Всички пътеписи са прекрасни и всички заслужават награди, но за съжаление наградите са само три. Ето ги и победителите:

1. Първа награда – Уикенд за двама с включена закуска в хотел Колозео в прекрасния Сандански печели :
Боряна Кръстева – Духовност отвъд манастира

2. Втора награда – Ваучер , на стойност 150 лв любезно предоставен ни от магазин за спортни и туристически стоки Dimibike.
Една незабравима почивка в Чифлика – Десислава Спасова

3. Трета награда – Ценна и прекрасна книга на Александър Караджов и Вилиан Стефанов – ” Пътеводител на Забравената България”.
Красимира Илиева – Райско кътче на Гърция.

Екипът на Разходка.ком реши да награди Светла Радкова и Таня Рангелова за прекрсаното им участие.

Моля всички, които са спечелили в конкурса да изпратят на pishi@razhodka.com трите си имена, адрес и телефон, за да си получат наградата.

Честито на всички спечелили награди!

Благодарим на нашите спонсори в конкурса – Хотел Колозео -гр. Сандански и магазин за спортни и туристически стоки – Димибайк.
Благодарим на всички участници в конкурса.

Така се случи, че там отидохме точно на празника на града – в прекрасен пролетен майски ден с най-приятната компания от ценители на уникалното, красивото, автентичното. А в Златоград всичко е точно такова.

Крачка по крачка в магията…

Пристигаме на обяд, а на площада вече се вият хора, родопските гайди леят широката планинска душа, а човешкото море  те повежда в приказката.

 Красивата приказка

Отправяме се най-напред към старата част на града и попадаме в други времеви измерения. Спретнати къщички от преди почти два века, дюкянчета с широко отворени врати ти се усмихват и канят. И не можеш да не се отбиеш…

…в грънчарската работилничка

Тук се изработват всякакви нещица от глина – чинии, паници, сачове, вази, бърдучета, камбанки, сувенири и каквито и да се сетиш джунджурийки.

А нещо да кажете за цървулджията?

Попадаме в шивашко ателие, в което се изработват не модели от висша мода, а уникални български носии – пълни с цветове и хармония.

Достойни за възхищение

Не можем  да подминем и ателието за ръчна изработка на пътеки, одеяла, китеници. Покланяме се на жената, седяща зад стана, мислено целуваме ръцете й и я оставяме да работи.

Произведено в България

Сега да споделя и за най-голямото 14-каратово богатство на града – хората. Позитивни, скроени по най-големия български „калъп“, добронамерени и отворени, с големи души и още по-големи сърца.

Големите българи

Не мога да спра да снимам – и в ляво, и в дясно, и пред мен, и зад мен – навсякъде е пълно с история. История за времето преди нас, за уникалните багри на носиите, за духа на родопчани, за автентичното изкуство, предаващо се на всяко поколение.

Невероятна пъстрота и красота

Да не пропусна – докато се прехласваме в музика и ритъм, до площада непосредствено се въртят над 70 чевермета. Отбиваме се и там – майсторите родопчани с гордост ни разказват за тънкостите в занаята, които гарантират най-вкусното и апетитно печено агнешко.

И ние се учим

Очи – пълни, ръце – празни, както умно го е казал народът ни. Поглъщаме и преглъщаме ухания и продължаваме, защото опашката за парченце от това месо се е извила толкова, че трябва да се стоим с часове, а ние нямаме толкова време, защото има още много неща за гледане и преживяване.

Богатството на Родопа планина

Безмерно впечатлена от излъчването им, моля най-учтиво да направя снимка на двама родопчани. Те още по-учтиво се съгласяват и ми обясняват, че са семейство от с. Хвойна, специално дошли за празника. Правя няколко снимки, благодаря им още веднъж, а ми се иска да ги снимам до вечерта – такова магнетично излъчване имат. Ако случайно попаднат на пътеписа ми още веднъж им казвам – да сте все така мили и здрави  – Милка и Здравко. И гордостта ви българска да е жива.

Милка и Здравко – стопани на Родопите

Започва леко да ръми, типично за пролетен ден, но хората не се стряскат – танците и песните продължават да се леят.

Родопчанки днес и…

… утре

И ние, магнетично привлечени от тях, се включваме. Не, че знаем точно стъпките и думите, но хората около нас така ведро ни насърчават, че не се притесняваме от грешките, а се наслаждаваме и отдаваме с удоволствие на магията. След малко слънцето отново се усмихва, заразява ни с топлина и чувство  и  насърчава празника до късно.

Потомците на Дельо войвода

Вечерта сме настанени в къща за гости „ При Примо“. Естествено – широко усмихнати, приветливи и гостоприемни са домакините като всички и всичко около нас. Отвсякъде се чува родопската гайда, а и по дворовете още чевермета продължават да се въртят. Явно на този празник хората от Златоград събират родовете си, съдбите си, паметта си и с песни и танци ги съхраняват и пренасят напред в годините…

…завинаги…

Щастливи, че сме попаднали в най-подходящия момент на най-подходящото място, се присъединяваме в общата радост и глъч – пием и пеем за Родопите, за нейните хора, за традициите български, пожелаваме си и догодина да се съберем в Златния град със златните хора и не усещаме как е дошъл следващият ден. А програмата и за него е пълна. Но за това – в друг пътепис.

По-ободрителен е и от горещо кафе след безсънна вечер. Не гледам нито картата, нито завоите по пътя, защото няма къде да се изгубим. Знам, че Рилския манастир е само направо. Облегнала съм се удобно на седалката, подпирам лакът на прозореца и отпускам брадичка в дланта си. Броя дърветата, които препускат покрай прозореца ми.

Първо са стройни, зелени, после се размазват и изчезват зад мен. От време на време коланът ме пристяга, но не му обръщам внимание.

            Идвала съм тук и преди. Приятно ми е да се връщам на познато място, да преоткривам него и себе си. В повечето случаи мястото не се променя, само хората и възприятията им. Нямам търпение да видя каква метаморфоза са претърпели моите. По колоната от автомобили, спрели край пътя, разбирам, че сме стигнали. След кратко озъртане и няколко маневри си намираме местенце. Оставям раницата в колата и завързвам анорака на кръста си. Огромни автобуси, тълпи от хора и следящи за реда полицаи затулват гледката към входа на Рилския манастир. Минавам през овалната порта и влизам в двора, който е побрал в себе си непрестанно дъвчещи, викащи и бутащи се хора. Духовната атмосфера явно е отлетяла някъде, но като гледам никой не я и търси.

   Разхождам се из манастирския комплекс, надявайки се, че опашката пред църквата ще намалее. Разбира се, това не се случва и примирено изчаквам своя ред, за да си запаля свещ. Най-често задаваните въпроси на опашката са: „от къде ги купихте тези мекици?” и „опитахте ли от хляба, месен от монасите?”. Явно чревоугодничеството е всеобщ любим грях. Или може би алчността, тъй като тук всеки сантиметър земя се използва с цел печалба. Нужно е само да излезете зад манастира, за да видите многобройните строежи, които буквално се тикат един в друг.                                    Все пак успях да намеря нещо хубаво в целия този хаос, а именно Хрельовата кула. Тя е най-старата сграда в манастирския комплекс, построена през XIV век като отбранително съоръжение. Досега не бях влизала в нея,а и за щастие нямаше много желаещи да я посетят. Скрибуцащи дървени стълби ме отвеждат до входа на кулата. Отворената тежка, черна, метална врата, висящият на верига катинар и ризницата, окачена точно срещу входа, веднага ме връщат в Средновековието. Стените навяват хлад. На места камъните са силно потъмнели. Единствената естествена светлина влиза през отворите, от които някога се е изливал горещ катран върху прииждащите врагове. Етажите са свързани с тесни стълби, по които разминаването с друг човек е невъзможно. И ако това Ви прилича на средновековен затвор, то не сте далеч от истината, защото кулата се е използвала и за това.

На последния етаж греят малки прозорчета. Надничайки през едното, виждам купола на църквата, а през другото свеж, зелен килим от връхчета на борове, ширнали се зад стените на манастира. Лъчите се плъзгат по черно-бялата фасада на сградите, а аз ги проследявам притаена в сянката. Шумът от двора достига до мен, но той е някак далечен и чужд, сякаш съществувам в две паралелни реалности.

На слизане ми хрумва още едно място, което съм пропуснала при предходните си идвания – пещерата на Иван Рилски. Знам, че е наблизо, но само толкова. Питам за посоката. Съветват ме да продължим с кола и след това да се изкачим по горската пътека. Ние обаче предпочитаме да се разходим и тръгваме по асфалтовия път. Оглеждам се за табела, която да ни отведе в гората. На един стълб, на отсрещната страна на шосето виждам малка стрелка. Приближавам се и зачитам: „Пещера на Иван Рилски – поклоннически път” . Предполагам, че това не е най-прекият маршрут, но пък за никъде на бързам, а и ще се скрия от августовския пек.

Движа се пъргаво между тревите и надигащите се на пръсти сред тях цветя. Те са като любопитни деца, надничащи в двора на изоставена къща. Изпръхналата пръст под краката ми придобива все по-наситени нюанси. След малко виждам, че на пътеката е избила вода, която сякаш е поканила гъстата растителност на пиршество. Принудената съм да мина през нея, тъй като другият вариант е непрогледен плет от храсти, който се издига от двете ми страни. Нагазвам възможно най-внимателно в калната вада, за щастие сред нея има и няколко камъка, които улесняват преминаването. След първото премеждие, идва второ – протягащи се треви са сграбчили пътеката и извивките ? вече не се виждат. Чудя се, все така ли ще е до края? После обаче пътят става лек и приятен. Слънцето не достига до мен, а само огрява мъховете по високите скали. Те засияват в златисто и угасват като падащи звезди. Въздухът е хладен или по-скоро влажен. Залепва за мен и ръцете ми изстиват.

Зад завоя се подава огромна скала, заобикалям я, а от другата ? страна се е сгушил малък каменен параклис. Тук горските шумове са по-приглушени, витае усещането за святост, която липсва в манастира долу. Усещам,че съм се върнала стотици години назад. Клоните на близките дърветата са като отпуснати длани. Изкачвам се по каменните стъпала и влизам в храма. Вътре е сумрачно, на очите ми им трябва време, за да свикнат с тъмнината. По окадените стени личат стенописи. В дъното виждам мястото, на което е бил погребан Светеца. Тук няма златни иконостаси и посребрени икони.. но именно тази ненатрапчивост позволява на сетивата да почувстват една по-особено атмосфера.

Заобикалям каменния параклис и стигам до входа на пещерата, в която е живял Свети Иван Рилски. Започвам изкачването на стъпалата, които се губят в петно от мрак. Очите ми почти не различават очертанията, затова си помагам с ръце. Доближавам се до малка ниша, която ми прилича на легло, навярно тук Светеца е заспивал. Мъждукащата светлина на две-три запалени свещи подскача по скалите. След това се спира върху наредените икони. Доближавам се и поставям ръка върху студения камък. Няколко тръпки пропълзяват по гърба ми. Очите ми вече са свиквали с мрака и различават слабия лъч светлина, идващ някъде отгоре. Вървя към него, там е и изходът на пещерата. Според поверието, който успее да премине през тесния процеп, ще получи опрощение за греховете си. Е, ако ставаше така, всеки щеше да заспива с чиста съвест.            Оттук преминаването ми изглежда невъзможно. Въпреки това се провирам между скалите. Гледам само напред и следвам светлината. Бавно се изкачвам. Когато вече изцяло съм в тесния процеп, ме обзема леко клаустрофобично усещане. Гърбът ми се опира в скалите, но продължавам напред. Завъртам се настрани, за да премина най-тясната част. Вече виждам синьото небе и облачетата, които сякаш се избутват едно друго. Отворът става по-широк и аз излизам из под земята.

Чувам течаща вода. В близост до пещерата виждам аязмото. Около него се суетят хора, които пишат желания и ги поставят между скалите. Всеки търси най-скришното местенце, само така молбите му ще бъдат изпълнени. Аз съм на мнение,че всеки трябва сам да се бори за мечтите си, но може би едно побутване няма да е излишно. Взимам бяло листче и химикал, оставени на разположение на посетителите. Написвам желанието си и го сгъвам на четири. Не ми се иска да се бутам сред придошлите хора, за това си търся свое местенце. Няколко метра по-нагоре виждам издигаща се скала – Молитвената скала.

Присядам на нея, изучавам я с очи. Погледът ми се спира върху едно малко отворче, протягам се към него, оставям сгънатото листче и се надявам желанието ми да се сбъдне.

Благодарим на Красимира Илиева за пътеписа. Страхотно място е Дубай. Краси, пожелаваме ти успех в конкурса

Организирахме пътуването си сами. Полета от София струваше                 по 180 лв. на човек отиване и връщане,визите скоро бяха отпаднали, а повечето от забележителностите ,които посетихме резервирахме предварително.Пътуването ни беше юни,което означаваше че температурите ще са високи-до 45 градуса,но бързо свикнахме с климата.И така началото на лятото започна арабското ни приключение…

Като част от седемте емирства Дубай предлага една неповторима арабска атмосфера,лукс и отдих.Архитектурните чудеса,изкуствените острови и мистичната пустиня карат всеки турсит да се чувства така,сякаш е попаднал направо в приказките.Още първия ден посетихме 7-звездния хотел Burj Al Arab.Внушителен със своята форма на корабно платно този хотел е и най-високия в света.Той,както и изкуствения остров Palm Jumeirah са символите на емирството. Подводния му ресторант е истинско  чудо,а на покрива е разположена хеликоптерна площадка. Близо до        Burj Al Arab е разположен острова Palm Jumeirah.Навсякъде там се усеща арабския стил и екзотика.А ако искате да видите цялата палма  има влакче,което струва 15 дирхама на човек и по този начин разглеждате цялата тази прелест. Любувахме се на тази различна вселена , в която властваха лукса и превъзходството.

Разположен на плажната ивица на дубайския остров Палм Джумейра,     5-звездният хотел Atlantis предлага невероятна гледка към Арабския залив. В него има  подводен аквариум, възможност за плуване с делфини и огромен аквапарк. ”Aquaventure” е най-големия аквапарк в света и включва кулата на Нептун, кулата на Посейдон, в съчетание със спиращи дъха водни пързалки.Тези пързалки са истинско предизвикателство за всеки авантюрист.Там трябва да отделите един цял ден,за да може да се насладите на всяко едно екстремно приключение.

Лично за мен най-вълшебното изживяване беше пустинното сафари.Едно уникално ориенталско приключение  ,включващо екстремно шофиране в пясъчните дюни, посещение на автентичен, пустинен, бедуински лагер, яздене на камила ,сендбординг, временна татуйровка с къна,наргиле,   последвано от голяма традиционна вечеря и автентичен бели денс на живо! Това е едно вълнуващо  приключение по време на което можете да се насладите на красотата на масивните пясъчни дюни на Арабските пустини.

Впечатляващо е и  арабското шоу ”Tanura”  –специфичен танц на дервиши от пустинята.Едно приказно ориенталско изживяване,в което човек се потапя в атмосферата. Това е едно автентично и различно изживяване,което ни слива с друг свят.Слушайки великолепната арабска музика  всеки човек се пренася далече в простанството и времето,потъва в арабското пространство и усеща атмосферата по свой собствен начин.Една ориенталска красота,която наблюдавахме в пълната й прелест. Dubai desert Safari ни пренася далече в мистичната арабска пустиня,в безкрайната загадъчност на арабските хоризонти. Прелестна е гледката на залезът над пустинята!Една величествена живописна картина,включваща пясъчните дюни, плавната камилска  походка и силуета на Дубай в далечината. След края на шоуто се прибрахме с джиповете в хотела.Денят беше незабравим,а спомените ,които остават след такова изживяване са незабравими.

Следващата забележителност,която посетихме беше Burj Khalifa. Със своите 828 м.  Burj Khalifa  в момента е най-високата сграда в света.

Качихме се и пред нас се откри божествена картина,спираща дъха-величествения Дубай погледнат отгоре  и пустинята в далечината.

Чувствахме се като на върха на света!Най-добре е да отидете на       BurjKhalifa  около 17:00-18:0ч.,защото така ще може да се насладите на гледката през деня,по залез и вечерно време.Това е мястото ,от където може да се насладите на Дубай в пълната му прелест,а залеза погледнат от там е неописуемо красив.Сякаш думата ”величествен” е измислена точно за този град.

След залеза на слънцето се любувахме на нощния Дубай.Светлините на града  са един разкош!Стоейки пред звездния прозорец човек още веднъж осъзнава какво вълшебство е този град.

Пред Burj Khalifa се намира следващата невероятна атракция-Фонтаните!Това е една приказна водна симфония,караща водата да танцува под звуците на различни песни.Пеещите фонтани са едно от любимите ми места в Дубай!Те са нещо невиждано досега и още едно чудо в дългия списък на емирството.Гледайки тази музикална феерия човек буквално остава без дъх!Красотата,която се откри пред очите ни беше сякаш от друг свят. Изпъстрени с многобройни светлини  и  абстрактни композиции,движейки се в такт с музиката тези фонтани са едно истинско произведение на изкуството.

Част от огромния комплекс  Burj Khalifa е и The Dubai Mall-най-големия и луксозен мол в света.Освен многобройните магазини,той разполага и с ледена пързалка, собствен аквариум и подводна зоологическа градина-Dubai Aquarium and Under Water Zoo, в който живеят над 33 000 морски видове. Истинско морско приключение!Друг известен мол в Дубай е Mall of Emirates .Освен с  разнообразие от магазини и атракциони този мол разполага и със ски писта, център по изкуствата и театър- Dubai Community Theatre.

Естествено в Дубай има още много неща,които трябва да се видят.От задължителните места за посещение са пазарът с подправките и златния пазар ,наричани още ”сукове”  .Автентичния дух,който се усеща там също е незабравима част от този свят.Тези места са много по-пъстри, живописни и екзотични-едно изживяване,което е твърде различно от нашето ежедневие.Разходка из такъв пазар насища съзнанието ни с още красота– аромати на подправки, гледката на скъпоценности, изложени в дюкяните, храни, познати и непознати,традиционни дрехи и обувки. В Дубай, има пазар за почти всичко – Рибния пазар,Пазар на парфюмите, Пазар на платовете и  интересния Медина Джумейра Сук.

Успяхме да отидем и до някои от невероятните плажове.Плажът Al Mamzar е една истинска прелест-искрящ бял пясък, чиста вода и палми. Прелестно място,което не трябва да пропускате!

Няма как да отидете в Дубай и да не се повозите на малките традиционни дървени лодки,наречени-”абра” . Това е един забавен и евтин начин за транспорт и напомняне, че не всичко в Дубай се е превърнало в модерно и скъпо.Тези лодки са запазили автеничния дух на града.Вечерната разходка с ”абра” е едно невероятно изживяване и потапяне в арабските нощи.

Последния ден си оставихме за прелестния град Абу Даби. Абу Даби е столица и най-голямото от седемте емирства. Този град принадлежи към един по-съвършен свят, където няма невъзможни идеи.Намира се на около 150 км.от Дубай.Това,което най-много искахме да посетим там беше Бялата Джамия-Sheikh Zayed Mosque!Сякаш извадена от приказките тя е внушителна с нейните размери и красота и най-красивата мраморна сграда, която съм виждала!Още едно архитектурно чудо,до което се докоснахме. Бялата джамия е заобиколена от великолепни басейни, облицовани с плочки, които отразяват красивата сграда.

При посещение на джамията задължително трябва да сте с дрехи покриващи цялото ви тяло.На жените се раздават покривала за главите и традиционната черна дълга дреха. Дворът на джамията е покрит с декоративни мраморни плочи с флорални мотиви,изработени на ръка. В главната молитвена зала е разположен най-големият килим в света със своите 5700 кв.м,както и вторият по големина полилей в света.Направен от милиони камъни “Сваровски” и позлатена основа.

Други забележителности, които могат да се видят в Абу Даби са хотела -„The Emirates Palace”, пистата Яс Марина от Формула 1 , Мостовете Мата и Мустафа,пристанището както и много други.Удивителен град ,  в който властват блясъка и разкоша!

С огромна тъга се запътихме към летището,знаейки ,че напускаме Дубай-градът със златния пясък и невероятна атмосфера.Непознатият свят ,до който се докоснахме беше невероятен,вдъхновяващ,изумителен.За 6 дни се сляхме с  ориенталската прелест на Близкия изток и този оазис ни подари изключително ценни спомени.Дубай е невероятна дестинация,която всеки трябва да изживее по свой собствен начин.Уверихме се,че когато човек сам организира своето пътешествие то излиза не само много по-евтино,но и много по-емоционално,авантюристично,мистично. Със сигурност  ще се върна там,за да се докосна отново до тази атмосфера,до това място ,което буди неописуем възторг от новото и загадъчното,защото именно в Дубай действителността е различна.

Беше есента – началото на Октомври. Обожавам го този сезон – всичко е толкова красиво, шарени цветове, и това съчетано с чистия планински въздух. Началната точка е Сливен, тръгнахме с автомобил през прохода на Републиката и от там към Троян. Оказа се, че са две селца – Бели Осъм и Чифлика, едно след друго са, свършва едното и веднага започва другото. Разположени са в тясна долина на двата бряга на река. Малки симпатични къщички, повечето от тях предлагащи нощувки, магазинчета за сувенири – н
аправи ми впечатление че на повечето места се предлагаха ръчно изработени от керамика. Имаше и гостилници, където можеш да похапнеш вкусни гозби – за една от тях ще разкажа след малко. Карахме бавно за да се огледаме къде какво има, а и незнаехме точно къде се намира хотела. Оказа се, че хотелите са накрая на селото. И ето ни пред хотел Фея.

Съчетание на уют и лукс. Навсякъде цареше порядък и чистота, отношението беше на ниво, а храната от вкусна по вкусна. Препоръчвам ви хотел Фея, ще останете повече от доволни, а и цените са достъпни. Ползвахме и спа центъра, както и закрития басейн. Наградата ни включваше и закуска и вечеря, а за обяд решихме да отскочим до една гостилница, която видяхме на влизане в Бели Осъм – Хитър Петър. Толкова много ни хареса там, че се върнахме и на следващия ден.

Обстановката беше невероятна – с тези бъчви за маси и столове, с ромоленето на поточето и с троянската сливова налята в юзчета.

Поразгледахме магазините за сувенири и се прибрахме в хотела за малко почивка. Вечерта прекарахме там. Както вече бях споменала храната им бе много вкусна, а за обслужването каквото и да кажа ще е малко и недостатъчно. Много доволна останах. На следващия ден сутринта решихме да се поглезим и се отправихме към сауната, а след това и лакониума. Е такъв кеф няма ) Това ми бе първото ходене на спа – как съм пропуснала такова удоволствие. Отпочиваш си, зареждаш се с нова силна енергия, усмивката грейва още повече на лицето ти. Можехме и цял ден да стоим там, но тъй като и двамата много обичаме балкана решихме да се поразходим сред природата. Продължихме по пътя нагоре, вече нямаше къщи и хотели, но бе още по красиво с тези есенни цветове навсякъде около нас, с чистия и свеж въздух, с това диво и недокоснато местенце.

Уморени от разходката се върнахме в хотела и релаксирахме. На следващия ден трябваше да си заминаваме. Потеглихме с колата и в последния момент решихме да минем по друг път – през Беклемето. Бях минавала и преди, знаех колко красив проход е, исках и да го покажа и на приятеля си.

Така завърши нашата почивка. Един страхотен подарък за двама влюбени, сгодени именно на Санторини, пътеписа за който ни доведе в Чифлика. Благодаря. Бъдете щастливи.
Note: There is a rating embedded within this post, please visit this post to rate it.