, че той принадлежи на богат испанец, който има съвсем други планове за терена. Окупирането на хълма се превръща в политически проблем и така групата бедняци, в центъра на вниманието в първата част на романа, сега се превръща в една точица, останала незабелязана, докато политици и служители на високи административни позиции търсят начин да се облажат от създалата се бурна ситуация.

Амаду все пак многократно поставя акцент върху бедните заселници и техния несломим дух. Дори когато полицията окупира хълма и опожарява колибите, хората не се предават и си постояват домовете наново, докато организират отбраната на хълма, за да се предотврати повторна полицейска атака (такава повече не се осъществява поради политически причини). Следващият пасаж е апотеоз на духа на бедняците на Баия, онези хора, които превръщат "Пастири на нощта" във вълнуващо и емоционално четиво за всеки, любопитен да се докосне до уникалната култура на Баия.

"Броят на къщичките растеше, защото хората бяха притиснати от сиромашията. Нямаха с какво да плащат наем дори в най-разнебитените вехти къщи, дори вмирисаните сгради в старата част на града, където семействата се тъпчеха в малки и тъмни стайчета като килии. Тук поне имаха морето и плажа с кокосовите дървета. Те бяха крайно нуждаещи се, бяха най-бедните измежду бедните, не притежаваха нищо и се издържаха със случайно припечелени пари и непосилно тежка работа, но не се оставяха да бъдат победени от сиромашията, издигаха се над мизерията, не изпадаха в отчаяние, не се оплакваха, не губеха надежда. Напротив, надмогваха мизерното си положение и умееха да се смеят и да се веселят. Много бързо се вдигнаха стените на къщите - от слама, дъски, тенекии, къщурки миниатюрни, мизерни. Животът ставаше оживен, напрегнат, възторжен. Нощем ударите на барабаните стенеха мелодиите на самбата. Тарамбуките зовяха за празници на духовете, а беримбаото за капоейрата."

черен трудов хумор

noreply@blogger.com (Крис) — Sat, 08 Oct 2011 10:14:00 +0000

Не мога да се сдържа и да не постна този виц, на който попаднах, докато набързо разглеждах какво се случва из ФБ. Даже не знам дали е виц, или грозна карикатура на нашето мило настояще... Така или иначе е право в десятката и ако сте следили предишните ми няколко поста, ще разберете за какво става въпрос.

Срещнали се двама приятели бизнесмени:
- Какво става, как е?
- Решил съм да намеря работа на моя син, сам да се оправя вече.
- Нямаш проблеми - пращаш го при мене, получава служебен апартамент, служебна кола, почва с 1000 лева заплата...
- Да, ама аз исках да започне от нулата - да ходи с градски транспорт на работа, да получава 250 лева на месец...
- О, не знам как ще стане, хората учат по пет години за такава работа...

подходящо за студенти или за абсурдите при търсенето на работа

noreply@blogger.com (Крис) — Sat, 01 Oct 2011 08:58:00 +0000

Пазарът на труда в България в момента може да бъде определен чрез популярна фраза, която често чуваме във филмите за обяснение на пазара на имоти в САЩ - a buyer's market.
За онези с по-несигурни икономически познания, buyer's market или буквално - пазар на купувача, означава, че на пазара има повече продавачи, отколкото купувачи, което неформално означава, че купувачите определят правилата на играта, а по-формално - ниски цени на този пазар.

И понеже едно време и аз бърках кой купува и кой продава на пазара на труда, ще го поясня изрично - тъй като обектът на този пазар е труд, продават го работо-търсещите, а го купуват работодателите - те дават работа, но всъщност купуват вашия труд и ви плащат в замяна.

И така, ще се придържам към неформалността - работодателите определят правилата. Данни за безработицата за второто тримесечие (НСИ) може да погледнете тук. Както виждате, най-висока е безработицата сред младите хора - при тези между 15 и 24 години тя е 25.3%, а при тези между 25 и 34 години е 13%, което пак е над средното от 11.2%.

Ако в момента сте млад човек и търсите работа, вероятно сте установили, че изискванията на работодателите могат да бъдат доста абсурдни и противоречащи си. Ще споделя малко лични впечатления - напълно противно на моите наивни очаквания, магистратурата в чужбина изобщо не отваря врати, даже напротив - затваря някои врати, които иначе са отворени са бакалаври. Оказва се, че за доста позиции съм твърде квалифицирана или пък работодателите се плашат, че ще поискам едва ли не стартова заплата от 3000 лв. С този проблем не се сблъсквам само аз, така че вероятно може да се говори, че има такава тенденция, а не съм изключение. Пусто, да знаех преди година и половина, щях да си спестя много време, учене и пари... Не че съжалявам - все на някой някога ще му се види подходящо моето образование; пък и аз си го харесвам и намирам за полезно. Само дето ми създава малко трудности.

Другото, което всеки път ме хвърля в оркестъра, са обявите в джобса, които са отбелязани като "подходящи за студенти" и същевременно искат опит от по 3 и повече години на подобна позиция. То защото така лесно се учи и работи на пълен работен ден! Пък после студентите излизали неподготвени от университетите - еми те като 4 години не са стъпили на нито една лекция и са си взимали изпитите с тройки и четворки, как да са подготвени!? Много често обявите маркирани като подходящи за студенти вече очакват от кандидатите да имат завършен бакалавър. Следователно трябва или да учат втори бакалавър, или да карат магистратура. А както се разбрахме вече, да си много образован пречи. Объркана съм! А за да не кажете, че ви лъжа, ето една случайна обява. Другото, което е малко смущаващо в тази категория проблеми, е, че много студенти не са ориентирани относно бъдещото си професионално поприще почти до трети-четвърти курс. Как тогава да натрупат 3 години опит, като са решили едва накрая, че искат да работят точно като одитори!? Не че на някой му пука за тия неща, но това си е порочен кръг - за да си намеря работа, трябва да имам опит, но за да натрупам опит, ми трябва работа...

И последната за днес черна точка за родните работодатели е липсата на какъвто и да било етикет в комуникацията с потенциални служители. Един професионалист в отдел Човешки ресурси трябва да знае, че след като с даден кандидат е проведено интервю и той не е одобрен за следващите етапи на подбор, това трябва да му бъде съобщено по някакъв начин (най-лесно чрез имейл - спестява неудобния разговор по телефона и лесно може да се използват готови темплейти). Уви, много малко са фирмите, които прибягват до такива луксове. Повечето разчитат на това, че като забравят да ви се обадят, ще се сетите, че не ви искат повече. Ако компаниите бяха хора, бих казала, че от това е липса на добро възпитание. Или пък го наречете липса на корпоративна етика.

И най-накрая, да не забравяме, че пазарът на труда е много сложно нещо. В крайна сметка, заради работата си в анализа на фрикциите и разходите при търсенето на работа получиха Нобелова награда за икономика последните нобелисти. Между другото, след десетина дни ще бъде обявен носителят на наградата за 2011.

нов сезон за сериалите

noreply@blogger.com (Крис) — Sun, 25 Sep 2011 18:04:00 +0000

От края на септември та чак до началото на ноември е времето, когато започват новите сезони на повечето сериали, които следя. Дочаках лятото да мине, когато за разнообразяване на ежедневието ми се грижеше единствено True Blood.

Той обаче свърши дни преди да започне другата вампирска история - The Vampire Diaries, последван от Castle - 19.09; How I Met Your Mother - 19.09; Modern family - 21.09; Grey's Anatomy - 22.09; The Mentalist - 22.09; The Big Bang Theory - 22.09 (които откриха с два епизода); House - 3.10; Chuck - 21.10 и Bones - 3.11 (Bones е един от най-любимите ми сериали изобщо - филмът, заради който седнах и прочетох цялата статия в Уикипедия за Forensic facial reconstruction и си поръчах от Амазон книга на Кати Райкс).

И така - ето ги струпани почти всички сериали, които следя - някои с по-голям интерес, други с по-малък. Не намерих информация за нов сезон на Cougar Town, което е жалко, защото и там имаше свежарски лафове.

Докато скучаех в дългите горещи летни дни, изгледах двата сезона на Rome, който определено си заслужава супер високия рейтинг в IMDb. Днес започнах и друг сериал с много звездички - Deadwood и макар да не съм кой знае какъв фен на уестърните и Дивия Запад, изгледах първите три епизода с интерес.

И като съм тръгнала да споделям за интересни попадения, ето и последното предложение за днес - заглавие, което вероятно е познато на повечето от вас - още една великолепна продукция на HBO - Game of Thrones, който аз изгледах за по-малко от два дни и в който съм влюбена и чийто втори сезон чакам с голямо нетърпение следващата пролет. Сериалът със сигурност ще се хареса на всички любители на фентъзито, а и не само. Ако някой е любопитен за повече от филм, може да се поинтересува от това.

Ще се радвам, ако ми препоръчате още нещо за гледане, но нека не е Lost или Prison Break.

дуудъли разни

noreply@blogger.com (Крис) — Thu, 22 Sep 2011 08:15:00 +0000

Преди всичко, Честит ден на независимостта на всички. Реших да си наруша мълчанието (което не съм си налагала целенасочено, просто няма какво да ви споделям - търсенето на работа продължава, кога успешно, кога разочароващо), защото съм доста подразнена от факта, че Google не ни е направил специално лого по случай днешния празник. Същевременно, ако отворите галерията с логотипите, ще видите, че миналата седмица с такова са били уважени няколко държавици в Латинска Америка - Чили, Мексико, Коста Рика, Гуатемала, Хондурас, Никарагуа и Ел Салвадор. Тогава защо ние да не заслужаваме? Рових се из подсайтовете на Гугъл, но така и не намерих адрес, на който да изпратя един недеволен имейл. Като поразгледах набързо блогосферата, не видях друг да е така възмутен като мен. И все пак, ако намерите къде точно се праща имейл, дайте ми адреса, за да си излея недоволството към Гугъл. Съмнявам се, че ще има резултат, но защо пък да не нампомним от време на време за себе си.

ежегодно остаряване

noreply@blogger.com (Крис) — Fri, 26 Aug 2011 09:01:00 +0000

Дойде и моят ред да остарея. Освен от чиста човешка суета, пиша този пост, за да размърдам хората, които влизат тук, но никога не казват нищо. Не е като да пиша за Хайдегер или Кант, не разбирам защо никой не се обажда. Днес обаче поне от куртоазия трябва да се отбиете и да ме поздравите.

Снощи ми казаха, че изглеждам на 18, а преди няколко седмици една леличка ме попита в кой клас съм (пък аз съм завършила училище преди 5 години), та явно младея. Сигурно затова все още не ме притеснява да си обявявам РД–то на всеослушание. Чувството за остаряване понякога идва и според това в колко позната среда се намираме. В момента, когато съм на път тепърва да започна своето професионално развитие и да вляза в напълно нова обстановка, където ще съм млада, зелена и неопитна, се чувствам всичко друго, но не и остаряваща. Следователно нямам никакви мъдри мисли, които да споделя с вас.

Миналата година си пожелах успехи в Белгия и мога да кажа, че желанието ми се сбъдна. Днес си пожелавам да си намеря хубава работа и то скоро, пък дано и този път съдбата ми се усмихне.

Много виртуални целувки, балони и парчета торта за всички вас някъде там пред мониторите!

Снимка: http://www.sxc.hu/profile/Rhosyn

из страниците на "Разказвай с мен"

noreply@blogger.com (Крис) — Sun, 21 Aug 2011 12:14:00 +0000

Цяла година, докато аз четях най-вече учебници и научни статии, майка ми купуваше книги и малко по-малко запълваше рафтовете.
Сега дойде ред и аз да започна да ги чета: така или иначе нямам много други ползотворни неща, с които да се занимавам в горещите следобеди, когато навън въздухът пари. От блога стана ясно, че прочетох вече Франсоаз Саган и че съм в процес на четене на Пътеводителя, който обаче не ми върви съвсем гладко. Трябва да призная, че що се отнася до книги, научната фантастика и фентъзито не са моите жанрове. Трябваше да си поискам Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет вместо Пътеводителя, но нищо - и на нея ще й дойде редът.

Та докато голямата дебела зелена книга седи на рафта, аз започнах да чета Разказвай с мен на Хорхе Букай. Тя е продължение на Нека ти разкажа - единствената друга книга от този автор, която съм чела. Още не съм стигнала до средата, но вчера прочетох една невероятна история, която страшно много ме впечатли. Учудващо, намерих я в интернет и реших, че трябва да я споделя с приятелите си във Фейсбук. Сетих се, че мога и с вас да я споделя - и без това няма нищо друго интересно за разказване (продължавам да съм си безработен безделник). И така - ето я историята за момчето от стерилната стая:

"- Нерешителността е една от най-добрите причини за най-лошите страдания - започна да размишлява Дебелия, мнoro повече от погрешните решения.

След дълга пауза ми разказа история, която никога няма да забравя. Обясни ми, че я получил от своя американска колежка, която го уверявала, че историята е истинска.

Както каза Дебелия, като имаме предвид всички градски легенди, които циркулират наоколо, няма как да сме сигурни. Пак според него, това нямаше особено значение.Независимо дали историята бе истинска или не, след като я чух, животът ми вече не беше същият.

Марк се бил родил с тежко заболяване на имунната система - синдром на имунна недостатъчност, което, според генетичната лотария, щяло да го съпътства цял живот. За щастие тази аномалия е много рядка, но децата, родени с нея, имат минимални шансове за оцеляване - или поне така е било, когато Марк се появил на бял свят. Тъй като организмът му бил неспособен да образува антитела,всяка инфекция, която би била безобидна за здравите хора, можела да доведе до фатален край за няколко седмици. Единствената му възможнст за оцеляване била изолацията в асептична среда,която семейството се погрижило да му осигури и където Марк живеел в очакване науката да отрие лек за болестта му. Има един филм от 70-те години, в който младият Джон Траволта играе дете страдащо от тази аномалия. Филмът се казва Момчето от стерилната стая.

Син на чувствителен и работлив селски лекар и учителка, Марк преживял детството си благодарение на финансовата обезпеченост на родителите му, на собствената си издръжливост и най-вече на всеотдайните грижи на майка му. Разполагал със спалня, малка занималия и баня, които били изолирани от останалата част от къщата и от света с помощта на огромни и херметически запечатани пластмасови прегради. През първите години от живота на Марк само няколко души посетили неговото лично и защитено пространство. За да се избегне внасянето на микроби, които представлявали потенциална заплаха за живота на Марк, никой не можел да влиза в неговия периметър, без преди това да измие ръцете си с антисептичен препарат и да използва стерилни дрехи: хирургическа престилка, ботуши и маска. През тези двайсет години Марк бил научил всичко, което знаел, от строгите и методични уроци на майка си, от задълбочените и сериозни разговори с нея, от няколкото книги, попаднали в ръцете му (нови, чисти и дезинфекцирани), и от малкото предавания, които бил гледал по телевизията. С изключение на това, единствените му контакти с други хора били писматa, снимките и телефонните разговори с останалите членове на семейството. В деня, в който навършил двайсет и една години помолил майка си да се преоблече и да дойде в стаята му. Искал да говори с нея.

- Мамо - казал Марк спокойно, - взех решение. Ще пътувам...

Като чула думите му, майката занемяла. Ако излезел от асептичната среда на стаята си, животът му щял да се окаже в сериозна опасност. Единственият път, когато бил напускал помещението, бил за погребението на баща му и въпреки всички предпазни мерки, успял да пипне грип, който едва не го убил.

През двете седмици, докато бил на легло, никой от медицинския екип, който се грижел за него от раждането му, нито дори самият доктор Скоро, не можел да гарантира, че Марк ще преодолее кризата.

- Синко - успяла да каже най-накрая майка му, - ти знаеш, че не можеш да го направиш. Знаеш, В бих дала живота си, за да ти подаря тази възможност, но е неизпълнимо, много съжалявам.

- Виж, мамо - отвърнал Марк, - аз съм на двайсет и една. Никой от хората с подобно заболяване не е живял повече от двайсет и шест години, макар да са получавали същите или по-добри грижи от мен. Предполага се, че след като организмът досне пълното си развитие, черният дроб и далакът започват да се влошават прогресивно и необратимо. Аз не искам да умирам, мамо. Но още по-малко искам да напусна този свят, без да съм видял „Мона Лиза". Не искам да умра, без никога да съм стъпил върху пясъка на плажа, без дори веднъж да съм се изкъпал в морето. Не искам Да ида завинаги, без да съм посетил ранчото на леля Гъртруд в Калифорния. Мамо, няма да умра без да съм те прегърнал поне веднъж и без да почуствам допира на бузата ти до моята, без да ни разделя предпазната маска.

- Науката напредва, Марк - настоявала майката през сълзи. - Може би ще се намери лек за онова, което днес е нелечимо. Почакай малко, синко...

- Склонен съм да послушам доктор Скоро - казал Марк. - Ако той каже, че има нещо ново, ако ми даде алтернатива, ако има положителни резултати, с които не съм запознат, ще размисля. Но ако не е така, мамо, казвам ти отсега: ще изляза от тази стая и искам двамата с теб да идем в Европа, и на плаж, и във фермата на сестра ти. Въпреки това, ако не искаш да си мой съюзник, ще го разбера и пак ще направя каквото съм намислил, макар и сам.

Доктор Скоро също не бил съгласен с решението на Марк. Предупредил го, че ако се изложи на опасностите на външния свят, му оставали шест месеца, може би осем, но не и повече. Въпреки това не искал да го лъже - науката все още не разполагала с ново лечение.

Тъй като решението на Марк изглеждало непоклатимо, майката решила да го придружи в последното му приключение.

Близо месец по-късно двамата стояли в захлас пред скулптурите в Лувъра, картините в музея „Прадо", руините в Гърция и фонтаните в Рим.

След това излетели за Калифорния. Марк казвал, че не му остава много време, а имал да свърши куп неща. Семейството с радост придружилоI младежа в първата му езда, научили го да дои крава и споделили с него и майка му деня, в който Марк се разплакал от вълнение при вида на небятното море.

Били изминали четири месеца от началото на пътешествието, когато Марк вдигнал висока температура - и близките му посърнали. Майката го помолила да се върнат в града, за да идат на преглед при доктор Скоро. Така и направили. Резултатите от изследванията не изненадали никогo. Настинката, която при здрав човек едва ли щяла да причини усложнения, при Марк означавала, че трябва да се вземат сериозни мерки. Медицинският екип му препоръчал да се върне в пластмасовата си капсула, но той отказал. Лекарите успели само да изтръгнат от него обещание, че ще почива вкъщи няколко седмици.

През следващите дни майка му не можела място да си намери от тревога. Питала се дали не била сгрешила. Дали не е трябвало да се противопостави по-категорично. Може би желанието му да пътува било само блъф и без присъствието на майка му нямало да се осмели да направи крачката, която сега заплашвала да се превърне в последната му воля.

- Мамо - повикал я Марк от леглото.

- Тук съм, синко, от какво имаш нужда?

- Прегърни ме - помолил той и докато прилепил бузата си до нейната, й казал, все едно прочел мислите й: - Много ти благодаря, мамо. Знам колко трудно ти е било да приемеш решението ми, но уважението ти към мен може само да се сравни с любовта,с която винаги си се грижила за мен.

- Може би трябваше да настоявам да останеш...

- Ти го направи, мамо... Така или иначе щях да ида, макар че нямаше толкова да се насладя на патуването - усмихнал се Марк.

След две седмици почивка и майчини грижи лекарствата се преборили с вируса и опасността отминала. Марк станал от леглото - първо с разрешение да се разхожда из къщи, а след това - да излиза по малко из града.

При едно от първите си излизания посетил огромния търговски център близо до дома му. Имал намерение да си купи книги за Израел и Египет, които възнамерявал да посети при следващото си пътуване, казал той на майка си. Докато минавал покрай музикалния магазин, му хрумнало, че музиката на тези държави сигурно била чудесен начин да се запознае с тях.

Още щом влязъл, я видял.

Момичето било около двайсетгодишно, с къдрави коси, мургава кожа и невероятни зелени очи, чийто блясък сякаш озарявал всичко наоколо. Марк се приближил към нея, все едно привлечен от магнит, и започнал да я гледа в захлас.

След няколко секунди момичето попитало:

- Мога ли да ти помогна с нещо?

„Да. Хайде да излезем на питие. Да идем на разходка. Позволи ми да те погледам няколко часа. Разкажи ми нещо за себе си...", искал да й каже той.

Но не могъл. Усетил буца в гърлото си, преглътнал и успял единствено да отрони:

- Искам този диск. - Взел първия диск, който се изпречил пред очите му, и й го подал, без дори да го погледне.

- Нещо друго? - усмихнала се тя, докато го поемала от ръцете му.

Марк пропуснал тази втора възможност и само поклатил глава отрицателно. Заради буцата в гърлото си не успявал да каже и дума.

- За подарък ли е? - попитало отново момичето.

- Не, за мен е.

- Искаш ли, въпреки това, да ти го увия като подарък?

- Ддда - промълвил Марк едва-едва, като си помислил, че това щяло да отнеме малко повече време. Може би в няколкото минути, които му оставали...

Докато тя увивала диска, Марк мислел за всичко, което можел да й каже, но знаел, че няма да се осмемели.

На излизане майка му го попитала дали бил намерил онова, което търсел. „Да, мисля, че да", отговорил загадъчно младежът. Когато се прибрали у дома, разказал на майка какво се било случило в магазина и се укорил на глас, че не се бил осмелил да заговори момичето. За да го успокои, майката му казала, че може да се върне в магазина следващата седмица и да събере смелост да я покани да излязат или да поиска телефонния й номер. Младежът признал, че майка му отново е права, че можел да се върне, но не след седмица, а още на следващия ден.

Този път преровил няколко рафта, преструвайки се, че търси нещо определено, за да може да погледа на воля. Сторила му се още по-красива от предния ден. Когато се приближил до нея, тя като че ли го познала, защото го посрещнала с усмивка:

- Здравей... Мога ли да ти помогна?

Марк усетил, че се изчервява, и това го накарало да се смути още повече. Покашлял се, преглътнал отново и най-накрая казал:

- Този диск.

- Пак ли е подарък? За теб? - попитало момичето. В този момент Марк забелязал значка с името й - Дженифър, и се зарадвал от мисълта, че тя го помни.

- Да, моля... - отговорил той, докато се взирал захласнато в нея. Отново наблюдавал гърба й, докато тя увивала диска и поставяла панделката. Отново пръстите им се докоснали за част от секундата, докато й подавал кредитната си карта. Отново погледите им се срещнали за миг и отново настъпило неловко срамежливо мълчание.

Така, два или три пъти седмично, Марк продължил да посещава музикалния магазин, като всеки път си казвал, че ще се осмели да я заговори, но винаги купувал някой диск, увит в пъстра хартия и все по-красиви панделки, който прибирал неразпечатан в шкафа в стаята си като символ на собственото си малодушие.

Един ден младежът взел решение. Този път щял да говори с нея, щял да посрещне риска да бъде отхвърлен, в края на краищата, както казвала майка му, нямало какво да губи, а имало много, което да спечели. Напоследък не се чувствал съвсем добре. Леко повишение на температурата показвало, че нов вирус атакувал имунната му система. В понеделник щял да иде на преглед при доктор Скоро

Както всяка събота, търговският център бил претъпкан с хора. Марк се разходил безцелно, докато чакал да наближи време за затваряне, и когато всички започнали да се разотиват, влязъл в музикалния магазин и се запътил право към Дженифър. Тя го забелязала и се усмихнала.

- Искам... - започнал той.

- Да?

- Искам. този диск.-И в ръката му отново се озовала първата попаднала му обложка.

- Разбира се. - Без да го попита, Дженифър се запътила към щанда, за да увие подаръка. Марк мълчеливо се проклел. Но преди Дженифър да се върне и да му подаде диска, той се осмелил да направи нещо. Взел кочана с фактурите, на които било написано името й, и без тя да забележи, написал: "Здравей. Казвам се Марк. Живея тук. Много бих се радвал да пийнем по нещо и да поговорим. Телефоният ми номер е 298-345688".

След това затворил кочана с фактурите, платил и си тръгнал, все едно нищо не се било случило.

В понеделник телефонът в дома на младежа зазванял. Отговорила майка му:

- Да?!

- Здравейте... Обажда се Дженифър. Може ли да говоря с Марк, моля?

В слушалката настъпило дълго мълчание, докато майката се опитвала да преглътне сълзите си и да отговори.

- Съжалявам, Джени... Марк почина вчера.

Може би защото Марк бил последният й съботен клиент или защото Дженифър не работела в неделя, намерила бележката му едва когато било твърде късно.

Ридаейки, майката затворила телефона. Без сама да знае защо отишла в завинаги опустялата спалня на сина си. Отворила шкафа и видяла купчината неразпечатани дискове на рафта. От любопитство, почти без да се замисли, измъкнала най-долния, за да види какво имало в него. Върху J ка била залепена бележка, на която пишело:

„Здравей. Аз съм Дженифър и съм нова в града.Нямам никакви приятели. Искаш ли да пийнем по нещо...?"

Майката отворила другите дискове.

Всички съдържали бележки, които Дженифър била написала и скрила под опаковката скришом от Марк. Може би завладяна от същия страх да не бъде отхвърлена, какъвто изпитвал младежът. Може би и тя като него не се осмелявала да поема риска.

„Имаш красиви очи, а погледът ти е тъжен. Не искаш ли да се видим и да поговорим?"

„Казвам се Дженифър и наистина искам да се опознаем..."

„Здравей. Аз съм Дженифър. Не искаш ли да бъдеш мой приятел?"

Намерих я ето тук. Дано да ви е харесала!

P.S. Тъкмо натиснах бутончето за публикуване и се сетих, че една песен упорито ми се върти в главата от няколко дни насам. Една разкошна българска песен. Баща ми ми се смее, че слушам музика, правена преди аз да се родя. Е, хубавата музика няма възраст! Вярвам, че на всеки от вас тази песничка ще се хареса... ако ви запея "А ти, Жулиета, отвърна със смях: - О, Ромео, това беше само шега...", ще се сетите ли коя е?

Франсоаз Саган - "Един неясен профил"

noreply@blogger.com (Крис) — Sat, 13 Aug 2011 07:53:00 +0000

Един неясен профил е втората книга след Добър ден, тъга на Франсоаз Саган, която прочитам. Бих казала, че останах с леко смесени чувства и от двете. Но докато известен наивитет може да се очаква от Добър ден, тъга, написана от Саган, когато е била едва на 19 години, той не е съвсем на място в Един неясен профил, издадена през 74-та, когато авторката е с 20 години по-възрастна. И все пак книжката е леко и приятно четиво за лятото, особено за плажа, така че ако нямате нещо по-добро под ръка, можете да убиете 2-3 следобеда край морето с нея.

Историята разказва в първо лице трийсетина годишната парижанка Жозе, задушавана от брака си с нетърпимо ревнивия американец Алън.
Жозе признава с гордост, че не се занимава с абсолютно нищо, че винаги е била осигурена - първо от родителите си, а после от богатия си съпруг - и тази липса на житейски опит и на сблъсък с реалността личи от всяка дума в книгата.

Жозе намира закрилник и спасител от обсебващия Алън в лицето на Джулиъс - доста по-възрастен, самотен и ужасно богат бизнесмен. Тя лесно предава свободата си в ръцете на новия си покровител, като през цялата книга откаже да приеме, че намеренията му са всичко друго, но не и безкористни, въпреки многото индикации, че подбудите му не са просто приятелски.

Въпреки че не обича Джулиъс, Жозе не знае как да бъде свободна, независима и да се грижи сама за себе си. Тя е свикнала да оцелява под чужда воля и единствено сред елитните кръгове на Париж, където всеки е горд безделник, а интригите и машинациите са основното забавление.

Героинята се носи по течението и приема с повдигане на раменете факта, че всичките й познати я мислят за любовница на Джулиъс, дори истината да е съвсем друга. Неспособна сама да се откъсне от него, Жозе намира сили чак когато среща Луи - ветеринар, който живее в провинцията, далеч от фалша на парижкото висше общество, и който й показва, че тя може да приеме роля, различна от тази на плячка.

Наивността на Жозе и зависимостта й от мъжете в живота й са дразнещи и на мен през цялото време ми се искаше да я хвана за раменете и да я разтръскам. Въпреки това книжката е приятна, стилът на Саган може да бъде разпознат заради малко отвлечените й на моменти размисли, както и от книжовните думи като петимен, брожение или укоризеност - думи, които човек не среща всеки ден.

Няма да поставям рейтинг - не ме бива в изграждането на обективни системи за оценка на книги, но ако Един неясен профил ви попадне някога в ръцете, хвърлете й един поглед.

Корична цена: 12 лв
Издателство: Фама

търпение и пътешествия

noreply@blogger.com (Крис) — Thu, 04 Aug 2011 09:05:00 +0000

Този пост започвах да го пиша на няколко пъти и все не ми се получава. Изтрих всичко и започнах наново, макар че и сега искам да кажа много неща, а сякаш нямам думи да ги изразя всичките - много лош сигнал за един блогър!

Трябваше още преди 3 седмици да вляза и да кажа: "Здравейте, прибрах се, у дома съм си вече!", но всъщност нямаше какво особено да кажа. Прибрах се и се почувствах така, сякаш изобщо не ме е нямало - всичко си е същото - хората, къщите, улиците. Противно на собствените ми очаквания, не ме сполетяха никакви бурни емоции - нито положителни, нито отрицателни. Просто се почувствах така, както се чувства човек, когато си легне в леглото, в което спи от години и където си е издълбал своя собствена вдлъбнатинка - така сякаш съм точно там, където трябва да бъда. Ама само за кратко. После от безделник се превърнах в безработен и спокойствието ми започна да изтънява. Терсене ми е да си седя вкъщи, да не правя нищо и да продължавам да чакам на мама и тате да носят и месят и там другите работи, които родителите в България правят почти докато децата им достигнат време за пенсия. Та искам да си намеря бързо работа, ама не каква да е. Не мога да си кривя душата и да кажа, че в София няма работа - има, просто не точно тази, която аз искам. Затова върви бавно. Трябва да се заредя с търпение. Ходих на 2 интервюта и след това ми казаха да почакам малко. Аз вече чакам повече от малко. На всичкто отгоре е август и всичко е много мързеливо, което е хубаво само ако не си безработен. Още не съм овладяла изкуството на търпението, както сами виждате.

На този етап обаче не ми се мърда от България. Искам да понатрупам малко трудов стаж, а след това вече не се знае накъде може да ме отвее вятърът - един приятел замина за Чехия преди 3 месеца и засега е доста доволен. Америка или Западна Европа не са единствените възможности - понякога чудесни опции има и по-наблизо, макар че навсякъде трябва да се борите с езикови бариери и национализъм в различна степен и в различни форми.

Това не значи, че спомените ми от Белгия не са прекрасни. Изкарах една невероятна година и за нищо на света не бих избрала друго, ако трябваше да вземам това решение отново. Приключението ми свърши с 4-дневно пътуване до Лондон, който обаче не ми хареса толкова, колкото Париж. Но тъй като това беше преди повече от месец, на мен не ми се пишат отново пътеписи, а и защото в родното блог-пространство можете да намерите много информация и впечатления от Лондон, ще се задоволя с това да кача няколко снимки. Ходих най-накрая и до Гент, в който се влюбих. Ако някога имате път към Белгия, забравете Брюксел - Брюж и Гент са градовете, които трябва да посетите на всяка цена.

Преди да кажа чао, ето малко снимки от Лондон:

... и малко от Гент:

Не ме питайте в Гент кое от къде е. Ако някога стигнете до там, попитайте как да стигнете до центъра, намерете Belfry и там има туристически център - дават безплатни карти на града с книжки за най-важните туристически обекти.

Това е засега. Съжалявам, че стана толкова дълъг пост с много снимки - не ме псувайте много, като трябва да скролвате като луди в Блогосфера... :)

you can call me Master

noreply@blogger.com (Крис) — Thu, 07 Jul 2011 10:17:00 +0000

И така, преборихме я и магистратурата в чужбински университет. Близо 10 месеца по-късно дойде ред отново да стягам багажа и да се запътвам към летището - обратно в България.
Кръгът е почти затворен. Време е за раздяла с хора от всички краища на света, които вероятно няма да видя повече, време е за пращане на CV-та, време е да вляза в категорията на порасналите хора. Повече не съм студент. А и след такава година на здраво учене, към следваща магистратура може да посегна чак след няколко години.

Не ме бива по писането с патос и не знам повече какво да кажа, нито пък мога да обясня чувството, което се е стаило в мен точно сега. Затова ще дам един малък съвет към всички студенти, които някога ще прочетат този пост - ако имате възможност, направете всичко възможно, за да изкарате поне един семестър в чужбина - преживяването си заслужава напълно и всяка част от пътя е ценен урок, който може би няма да научите, ако си останете вкъщи.

Прибирам се в понеделник. Имам да ви разказвам за пътуването ми до Лондон и мъничко за Гент, но това, заедно с чувството от първите дни на завръщането ми, ще го пиша другата седмица. Сега ме чакат последни 2-3 дни на поздравления, партита и раздели. Такъв е животът!

ново поклонничество

noreply@blogger.com (Крис) — Mon, 20 Jun 2011 14:10:00 +0000

Без да чета каквито и да било новини където и да е, и до мен стигна какво се е случило с Паметника на Съветската армия.
Съгласна съм, че всичко, което по някакъв начин е свързано с думата "Съветски" е остаряло и България има нужда да се движи напред. Това, което не ми харесва обаче, е, че рисунките са символ на това как сме заменили поклонничеството към Съветския съюз с поклонничество към САЩ - какво по-американско от Супермен, Роналд Макдоналд и Santa Claus. След 50 години на следващото поколение и това поклонничество ще му се струва глупаво, защото всъщност нищо не се е променило - пак сме слепи и безусловни приемници на чужда култура, била тя руска или американска, вместо да си създаваме своя собствена.

Edit:
Ето какво споделя пред Дневник Ивайло Дичев, професор по културна антропология в СУ: "Интервенцията изважда наяве нещо, което всички знаем, но за което нямаме образ: съветската пропаганда не се различава много от американската популярна култура. И двете са за масите, делят света на добри и лоши, достъпни са за народонаселението. Та нали за това източно-европейците така леко превключиха от марксизма-ленинизма на Дисни и Шварценегер?"

как никой не е застрахован

noreply@blogger.com (Крис) — Thu, 09 Jun 2011 14:59:00 +0000

Преди няколко месеца бях писала колко шокирана и изненадана бях от неочакваната новина, че моя близка приятелка е бременна с близнаци.
Днес изтрих тази публикация, защото научих друга неочаквана новина - че приятелката ми е загубила децата в шестия месец при преждевременно раждане.

Стана ми толкова мъчно, когато тя ми съобщи, че се разплаках. Дори не мога да си представя какво е усещането половин година да живееш с мисълта, че ще станеш родител, да отвориш цялото си същество, за да направиш място на нов живот и той да бъде изгубен. Само една майка може да си го представи, но въпреки че аз не съм майка, и мен ме боли. Знам, че това не е обикновена смърт. Загубила съм много родини, които са си отишли по своя ред; загубила съм и приятели, на които още не им е било реда да си заминат, но поне са видели живота. Това е различно...

Никога не съм си мислила, че нещо такова може да се случи на някой толкова близо до мен. Не искам да будя съжаление с този пост и не искам съжалителни коментари. Казвала съм много пъти, че този блог е колкото за вас, толкова и за мен и днес просто имах нужда да споделя, да напиша заради самата себе си как се чувствам.

Днешната поука е, че нещастието и човешката мъка не са нещо абстрактно и се случват на всеки. Няма магически чадър, който да ни предпазва от тях, въпреки че хората обикновено не приемат мисълта, че нещо наистина трагично ще им се случи. Знам, че следващото нещо, което ще кажа, е адски клиширано, но не ми е дошла по-умна мисъл. Докато ние се тревожим и ядосваме за най-дребните неща, истинската драма може да се случва точно зад ъгъла, съвсем близо до нас. Осъзнавайки как никой не е застрахован, единственото, което ни остава, е да се опитаме малко повече да се наслаждаваме на живота и на онова, което имаме, преди да се окаже, че един ден сме го загубили...

За белгийската бира

noreply@blogger.com (Крис) — Sun, 05 Jun 2011 19:51:00 +0000

Крайно време беше да напиша пост за белгийската бира. Даже ми е странно, че не ми е хрумнало да го направя по-рано, а се сещам чак сега.
Сигурно защото съм в сесия и само се чудя как да се заплесна, разсея, замисля, отнеса… всичко само за да не си препълвам мозъка с още повече знания. Четири изпита и една защита на магистърска теза – всичко на всичко по-малко от три седмици – ме делят от завършването. Стискайте ми много палци на изпитите, защото не ми се връща отново през септември за поправка. Искам да завършвам и да ми се маха от главата! И да си се прибирам в България!

Сега напред по темата. Убедена съм, че едно от нещата, които най-много ще ми липсват, когато напусна Белгия, е бирата. О, белгийската бира!

Бирата в Белгия е като виното във Франция – част от историята, от културата, от начина на живот. Странно е обаче, че аз дори не подозирах за изконното място на бирата в белгийската култура, докато не дойдох тук. Винаги съм смятала, че Германия и Чехия са страните на невероятната бира, но Белгия определено не отстъпва. Едно от нещата, което ми направи много силно впечатление, е, че всяка марка бира си има собствена чаша с уникален дизайн и двете вървят неразделно. Както казах – част от националната идентичност!

Бира се прави по тези земи от столетия – общо взето от Средновековието. Най-известната в България белгийска бира – Стела Артоа – датира от 1366 г. (Интересен факт: дали защото Стела се произвежда в града, в който живея, или по други причини – но тук на Стелата се гледа като на най-евтината и непрестижна бира, което силно контрастира с позиционирането й като скъпа и висококачествена бира в България – брандингът нещо се разминава…)

Страната е известна с огромен брой бири (уви, много малко от които май са износ и още по-малко стигат до България), като конкретното число варира според източниците, но ако разчитам на Уикипедия – тогава са над 500 вида. Не е изключено дори за някое малко селце да си има местна пивоварна и да произвежда собствена марка бира. Наистина, толкова са много, че нямат проследяване! Изисква се изключителна отдаденост, за да може човек да опита всички или поне повечето, а имайки предвид, че цената в заведения варира между 2 и 4 евро, трябва си и сериозна инвестиция.

За всички бирени любители Белгия е рай. Дори да не опитате стотиците видове бира, ако се придържате само към класиката, няма да останете разочаровани. Аз не съм си поставяла за цел да опитам колкото се може повече видове бири, защото не всички са по моя вкус, но вярвам, че съм опитала поне 30. Не знам дали това е срамно малко за човек, който е тук вече от осем месеца, но смятам, че съм дегустирала достатъчно.

Няма да влизам в подробности, защото според Уикипедия в Белгия има 20 различни типове бира (светли, тъмни, шампанизирани, двойни и т.н.), като ще се спра само на най-основните.
Да започнем обаче с малко общи характеристики. В началото бях в потрес, когато видях, че стандартният размер на бирата е 250 мл. Дават ти едни такива малки бутилчици и едни малки чашчици, а те оръсват с поне 2 евро. Ако го обърнем към родния стандарт, излиза, че 500 мл бира струват 8 лева! Аз затова много отдавна спрях да правя такива сравнения и се концентрирах само върху това да се наслаждавам на бирата. Опитно установих обаче, че една българска бира не прави две белгийски бири, защото преобладаващо белгийските бири са с по-високо алкохолно съдържание – да речем, средно, около 6-8%, като най-силната бира – Bush – е 12%. Последно като си бях в България, проверих, че Каменицата май е около 4.5%. Така че това, че в България ми трябват 4 бири, за да ме хване, не значи, че в Белгия ми трябват 8. Което е успокояващо, иначе щях да разоря родителите си!

Малко за типовете бира – най-най-основните са светли, тъмни, червени, бели, плодови, както и двойни, тройни и четворни. За свелите и тъмните няма да обяснявам. Едни от най-любимите ми са Leffe, Duvel, Cuvée des Trolls, Chimay. Leffe може дори да се намери и в България.

За червените е характерно, че отлежават в дъбови бъчви, които придават леко кисел вкус. Типична червена бира е Rodenbach, която аз опитах само веднъж и едвам я изпих до края – за мен имаше вкус на развалено вино, така че това беше първият и последният ми сблъсък с червените бири.

Белите бири пък, освен ечемик, съдържат и жито, което им придава сладникав вкус. Най-популярният представител на белите бири е Hoegaarden (на холандски се произнася Хухарден), но сладникавите бири също не са ми любими, така че и с нея се сблъсках само веднъж.

Плодовите бири – един от най-характерните представители на белгийската бирена култура. За германците плодовите бири са светотатство, защото те са много по-консервативни по отношение на вкуса и на съдържанието на бирата. В Белгия обаче плодовите бири са много популярни, но минават малко за „момичешки” бири, защото са сладникави и всъщност нямат традиционния горчив вкус (което обезсмисля съществуването им! Не обичам черешови, боровинкови, малинови, прасковени и каквито и да било други плодови бири.) Плодовите бири май спадат към категорията на бирите със спонтанна ферментация, но това навлиза твърде много в техническата част на производството, а аз знам много малко за нея.

Двойните, тройните и четворните бири са наречени така (доколкото си спомням от посещението си в бирения музей в Брюж), защото съдържат съответно два, три или четири пъти повече от основните продукти, което прави алкохолното им съдържание по-високо, а вкуса – по-наситен. Двойните и тройните бири са често срещани, но четворните са рядкост.

Последната и най-важната категория бири са така наречените трапистки бири (trappist beers), или бири произведени от или под контрола на монаси траписти, като приходите служат за помощ на абатството или за други социални дейности. В света има само осем трапистки бири (шест белгийски, една холандска и една френска), като почти всички съществуват от края на 19 век, с изключение на Achel, чието производство започва през 1998, и най-новото попълнение само от преди дни – бирата на френското абатство Mont des Cats.

Някои от трапистките бири са леснодостъпни и се намират в почти всяко заведение (като Chimay и Westmalle), но има и други, до които е изключително трудно да се докопаш, тъй като не се произвеждат в големи количества – например Westvleteren, за която се смята, че е една от най-хубавите бири в света. Не знам дали ще имам късмета да я опитам, но мога да се гордея, че съм опитала 6 от 8. Не вярвам, че трапистките бири могат да се намерят в България, имайки предвид колко трудно се намират някои от тях в Белгия (където все пак се правят шест от осемте), но пожелавам на всеки да ги опита.

Традиционно много марки бира произвеждат различни видове – например има Leffe Blonde, Leffe Brown, Leffe Triple, Leffe 9 (= 9% алкохол) и т.н. Stella Artois, Leffe, Hoegaarden, Duvel и Chimay са сред най-популярните белгийски бири, а кои са най-добрите е изцяло въпрос на вкус.

Надявам се, че моят бирен обзор ви е бил интересен! Всичките ми приятели ме молят да им донеса по една бутилка белгийска бира, но, уви, освен ако някой не дойде да ме вземе с камион, това няма как да стане. Надявам се единствено износът на белгийски бири да се увеличи, за да може и в България да им се наслаждаваме.

П.П. Тук можете да намерите много за одисеята на един мъж с белгийската бира. Евала на човека!

... и актуална снимка

noreply@blogger.com (Крис) — Wed, 01 Jun 2011 19:18:00 +0000

Миналата седмица стана дума за резюмета и автобиографии - оглеждането за работа вече започна - и един приятел американец ми каза, че в САЩ работодалите нямат право да искат от кандидатстващите за работа нито снимка, нито дори техния пол.
Даже ако пратиш снимка с резюмето си, въобще не ти разглеждат документите, защото ставали уязвими на искове за дискриминация... или нещо такова.

В България трудно ще си скриеш пола - поне имената ни не досадно унисекс като тези в други държави, но за снимката определено съм съгласна. Разбира се, ако кандидатствам за модел или друг тип работа, която изисква много работа с клиенти, представителният външен вид е желателен. Но нищо не оправдава една застрахователна компания, която преглеждах вчера, да иска снимка от кандидатите за стажантска програма в отдели като Правен, Човешки ресурси или ИТ.

Сериозно се подразних от идеята, че трябва да пращам и актуална снимка - оценявайте ме по акъла, по постиженията, по уменията, а не по хубостта. За щастие, напоследък прегледах много обяви и повечето не искат актуална снимка. Изключения обаче все още има. Само на мен ли това не ми харесва?

I blame Disney...

noreply@blogger.com (Крис) — Sat, 21 May 2011 11:07:00 +0000

I blame Disney for my high expectations of men.
Не знам на кого принадлежи тази фраза, но има известна истина в нея. И макар да е оправданo от Дисни да искат да внушат на малките момиченца (и по-рядко момченца), че е възможно между мъж и жена да съществува необезпокоявана от нищо вечна любов, по-осъдително е, когато игралните филми продължават в същия дух. Преди няколко дни гледах Keinohrhasen, известен също като Rabbit Without Ears - немски филм извънредно в духа на американските любовни комедии. Напомни ми страшно много на The Ugly Truth, а вероятно и на други, за които в момента не се сещам. И в двата филма се разказва за цинични мъжкари, които използват жените само за секс и не искат да установяват никакви сериозни отношения с тях. И въпреки че и Тил Швайгер (дано така се пише, никаква ме няма по немски), и Джерард Бътлър се справят много убедително с тази роля, някак си към средата на филма успяват да се влюбят безусловно в главната героиня. До края вече няма и следа от повърхностните свалячи от началото на лентата и любовта отново тържествува!

Докато гледам филма осъзнавам, че нещата се случват по друг начин в реалността. От близките си срещи с подобни типажи знам, че те много трудно се променят. Още по-трудно се влюбват и показват любовта си. Последното е най-важната част - показването на чувствата. В никакъв случай не твърдя, че геоите на Тил и Джерард нямат чувства - напротив, имат, но им е много по-удобно да ги крият, да ги заключат в сандък като сърцето на Дейви Джоунс (много станаха филмите в тоя пост нещо) и никой никога да не разбира за тях, защото това ги прави уязвими. Работата обаче е там, че за разлика от филмите, в действителност тези чувства много рядко излизат на повърхността. Малко вероятно е мъж, който казва (цитирам по памет) Не ви трябват 10 правила, за да свалите един мъж - трябва ви само едно and it's called a blowjob или На нас не ни пука за вашата личност, в края на деня единственото, от което имаме нужда, са цици и дупе, да прави любовни признания на лунна светлина. Ето това трябва да си набием в главата, ние момичетата, а не принцовете от анимациите на Дисни. Добрата новина е, че не всички мъже са такива. Има и лоша новина - в сравнение с жените мъжкият пол като цяло е много по-резервиран в демонстрирането на емоции и особено в говоренето за емоции. Вярвам обаче, че това го знаете много добре...

П.П. Каква ирония, точно в момента уинампът ми, който е на шъфъл, пусна Amour на Рамщайн. Поезията на Тил Линдеман както винаги е разкошна; ето и част от текста, преведен на английски. Колкото и да съм убедена, че на немски е по-красиво, както вече казах, думичка немски не разбирам, така че ще придържам към езиците, които знам.

Love is a wild animal
It bites and scratches and kicks towards me
It holds me tightly with a thousand arms
and drags me into its love nest
It devours me completely
and retches me back out after many years
It drops softly like snow
First it gets hot then cold in the end it hurts

Amour Amour
Everyone just wants to tame you
Amour Amour in the end
caught between your teeth

П.П.П. Amour на френски значи любов.

затворени врати

noreply@blogger.com (Крис) — Tue, 10 May 2011 07:46:00 +0000

В събота вечер бях на първото си барбекю евър (опитах дори запечен маршмелоу).

Уцелихме разкошно време като за Белгия - топла вечер, излязла по-скоро от август, отколкото от май. Комбинацията на сити стомаси, алкохол и звездна нощ ни направи по-откровени и приказливи и неусетно заговорих за сложни неща като връзки и приятелства с човек, с когото се бях запознала само два-три часа по-рано. Всъщност, когато си студент в чужда държава, темата за приятелството не е чак толкова трудна , защото за кратък период от време се сприятеляваш с много хора от всякакви народности и култури и трябва да се научиш да ги разбираш и да си толерантен към всяка част от техния мироглед.

Говорейки за носталгията, която изпитваме, за това как приятелите ни липсват и колко трудно е да създадеш зад граница същите приятелства като тези, които имаш вкъщи, споделих мнението, че с възрастта човек създава нови приятели много по-трудно - отваря се изцяло към по-малко хора и знае по-добре кой ще му пасне като личност и кой не. По-късно стигнахме и до въпроса за намиране на партньори и моето мнение всъщност беше подобно - колкото повече време минава и особено колкото повече време си прекарал сам, толкова по-трудно е да намериш партньор. Не казвам, че е невъзможно, а само, че е по-трудно, отколкото когато си на 18. Много неща са по-лесни, когато си на 18... Моят събеседник обаче ме обвини в това, че сама затварям вратите пред себе си. Не знам дали трябва да се впечатлявам от уроците по живот на едно момче на 22 години, но забележката му ме подразни. Само аз ли смятам, че с времето ти отнема повече усилия да допуснеш някого до себе си, или наистина затварям някакви врати? А може би бих се вслушала повече в уроците по живот на някой, чиято възраст не започва с 2...

Изображение: http://www.sxc.hu/profile/tsfree

носталгия

noreply@blogger.com (Крис) — Sun, 08 May 2011 13:51:00 +0000

Носталгията е много силно и завладяващо чувство.
Промъква се тихо в душата и си седи там стаено, без да напомня за себе си, докато си забързан в поредния си дълъг работен ден. Обаче й трябва само за малко да поспреш и да погледнеш навътре в душата си, за да те завладее на мига. И в този момент осъзнаваш, че това чувство е било вътре в теб през цялото време, без да си го осъзнавал. Стига само, някъде на хиляди километри от родината, да се разминеш с някой и да чуеш, че той говори на български; или пък да те попитат дали ще се върнеш скоро в България. Достатъчно е само да ти се дояде баница, а да няма откъде да си купиш кори и сирене. Или да отвориш youtube и да си пуснеш някоя народна песен. В този миг не можеш да спреш сълзите си, не можеш да не настръхнеш и да не се гордееш от неща, които не си ценил, когато си живял в България. Когато песента свърши, избърсваш сълзите и се гмурваш отново в забързаното ежедневие, преструвайки се, че носталгията е изчезнала. Тя обаче не е избягала никъде - просто се е стаила отново кротко и тихо в душата ти и чака следващия път, когато звукът на гайдата, отекващ из Родопите, ще пробуди в теб едновременно тъга, празнота, гордост и желание да покажеш на света колко прекрасни неща са създадени в твоята страна...

Споделям следващите песни с всички, които някога са изпитвали такива чувства под звуците на българска музика.