шепоти

Джоджо Мойс - Аз преди теб

noreply@blogger.com (Крис) — Fri, 15 Mar 2013 08:10:00 +0000

Отдавна не се беше случвало книга да ме развълнува толкова силно. Като изключим последната - Snow Flower and The Secret Fan, която накара сърцето ми да тупти, защото много добре знам колко сърцераздирателно може да бъде женското приятелство (препоръчвам книгата с две ръце!), вероятно само Ловецът на хвърчила е успявал да предизвика у мен такава емоция.

Дълго време не обръщах внимание на Me before you, защото си мислех, че ще е някаква досадна любовна история - boy meets girl и заживели щастливо до края на дните си.
Дори след като прочетох анотацията за Луиза, която започва да се грижи за напълно парализирания Уил и животът им се променя безвъзвратно, пак реших, че ще е нещо сладникаво, но след Snow Flower and The Secret Fan и тежкия живот на жените в Китай през 19ти век имах нужда от нещо по-леко. Me before you е всичко друго, но не и лека книга. Прочетох я за около ден и половина, като просто не можех да сваля очите си от страниците. Поглъщаща е.

Луиза живее в малко и безперспективно английско градче и обича да носи шантави дрехи. Луиза никога не е излизала извън Англия и вероятно целият й живот ще протече в радиус от 5 километра от родния дом. Тя работи като сервитьорка, живее с родителите си и има дългогодишно гадже, с когото нямат нищо общо, освен навика да са заедно. Лу няма образование и когато загубва работата, която толкова харесва, е изправена пред опциите да работи в птицеферма, като стриптизьорка или да бърше задниците на стари хора. Затрудненото финансово състояние на семейството я принуждава да започне работа като помощник на 35-годишния Уил Трейнър - богаташ плейбой, който обича живота и гребе с пълни шепи от него, докато не остава напълно парализиран при катастрофа. Работата обещава добро възнаграждение, само за 6 месеца е, а и Лу няма да полага медицински грижи за Уил - няма да му бърше задника, а ще му прави компания. В началото Уил се държи грубо и неучтиво спрямо Лу и тя ходи на работа с нежелание, но веднъж дочува разговор между майка му и сестра му, че Уил им е дал шест месеца, след което смята да сложи край на живота си в клиника в Швейцария. Лу решава да направи всичко възможно в оставащото й време да накара Уил да промени решението си, да го накара да повярва във възможността на своето щастие. Същевременно Лу някак си е успяла да влезе под кожата на Уил и той упорито се опитва да отвори мирогледа й, да я накара да види какво лежи извън границите на нейния малък свят и че то не е страшно, да й предаде част от своето знание за живота.

Шестте месеца наистина променят и двамата, променят ги до неузнаваемост. И все пак до самия край читателят не е сигурен какво ще се случи. Възможно ли е да има изобщо хепи енд в подобна ситуация?

Me before you не е любовна история. Тя разглежда въпроса за евтаназията, за образоваността и интелекта, за страха от непознатото, за силата на вярата в себе си, за смелостта и куража, за болката и безнадеждността, за предразсъцъдите...

Снощи четох до 12 и сега все още съм под влиянието на силната емоция, която не ме остави през цялата последна четвърт на книгата. Това не е книга само за жени. Всеки може да намери нещо за себе си в нея. За мен при всяко положение е една от най-добрите книги, които съм чела през последните няколко години!

Протестът като форма на забавление

noreply@blogger.com (Крис) — Tue, 12 Mar 2013 06:30:00 +0000

Аз съм от онези хора, които не симпатизират твърде много на протестите. Че държавата ни има нужда от промяна, че сметките за тока (и за парното, защо за тях никой не протестира - ЧЕЗ е частна компания, Топлофикация София - не) са безбожно високи, че хората са бедни, политиците - едни и същи най-малко от 20 години насам и голяма част от тях - корумупирани и наяли се до спукване - съгласна съм напълно. Хубаво беше също така, че спряхме най-накрая да си траем като овце и показахме на ББ, а и на всеки следващ премиер след него, че правителството му може да бъде свалено от нас.

Още от началото на протестите следя активно какво пишат западните медии за случващото се тук, защото икономиката ни е твърде зависима от чуждестранни капиталови потоци. Не е в наша полза да внушим на чуждите компании, които са имали интерес да инвестират в България, че страната ни не е политически стабилно място, с което да ги прогоним към Румъния или дори Сърбия. Още по-лошо би било да стреснем настоящите капиталовложители и да се започне едно изтичане на пари навън от България.

Западните медии също така пишат, че кризисните мерки (austerity measures, както ги наричат - или казано иначе, якото затягане на коланите, което Дянков с пълно право наложи) са една от причината за провала на правителството. Че не е лесно и приятно да се пести - не е. Но е за наше добро. По време на цялата криза България запази финансова дисциплинираност и показатели като бюджетен дефицит към БВП и външен дълг към БВП бяха едни от най-добрите в ЕС. Не мога да подчертая достатъчно дебело колко важни са подобни фактори за привличане на нови инвеститори (от които ние имаме отчайваща нужда, ако искаме да има повече пари в тая държава). Няма икономист, който ще ви каже, че по време на криза е добре да се харчи с широки пръсти. Пък и не само по време на криза - виждаме много добре докъде стигна Гърция след дългогодишно живеене извън чергата. Нима искаме да стигнем Гърция? Или Испания?

Този въпрос настрана, друго нещо ме безпокои: срещам не малко свидетелства за това, че протестите, особено тези неделните в София, са нова форма на забавление. Миналата седмица трябваше да сменя 3 транспорта, за да се прибера вкъщи, като ми отне час и половина, не 20 минути, но имах възможност да мина пеша покрай Орлов мост. Направи ми впечатление, че имаш едоста групи младежи, доста вероятно ученици. Деца, които не са плащали сметка за ток през живота си, нито пък разбират нещо от политика или икономика, че да имат някакви смислени искания. Също така известно време в интернет се тиражираше снимка на една девойка, направила стриптийз по време на един от протестите. Не ми стигат грозните думи, че да опиша гледката на това да видиш момиче, което с едната ръка си показва ци*ите, а с другата държи националния флаг. Ако това е бъдещето на България, то, благодаря много, не е много по-добро от настоящето или миналото. Ако ще се ходи на протести, защото е по-забавно от това да висиш в някое задушно кафе, благодаря много, аз ще си седя вкъщи.

Корупцията и бюрокрацията са два от основните проблеми, които се изтъкват като трън в очите на чуждестранните инвеститори. Корупцията и бюрокрацията идват от политиците. Може да сме недоволни от сегашното (тоест вече миналото) правителство, но така или иначе в политическия живот гледам едни и същи мутри от много време насам. Не познавам нито един от моите приятели, който да има политически амбиции. Всички бягат от политиката като от чума. Искаме някой друг да ни оправи проблемите...

Не обичам клишета, но в случая смятам, че е много на място да цитирам онази много популярна фраза на Ганди (?): Бъди промяната, която искаш да видиш в света.

за безработността като състояние на духа

noreply@blogger.com (Крис) — Wed, 06 Feb 2013 20:06:00 +0000

Source: www.sxc.hu/profile/bodgie

За състоянието да си безработен мога да говоря и като човек, който е стоял без работа месеци наред, и като човек, който в професионален аспект има възможност да наблюдава много безработни хора.

Без да се задълбочавам толкова много в конкретни съвети, бих искала да спомена за онези поведенчески капани, в които множеството безработни хора попадат - защото осъзнаването на проблема е първата стъпка към решаването му.

Научно доказано е, че безработицата депресира хората - тя се отразява негативно на психичното им здраве. Много е лесно да се пуснеш по течението и да започнеш да смяташ, че нещо не ти е наред, щом никой не ще да те вземе на работа вече толкова време. Самообвиняваш се, омаловажаваш себе си, способностите си и труда си и се чувстваш недостоен. Мислиш си как не ти върви, как нямаш никакъв късмет... и колкото повече време минава, толкова повече се обезверяваш и има дни, когато даже не виждаш смисъл да отваряш jobs.bg, да гледаш обяви и да пращаш CV-та, защото знаеш, че и без това няма да ти се обадят. Била съм там.

Трите най-големи грешки, които може да допусне един безработен човек по отношение на душевното си състояние, е да се обезвери, да се озлоби и да приема безработността си лично. И с трите неща е много трудно да се бориш, но ако ти не продължаваш да се опитваш и да се бориш, няма кой друг.

Обезверените хора спират да се опитват да си намерят работа. Е, няма кой да я търси вместо вас.

Озлобените хора правят много лошо впечатление на всеки работодател - дори да харесат автобиографията ви и ви поканят на интервю, ако се появи един нещастен, недоволен от живота, черноглед и озлобен човек, който плюе по държавата, икономиката, бизнеса и правителството, няма да има второ интервю.

Хората, които го приемат лично, си мислят, че са специални (в негативен смисъл) - все едно на всички останали им е лесно и животът им е песен, а други безработни сякаш няма. Погледнете статистиката - сред младите хора един от всеки четири е безработен. Заради кризата без работа останаха много качествени специалисти - и това е тенденция в световен мащаб, не само в България. Така че - Не, нищо не е majorly wrong с вас, просто живеем в кофти времена. И ако понякога си мислите - защо Пешо от вход Б си намери работа, а аз още търся, да не би той да е по-добър от мен, имайте нещо предвид: процесът по подбор има много елементи на случайност. Може просто да не стигнат до вашето CV. В идеалния случай се търси най-добрия човек за позицията и за компанията. Но реалността налага изисвания за това колко време може да се проточи този процес, защото шефовете на съответния отдел дават зор, пък и с колко кандидата ще се срещнат HR-ите, преди да харесат някой и да решат, че той ще им свърши работа. Ето защо не приемайте нещата лично.

Не позволявайте безработицата да стане нещо, чрез което се самоидентифицирате. Безработността е временно икономическо състояние, а не състояние на духа. Не й се давайте, защото няма да си помогнете по този начин.

нови знания

noreply@blogger.com (Крис) — Sat, 19 Jan 2013 11:33:00 +0000

Източник: www.sxc.hu/profile/holger

Без да имам за цел да лаская когото и да било, смятам, че голяма част от активно блогващите хора в България са особено интелигентни и начетени. Затова бих се радвала, ако всъщност онова, което имам за цел да споделя като информация, не е ново за много от вас.

Мина повече от година и половина откакто завърших магистърската си степен и спрях да бъда студент. За докторантура никога не съм имала мераци - по-скоро бих се навила да запиша втора магистратура, за предпочитане отново в чужбина, но предвид работното ми време от 9 до 18, не виждам това как и кога ще стане освен ако самият работодател не реши да инвестира в мен и в моето развитие. Засега няма изгледи това да се случи, пък и да си призная, би имало смисъл следващата магистратура да е под някаква форма MBA, а за подобна не съм пораснала достатъчно още.

Колкото и човек постоянно да чете и да научава нови неща, а в моя случай - и да усвоява много нови професионални умения, студентското учене е различно. И смятам, че определено ми липсваше. Случайно разбрах от една приятелка за сайта coursera.org. Ако сте го чували или дори ползвали, съм сигурна, че ще разберете ентусиазма ми. Сайтът предлага възможност напълно безплатно да се включите към онлайн курсове на най-разнообразна тематика, чиито титуляри са професори от най-престижните университети в света (Станфорд, Дюк, Калтек и много други). Различните курсове имат различна натовареност, но идеята е наистина да научите нещо, затова и повечето програми предвиждат домашни, тестове и изпити. Разбира се, получавате сертификат при успешно приключване на курса, но това не е важното. Важното е възможността да бъдете отново студент, макар и за няколко часа на седмица и да вкарате мозъка си в действие. Да научите неща, които биха ви били полезни в работа или които просто са ви интересни. Или пък искате да разширите малко общата си култура. Разгледайте предлаганите курсове и ще бъдете изненадани от разнообразието им - от фотография до невронаука и от право до астрономия. Аз самата започнах курс по история на света от 1760 година насам и след първата седмица съм много нахъсана. Очаква ме и курсът на един от най-популярните поведенчески икономисти в последно време - Дан Ариели - A Beginner's Guide to Irrational Behavior, както и още доста други.

Ако пък не искате в малкото си свободно време и след дългия работен ден да се занимавате с още задължения, може просто да гледате видео лекциите, пък каквото ви влезе в главата, пак ще е по-добре от нищо. Това му е якото на Coursera - предлага много възможности и ви дава пълна свобода. От вас зависи да проявите мерак и да съберете ценното знание, което седи на малко кликвания разстояние.

И между другото - искам да се похваля, че и аз се сдобих с Kindle и установих за пореден път, че един живот е крайно недостатъчен, за да успее човек да прочете всичко, което иска... Нека голямото четене... продължи вече на киндъл.

искам упадъчност

noreply@blogger.com (Крис) — Thu, 10 Jan 2013 22:37:00 +0000

Знаете ли, много ми се въртят от няколко седмици в главата едни статии, които мислех да сложа под общото название "срамни истории" вол. I, II и III.

В първата щях да ви опиша за това как най-безсрамно се пушеше по плевенските заведения, когато се прибрах за празниците, и за корупцията и невъзможността на българина да спазва закони.

Още също така щях да недоволствам от две МЕГА глупави реклами, а именно:
онази на деликатес булка, която случайно гледах с баща ми и съвсем по ученически ме хвана срам - така, както се изчервяваш до уши, когато гледаш филм с родителите си и изведнъж - хоп, секс сцена - и ти решаваш да спасиш положението, като измислиш, че ти се ходи до тоалетната, или че сега е най-добрият момент да отвориш темата за онази четворка по математика... да - баш по този начин ме досрамя, защото няма по-пошла реклама... е, сигурно има - те наште копирайтъри немат равни в тва отношение...
другата реклама, за която щях да мрънкам, е онази за Ханко брат... не знам дори дали има смисъл да обяснявам защо да си правиш майтап с един от великите българи в многовековната ни история е мега зле! мега! зле! пак ще го кажа. МЕГА ЗЛЕ!!!

Вместо искам да говоря за следното. Попаднах на един сайт за постери и плакати и по-специално на ето този ретро рекламен плакат на турски цигари

и ме сграбчи за гушата онзи мерак за упадъчност, за която в днешния грийн живот хората се срамуват да си помечтаят. Около мен е пълно с нарастващо вманиачени хора, които ядат само био неща, веганстват, правят йога и пилатес, мислят за връзката между консумацията на свинско и психологическите си вибрации (това последното нямам идея какво е) и разпращат статии, в които със спорна научност се твърди как почти всяка една храна, която си купите от магазина и сложите на масата си, ще доведе до бавна и мъчителна смърт, досущ като в стая за мъчения на инквизицията.

Точно както на пушач, на който като му обясните колко е вредно пушенето, в същия миг му се иска да запали две цигари едновременно, така и у мен тези еко-грийн-био-духовно-префърцунени вманиачавания събуждат мерака да декадентствам. Да правя вредни неща и да не ми пука какво ще стане утре. Защото е яко. Защото човек е in control през цялото време и е забравил как да се пусне по течението и да се КЕФИ. То така или иначе част от удоволствието иде именно от съзнанието, че извършваното действие е вредно и упадъчно. А мацката на плаката пуши с такъв кеф, че няма как да не й завиждам.

Искам отвреме навреме да притъпявам вечната бдителност над моралното, полезното и здравословното и да ям свинско, да пуша пури, да пия уиски, да лежа цяла събота пред телевизора.... и да се любя сякаш няма други хора на планетата. Искам малко упадъчност - ей така, за сладост. Че от толкова салати с кълнове и цвекло, забравихме вкуса на удоволствието...

2-0-1-3

noreply@blogger.com (Крис) — Wed, 02 Jan 2013 19:46:00 +0000

Честита Нова Година!

Пожелавам на всички през новата година да искат по-малко, но да дават и да получават повече. Бъдете смели и решителни, борете предизвикателствата с кураж и мъдрост и не се страхувайте да преследвате собственото си щастие.

Желая ви също така да сте много щастливи в работата си и да изпитвате удовлетворение от нещата, които правите всеки ден. Ако ненавиждате шефа си и всяка сутрин тръгвате за работа намръщени, това не е вашата работа. Баща ми казваше навремето, че човек ходи на работа, защото трябва, а не за да му е кеф, но аз не съм съгласна. Вярвайте и вие като мен, че работата трябва да ви кара да се чувствате добре и да ви изпълва с положителна градивна енергия, а не да убива мерака ви за съзидание. Ако не изпитвате подобни емоции, може би 2013 ще е година за професионална промяна...

Най-важното - не спирайте да вярвате, че заслужавате да сте щастливи и не спирайте да бъдете щастливи!

All I want for Christmas...

noreply@blogger.com (Крис) — Mon, 24 Dec 2012 13:40:00 +0000

... не, не, не си мислете за онази песен на Марая Кери. За друго иде реч:

За мен Коледа никога не е била повече от възможност да се прибера при семейството си. Даже и подаръците не са чак толкова важни, ние даже обикновено не дочакваме самия коледен ден, че да си връчим даровете, а да не говорим за това как на трапезата на Бъдни вечер е пълно с мръвки. Добре знаете, че съм атеист, споменавала съм го не един път. Така че ще си спестя коледните пожелания (е, новогодишните пожелания няма да ги спестя, но на тях не им е дошло времето още). Не виждам смисъл да призовавам да сме по-добри, защото още на път за работа на 2ри януари в студа и задръстването ще забравите за коледния дух и доброта. Вместо това ми се иска да се сбъдне именно желанието от картинката, защото религията във всичките й форми по света и тази година донесе много човешко нещастие и болка, много омраза, нетолерантност и неразбиране. Наясно съм, че ще има недоволни от поста ми, а и осъзнавам, че Коледа е все по-малко и по-малко религиозен празник. И въпреки това... Не ми е нужна Коледа, за да пращам смс-и на дарителски кампании, да отида да доброволствам в дом за изоставени деца, да даря стари дрехи и книги на онези, които имат нужда от тях, да направя добро на непознат, без да очаквам нещо в замяна... Така или иначе Коледа е 1 ден в годината. На света му е нужен повече от 1 ден в годината, както и много по-малко религиозно базирана омраза, за да тръгне да се движи напред. Ето защо аз си пожелавам именно по-малко религия.

недостойни за уважение

noreply@blogger.com (Крис) — Tue, 04 Dec 2012 16:56:00 +0000

Аз пуша много рядко. Най-вече вечер и с компания, когато съм на заведение. Сутрин нямам нужда да запаля още преди да съм си отворила очите. Дори когато съм в бар, не ми пречи да изляза на студа за 5 минути - така хем пуша по-малко, хем се прибирам вкъщи и не смърдя на тютюн, хем не съм се натровила от пасивно пушене. Вярно, лятото е по-лесно, зимата на студа пушачите съвсем ще оредеят, но сякаш едно време като ученици не сме се крили в тъмните кътчета на училищните дворове, за да дръпнем една цигара в междучастието - тогава студът не ни е плашил, сега само капризничим.

Майка ми е заклет пушач и знам какво е зверски да жадуваш за цигара. Знам, че има хора, които не мога да издържат и час, без да пушат. Една колежка в работа каза, че почти е спряла да ходи по кръчми заради забраната.

Въпреки това съм вбесена от факта, че политиците клекнаха на здравия лобизъм на развлекателната индустрия и разрешиха пушенето след 22ч. Проява на безгръбначност е да се обърнеш срещу собственото си решение - едва преди няколко месеца пушенето по заведенията беше забранено. За мен с това решение управляващите се изплюха в собствените си лица. От една страна - защото натискът дойде именно от собствениците на заведения, които губят клиентела. От друга - защото обикновеният потребител, бил той редовен пушач, не е бил повлиян толкова отрицателно от пълната забрана - даже обратното - спестил е малко пари от цигари или от повече пийване на домашно, отколкото по кръчмите. Дори няма да започвам темата с това какви са регулациите в Западна Европа...

А проблемът с пушенето по заведенията далеч не е най-големият проблем на българина, нито нарушава някакви кой знае какви изконни негови права. Вместо да се занимават с далеч по-важни неща, които наистина да подобрят качеството на живот (а не да стимулират ходенето по кръчмите, което на свой ред създава илюзорно усещане за щастие), управляващите се обърнаха на 180 градуса. Всичко е въпрос на лобизъм, разбира се - основно правило в политическата наука е, че решението ще бъде взето в полза на страната, която би изгубила най-много, а същевременно може да се организира лесно и с малко средства и да лобира активно. Хорицата като мен никой политик няма да ги чуе. Това, което за мен е по-непонятно, е, че решението за пълната забрана беше прието, а половин година по-късно родните властващи казват "Упс, момчета, май сбъркахме" и решават да направят крачка-две назад. Подобни властващи са недостойни за уважение...

музика без възраст

noreply@blogger.com (Крис) — Sun, 28 Oct 2012 14:30:00 +0000

Снощи в Микстейп 5 се събра огромна тълпа млади и не толкова млади хора, дошли да почетат паметта на емблематичния Димитър Воев и да се насладят музиката на Нова Генерация, Ревю, Милена, Клас и още много други, докоснали се по един или друг начин до гения на Воев.

Група Клас се събраха, за да свирят за първи път от 18 години насам, по собствените им думи. По мое мнение те обраха и най-големите овации на вечерта, защото май почти всички ние ги слушахме на живо за първи път. Преди 18 години аз съм била на 7 г. Няма как да си спомням епохата на Нова Генерация или Клас. Не си ги спомнят и голяма част от младите хора, които викаха с цяло гърло в претъпкания до спукване Микстейп и се блъскаха яростно под звуците на Ралица например. Моя милост дори е с леко сцепена устна, но така вечерта е дори още по-сладка.

Както понякога казвам обаче, аз обичам да слушам музика, правена преди да се родя и малко след това. Защото стойностната музика няма възраст. А и защото поезията на Воев откликва и в нашите души и остава силно актуална и днес, 20 години след смъртта му. Ние също сме една своеобразна нова генерация, която носи своя кръст, бил той по-различен от този, тежащ на раменете на младите хора преди четвърт век. Мога само да се надявам, че няма да спрем да се борим.

А думите на Димитър Воев носят все същата сила:

а ваш'то сърце се разтваря в чиния за "сръбско", "хеви метъл" и гроздова ракия.

работим над себе си и пием кафе

noreply@blogger.com (Крис) — Wed, 24 Oct 2012 16:48:00 +0000

Няма как да не знаете за появилия се преди няколко дни отчет за това каква част от българските младежи попадат в категорията NEET (not in education, employment or training), сиреч млади хора, които не правят нищо. Работят над себе си и пият кафе, както пееха навремето Уикеда.

Според статистиката, с която, вярвам, вече сте добре запознати, защото се появи във всички медии, един на всеки четирима млади хора между 15 и 29 години не учи, не работи и не е зает в някаква друга форма на обучение. Колко струва това на държавата също знаете - ужасно много! Много, много, много повече от онези 120 млн. лв, за които говорих наскоро. Има-няма 20 пъти повече.

Знам, че можем да обвиняваме държавата, управляващите, кризата и какво ли още не. Аз си търсих работа в продължение на повече от половин година и знам от първа ръка колко трудно може да бъде. Още повече, научни изследвания са доказали, че безработицата има негативен ефект върху психичното здраве. Да си безработен не е лесно, а още по-трудно е да спреш да мислиш и да се държиш като безработен и да смениш нагласата си за това, което ти се случва. И да бъдеш проактивен.

Нека ви разкажа нещо. Не знам дали съм споменавала, но работя в сферата на човешките ресурси. В момента си търсим стажант, като от него/нея искаме съвсем, съвсем малко: перфектен български, много добър английски и добра компютърна грамотност.

Ще кажете, че изискването за българския език е излишно - не се ли предполага, че всеки човек със средно (даже с основно, ако питате мен!) образование е грамотен. Предполага се, но на практика нещата са много грозни. На практика се оказа невъзможно да намериш млад човек, който да ти изпрати имейл или да напише кратък текст на български, който да е структуриран ясно и разбираемо, в който всички пълни членове да са там, където трябва да ги има, и всяка запетайка - на мястото си.

Относно английския изискванията ни са високи. Всъщност колко високи да са - искаме от кандидатите да могат да разберат смисъла на статии от сайтове като http://www.businessinsider.com/ или http://www.inc.com/. Все пак ще им се налага да ползват подобни издания често.

Под добрата компютърна грамотност нямаме предвид програмиране. Като за начало ни стига да се оправят безпроблемно с Word и Excel - какво по-basic от това, нали?

Търсим си човек вече близо 2 месеца. Дори прибегнахме до програмата "Ново начало" към Агенцията по заетостта. Не искате да ви разказвам за нивото на хората, които ни намират чрез Бюрото по труда...

Струва ми се, че тези млади хора повече залагат на пиенето на кафе, отколкото на работенето над себе си. Ако ти кажат, че английският ти не е достатъчно добър - седни да го донаучиш. Най-случайно това е най-използваният и най-търсеният чужд език, все пак не е като да си търсим хора с перфектен шведски или корейски.

Ако видиш, че дори Word ти куца и не можеш да се справиш със задачите, дадени ти по време на процеса на подбор, отвори гугъл и се зарови в безбрежието от знание, до което можеш да достигнеш за секунди...

За психологията на безработния мога да говоря още много. И сигурно ще го направя скоро време, защото един пост не ми е достатъчен. Направо отсега си запазвам правото другия път да ви говоря за това дали трябва да се хванем на каквато и да било работа, или трябва да чакаме, докато се появи мечтаната. Знам, че съм говорила и преди за това, но не пречи да доразвием въпроса.

Нобелова награда по икономика, 2012

noreply@blogger.com (Крис) — Mon, 15 Oct 2012 11:22:00 +0000

Току що бяха обявени Нобеловите лауреати по икономика за 2012 г.

Все още тече официалната пресконференция, можете да го гледате на официалния сайт на Нобеловите награди: http://www.nobelprize.org/ (точно сега се провежда телефонно интервю с единия от двамата лауреати).

Лауреатите са Алвин Рот и Лойд Шейпли "for the theory of stable allocations and the practice of market design"

Признавам си, не знам много за пазарния дизайн, ще трябва да се образовам!

Феликс епичният

noreply@blogger.com (Крис) — Sun, 14 Oct 2012 18:53:00 +0000

Феликс Баумгартнер - не-човек! Велик! Сърцето ми още тупти като откачено!

данък върху какво?

noreply@blogger.com (Крис) — Sun, 14 Oct 2012 10:21:00 +0000

Аз попадам в категорията с депозити до 1000 лв, сиреч я докарам 5 лв на бюджета, я не. Въпреки това обаче, предложението за 10% данък върху доходите от лихви по депозити на физически лица безкрайно много ме вбеси, още първия път, когато идеята за него се появи в медиите. Когато правителството се отказа от нея в рамите на същия ден може би заради силните негативни реакции на икономисти и общественост, малко си отдъхнах.

Представете си неприятната ми изненада, когато две седмици по-късно Дянков се върна към предложението си за нов данък, вече даже заложен в Бюджет 2013. Някак си тайничко се надявах, че с това "тука има, тука няма", може би има шанс все пак да няма данък. И последната ми надежда започна да угасва, когато абсурдието се появи на първа страница на новия Капитал. Както винаги Капитал правят добър анализ и в името на обективността представят както негативните, така и положителните страни на един такъв данък.

Изложените евентуални плюсове обаче не могат да охладяват беснеенето ми. Цяла седмица, заговорим ли се с колегите за данъка, аз усещам как ме хващат бесовете. Както казах, не е заради директния ефект, който той ще има върху моите доходи. Сигурно е заради безумната икономическа логика, която правителството е заложила в него.

Трудно е да се каже доколко този данък ще стимулира спестителите да потърсят друго място за своите пари. Противно на твърдението на Бойко Борисов, хората с големи депозити (примерно над 20-30 хил. лв), ако изобщо се окаже, че са физически лица (анализ на Георги Ангелов за това чии всъщност са депозитите), имат повече да губят (а и както казва Георги Ганев - хората реагират на стимули) и вероятно имат познанията (или могат да си наемат някой с познанията) да управляват парите си, тоест да ги вложат на друго място - примерно някое от тези, които Капитал предложи. Хората с малки депозити - тези, които са пестили от заплати например, нямат финансовите познания да си търсят алтернатива. Тоест излиза, че вместо от богатите, държавата пак ще взима пари от бедните.

Като споменах тези, които са пестили от заплата, се сетих и за друго - доходите ми вече са били обложени веднъж с подоходен данък, а сега онова, което съм успяла да спестя от тях, ще бъде обложено втори път. Как да не се ядоса човек!

Да не го говорим за икономическата логика на самия данък - все съм си мислела, че данък се налага като заплащане за нещо, което държавата е осигурила на своите граждани. В случая обаче човек с депозит от около 20 000 лв. ще плати данък в размер, подобен на този върху апартамента си или на такса смет. Но докато при апартамента и сметосъбирането държавата наистина ни е дала нещо, в случая с лихвите по депозитите малко ми убягва какво съм получила от милата татковина.

Ако погледнем от по-високо настоящото състояние на икономиката и намаляващите лихви по депозитите, започва да изглежда съмнително какви печалби точно ще има правителството, след като лихвените проценти едва-едва покриват нарастващата инфлация (анализ на Георги Ангелов - тук).

Не на последно място, вече малко повече в сферата на политиката, отколкото на икономиката, правителството ще си навлече много обществено недоволство заради някакви си мижави 120 млн. лв. За сравнение, в Бюджет 2013 като приходи от ДДС са заложени 7.88 млрд. лв. На фона на близо 8 милиарда, 120 милиона изглеждат смешно.

Вместо обаче 4 години да предприеме сериозни публични реформи и да заложи на политики, стимулиращи чуждестранните инвестиции, на финалната права на управлението си, правителството реши да заложи на лесния вариант - 120 млн. лв. от джоба на обикновения беден български гражданин, с които да финансира увеличението на пенсиите на други обикновени бедни български граждани.

Правителството се опитва да затегне колана до последната дупка, но не са богатите тези, които трябва да глътнат корема още малко...

PR не значело само Public Relations

noreply@blogger.com (Крис) — Fri, 12 Oct 2012 14:04:00 +0000

Вчера случайно разбрах, че PR се използва не само за Public Relations, а може да означава и друго - нещо, което ми е по-интересно и разчовърка любопитството ми. Някои от вас сигурно вече се сещат за какво става дума, но аз признавам, че съм доста далеч от материята на оптимизирането или по-точно SEO.

Та говоря по Скайп си с един уеб разработчик и случайно споменах за този блог и как съм го зарязала от известно време (за което най-искрено се извинявам на хората, които наистина са имали интерес към моите писания в даден момент). След малко той ми казва, "Ама този сайт има PR4, как може просто ей така да го зарежеш!?"

PR4? Какво, по дяволите е това?, запитвам аз най-необразовано.

"Мии, много е тачен от гугъл. Каквото напишеш, гугъл му се радва."

Брех, кой да предположи! Page Rank 4 out of 10 за моя малък скромен блог!

Явно дългогодишното overshare-ване и споделяне на неуместни неща от разнообразен характер се отплаща, просто аз не съм го знаела.

Затова реших да се завърна!

Ако трябва да обобщя какво се случва от юни насам, работя, работя, работя, ходя по срещи с неподходящи мъже (ето пак oversharing), излизам, пътувам, обикалям България (посетих 7-те Рилски езера и Белоградчик + Магурата това лято), ходя на сватби (всъщност само 1) и дори стигнах до Цариград (без питане). За седмицата си в Истанбул ще разказвам и показвам снимки някой друг път.

Сега ще бъда кратка - исках да кажа само - завърнах се!

Месец на фотографията 2012

noreply@blogger.com (Крис) — Sat, 09 Jun 2012 10:53:00 +0000

Знаете, че съм голям любител на фотографията, макар да не следя чак толкова активно абсолютно всяко събитие в културния живот на София. Случайно открих, че юни месец е Месец на фотографията и всички, които обичат това изкуство, имат възможност да се насладят на голям брой изложби из софийските (и не само) галерии.
Аз вече посетих изложбите в Галерия Ластици и Фотосинтезис на Витошка и определено съм очарована. Макар да е малко неприятен факта, че повечето галерии работят до към 19ч през седмицата (което не всеки може да съчетае с работното си време) и има такива, които не работят събота и/или неделя, все пак при добро желание човек може да успее да се наслади поне на една част от фотосите на родни и чужди автори.
Повече за галериите и изложбите, можете да прочетете тук. Пожелавам ви прекрасен Месец на фотографията 2012.

Честит 24-ти май!

noreply@blogger.com (Крис) — Thu, 24 May 2012 09:50:00 +0000

Честит празник на българската просвета и култура и на славянската писменост!

Много обичам 24-ти май, защото много обичам българския език. Всяка година ги пиша тези неща - как трябва да ценим езика си, да го тачим, да го пазим и да не го мърсим и извращаваме...

И макар да е ден на славянската писменост, аз ще напиша нещо кратичко, свързаност просто с писмеността. Искам да спомена за една книга, която чета в момента - Карлос Руис Сафон, "Сянката на вятъра". Готова съм да се закълна, че това е една от най-увлекателните книги, които съм чела от много време насам. Разказва се за младия Даниел, който като дете попада случайно на една много интересна книга от автор, обвит в мистерия. Решен да разкрие истината, Даниел се впуска във вълнуващо и опасно приключение, което го сблъсква с трагичните съдби на много хора, споделили живота на потайния писател. Книга, в която се говори за друга книга - може да ви звучи скучно, но в действителност е точно обратното - захванете ли я, ви е трудно да я оставите да си почине - толкова поглъщаща е историята.

Освен това "Сянката на вятъра" е написана с изключително красив и сладък език. Макар да е испанска, преводът на български е наистина магичен, затова, бидейки днес празник на писмеността, нека отдадем дължимото на онези преводачи, които ни помагат да вкусим от красотата на съвременната световна проза.

Така че ако си търсите четиво, задължително си купете "Сянката на вятъра"!

в кома

noreply@blogger.com (Крис) — Mon, 07 May 2012 08:44:00 +0000

От доста време насам блогът ми беше със затихващи жизнени функции и май през последните два-три месеца изпадна в кома. Има надежда за чудотворно събуждане, затова все още не мога да се наканя да му изключа животоподдържащите системи, но единствените хора, които го посещават редовно, са членовете на медицинския персонал. Дори роднините са спрели да идват и да носят свежи цветя.

Май трябва да намаля Анатомията на Грей и Д-р Хаус...

Аз пък си сменям работата, което само по себе си е забележително, защото предния път търсих в продължение на половин година, а сега всичко се случи в рамките на две седмици. Странно нещо е пазарът на труда.

Надявам се с промяната да имам повече време да пиша тук и повече неща, които да си заслужават споделянето, защото през последните месеци нямам работен ден, който да е продължил по-малко от 10-11 часа, което доведе до драстично намаляване на интересните неща, които ми се случват.

Събитие, което си заслужава вниманието, е Фестивалът на козето мляко (ако не сте чували за него, нека заглавието не ви подвежда, можете да отидете и без да обичате козе мляко), на който се каним да ходим с разни приятели. Приканвам ви и вие да се насладите на Балкана през четирите почивни дни, които се събират около 24 май. Може би три дни без интернет (все още отказвам да се пренеса напълно в 2012 г. и нямам мобилен интернет на моето htc) ще спомогнат за настаняването на известна хармония в душата ми.

А междувременно днес са последните две сесии от финала на световното първенство по снукър. Знам, че ние феновете не сме толкова малко! Стискайте палци през ноември да имаме възможност да гледаме Рони, Капитан Картър и другите от топ 16 на живо на PTC Bulgaria!

минута мълчание за българския студент

noreply@blogger.com (Крис) — Sun, 04 Mar 2012 16:07:00 +0000

Вече доста години българският студент боледува тежко и е почти на смъртно легло. С 2 промила алкохол в кръвта, може да сме сигурни, че не му остава още много живот...

Вицовете и разказите за бурния, изпълнен с алкохол и безкрайни купони студентски живот, са емблематични и за жалост в много случаи напълно верни. Докато младите хора, обитаващи Студентски град, все повече затъват морално, с все по-малко знание в главите си тръгват от там след 4 години обучение.

Студентът трябва да олицетворява желанието да учиш, да се развиваш, да се усъвършенстваш, да трупаш знания и умения, които да ти служат за основа в професионалния живот, но вместо това идеалите на българския студент се въртят около това колко добре изглежда, колко се е напил, напушил и нашмъркал предишната вечер и как се е изч*кали с някоя тъпа п*тка в кенефа на дискотеката. С подобна първичност и бездуховност, малко вероятно е скоро да излезем от икономическата и социалната криза. А образованието не трябва да бъде достъпно за всеки цървул с кинти и високо самочувствие, който всъщност не ходи на лекции и си взима изпитите с помощта на пищови или финансови средства...

no more

noreply@blogger.com (Крис) — Fri, 17 Feb 2012 22:07:00 +0000

от една седмица вече не съм безработна, което сигурно значи, че ще спра да мрънкам за пазара на труда в България, младежката безработица и всички некадърници, с които се сблъсквам като търсещ работа човек. в никакъв случай обаче тези проблеми няма да спрат да съществуват само защото аз няма да пиша за тях. сега пък ще имам възможност да разисквам организационните проблеми, с които предстои да се сблъсквам. чела съм, че Девите много обичат да анализират и да критикуват и макар разни хора да ми обясняват, че аз съм повече Лъв, защото съм твърде близо до граничната дата между двете зодии (за мен е все тая така или иначе), аз наистина имам склонност към анализаторство. сигурно изглежда все едно само недоволствам (това може и да е вярно донякъде), но аз нямам навика да пиша, когато всичко е наред (а и рядко наистина всичко е наред). все пак, както върви приказката - само защото на всичките си снимки във фейсбук купонясвам, не значи че само и единствено купонясвам - в крайна сметка, кой се снима, докато учи?

наръчникът на всеки рикрутър

noreply@blogger.com (Крис) — Thu, 09 Feb 2012 20:08:00 +0000

Не обичам американизмите, но на български си нямаме дума за recruiter - най-общо казано човекът, който се занимава с набирането, подбора и избора на служители в една компания. Не искам да използвам по-общото специалист човешки ресурси, защото в този пост ще говоря само и единствено за тази ЧР функция, а един HR генералист се занимава и с други неща, не само с рекруитиране.

По време на моята половин година активно търсене на работа и ходене средно поне на 2 интервюта на месец, се сблъсках с всякакви ейчари и ейчароподобни. Както ми сподели един младеж, сам подвизавал се в сферата на човешките ресурси, когато кризата удари, в много фирми това е сред първите отдели, където се прибягва до съкращения. Струва ми се, че по стара българска традиция ние смятаме, че можем да вършим всякаква работа. Случвало ми се е да чуя някой да коментира как работата на ония от маркетинга е много лесна и той самият може да я върши. Същото е и с човешките ресурси - специалистът, който търси служител за своя отдел, може да се занимава с наемането, счетоводителката движи ведомостите, а другите ЧР функции просто не са ни необходими - и без това е криза. Е, на мен ми изглежда лесно да оцелявам, като гледам по телевизията Беар Грилс, ама е съвсем друго наистина да му влезеш в обувките, да скачаш с парашут, да ядеш насекоми и да спиш в снега.

Та къде поради факта, че рекруитирането не се извършва от ЧР професионалисти, къде защото самите ейчари са некадърници, събрах както потресаващи случки за разказване, така и списък от правила, които задължително трябва да следвате, ако искате да бъдете слаб рикрутър.

Да започнем именно с наръчника на всеки (калпав) рикрутър. Този наръчник е базиран изцяло на личния ми опит и преживявания при търсенето на работа!

1. Никога не се свързвайте с кандидатите по телефона - пишете им имейл. Така може да сте спокойни, че няма да ги заварите в банята, макар че има опасност да си отворят пощата твърде късно. Но тъй като е криза, по-важното е да пестите от телефонни сметки. Получавате бонус, ако имейлът е пълен с печатни, правописни и пунктуационни грешки. Втори бонус: не използвайте blind copy, а пратете един имейл до всички - така денят им е по-прекрасен, защото знаят, че ще се конкурират със zvezdichka007[at]abv.bg или vancheto_sladka[at]mail.bg. Трети бонус: много по-добре изглежда, когато вашият собствен имейл е в абв.бг или мейл.бг

2. Назначете интервюто в рамките най-много на следващите 24 часа, още по-добре е през следващите 12 часа. За предпочитане е да им се обадите вечерта, а интервюто да е на следващата сутрин. Първи бонус: ако процесът по подбор позволява, нека интервюто бъде групово, за да не може кандидатът да ви помоли да се яви в по-късен ден и час, когато на него ще му бъде далеч по-удобно. Втори бонус: ефектът е много по-силен, ако кандидатът в момента не се намира в София по една или друга причина - живее временно другаде или му се е наложило да пътува. Трети бонус: ефектът е направо умопомрачителен, ако уцелите най-студената седмица от десетилетия наред, когато цунамита, наводнения и снежни виелици се конкурират за място в новините.

3. Направете интервюто ужасно рано сутринта, не по-късно от 9ч. И без това кандидатът ви е безработен, има цял ден на разположение да спи, защо пък заради вас да не се наложи да стане в 6 сутринта! Бонус: ефектът е многократно по-значим, ако офисът ви се намира някъде в покрайнините на София, като например Горубляне, Малинова долина или близо до летището. Алтернативен вариант: поканете кандидата на интервю от 9 до 17 ч (или когато е работното време на офиса ви). Така има шанс той да дойде, когато вие сте най-заети (ако се чудите дали да започнете интервюто навреме, вижте точка 4), или да се засече с други 10 човека, избрали същия час.

4. Задължително закъснейте за интервюто с поне 15 минути. Така или иначе този човек няма друга работа, не е трагедия, ако го накарате да виси в празен коридор и да се взира в една точка като древногръцки философ. Бонус: закъснейте с 20 минути и дайте възможност на кандидата да разбере, че по план интервюто трябва да е не повече от 30 минути, защото след това ви чака следващ кандидат. Така реално му оставяте само 10 минути, така че няма да ви досажда с въпроси за естеството на работата и нивото на заплатата.

5. НЕ четете автобиографията на кандидата, с когото ще се срещнете, а го накарайте да ви разкаже всичко за себе си. Защо да четете, като е много по-лесно да слушате! Освен това по този начин няма да се чудите какви по-сложни и по-съдържателни въпроси да му зададете, пък и е по-лесно да сравнявате кандидатите на базата на CV-то, отколкото на базата на отговори на поведенчески въпроси. Бонус: сбъркайте името му. Втори бонус: задавайте му неетични въпроси, свързани с това какъв е семейният му статус, дали употребява алкохол и наркотици и дали смята да има деца.

6. Бъдете крайно неясни, когато казвате на кандидата кога ще се свържете с него. Най-добре му обяснете, че ще му се обадите до седмица-две, най-много три, може би месец, защото HR мениджърът в момента е много зает. Така, ако не сте го харесали, може да се надявате, че след 3-4 седмици той ще е забравил за вас и няма да има нужда да му се обаждате или да му пращате имейл (относно предимствата на имейла пред телефона, върни се на точка 1).

7. Ако бързате с наемането на кандидата, бързайте наистина много. Повечето безработни ще ви кажат, че могат да започнат веднага. Те обикновено нямат предвид това съвсем буквално, но вие може да им покажете какво ниво на стрес да очакват при работата във вашата компания още преди да са започнали, като им кажете, че ако ги харесате, ще им се обадите утре, а те трябва да започнат вдругиден. Въобще да не ви пука дали ще имат време да си извадят медицинско и свидетелство за съдимост!

8. Никога не се обаждайте на кандидатите, които не сте харесали. Дори да сте им обещали, че ще се свържете с тях, не го правете. Както обясних вече, обаждането по телефона е скъпо, а писането на имейл е досадно.

Ако все пак се колебаете дали да спазвате правилата в този наръчник, недейте. Така или иначе безработицата е толкова висока, че дори да сте се отнесли с кандидатите като с боклуци, те пак ще кандидатстват за работа при вас, защото нямат голям избор.

Image: vichie81 / FreeDigitalPhotos.net

да лъжеш себе си по принуда

noreply@blogger.com (Крис) — Tue, 10 Jan 2012 10:06:00 +0000

Има разни хора, които винаги много ентусиазирано ще ти обясняват как те са открили онази работа, която ги прави щастливи, намерили са призванието си и ти трябва да направиш като тях и да следваш сърцето си, иначе само губиш времето, отредено ти на тази земя. Тази модерна бъди-в-хармония-със-себе-си-и-духа-си-като-будистки-монах идея се прокрадва и в много холивудски филми - да зарежеш напрегнатата работа в офиса, да си купиш къща в италианската провинция и да се занимаваш с онова, което винаги си мечтал да вършиш- да пишеш книги, да развъждаш коне, да отглеждаш лозя и да правиш вино и т.н. и т.н.

Това е чудесно! Аз също съм избрала с какво искам да се занимавам професионално и коя ще е работата, която би трябвало да ме прави щастлива. Ама едно е да знаеш какво искаш, друго е да го имаш. Нужно ли е дори да обяснявам как не е никак лесно да те вземат на мечтаната работа!? Затова понякога много ми се иска тези ентусиазираните хора да ги фрасна в носа, за да слязат на земята и да осъзнаят, че не е така лесно да започнеш да работиш онова, което искаш. Особено в България и особено сега. Първо някой трябва да ти даде шанс. Докато чакам обаче това да стане, все пак трябва да си търся някаква работа, защото безделието никак не помага за постигане на душевна хармония. А докато съм принудена да кандидатствам за позици, които всъщност не харесвам особено много, но нямам друг избор, ми се налага да послъгвам. Никак не искам да ставам секретарка, но подходящите позиции, сред които мога да избирам, не са толкова много. Затова трябва да убеждавам работодателя и най-вече себе си, че тази работа ще ми е интересна; че резервирането на хотелски стаи, принтирането на документи и приветстването на клиенти ще е достойно ополозтворяване на бакалавъра и магистратурата ми.

Искайки да се занимавам точно с човешки ресурси, няма как да не съм наясно, че никога няма да вземат на работа някой, който не изглежда нахъсан и мотивиран да работи точно на тази позиция. Следователно и нуждата да залъгвам първо себе си. Макар че съдейки по продължаващата ми безработност, явно не лъжа достатъчно умело. Не че ми харесва, но споменах ли вече, че нямам избор? Всъщност имам - да чакам още половин година, докато започнат стажантските кампании. Бих предпочела да стажумам нещо с желание, отколкото да съм секретарка по принуда, но половин година не е никак малко време. От друга страна, не мисля, че самозаблуждаването може да ме държи доволна дълго, защото човек наистина трябва да прави онова, което му харесва. Само дето животът понякога ни пречи адски много...

Image: Michal Marcol / FreeDigitalPhotos.net

академична неадекватност

noreply@blogger.com (Крис) — Fri, 06 Jan 2012 09:52:00 +0000

Аз съм човек, който винаги е вярвал, че качественото образование е много ценна инвестиция. Затова и съм учила здраво. Предпочела съм да науча нещо и да изкарам добри оценки на изпитите си, отколкото да бачкам на пълен работен ден, да не ми остава време да ходя на лекции и да изкарвам само тройки.

Яд ме е, че една значителна част от работодателите предпочитат аз да бях записала някаква измислена специалност като педагогика или библиотекарство задочно, за да мога на 24 години да имам поне 4-5 години трудов стаж.

Колкото и да е тежко положението в българското висше образование, би било абсурдно да допусна дори, че нищо не съм научила по време на 4-те години бакалавър; за магистратурата изобщо няма да коментирам. Може да се каже даже, че широката теоретична подготовка ще ми бъде много по-полезна в перспектива, отколкото зациклянето на една нискоквалифицирана позиция. Поне аз така разсъждавам, но излиза, че отново съм живяла в заблуда. Българският работодател не цени образованието и по интервюта са ме гледали едва ли не като откачена, когато съм обяснявала, че не съм работила постоянно по време на следването си, защото за мен е било по-важно да се съсредоточа върху ученето и научаването.

Различно е положението в Белгия - поддържам връзка с някои колеги белгийци и без да имат никакъв трудов стаж, те вече са започнали работа на стажантски или разни junior позиции. Освен евентуално да имат натрупан опит покрай някаква лятна работа, работодателите не очакват от тях да са работили активно по време на следването си, защото там това е изключително трудно - просто имаш да учиш адски много и ако не учиш, трябва да прекъснеш (в Белгия имаш право само на една поправка - ако не вземеш изпита на септемврийската сесия, трябва да повториш цялата година). Смятам, че и в България има факултети и специалности, където се учи много и където е трудно да работиш на пълен ден. Сигурно излиза, че се оправдавам. Може и да е така, аз просто съм живяла със заблуждението, че образованието би трябвало да има някаква стойност...

Кати Райкс - Death du Jour и "Дяволски кости"

noreply@blogger.com (Крис) — Thu, 05 Jan 2012 09:27:00 +0000

Death du Jour е втората книга, написана от Кати Райкс. Поръчах си я заедно с третата поред - Deadly Decisions - от Амазон и я прочетох за няколко дни. На задната корица много правилно беше описана като неоставяема - unputdownable.

Не мисля, че Death du Jour е издадена на български, но предполагам, че заглавието би било Смърт на деня. Райкс пише: Another day. Another death. Death du jour. Death of the day. Смъртта определено присъства много активно в творбите на Райкс - какво друго да очаквате от книги за съдебен антрополог, но тук броят на труповете е внушителен и за разлика от първата книга не е замесен сериен убиец. Връзката между телата не става ясна почти до самия край, което държи читателя в напрежение и го кара да отгръща страница след страница, поглъщайки жадно написаното. Unputdownable.

Един ужасно студен ден в Квебек при -14 градуса д-р Бренън е заровила пръсти в ледената пръст в една църква, където почиват телата на монахини, живели в манастира. Тя трябва да намери костите на монахиня, починала в края на 19-ти век, която ще бъде предложена за канонизиране. По-късно Бренън разкрива тайна, пазена повече от век, но както тя самата казва - костите не лъжат.

През нощта нейният шеф й се обажда, за да й съобщи за вероятен палеж на къща в близката провинция - изгорелите тела също влизат в длъжностната й характеристика и рано на следващата сутрин Бренън пак трябва да се бори със зловещия студ, докато събира човешки останки. Сред труповете, намерени в къщата, са и тези на две четиримесечни бебета, убити по брутален начин. Смъртта на малчуганите не дава мир на Бренън, въпреки че командировката й в Монреал приключва и тя трябва да се върне в родния Шарлот, Северна Каролина, където я чакат нейните студенти, котаракът Бърди и другата й позиция на съдебен антрополог. Междувременно полицаите от Монреал разкриват връзка между изгорялата къща и адрес в Бофорт, Южна Каролина. Сексапилният детектив Андрю Райън, към когото Бренън не е напълно безразлична още от първата книга (това е една нишка, която май свързва повечето книги), я моли за помощ и тя решава да съчетае полезното с приятното - няколко дни почивка с дъщеря си Кейти на лодката на стар приятел, докато чака Райън да пристигне. Надеждата на Бренън да остане далеч от всякакви трупове поне за кратко не се реализира и още мъртви стават част от заплетения пъзел от престъпления, разпростиращи се между горещия юг и ледените канадски полета.

Въпреки че малко по малко възелът се разплита, до края не липсват изненади, които превръщат и този роман в интелигентно и вълнуващо четиво, характерно за Райкс.

***

Дяволски кости е от по-новите романи на Кати Райкс и е издаден на български. Установих, че не е много по-лесно да я четеш на български, отколкото на английски, защото ако не знаеш какво са метакарпалите (това са костите, които се намират между китката и пръстите на ръката) или както е постериорна вероятност, няма значение на какъв език е написана думата. Действието в Дяволски кости се развива изцяло в Шарлот, Северна Каролина, и намесва сатанизъм и мистериозните религиозни вярвания, характерни за юга - вуду, сантерия и други подобни. Както обикновено, упоритостта на Бренън я води към неподозирани опасности и към неочаквана развръзка. И тук се намесва любовната история с Райън, макар че е минало доста време и нещата между тях са се променили. Въпреки това, канадският детектив с ледено сините очи все още вълнува Бренън и нейните чувства към него се оказват спасителния й пояс в една на пръв поглед безизходна ситуация. Още един изпълнен с напрежение и смърт роман на Райкс, макар че трябва да призная, че от трите, които съм прочела, Death du Jour ми хареса най-много.

Въпреки наличието на известна последователност, като цяло не пречи да четете книгите на Кати Райкс на случаен принцип - все пак те не са поредица. Още повече, на българския пазар така или иначе има много откъслечна част от нейната колекция. Аз лично ви съветвам да се обърнете към Амазон, но това, разбира се, е ваш избор. Приятно четене.

Честита Нова Година!

noreply@blogger.com (Крис) — Mon, 02 Jan 2012 15:17:00 +0000

Нека ни е честита новата 2012-та година! Нека е здрава, успешна и по-малко кризисна!

Макар да не вярвам, че ще светът ще свърши през декември, може би имаме нужда да живеем така сякаш наистина ще ни удари астероид или нещо такова. Нека се страхуваме по-малко и бъдем по-щастливи със себе си. Нека да обичаме повече и дано като резултат да бъдем и по-обичани.

Съжалявам, че не се включих вчера, но след ударното посрещане спах само 2 часа, пътувах, а когато се прибрах, въпреки многото кафета, мозъкът ми не можеше да организира написването на цял пост. А днес цял ден не мога да се отлепя от Death du Jour на Кати Райкс. Ще ви разказвам повече, като я приключа, което сигурно ще е скоро. Много зарибяващо пише тая жена!

Снимка: http://www.sxc.hu/profile/alko
Разкошни снимки на новогодишните фойерверки можете да видите в Дневник.

за впечатляващото CV и средата

noreply@blogger.com (Крис) — Mon, 26 Dec 2011 12:00:00 +0000

Понеже и днес няма да ви кажа нищо весело, ще замажа положението с коледна картинка в началото.

Весела Коледа!

А сега по същество.

Човек изгражда мнение за себе си, като се сравнява с хората наоколо - приятели, съученици, колеги. Чрез тези социални сравнения ние се опитваме да видим къде точно седим спрямо другите - дали сме по-умни, по-смели, по-успели и т.н. Тази система всъщност е сложна, защото се сравняваме с много хора и в много категории. Спрямо някои сме по-умни, но сме по-глупави по отношение на други. Някои наши приятели имат по-богато въображение от нас, докато ние сме по-творчески личности в сравнение с други. Съзнателно или не, ние се стремим да си създадем заобикаляща среда от хора, които са подобни на нас поне по един критерий. Въпреки това обаче има и един кръг от познати, които не избираме сами - например колегите в работа или в университета. Ако приятелите ни са ни създавали някакво илюзорно чувство на нормалност (ние сме като тях, те са като нас), то хората, които не избираме дали да познаваме, могат да бъдат нашия reality check.

Важна роля в първоначалното изграждане на представа за себе си играят родителите. Още преди да започнем да се сравняваме с другите, родителите ни втълпяват в главата разни неща за нас самите. Моитре родители цял живот са ми надували самочувствието, обяснявайки ми колко невероятно интелигентна съм. Има и други видове родители, но независимо дали вярват, или се съмняват във вас, те задължително ви изграждат сравнително неправилна преценка за вас самите. Струва ми се все пак, че това е неизбежно, понеже те са родители, а не морален компас.

Обикновено когато мнението, което родителите са ни създали за нас, в комбинация с илюзорното усещане за нормалност, което сме придобили след дълго общуване с едни и същи приятели, се сблъска с една по-широка реалност, се получава нещо, за което на английски съществува една много хубава думичка - disillusionment. На български я превеждат като разочарование или обезверяване, но не мисля, че предават напълно духа на английската версия. Е, така се чувствам аз в момента.

Живеех си известно време с илюзията, че имам добро CV (поне от академична гледна точка), че съм постигнала някакви хубави неща в живота си, че съм ценна и че работодателите трябва да се избиват за мен. Поне подобни неща ми бяха внушили вечно потупващите ме по рамото родители, които всъщност е трябвало повече да ме юркат, както и приятелите ми, с които в много отношения си приличаме. После се наложи да разбера, че живея в илюзия. Говорих си вчера с една семейна приятелка на около 40 години, която ме успокои, че и тя е минала през същата фаза навремето. След като е завършила университета, е седяла няколко месеца без работа, а после е трябва да работи известно време като учителка, докато най-накрая се е намерило нещо, което да не я кара да се чувства нищожна и маловажна. Трябва ми явно малко повече търпение. Пък и аз с моята пуста амбиция имам навика да се сравнявам с онези мои приятели, които по една или друга причина са постигнали много. Успокоявам се единствено с факта, че явно това не се случва само и единствено на мен (пак сравнения), както и че в момента икономическата ситуация е толкова кофти, че много хора с далеч повече опит седят без работа, какво остава за мен.

Преди няколко дни посетих форума Кариера в България. Защо не?, насочен към хора с образование и/или професионален опит в чужбина, и се уверих, че и други млади хора като мен все още си търсят работа. Уви, не става за месец. Освен упоритото пращане на CV-та, другото, което ми остава, е да се боря с моето дизилюзиониране...