За българските работи

Отказ от комунизъм

2009-11-10T20:52:00.007+02:00

20 години след края на комунистическия режим, България няма много желание да празнува. Повечето хора са се обединили около мнението, че „всичко е било сценарий" и единствено „комунистите са заменили политическата власт с икономическа". Като всяка конспиративна теория, това е само в отделни елементи истина. За да покажaт, че „сценарият" се е писал често и от обикновените хора, „News.bg" и моя милост публикуват поредица от разкази за българската 1989 г. Защото, както е казал Илия Минев - първата личност, на която ще се спрем - „най-опасният враг на човека е отрицанието на всичко и всички".

За цели 45 години най-празничният ден в България не е Трети март, Великден или Коледа, а 9 септември - „септемврийската социалистическа революция". На 9 септември 1988 г. обаче се случва нещо невиждано в последните четири десетилетия. Освен с червените знамена и лозунгите за „вечна дружба", София осъмва облепена със стотици емблеми на някое си Независимо дружество за защита правата на човека.

За първи път от толкова време в България се заговаря за организация, която да не е производна на БКП или БЗНС. Дори служителите на Държавна сигурност не успяват да се намесят навреме и им трябват десетина дни, за да изстържат всички емблеми от уличните телефони, входове, врати на магазини и спирки.
Опозиция в България официално няма и не може да има.

Но софиянци разбират, че такава вече съществува. По-късно и цяла България ще разбере, че всичко е започнало на 16 януари 1988 г. в Септември, където в дома на Илия Минев 16 души основават Независимото дружество за защита правата на човека - първата независима структура в комунистическа България.За председател е избран Минев, прекарал ни повече, ни по-малко от 26 години в затвора като политически противник на режима.

Преди това той се прочува и с апелите си до Виенската конференция за спазване на човешките права и до американския президент Роналд Рейгън.

[+/-] ...виж целия текст

Доказан антикомунист
Вкаран в затвора още 1945 г., Минев четири пъти е бил пребиван така, че лекарят решава, че е мъртъв и го праща в моргата. Гробарят обаче усеща, че е жив и Илия се връща в килията, за да започне поредната си гладна стачка в протест срещу режима.

Гладува общо над 480 дни. По късно ще каже: „Какви са причините да съм оцелявал - това си е Божа работа. Във всеки случай не е бил духът на Маркс или Ленин".

С годините Минев се превръща във фигура, без която българска опозиция едва ли някога щеше да има. Оформил характера си в годините преди 9-и, Илия прекарва огромната част от живота си в затворническа килия, но така пропуска всички компромиси, които личността е трябвало да прави в една комунистическа страна.

Минев не е викал по манифестации, не е угодничил на величия, не е донасял против приятели, не е членувал в казионни организации, не си е мълчал заради децата, не е бил купуван с привилегии. Той е останал непокътнат, за да напомня на всички други, че има и друг свят освен комунизма, че е имало и друга България.

„Илия Минев беше един доказан антикомунист. Твърд, безкомпромисен, на него можеше да се довериш," казва Стефан Вълков, съосновател на НДЗПЧ и 21 години политически затворник.

В тоталитарната държава никой не вярва на никого. Но на Илия Минев „можеш да се довериш". Точно за това, макар и 70-годишен, през 1988 г. Минев е единственият, който може да започне борбата срещу режима и да привлече честни последователи.

Вкаран навремето в затвора като националист - легионер, той е достигнал до убеждението, че демокрацията, колкото и недъзи да има, е най-добрата възможна система.

„Всеки народ би бил духовно способен на международната арена, само когато е свободен отделният индивид. Създаденото от нас дружество е с главна цел да освободи български гражданин, па бил той турчин, българин, циганин от страха, който в продължение на 45 години терор в нашата страна, създаде психоза в душата на човека," казва през 1989 г. Минев в интервю за Би Би Си.

Всичко това няма как да се хареса на комунистическата власт. Още през 1988 г. ДС започва арести и изселвания на членове на дружеството. Много от опитите за събрания са спрени с арести и побоища. Започват и експулсирания извън страната.

Световно известни
През януари 1989 г. БКП предприема и първата тотална атака срещу дружеството заради предстоящото посещение на френския президент Франсоа Митеран. С него ще дойдат и много френски журналисти, които искат да се срещнат с български опозиционери, насочени към тях от наши емигранти във Франция.

За да предотврати това, Държавна сигурност арестува 13 активисти на НДЗПЧ, сред които и Илия Минев. Извършен е обиск в дома на пловдивския писател и секретар на дружеството Петър Манолов, на когото са иззети документи, дневници и литературни ръкописи. Пресата е пълна с пропагандни статии срещу дружеството.

Вместо да запуши устата на опозицията, този ход на ДС прави НДЗПЧ неочаквано популярно. Заради иззетия си архив Петър Манолов започва гладна стачка. Илия Минев и Стефан Вълков веднага се включват, а западните радиостанции разгласяват всичко. Щафетно се включват хора от цялата страна.

„Стана лавина," казва Стефан Вълков. „За няколко седмици членовете ни станаха хиляди, много от тях турци. Започнаха да протестират международните PEN-клубове, станахме световно известни".

В защита на НДЗПЧ застават с имената си Кърт Вонегът, Норман Мейлър и Алън Гинсбърг. Френският печат е пълен с информация за репресиите срещу дружеството и гладната стачка, интервюирани са Илия Минев и Петър Манолов.

Разбира се, най-дълго гладува Минев - повече от два месеца. След тях тежи 38 килограма, не може да мърда и мирише на ацетон от метри.

Победата обаче е спечелена - за първи път БКП губи публична битка и това е видяно от целия народ. Под натиска на Запада архивът на Петър Манолов е върнат. Митът за непограшимата партия е пропукан.

„Моят глад беше предизвикателство както към управляващите, така и към обикновения милиционер, към прокурори и партийни секретари. Иначе народът би казал: Щом бай Илия не издържа, какво остава за нас! А народът не заслужава да го превръщат в стадо прасета," казва по-късно Минев.

Нечовешката гладна стачка на Илия Минев и огромният световен отзвук са звездният миг на НДЗПЧ. След като го има примера на дружеството, е далеч по-лесно на други групи да съберат смелост и да се организират в опозиция на БКП.

Никой обаче не е толкова прям в политическите си искания като Илия Минев и неговите приближени. Появилите се по-късно Русенски клуб, „Екогласност" и Клуб за гласност и преустройство декларират далеч по-скромни амбиции, въртящи се около екологични каузи и подобряване на социализма.

Илия Минев обаче винаги е бил не за подобряване, а за край на социалистическото управление в България. Затова дружеството е най-опасно за БКП и срещу него е пусната цялата машина на тоталитарната държава.

Въпреки всичко НДЗПЧ остава една от най-многобройните опозиционни структури, като постоянно набира нови членове в мюсюлманските райони, където интелектуалците от Клуба за гласност и преустройство и „Екогласност" нямат особен интерес.
Илия Минев не само приема турци и помаци в дружеството, но им дава права на представители в едни от най-големите райони на страната - русенски, толбухински, варненски, пловдивски и кърджалийски.

„Борбата за човешки права обединяваше българи и турци," казва Сабри Хамдиев, съзатворник на Илия Минев и после представител на дружеството за Русе. Според него точно това е безпокояло най-много властта, която в условията на тотална икономическа криза е търсела отдушник в насъскването на българи срещу турци по време на „възродителния процес".

Илия Минев със съпругата си Ангелина. Снимка: архив на С. Вълков

Сценарият не успява. Имащи подкрепата на НДЗПЧ и оттам на запада и неговите радиостанции, турците и помаците в България правят през май 1989 г. най-големите протести в историята на комунистическа България, при които има няколко убити и стотици арестувани.

Основните организатори са хора близки до дружеството, както и предимно турските организации Демократична лига за защита правата на човека и Виена'89 (още за тях в news.bg в следващите дни, б.р.).Насилията са отразени от всички западни радиостанции. Краят на комунистическия режим започва да изглежда все по-близък.

Водач с една шепа хора
Огромната криза в държавата от лятото на 1989 г. обаче ще донесе и края на НДЗПЧ. Дружеството е придобило голяма известност на запад и много хора искат да установят контакт с неговото ръководство.

Българските емигранти като Петър Бояджиев, Румяна Узунова и Фреди Фосколо, които разгласяват действията на независимите организации, са притеснени, че постоянната комунистическа пропаганда за „фашизма" на Илия Минев може да повлияе на чувствителните на тази тема европейци и оттам да злепостави цялата опозиция в България. Затова се заговаря за смяна на Илия Минев, който да стане почетен председател на дружеството.

Минев обаче не приема подобни намеци и смята, че единствено той може да е водач на организацията. Не позволява никой да оспорва властта му и в същото време е болезнено подозрителен и изнервен след дългите гладни стачки и побои от ДС. Минев дори не е особено доволен, когато старият му съкилийник Стефан Вълков е избран за зам. председател на дружеството.

„Илия Минев беше особняк, един много труден характер. Той си знаеше неговото и държеше на водаческия принцип," казва Вълков.

От това се възползва Румен Воденичаров, екзотична фигура на химик и планинар, изкачил Хималаите, Каракорум и новозеландските Алпи. Докато българските емигранти се чудят за подходящ заместник на Илия Минев, Воденичаров успява да привлече на своя страна много от членовете на дружеството и постепенно да започне да изземва лидерските функции.

Стига се до там, че на 9 август 1989 г. на общо събрание на дружеството, енергичният оратор Воденичаров е избран за председател.

„Въпреки че Воденичаров беше човек на ДС, той имаше друг манталитет. Той можеше да говори, да привлича хората," казва Вълков. „Илия все започваше с неговите философски приказки - като заговори за космическия разум и не спира. Не става така."

Впоследствие така и не се доказва, че Воденичаров е имал досие. Политическата му кариера обаче е красноречива - от защитник на човешките права, той преминава на яростни антитурски позиции, изгонен е от СДС и отива при националистите от „Нова зора" на Минчо Минчев, осветен после като щатен служител на ДС. За известно време Воденичаров е близък и до „Атака".

Когато идва 10 ноември и голямата промяна, Илия Минев разбира от телевизията. По това време той е блокиран вкъщи, където се възстановява от поредния побой нанесен му от службите за сигурност.

След още една седмица колите на ДС спират да идват пред дома му - падането на комунизма вече е необратимо. Събитията започват да се случват едно след друго в София, където Румен Воденичаров има водеща роля.

Илия Минев едновременно е постигнал голямата си цел - падането на режима, но и е започнал да изглежда все по-изолиран в Септември.

Той все пак отива в София за първите големи митинги на опозицията. Мястото на трибуната обаче е запазено за Воденичаров.

Макар че сред протестиращите има плакати „Искаме Илия Минев", събралите се на трибуната дисиденти, повечето бивши членове на БКП, не допускат стария затворник да говори. Мотивът е, че „така е наредено".

Все пак Минев и малкото му приближени правят свои митинги в Южния парк. Там е и Воденичаров, който събира по 200 души около себе си. Илия Минев - по 10-20.

„Край Илия останаха само някои от първите хора в дружеството, честни хора, но ограничени", казва Стефан Вълков. „Не можеха да привлекат други. Но Илия това не искаше да го приеме и си остана водач с една шепа хора."

Краят на НДЗПЧ
В месеците след 10 ноември НДЗПЧ на Румен Воденичаров става един от основателите на СДС, като председателят участва и на Кръглата маса.

Илия Минев не се предава и също регистрира Независимо дружество за защита правата на човека в Пазарджик. Това дружество обаче започна бързо да загасва и не развива почти никаква дейност освен издаването на в. „Свободно слово", откъдето Минев постоянно апелира за етика в политиката.

„Илия Минев беше мъченик, това беше неговата сила," казва Дянко Марков, също политически затворник, а впоследствие депутат от СДС. „Но Илия Минев не беше политик и просто не можеше да бъде политик. Политиката не е отстояване на една истина до смърт. Политиката е осъществяване на възможното."

Но това не лежи на Илия Минев. Стефан Вълков не е съгласен с положението и иска дружеството да влезе в СДС. „Това беше перспективно - там бяха хората, там трябваше да бъдем и ние," казва той.

Минев не иска и дума да става - казва, че това не е Съюз на демократичните сили, а Съюз на Държавна сигурност. Така остава и без Стефан Вълков, човекът, с когото десетки години са били заедно по затворите.

Вълков подкрепя дружеството, влязло в СДС. През 1992 г. дори успява да измести Румен Воденичаров и да стане председател.

НДЗПЧ обаче вече е загубило силата си от началото на 1989 г. Разочаровани от Румен Воденичаров, мюсюлманите отдавна са се насочили към ДПС и така са лишили дружеството от основната му членска маса. Така то постепенно загубва тежестта си преди да бъде окончателно замразено.

Останал само с десетина сподвижници в Септември, Илия Минев започва да пише от страниците на „Свободно слово" и срещу доскорошните си най-близки съюзници Стефан Вълков, Васил Златаров, Димитър Амбарев и Петър Бояджиев. Нарича Вълков „пищолджия, жаден за власт", а себе си „господин Никой".

С годините той така и не омеква и не признава, че друг може да е лидер на НДЗПЧ. Не признава и влизането в СДС. Все пак, когато през 94 г. Стефан Вълков е в болница заради проблеми с бъбреците, Илия Минев пише от страниците на вестника си, че „лицето представлява голям капитал за нашия народ и всеки, който обича България, трябва да признае достойнството му".

През 99 г. пък Минев влиза в болницата в Пазарджик и единственият, който се сеща за него е Стефан Вълков. Той му идва на посещение с още двама стари политически затворници - Георги Константинов и Янко Янков.
Правят си снимки, смеят се, говорят много. Малко по-късно, през януари 2000 г. Илия Минев умира.

Комунистите са можели да го убият сто пъти без никакъв проблем. С всеки свой жест, с гладните стачки, с демонстрациите, с посланията които отправя до Запада, той им е обявявал война. И въпреки това умира от старост, а не в килия на ДС, каквато е била мечтата му.

Може би заради това Илия Минев така и не става герой. Днес нито медиите, нито политическите лидери се сещат за стария затворник, чиято фигура противоречи на приетата от всички версия за „сценария".
Минев обаче остава мъченик на епохата, който показва, че можеш да бъдеш деен, честен и силен дори в една тоталитарна държава.

„Илия Минев доказа, че насилието е по-слабо от стоицизма. Той се оказа една силна личност, която устоя докрай срещу комунистите и запази ценностите си", смята Дянко Марков.

На погребението на Минев снегът е над коляното, но на гробищата има над 2000 човека. Стефан Вълков не дава на друг да ръководи церемонията. Докато говори вижда, че е дошъл и Воденичаров и го посочва - „гледате ли го тоя мръсник". Няколко души се спускат към Румен, но ги спират, за да не стават скандали.

Когато Вълков поглежда втори път, Румен Воденичаров не е там. Но след толкова усилия, вече го няма и Илия Минев.

Автор на първата снимка: А. Грънчаров

20 години свобода

2009-11-10T00:41:00.002+02:00

В прохладната вечер на 9 ноември 2009 година, група младежи се събрахa пред главния вход на Софийския университет и изписахa със запалени свещи "20г. свобода". Още инфо при the trooper.

Българската медийна революция

2009-11-08T13:15:00.006+02:00

Партийният официоз „Работническо дело“ и промяната от 1989 г.

(Toва е българският вариант на статията, излязла първо в сп. Ablak, който беше публикуван в Про и Анти)

Когато наскоро Европейската комисия пусна на сайта си клип за 20 годишнината от падането на комунизма в Източна Европа, кадри от България нямаше. Страната ни не може да се похвали с въстания като това в Унгария през 1956 г. или с движения като ''Солидарност''. Вместо това е била известна като най-верния сателит на СССР и дори на два пъти е искала да се присъедини към съюза.

Но както казва Иржи Динстбир, чешкият дисидент и вицепремиер на първото некомунистическо правителство на Чехословакия след 89-та, комунизмът не е само години на потисничество, но и години на борба срещу това потисничество. В тази борба България има своите стоици — като лежалият 26 години по лагери и затвори Илия Минев, заедно с Васил Узунов ''рекордьор'' в това отношение в Европа,. През 1988 г. Минев успява и да основе първата опозиционна формация в България, Независимото дружество за защита правата на човека.

Проблемът в България е, че падането ан комунизма се осъществява повече ''медийно'', а не от фигури като Илия Минев, които са принудени да догонват събитията ръководени от БКП. Заменяйки Живков с досегашния външен министър Петър Младенов, партията е твърдо решена да запази властта си. За тази цел тя използва всички средства, включително медиите, които по това време още са изцяло под нейн контрол. Това дава повод на български учени като проф. Ивайло Знеполски, директор на Института за изследване на близкото минало, да смятат, че българската революция от 1989 г. е ''медийна''. В нея същинската революция е заменена с тиражирането на една повсеместна наличност на промяна, която обаче е по вкуса и нуждите на комунистите, а не на опозиционерите. Логично, в една такава промяна, много от старите фигури остават на ключови постове.

Основен съюзник на БКП за прокарването на тази ''медийна революция'' е вестник ''Работическо дело'', официозът на партията. Още от установяването на комунистически тоталитаризъм в България, ''Работническо дело'' е, по собственото си описание, ''здрава десница на партията, незаменим инструмент за социално управление.“ За това неговият език е натоварен с най-много послания, които директно представят партийната линия.

В историята си вестникът има не една ужасяваща кампания срещу противниците на режима. Още през 1944 г. „Работническо дело” излиза със статии от типа на „Отмъщение”, където неподписалият се автор зове: „Стреляйте верно, забивайте ножа по-дълбоко! Дръжте здраво пушките в ръцете си! Крачете смело срещу врага! Унищожавайте го безпощадно! Той не заслужава никаква милост – дори и оная на едно пребито куче!” Така вестникът стават съучастник в най-кървавата чистка след Втората война в цяла Източна Европа, като тенденцията се запазва и след това.

Поддържайки властта, ''Работническо дело'' не сменя линията си и през 1989 г., когато последователно прави мощни кампании срещу Независимото дружество на Илия Минев, наречен ''жалка деградирала личност'', срещу политическите емигранти и срещу българските турци, протестиращи срещу асимилационната политика на БКП.

Идването на 10 ноември обаче бележи смекчаване на политиката на ''Работническо дело''. На страниците на официоза на БКП смяната на Тодор Живков е представена като чудо, избавление и миг на всеобща радост. Заглавията от този период са „Неотклонно по правия път“, „Разсъмване през ноември“, „Надеждата и волята на един народ“, „Откровеност и дълбоко удовлетворение“. Говори се за „радост и надежда“, всички материали са приповдигнати и постепенно вестникът се изпълва с живот, а на страниците му излизат много от дългопремълчаваните истини. Управлението на Живков е отречено като „тоталитарно“, „волунтаристично“ и „диктаторско“. Спират се острите кампании срещу дисидентите и опозиционерите не само в България, но и в чужбина. Стига се дотам, че главният редактор на вестника Радослав Радев в началото на 1990 г. се извинява за „незавидните дела“ на „Работническо дело“ и признава, че вестникът е бил „своеобразен репресивен фактор“, който винаги е бил на разположение да „нанесе удар по възлови проблеми или конкретни явления“.

Постепенно от страниците на „Работническо дело“ догмите на стария режим са напълно отречени, което прави по-натъшното му съществуване невъзможно. Илюзорната представа за света, която тоталитарната журналистика е градила 45 години, постепенно отстъпва, а без нея режимът няма как да съществува. България започва демократичното си развитие, което „Работническо дело“ на думи подкрепя.

Първите свободни митинги от 17 ноември се коментират като моменти на „упование и възторг“. Характерни заглавия от тези моменти са – „Седмица на надеждите“ и „Свежият въздух на промените“. Дават се с положително отношение мнения на доскоро отричани дисиденти като поетесата Блага Димитрова и философа Жельо Желев. Десети ноември е наречен новото освобождение на България, а митинг на опозицията от 18-ти ноември: „В името на демокрацията и плурализма“.

Явно демокрацията, чудото и възторгът са необходими на партията, защото само така тя може да легитимира по-натъшното си присъствие във властта. Всички негативи се приписват на тоталитарния режим на Живков, с който новата власт твърди, че няма нищо общо. Така общата тенденция на писане в „Работническо дело“ е, че шепа хора са дискредитирали в немалка степен името на БКП. В уводен коментар на официоза от 18 декември пише, че партията не може да се чувства виновна за това – „комунистите също понесоха всички отрицателни последствия от авторитарния едноличен режим. Партията няма никакво основание да изпитва тотална вина и срам – нека да бъдат виновни и да носят отговорност за срама онези, които лепнаха петно върху чистия образ на една комунистическа партия”.

Но освен от мита за „чудото“, партията се нужда и от друго, за да остане водещ играч. За това тя постепенно започва да говори и за опасността от „екстремизъм“, който носи опозицията. Това е добър ход, защото без наличието на други свободни медии, опозиционерите почти нямат възможност да се защитят. Чрез обвиненията към опонентите си, БКП си създава образ на единствената разумна сила в страната, която е еднакво далеч от „тоталитарното минало“ и несигурното „екстремистко“ бъдеще, което СДС предлага.

Още от 21 ноември се заговаря за „екстремистки прояви“, после за „тъмни сили, които изплуват като мръсна пяна тези дни“ В официална декларация Политбюро казва, че „някои екстремистки тенденции, проявили се през последните дни, биха могли да затруднят процеса на преустройство. Опитите да се използват публични прояви, телевизията и други средства за масова информация за поставяне на крайни искания, които противоречат на нашия конституционен ред, на основни ценности и принципи на социализма, не бива да остават без съответната политическа реакция”.

Появява се изразът „вие не сте народа“ - заради митинг на опозицията от 9 декември, на който е имало антикомунистически лозунги. Според „Работническо дело“ на такъв митинг не може да става дума за демокрация, „когато се чуват призиви за мъст, за смърт, когато се сочат бесилки. Та какъв по-голям антипод на демокрацията може да има от тези атрибути на мракобесието. Какъв по-голям анахронизъм за днешното време от такива призиви.“ Допълва се, че „трудната и тежка съдба на нашия народ през вековете го е направила мъдър, толерантен и човеколюбив. На него са чужди ненависта, омразата, заждата за мъст и насилия. Той умее да намира в крайна сметка верния път. Ще го намери и сега. И най-малко право имат да говорят от негово име хора, които зоват за реванш и разплата. Ще им кажем право – ВИЕ НЕ СТЕ НАРОДЪТ“.

Този стил продължава и след поредния голям митинг от 14 декември, когато узаконяващият ръководната роля на партията член 1 от конституцията не е отменен, както предварително се е очаквало. Народното събрание не дава на хората нужната информация, че не може веднага да отмени неотменното водачество на БКП, защото по закон такова предложение може да се разгледа чак на следващото заседание. Недоволството на събралото се множество е голямо, но до ексцесии не се стига. За първи път обаче новият държавен лидер Петър Младенов и други знакови фигури са силно освиркани.

На следващия ден, вместо да поемат вината за подвежането на хората, партийните лидери обвиняват протестиращите от страниците на „Работническо дело“ в „политическо безкултурие и нетърпимост“. „Въвличайки хиляди младежи в една антисоциалистическа, антиконституционна акция, определени сили отправиха предизвикателство не само към върховния орган на властта в страната, те показаха явните си намерения да правят всичко възможно, за да всеят разединение и предизвикат дестабилизация,“ пише в уводна статия.

Интересна е позата на БКП на обединяваща сила, при положение, че само преди месец партията е деляла правата на своето население по класов и етнически произход. Тя е била носител на най-екстремните репресии, а сега се представя като единствената сила, която може да им противостои. Целта е ясна – хората по малките градове, които не знаят какво точно става в София, да се страхуват от опозицията, която по думите на „Работническо дело“ от 16 декември „тласка страната към хаоса и националната трагедия“, не е истински носител на демокрация и единствено дестабилизира страната.

През следващата година предстоят избори и БКП иска да се представи като единствената разумна сила. На 24 декември „Работническо дело“ обвинява опозицията, че „открито се домогва до властта – цялата власт и веднага и не прикрива средставата си – шантаж и натиск чрез митинги, демонстрации, обща стачка. Кое кара тези хора да бързат, защо искат да тластнат нацията към дестабилизация, разединение и конфронтация?“ „Българският народ има достатъчно мъдрост и здрав разум, за да оцени вярно истинските цели и мотиви на онези, които водени от зле прикрити себични амбиции, се опитват да тласнат страната в пропастта на хаоса и анархията. Твърде скъпа ни е нашата единствена България, за да позволим някому да си играе така безотговорно с нейната съдба!“

Изглежда в България започва първата предизборна кампания от повече от 45 години. Опозицията обаче няма откъде да се защити, свободни медии все още няма. Те ще се появят през 90-та година, но вече много основни внушения ще са прокарани и ще са оказали своето влияние. БКП се окопава във властта, представена като „национално съгласие“ и започва да контролира посоката на българския преход. Доскоро войнстващо атеистичния „Работническо дело“ дори организира символично триминутно бдение със свещи на Бъдни вечер, което да изрази готовността за национално съгласие. Идеята за това „национално съгласие“ всъщност означава отказ от разговор за престъпленията на миналото и медийно се противопоставя на „разединението“, което носи опозицията, части от които настоява за някаква лустрация и съдебно търсене на отговорност.

„Чудото“ на 10 ноември обслужва партията, за да може тя да запази властта си и да може да създаде опозициите, които стоят и до днес – младежи/ пенсионери, столица/ провинция и т.н. Езикът и мисленето на лидерите на БКП и техният печатен орган до голяма степен запазва своята тоталитарна двуполюсност. Ние сме добри, опозицията са зли – средно положение няма. Така партията постоянно говори за единение, но го руши с езика си, който дори до някаква степен се предава на опозицията, която просто не познава друго, истински демократично говорене. Проф. Ивайло Знеполски коментира, че този език не е в състояние да подготви почвата за утвърждаване на едно модерно съвременно общество, заявящо привързаността си към принципите на развита социалност, отговорност и плурализъм.

Трудно е да се отговори на въпроса доколко „Работническо дело“ е повлиял за хода на българския преход. От една страна е ясна способността на тоталитарните режими да индоктринират голяма част от населението, но от друга е известно, че през 89-та година огромно количество българи спазват само формално догмите на режима, без да споделят същността му. Оттам тяхното доверие в официалните медии е ниско, а и самите те се списват на много тежък, тромав, партиен език, който трудно се чете. Може да се предполага обаче, че той все пак е изиграл някаква роля, за да стане така, че първите свободни избори през 90-та да бъдат спечелени от БКП/БСП.

Също така, в обществото и до днес чуваме много повтарящи се мантри от езика на 89-та година – всяка външна критика срещу управлението е „антибългарска кампания“, опизицията носи опасност от „екстремизъм и реваншизъм“, а в страната има опасност от „турцизация и радикален Ислям“.

Пресата в крайна сметка е само един от инструментите, с които партията е разполагала за провеждане на своята политика през 1989 г. Написаното от „Работническо дело“ и останалите вестници следващи неговата политика („Отечествен фронт“, „Народна младеж“, „Антени“) показва пътищата, по които БКП до голяма степен е успяла да насочи българският преход. Вестниците илюстрират начина, по който това се е случило и обяснява генезиса на много от нещата, от които днес недоволстваме и които ни карат да наричаме 1989 (по примера на писателя Илия Троянов) „революция менте”. България от 2007 г. е в Европейския съюз, но на важните държавни постове изобилства от бивши агенти на Държавна сигурност и някогашни комунистически величия. Критичен прочит на тоталитарното минало почти липсва, а вместо това се налага някаква негова идеализирана версия и дори носталгия. Българската социалистическа партия, наследницата на БКП, съвсем доскоро беше управляваща, въпреки че не се е отрекла от много от нещата от миналото. Повсеместна корупция, наследена от стария режим, не може да бъде преборена, както и постоянните опити за манипулация с етническите и религиозни малцинства.

Вестник „Работническо дело“ съществува и до днес – макар и с новото име „Дума“. Влиянието му е ограничено предимно до избирателите на БСП, но повечето от водещите български медии също са обвързани с фигури от стария режим и продължават да имат предимно политическа употреба. Явно някои навици умират трудно.

Българската медийна революция от 1989 г. - публикувано в Холандия

2009-11-08T12:58:00.005+02:00

През голяма част от годината се занимавах с българската 1989 г. Поне дотолкова, че да знам, че не всичко е както го изкарват Берон и Петко Симеонов. Започвам лека-полека да публикувам много от нещата, които имам подготвени. Ще започна със статия за българската медийна революция от 1989 г., която излезе в холандското политическо списание Ablak. Искам да благодаря на Диана Иванова, че ме насочи към темата, както и на Юри Бюрер Тавание, който прояви интерес и намери време да преведе материала ми.

Та за четящите холандски:

Искам да чуя "Кридънс"

2009-11-07T00:22:00.001+02:00

Писмо до радио "Свободна Европа" от Русе; 7 октомври 1970:

Започвам тези редове с надеждата, че желанието ми ще бъде изпълнено. Аз, както и всички момчета по света, обичам музиката и по-точно модерната джазова музика. Тази ми любов се е превърнала в хоби и аз събирам плочи, които за съжаление у нас не се намират или въобще няма. Също така правя магнетофонни записи от вашите предавания, които редовно слушам. Шлагерите, които искам, не, които моля да бъдат изпълнени, са: "Чувствам се като секс машина" – Джеймс Браун, "Американска жена" на... и "Докато аз виждам светлината" на "Кридънс". Това са шлагерите, които искам да чуя. Моля не ми се сърдете за второто ми желание, то е малко особено. Желая да си кореспондирам с момиче или момче на моите години (19), владея френски и малко английски. Пиша "малко", но не ме разбирайте неправилно, аз вече три години го уча и мога свободно да пиша, но с говоримия съм малко зле.
Очаквам отговора ви по ефира.

Из статията на Диана Иванова "Свободна Европа - радиото, което вълнуваше"

Любчо Куртелов: България трябва повече да прощава на Македония

2009-11-06T16:28:00.004+02:00

Любчо Куртелов е създател и председател на сдружението на българите в Охрид “Хоризонти”. По професия е книжар, има книжарницата в центъра на Охрид. Прадядо му Стефан Куртелов е водач на охридските въстаници в Илинденското въстание през 1903 година и загива в прочутата битка при Рашанец. От няколко години Любчо Куртелов е български гражданин. Участвал е в редица научни експедиции, посветени на проучване на българското културно-историческо наследство в Македония.

- Г-н Куртелов, в България все по-често се говори за нова политика към българите в чужбина. Как изглеждат нещата погледнати от Македония?

- Обикновеният българин не достатъчно познава националните проблеми, проблемите на българската история. Държавните мъже трябва да бъдат убедени, че си струва да се отварят вестници, телевизии, където да се чува българското мислене. Нека се чува гласът на македонските българи, на българите в Западните покрайнини.

- Дали обаче трябва да очакваме инициативата да тръгва все от държавата? Ако се вгледаме в историята, ще видим, че примерно ВМРО се саморганизира за всичко, много малък е делът на българската държава.

- Вижте, държавата може да строи училища в Украйна, в Бесарабия, може би и в Западните покайнини, където българите са признато малцинство. В Македония обаче не можем да говорим за отделни български училища и църкви, така ще си вкараме автогол. Не можем и да искаме да се признае българското малцинство, за мен това е абсурд. По-скоро проблемът е, че има твърде много неосъзнати и индоктринирани българи. Активността трябва да бъде към осъзнаването на тези хора. Това е много дълъг и тежък процес. На първо място трябва да се осъзнае, че е процес, не може да се реши с декрет. Трябва различни сегменти да работят в рази насока, и един от най-важните сегменти е българската държава. Но както казвате, това не трябва да е единствения сегмент. Ние вътре в Македония също трябва да работим, да опознаваме хората. Споменахте ВМРО. Днес обстановката е много по-различна от тази през 1903 г.
- Тогава българската идентичност е много по-разпространена.

- Да, тогава хората нямат дилеми около националната си принадлежност. Всички се борят за свобода на българите в Македония. Днес не е така. Хората се смятат за македонци и това трябва да се има предвид. Какво трябва да се прави? От македонското правителство не може да се очаква нищо, те са неприятелски настроени към България. Тяхната политика се базира на антибългарска основа. Доктори на науките, политици, всякакви функционери и началници, са изградили кариерата си на антибългарска основа. Не можеш да очакваш днес от тях някаква трансформация. С други думи, субектът който трябва да помага, директно и индиректно, е българската държава. Както споменах, могат да се издават вестници, да се направи телевизия. Много важно е и да се увеличи икономическия обмен. Българските бизнесмени може да бъдат стимулирани да инвестират в Македония. Гръцкият капитал малко по малко се изтегля от Македония заради политическите спорове. Този вакуум може да се запълни от българските бизнесмени, но те също се нуждаят от някаква форма на „просветляване“. Хем да търсят икономическия интерес, но и просветителската роля. Когато българска фирма наеме 1000 македонци, те ще знаят, че вадят хляба си от България. Тогава те няма да псуват България, а ще имат едно по-нормално отношение. Да не забравяме също Коридор N8, жп линията София-Скопие. Това са много важни неща, но те трябва да се решат на държавно ниво.

- Често тук, вместо да съсредоточим лобирането си към такива проекти, предпочитаме да говорим националистически и на едро. Дали това е продуктивно?

- Тук вече всеки човек си има своето мислене. Знаете мъдростта на Дън Сяо Пин, че най-красива е градината си хиляда вида цветя. Трябва да се работи чрез медиите за просветлението на обикновения българин. Защото македонският национализъм е фалшив, той е дърво без корен. Всъщност е имал български корен, който е бил пресечен и сега се търсят други – Александър Македонски и т.н. Българският национализъм обаче не трябва да е радикален спрямо Македония да се конфронтира с македонския национализъм. Това е грешка. За мен България и Македония са като майка и дъщеря. Дъщерята е „грешник“, съдейки от антибългарската държавна политика на Македония. Но когато дъщерята сгреши и бащата и заключи портата, майката и отваря прозореца. Това го е казал народът. Ние сме много „грешни“, но не трябва и България да прави грешката да се конфронтира с Македония. Слави Трифонов да разправя вицове за македонците. Така той обижда всички в Македония, включително и мене и другите, които се чувстваме като българи. Така само се обиждаме едни други и няма конструктивен разговор, няма общи решения.

- Ако съдим по медиите, преобладават точно тези обиди, за които говорите.

- Има хора в България, които искат за свои лични облаги, било то политически, финансови или маркетингови, да говорят срещу македонския национализъм. Това не е продуктивно. Говорил съм с много политици, посланици. Всички казват, че вече е време за по-твърда политика. А според мен трябва България повече да прощава. Тя трябва да търси съюзник в Македония, въпреки че Македония не е пробългарски ориентирана. Чисто георграфски като погледнете на картата, България, Македония и Албания са един естествен съюзник. Глупавите вицове за сметка на македонците не помагат за постигането на тази стратегическа цел. За това аз не се припознавам в национализма. Не искам да давам оценка за българските партии, но аз не се виждам в противопоставянето срещу турци, цигани и евреи. Българският национализъм трябва да е конструктувен и интегративен.

- За жалост за момента не е. За това много от хората, които не удобряват съвременния българския национализъм, не се чувстват съпричастни и към македонската тема. Изглежда кресливите националисти окупират темата и отблъскват тези, които наистина могат да помогнат.

- Вижте, ние живеем в 21 в. България също е в 21 в. Тя не е извън времето. Сега не сме в 1912 г., когато 16-годишни момчета са лъжели, че са пълнолетни, за да се запишат като доброволци във войската и да се борят за свободата на Македония. Днес времената са по-материалистични. Потребителската психология е доминантна. Патриотичните проблеми остават на втори или трети план за повечето хора. Но това не значи, че не трябва да се работи.

- Ако се върнем на държавната политика, трябва да кажем, че въпреки заявената „патриотична“ линия на предното правителство, за гражданство се чакаше изключително дълго.

- Да, това е един от най-конкретните и болезнени проблеми. Казах, че живеем в материално време. Вулгарно казано, трябва да подхождаме към Македония не само със сърцето, а и с корема. Ще подсетим някои хора в Македония, че са българи, ако те намерят и интерес в това. Може да звучи грубо, но е точно. Когато един човек има син или дъщеря студент в София, той винаги ще бъде с по-специално чувство към страната, където е детето му. България може така да привлича македонците – със стипендии, с лесно издаване на документи. Но държавата е инертна организация и нещата трудно се променят.

- А има ли все още някакъв престиж българското образование, за да кара македонските студенти да идват тук?

- Да, до преди две години имаше голямо желание. Конкурираха се по пет човека за едно място в български университет. Но сега има една нова политика на нашето правителство да отваря университети във всяко село и покрай това намаля и потока към българските университети.

- Тук често се чува, че български университети могат да направят филиали в Македония? Дали това е добра практика според вас?

- Преди време направих една подписка, над 200 човека се подписаха да има клон на Нов български университет в Охрид. За жалост това изглежда не се е сторило интересно на управата на университета и нищо не се случи. Македонските студенти така или иначе идват в България. Ще бъде крачка напред, ако и българските университети отидат в Македония. Аз имам желание и да направим читалище в Охрид. За начало в моята книжарница отворих място за около 300 български книги, от всякакъв жанр, които могат да се вземат от охридчани като от библиотека. Вече има добър интерес към тази възможност, хората вземат книги, четат. Но желанието ми за истинско българско читалище остава. 100 квадратни метра да са, това ще е едно неофициално посолство на България, кътче българска земя. Ще се събираме там, ще има книги, филми, ще каним танцови състави, писатели, поети, художници. Да помага Господ, ще го направим.

Интервю на Петър Добрев

Покана: Българският народ, Македония, Европа

2009-11-04T12:06:00.005+02:00

От името на г-н Дянко Марков искам да отправя покана за присъствие на:

ВЕЧЕР НА РОДИНАТА

Възкресяване на младежката традиция от 30-те години на миналия век

на 5 ноември (четвъртък) от 17,30 ч. в салона на БАН на ул. "Цар Освободител"

Ще бъде представена току-що излязлата (на български език) книга на проф. д-р на юрид. н. Марко Г. Марков
"Българският народ, Македония, Европа"

Вечерта се организира от Съюз "Истина", Съюза на възпитаниците на Военните на Н.В. училища и Института по история към БАН.
Водещ на вечерта: Дянко Марков

Ако бяхме

2009-11-03T11:25:00.001+02:00

Строго погледнато, капитализмът изобщо не е система (поради което и повечето му поддръжници предпочитат термина “свободна пазарна икономика”) - той е просто човешкото състояние в икономическа форма. Като такъв той съдържа всички обичайни пороци - алчност, егоизъм и, както показва сегашната криза, особено непривлекателна смесица от безмилостност и безразсъдност.

Той обаче също въплътява някои от най-добрите човешки черти - творчество, смелост, интелектуална изобретателност и приспособимост. Всъщност именно нуждата да се потъпчат тези ценни черти - вероятно именно тези, които са най-характерни за човешкото свободомислие - направи комунизма непоносим.

Ако бяхме дръзнали да се вгледаме достатъчно дълго в събитията, последвали 1989 г., както постъпиха много от преживелите ги източноевропейски страни, ако бяхме произвели пиесите, игралните филми, телевизионните документални филми и текстове за учебници, които те действително заслужаваха, сега можеше да имаме по-пълно разбиране за терора, който произтича от нуждата да се изтръгнат импулсите към индивидуализъм.

Идеология, която се опитва да пренастрои човешката природа в името на колективното благо не е изисквала, както са вярвали основателите й, само “временна диктатура”, а постоянна такава, която породи корупция, гонения и - най-парадоксално - сурова безмилостна бедност както при материалните блага, така и при стремежите, която в крайна сметка стана нетърпима.

Ако ни беше позволено да научим уроците, които трябваше да научим, ако се бяхме отказали от всичкия заблуден сантиментален багаж на голямата загубена надежда на колективизма, можеше да имаме по-ясно разбиране какво от останките от миналогодишната катастрофа може да се изхвърли и какво трябваше да се запази на всяка цена.

Из статия на Джанет Дейли, в. "Дейли телеграф"

Две новини

2009-10-29T16:14:00.003+02:00

Пътьом да дам два интересни линка. Тази седмица на празника на воина-светец Св. вмчк. Димитър в София бе тържествено учреден „Един завет” – клуб на потомците на царския офицерски корпус. Клубът се формира след като за две години, около сайта "Един завет" се създаде неформална общност. Вече всичко е организирано и формално, като структура на Съюза на възпитаниците на Военните на Негово Величество училища, Школата за запасни офицери и родолюбивото войнство и гражданство. Новият клуб ще даде възможност ценностите на офицерството отпреди 9 септември да продължат своя живот, подети от младите поколения. Още информация тук.

Също така, препоръчвам едно интервю на някогашния политически затворник Фреди Фосколо с писателя Веселин Бранев, автор на книгата "Следеният човек", която вече е преведена на френски и испански. Вече от много места чух, че това е една от най-добрите български книги за комунизма изобщо. Интервюто може да се прочете във в. ПРО и АНТИ тук.

Двадесет години по-късно или мълчанието на агнетата по български

2009-10-29T16:01:00.005+02:00

Чак сега прочетох една статия от лятото на Златко Енев, български писател и издател на „Либерален Преглед“, която много се препокрива с моите чувства по темата. За това я публикувам и в блога си, макар да имам някои различия с автора, както и неща, за които, както него, не съм напълно убеден:

Двадесет години по-късно или мълчанието на агнетата по български

Когато я срещнах в кафенето на Червената къща, лицето на моята добра позната беше изпънато от напрежение. Поздрави ме малко нервно и продължи да обсъжда с другата ми добра позната детайлите по домакинството на семинара, който, оказа се, междувременно бил преместен от университета тук. Но защо, не разбирам? „Забраниха ни“, отговори ми тя накратко, после продължи работата си.

Тук вече ме напуши смях – не знам защо, може би е било неразбиране на ситуацията, а може и да е било проста реакция на разтоварване от напрежението, което буквално цвърчеше във въздуха наоколо. Забранили? В 2009 година, в страна-членка на Европейския Съюз, някой е забранил семинар под името „Срещу политическия монопол върху историята: Другият разказ за Майските протести 1989 г. – 20 години по-късно"? Момент, но нали ректорът е историк, човек, образован на Запад, в Сорбоната, доколкото знам. В кой век живеем, по дяволите?

„Именно той ни забрани“, беше отговорът.

„Но как, по какъв начин? С какво се мотивира?“

Думите му бяха „Семинарът е прекалено политизиран, прекалено едностранчив“.

Аз все още не разбирах. „Но нима е възможно да има съпротива от страна на ректора на Софийския Университет срещу разработването на най-новата ни история? Не мога да повярвам, не мога да разбера.“

Двете дами ме изгледаха със зле прикрито съжаление. Бедничкият, в кой свят живееш?

„Виж какво, всички турски гости идват директно от Турция, това са живи участници в съпротивата от 1989.“

„Е и какво?“

„Как какво? Тия хора са реална опозиция на Доган, макар и да не правят политически капитал от това. Те просто казват, че неговата роля в събитията е била доста по-ограничена, отколкото тя се представя в момента. Става дума за това коя от двете версии ще влезе в историята, как може да не разбираш?“

И тук вече започна да ми просветва. Джордж Оруел – 1984. „Който владее миналото, той владее и бъдещето“. Нещата внезапно започваха да придобиват един до болка разбираем, уж отдавна забравен смисъл. Преди двадесет години една партийна върхушка – уж вече изчезнала в миналото – беше се опитала да пренапише българската история. Беше променила общинските регистри, надписите в гробищата, дори учителските дневници. Беше променила за една нощ биографиите, животите, личностите на един милион хора, точ в точ по Оруел. Сега, двадесет години по-късно, една друга партийна върхушка – бившите жертви, каква историческа ирония – отново се опитваше да пренапише историята. Битката очевидно продължаваше, под носа на щастливо блеещия народ, както винаги в историята на този край.

В този момент почти съжалих, че не пуша, вече от тридесет години насам. Замълчах си, посвих се на стола, заслушах разговора, който май ме отвеждаше на една непозната планета. България, началото на 21 век. България, до болка познатата. България, чуждата.

[+/-] ...виж целия текст

* * *

И така, до деня на семинара. Тук внезапно изпаднах в една напълно различна ситуация – напълно лишена от фалш и политиканстване, лишена от патос, лишена от показност, лишена от набиране на капитал, от броене и търсене на заслуги. Хората седяха и разказваха.

Седяха и разказваха … А ние се присвивахме на столовете си, внезапно притиснати от малко позабравения срам, мълчахме гузно, понякога бършехме очите си.

А те разказваха …

Дядо Рамадан Рунтов – свидетел и участник във всички бунтове в легендарното село Корница, гоцеделчевско. Съвременният вариант на Време разделно. Без литературна глазура. Хора преследвани, хора заставяни – с огън и меч, в буквалния смисъл на думата – да се откажат от идентичността си, да се превърнат в нещо, което не желаят да станат, да престанат да бъдат. И отказващи, и борещи се. В продължение на десетилетия, не само за няколко месеца, както представя нещата нашият вариант на историческото минало – романтизиранта история на поп Алигорко, любимата книга на повечето българи, ако може да се вярва на последното допитване. Старецът не плачеше, нито пък се вайкаше. Синът му Ибрям, значително по-млад и комай напълно различен от баща си, говореше с пламък, но без какъвто и да било патос, за времената на възродителния процес – късметлия човек, беше се родил достатъчно късно, за да изсърба само част от попарата, която баща му май е сърбал цял живот. И неспирно повтаряше – отново без патос – ние не ви мразим, никой не ви мрази. Искаме просто да се знае историята.

И истината. В този ден тя витаеше някъде из въздуха, гола, но не похотлива, не и търсеща успехи, донякъде безразлична към собствените ни емоции и страсти. Тия хора отдавна бяха сложили кръст на миналото си (или полумесец, знам ли), бяха сключили мир с бившите си мъчители, бяха престанали – отдавна, много отдавна – да търсят начини за изравняване на историческите сметки. Един след друг те разказваха – понякога с хумор, понякога без – прости човешки истории, без особен гланц и блясък. Сабри Искендер, Али Мустафа Хюсеинов, Хайретин Алиев Йостюрк – всички те говореха бавно, понякога търсейки думите, търсейки може би спомена, но без колебание, без опити да се бутат напред или разкрасяват нещата.

А пред очите ни – или поне пред моите – постепенно се разкриваше един поглед към собствената история, който никога досега не беше успявал да ме достигне. Бях се противопоставял – както повечето ми познати и приятели – на всякакви опити за оправдаване на възродителния процес, винаги бях смятал, че тази история, колкото и противна, колкото и неразбираемо жестока да ми се е виждала, вече принадлежи на миналото, че пътят – съвместният път – към бъдещето, вече е отворен за всички ни, без значение към кой етнос принадлежим. И едва сега, едва тук, за пръв път в живота си, аз започнах да виждам историческата карта през един нов, значително увеличен мащаб, който ми позволяваше да разбирам логиката на отдавна отминали събития – и да откривам връзките между тях, останали до този миг винаги скрити, винаги невидими за очите ми.

Защото хората разказваха не само за осемдесетте години на 20 век. Те отиваха значително по-назад, отначало към седемдесетте, после шестдесетте, петдесетте години, началото на 20 век, първите по-значителни гонения през 1912–13 година, когато хиляди помаци из Родопите биват принудени „да се покръстят“ – или да опитат ножа, което им харесва повече. И така постепенно пред очите ми се разкриваше картината на едно неспирно преследване, неспирно потисничество, започнало най-вероятно още по време на освобождението (някой спомена цифрата 500 000! избити по време на Руско-турската освободителна война – мирни турци, хора, вкарани в касапницата против волята си, превърнати на кайма от оръдията на освободителите). И продължаващо – дали се лъжа – и до днес. Защото, драги ми сънародници, май не е имало период от най-новата българска история, в който българските турци, помаци и роми да не са били потискани и преследвани по един или друг начин – най-често икономически, бидейки поставени в положението на хора от втора ръка – но нерядко и директно, брутално, със силата на ножа или пушката. И винаги с едно и също изискване: или станете българи, или си грабвайте парцалите – и марш в Турция. Внезапно си припомних разказа Сенебирските братя на Йовков – единственият, доколкото знам, български класик, който е успял да запази очите си отворени за страданието на тези хора; после, слушайки историите на дядо Рамадан, се опитах да си представя реалността на едно такова съществуване – вечно преследвани, вечно потискани, само защото вярват в един друг Бог и принадлежат към един друг етнос – и косите ми, колкото и нищожно да са представени, полека-лека започнаха да настръхват. В главата ми чукаше една-единствена дума: Робство! Едно ново, неизказано, неопределено, никога не споменавано робство, в което довчерашните роби на свой ред са поробили поробителите си – по стара балканска рецепта, разменяйки ролите, но не и правилата на играта. Едно върнато тъпкано робство – не е ли това реалността на едно такова съществуване?

Не знам дали ще се съгласите дори да изслушате едно толкова радикално мнение за най-новата ни история, но тази версия изведнъж ми помогна – напълно неочаквано и за самия мен – да видя в една напълно нова светлина настоящето на съвременна България, и за пръв път да намеря достоверно обяснение за проблема, който според мен я разяжда с най-страшна сила днес: етническото разделение. В един момент просто зададох на всички въпроса, на който никога не съм успявал да намеря отговор: а защо не желаем да се смесваме едни с други, защо в България почти няма смесени бракове между българи и турци? Лицата на събеседниците ни се изопнаха (така разбрах, че съм напипал нещо истински болезнено), а след това дойде и откровеният отговор: „Защото ние сме уплашени. Уплашени сме, че историята ще се повтори отново, за кой ли път през последните сто години.“

А защо ли уплашени, може би ще се запитате? Отговорът ми се вижда пределно ясен: защото през всичките тези години България е сменяла какви ли не правителства и идеологии, но не е сменила едно: нестихващата омраза към „изедниците“, към „душманите“, към „поробителите“ – ако и от тях отдавна вече да няма следа и ние отдавна да живеем единствено с техните далечни потомци, които са точно толкова душмани и изедници, колкото ние сме хайдути и революционери. Историята продължава – с нови играчи, но по старите правила.

И оттук изведнъж ми стана ясно защо тези хора се държат с такава отчаяна упоритост за своята партия и за своя човек – един също толкова корумпиран, също толкова разяден от властта и парите човек, колкото са и всички останали български политици. Ами да, разбира се – какво друго им остава, след като един стогодишен опит ги е накарал да се убедят на живот и смърт, че българите (или поне тези българи, които те познават до момента) могат да сменят всякакви убеждения и идеологии, но едно ще си остава непоклатимо и твърдо у тях: опрат ли нещата до противопоставяне на интереси, повечето от тях начаса забравят разногласията си и се обединяват като стена срещу турците, срещу „чуждите“. Така е било винаги досега, защо днес изведнъж нещата би трябвало да са се променили?

И тогава – както и сега, пишейки тези редове – аз изведнъж разбрах („изведнъж прозрях“ би бил реалният израз, който все пак си спестявам), че Ахмед Доган е не толкова източник, колкото следствие от определени проблеми. Да, именно. Следствие, а не причина. Да, той е арогантен. Да, той си позволява да изказва на всеослушание неща, които всеки политик на този свят би трябвало да запазва за себе си. Да, той е ербап, куражлия – или заслепен от безнаказаност човек. Всичко това е напълно вярно и аз бих приел вестта за неговото снемане от власт с огромно облекчение. Но съдбата на Ахмед Доган не е, не може да бъде, решение на етническия проблем в България. Защото, колкото и да се сменят лидерите на ДПС, колкото и натиск да се упражнява върху това малцинство, за да станело то „по-цивилизовано“ (което в нашенския вариант май означава да престане и то да гласува, също като българите), нещата няма да се променят. Както се казваше едно време в революционната ни класика: един ще падне – друг ще го смени. Доган след Доган ще идва и ще си отива, повтаряйки едни и същи методи на политиканско оцеляване, докато в края на краищата не се стигне до истинско изравняване на правата, свободите и шансовете в тази страна. Докато тя не се раздели с миналото си наистина, а не само на думи. Докато не стане част от съвременна Европа – на дела, а не само на думи.

* * *

А семинарът продължаваше – и пред очите ми се разкриваха други, отново не особено лицеприятни истини. Или версии – добре, нека ги наречем така. Като например истината (версията) за нашенското дисидентско движение, възникнало за броени месеци – също както тогава, през лятото на 44-та – от, кажи-речи, празното нищо. Като истината за това, че декларацията в подкрепа на нашите съотечественици на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България, дори не съдържа думата „малцинство“ в текста си – Господи, колко сме смели, колко безумно смели сме били винаги! – в резултат на което го напускат немалко хора, като Деян Кюранов например. Че Блага Димитрова – Бог да я прости, дано бъде простено и на мен, че говоря така за някой, който вече не е между живите, но фактите си остават факти – не е пожелала, или не е посмяла, да прочете в Париж същата тази декларация, на симпозиума „Свободата на духа и човешките измерения в Европа“, като вместо нея е прочела нещо друго, свое есе, доколкото разбрах.

А в същото това време – докато нашите дисиденти не могат да се споразумеят помежду си по най-елементарни неща – турците, организирани в различните си комитети, започват масови протестни акции, с десетки, стотици и хиляди хора, изправени пред реални военни машини, реална заплаха, реален избор, свобода или … Също както бихме искали да го направим и ние, но май сме позабравили как става.

С две думи, драги сънародници – турското съпротивително движение е комай единствената форма на организирана съпротива против комунистическата власт в България през 1989 г., която действително успява да причини сериозни трусове и неприятности на управляващите. Така ми се видяха нещата след тези разговори, дали в това гледище има някаква историческа достоверност или не, е въпрос, който вероятно ще си остане неясен, поне в обозримото бъдеще. Прекалено голям би бил срамът, прекалено голямо би било унижението, да признаем пред самите себе си, че едновремешните поробители май-май са ни освободили от едновремешните освободители. Или поне направили онова, което не сме посмели да направим ние – станали на крака, без да се страхуват, за да изискат обратно потъпканите си права и свободи.

* * *

Семинарът отмина и аз отново си седя в Берлин, в тишината на работната стая. Не знам доколко всички тия неща имат право на живот и глас, не знам дори дали е разумно да ги пускам на свобода тук – в един форум, който по волята на технологиите ми дава възможност да говоря безпрепятствено, но може би и малко прибързано. Не знам, наистина … И все пак трябваше да го кажа. Инак не би било справедливо, не би било редно, някак си.

И тогава си припомням Толстой – „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще!“ И натискам клавишите на компютъра си. Ако не друго, то сега поне се чувствам малко по-добре, малко по-свободно. Мълчанието на агнетата продължава – но не и моето собствено.

Берлин, юни 2009, сп. "Либерален преглед". Пропагандната карикатура е от в. "Работническо дело", 1989 г.

Източни пиеси

2009-10-25T18:16:00.004+02:00

Може би един от най-добрите български филми изобщо. Наскоро в коментарите в блога ми стана дума за "разпада на западната цивилизация" и "кризата на капитализма" и аз обещах да напиша нещо за това, когато имам време. Дотогава препоръчвам да се гледа "Източни пиеси", а умолявам ви, не "Цайтгайст".

Ружа Лазарова: Да започнем с личната истина и ще разберем и истината за комунизма

2009-10-23T00:07:00.004+03:00

Ружа Лазарова живее в Париж от 1991 г. Започва да публикува разкази в България, а след като емигрира има издадени четири романа на френски език – „На върха на езика”, „Кръстосани сърца”, „Спирачки” и „Мавзолей” които са добре посрещнати от критиката.

Последната книга на Лазарова, „Мавзолей” излезе тази година и на български и вече е селектиран за три престижни награди. В романа Ружа Лазарова разказва историята на три поколения жени, преживели комунизма в България и не се страхува да даде оценка за падналия преди 20 години режим.

- Казвате, че първоначално „Мавзолей“ е писана за френските читатели, които не са живели комунизма. Мислите ли, че книгата може да обясни режима и на младите български читатели, които също не са живели съзнателно в него?

- Смятам, че литературата може да обясни много неща. По-скоро става дума не за обясняване, а за съпреживяване, а това е много по-силно от обясняването. Обясненията са в учебниците, а съпреживяването е в изкуството. Така се разбират нещата вътрешно, чрез емоциите, а не с разума. За това се надявам, макар за сега това да са само надежди, че книгата ще помогне и на българите родени след 89-та. Сблъсъкът с реалността ще покаже дали това е така.

[+/-] ...виж целия текст

- Заради книгата във Франция сте получили доста обвинения в антикомунизъм. Тук също е трудно да се говори за стария режим, без веднага едни силни лобита да надигнат глас и да спрат нормалната дискусия. Как се отнасяте към подобно отношение?

- Трябва да се игнорират тези хора. Не можем да им заглушим гласовете, защото живеем в демокрация и всеки може да си казва каквото мисли. Обаче не и да не им се дава такава гласност, както доскоро беше в България със социалистическото правителство. Въпреки че според мен тези бивши комунисти все още са на власт, била тя икономическа, медийна или друга. Много неща могат да се направят, но не знам доколко е възможно. Поне не трябва тези хора да се слушат дотолкова, всичко трябва да се пресее. По-старите поколения в България обаче са свикнали на една монолитна мисъл, която ще им каже какво е истина, какви са нещата и как трябва да се държим.

- Може би точно заради тези поколения в България все още не се говори за комунизма така, както в по-голямата част на Европа. Този роман е един от първите на тази тема тук и се надявам, че ще отвори голям дебат. Докъде според вас може и трябва да стигне дебата за комунизма?

- Трябва да достигне до най-далечното ниво, до което са способни хората. Това е много трудно, защото човек трябва да си признае, че е участвал в тази система. Аз съм била на 20-тина години, когато падна режима, и не съм правила нищо по-голямо от това да манифестирам, да развявам лозунги и да скандирам „БКП–КПСС–вечна дружба“, но смятам, че дори това е много. Все едно съм била вътре в хитлеристките движения. Човек трябва да си признае, че е участвал в тази машина, че се е покорил, че е навел глава. А това е много трудно, дори за нас по-младите. По-възрастните са участвали далеч повече, предлагали им са да станат членове на партията, да доносничат в Държавна сигурност, подлагали са ги на натиск. Много е трудно да си признаеш такива неща. Моето поколение сме сравнително чисти поради младостта си и мисля, че ние можем да започнем да говорим по един нов начин за режима. Правили сме съвсем малко компромиси и може би ние трябва да предадем на по-младите този опит от комунизма.

- В книгата става дума, че много от хората от по-старите поколения, дори антикомунистите, са доста объркани след като пада комунизма. Пишете, че „нещо като разгром се четеше по лицата им“.

- Явно когато целият ти живот е минал в тази система е трудно да я осъдиш и изобличиш напълно, защото така осъждаш и себе си, нищо че си бил против нея. Все пак повечето хора, дори да са били архитекти, художници, въпреки че са се бунтували вътрешно, са участвали, за да могат да преживеят. Правили са тези компромиси, главно заради децата си. Това са едни човешки инстинкти за оцеляване, но те карат нормалния човек да страда. Защото нормалният човек има нужда от свобода, както от въздуха. А навремето казвахме, че както от въздуха се нуждаем от „българо-съветската дружба“.

- Нормално ли е тогава и до днес да имаме тази масова пасивност и нежелание да се разсъждава за комунистическото минало?

- Дори хората да не са вярвали, да са слушали тайно Би Би Си и „Свободна Европа“, пак са били подложени на постоянна пропаганда. Начинът, по който учихме история, примерно. Във Франция аз наново научих съвременната европейска история, за световните войни, за какво ли не. Ние тука сме учили съвсем изкривени неща. Това ти пречи да разсъждаваш информирано за много неща. За да разсъждаваш трябва да имаш две-три страни на проблема и да ги сравняваш. А ние единствено трябваше да наизустяваме някакви неща. Още си спомням как стояхме прави и как трябваше да рецитираме уроците. В методите на обучение нямаше нищо, което да ни кара да разсъждаваме.

- Защо тази книга излиза сега, а не пет години по-рано или пет години по-късно. Какво узря във Вас или във времето?

-

Може би първо трябваше да се изтренирам в няколко други книги като писател – в разказването, в персонажите, структурата, ритъма. Като личност трябваше да разбера точно колко съм деформирана от комунизма и защо. Така че имах нужда от време и като писател и като човек. На мен явно ми трябваха тези 20 години, не знам дали ще са достатъчни и за другите.

- А за обществото като цяло, дали ще са достатъчни?

- Ами да, дойде му и тук на обществото времето да се стяга, че ми писна вече от тези...Става дума и за мързел. Не е лесно да се рови в миналото, но трябва да се направи. Намирам, че много от хората се задоволяват с това, което имат, не търсят, не търсят и в себе си. Аз постепенно осъзнах, че съм имала много митологии за мене самата. Че съм била голяма бунтарка. А като погледна честно на себе си сега си давам сметка, че съм била като другите. Същото пионерче, което искаше да следва журналистика и си търсеше бележка от Комсомола, за да може да го направи. Добре, че после избрах френска филология, защото журналистиката беше вектор на пропагандата. Но истината е, че и аз съм била част от системата в моята малка степен и кой знае какви компромиси съм щяла да направя като по-възрастна, ако комунизмът не беше паднал. Трябва човек да погледне в себе си, дори това малко да боли. Така се освобождава и се доближава до истината. Търси се истината за комунизма, ами да започнем с личната истина на всеки и ще разберем и целия комунизъм.

- А как се случва дебатът за комунизма във Франция, където също има големи леви лобита?

- И там всичко се случва мързеливо и болезнено. Много хора ми казаха, че просто не желаят да прочетат моята книга. Това са хора, които са вярвали в едни идеи и нито 56 г. в Унгария, нито 68 г. в Чехословакия, нито Червените кхмери в Камбоджа, нито Тянанмън са успели да ги разубедят. В тези хуманни идеи за социално равенство има хляб и те трябва да са част от демократичния дебат, но съвсем не по начина, по който ги разбират комунистите. Те минаха през един крах и още не могат да го преживеят. Но френските комунисти много намаляха, освен това не всички са толкова догматични. Резултатите им на изборите стават все по-слаби, същото важи дори и за френските социалдемократи.

- Връщайки се на България, как я виждате 20 години след 10 ноември 1989 г.?

- Сега бях във Френската гимназия в София и беше невероятно. В началото децата бяха по-мълчаливи, но в един момент се отпуснаха и стана страхотен разговор. Споменах, че Европа е наложила санкции на България заради корупцията и това може да помогне на страната да се пребори с нея. Едно момиче вдигна ръка и каза: „Никой не може да ни помогне, трябва сами да се преборим с корупцията”. Това прозвуча толкова силно, казано от нея. Децата бяха страхотно информирани, страхотно мислещи. Много оптимистично съм настроена заради младите хора, които срещнах. Те ми връщат енергията, която давам като говоря.

- Чува ли се за младите български автори във Франция?

- Ами за съжаление не се чува много. Ето, преведоха Георги Господинов, но не знам колко хора са чели неговата книга. Подобни автори остават в много тесен кръг. Но много зависи и от издателя. Във Франция на година излизат 60 хиляди книги, сред тях около 1200 са френските романи. Трудно е да изплуваш, дори да си френски автор. Аз вече имам четири книги и едва сега вече имам по-голям успех. Съдбата на една книга се решава за два месеца – тогава имаш медийно време.

Интервю на Александър Кръстев и Петър Добрев, публикувано в "Аз чета" и "ПРО и АНТИ".

Балканска журка

2009-10-21T13:34:00.005+03:00

Турция е страна, която обикновено плаши много от българите. В последно време успя да уплаши левите, защото, видиш ли, "големият враг" Турция се обвърза здраво икономически с "големия брат" Русия и това им изглежда странно. Десните пък са още по-уплашени, защото "големият враг" Турция се обвърза здраво икономически с "още по-големия враг" Русия и това им изглежда ужасяващо.

Сърбия от друга страна изобщо не плаши българите. Нито левите, нито десните забелязаха, че страната се обвърза икономически с Русия доста по по-здраво от Турция. Никой не се интересува също, че Сърбия също като Турция има доста проблеми с демокрацията.

Ако питате мен, държавите не трябва да се възприемат вечно като "голям враг" или "голям брат", а да се преценяват според моментното им състояние и националния интерес на България. Много пъти съм писал, че авторитарна Русия едва ли е най-добрият партньор. Тя обаче сладичко се намести във вече две от българските съседки, да не говорим и за влиянието й у нас. Ние поне сме в ЕС и можем да сме горе-долу спокойни. Сърбия и Турция не са, а специално Турция никой в България и не иска да е. Така като гледаме руско-турските отношения обаче, по-добре ли ни става?

Темата е огромна, за размисъл предлагам една по-старичка статия на Димитър Бечев, преподавател в университета в Оксфорд.

Вместо черешовите топчета - бъчонки за парцуца

2009-10-20T16:55:00.001+03:00

В няколко поста критикувах част от съвременните патриоти, които може да не ходят на църква, но са "силно загрижени за нашествието на исляма". Честно казано не знам дали те са ми по-неприятни или другата голяма маса, която смята, че България е "скапана", нищо никога няма да се оправи и по-добре да се ходи в чужбина.

Знам обаче кой тип хора ми е най-симпатичен. Мисля, че е и най-полезен. Два примера и то oт хора над 80 годишна възраст:

Стефан Вълков - най-дълголежалият жив политически затворник в България, бил е 20 години в затвора преди десети ноември. Миналата седмица връчва осем остри въпроса към кмета на Асеновград относно работата му и смята да го гони до последно. Кой от нас се интересува от дейността на местния кмет, среща се с него и му отправя писмени въпроси? Всичко това е напълно възможно, стига само да искаш.

Дянко Марков - също пет години политически затворник, след това отново репресиран от стария режим. В момента работи по издаването на две книги свързани с историята на България, които далеч не са пенсионерски писания. На последните избори обикаля над десет изборни секции в София, за да разговаря с хората и да види настроенията им. Също много дейният му брат, Георги Марков, казва: "за нас, за нашите сърца и умове България беше една божествена царица, на която ние бяхме предопределени от съдбата да служим и, ако трябва, да дадем живота си (същото казва и Де Гол в мемоарите си, само че за Франция). Такова възпитание получихме в нашето семейство и това бяха оръжието и бронята, които ни дадоха възможност да преживеем до 85 и повече години". Кой от нас е толкова граждански активен, въпреки че има далеч по-големи физически сили? На кого му пука толкова?

Ако трябва да говорим за спорно понятие като патриотизма, то най-благоприятната му форма според мен е точно тази - с действията си да искаш обществото да се развива, да е богато, свободно и просветено. Без значение кой в какви богове вярва, от какъв произход е и дали има паметник в двора си.

След като "спасихме" Спаска

2009-10-17T11:51:00.003+03:00

Всички чуха, че Спаска Митрова излезе от затвора, има-няма половин ден по-рано от предвиденото. Събитието беше представено като голям успех на българската дипломация, макар жената да излежа почти цялата си присъда.

Заради отказа на Македония да реши по-рано проблема, позицията на българския Министерски съвет трябва да се втвърди спрямо Скопие, обяви преди време лидерът на българската ВМРО Красимир Каракачанов. Според него България няма право да позволява Македония да влиза в ЕС и НАТО, защото така ще си спечели един доста по-укрепнал провокатор, който да създава проблеми отвътре.

Илюстрация: Иван Кутузов, в. "Дневник"

Разбира се, в позицията на Красимир Каракачанов няма нищо ново. Неговата партия открай време рекламира именно твърд подход към Македония, който среща голямо одобрение в българските медии. За 20 години обаче този подход не е довел до нищо добро, а единствено до изостряне на отношенията и нови проблеми за българите в Македония, подобни на тези на Спаска Митрова. Видяхме колко ефективен беше твърдия подход и в самия случай на младата майка.

Ако и сега България „се втвърди“ спрямо Македония и влизането й в Европейския съюз, тя ще загуби стратегическата задача, която си е поставил ЕС за Западните Балкани - подобни проблеми като на Спаска Митрова никога повече да не се случват - не само на българските граждани, а изобщо. Това ще е възможно само ако Македония има един нормален път на демократично развитие, който да не е спъван от съседите й по примера на Гърция. Колкото повече Македония се интегрира към ЕС, толкова по-невъзможни ще са правни абсурди като присъдата на г-жа Митрова.

От друга страна, продължаването на изолацията на нашата западна съседка би я направило още по-недемократична. Страната ще може да продължи да използва практики, които отдавна са отречени от Европейския съюз.

За да бъдат отношенията нормални, подобни практики не трябва да използва и България. Тя обаче дава лош пример, като не спазва решенията на Европейския съд в Страсбург, който намери за неправомерно нерегистрирането на малочислената македонска партия ОМО в България. Не е ясно каква опасност за националната сигурност представлява тази организация, след като повечето й членове са възрастни хора от едно-две села в Пиринска Македония.

С други думи, България трябва да реши да бъде добрият приятел или страшният враг на Македония. Първият вариант предполага нормализиране на отношенията, активна помощ за изпълняване на критериите на ЕС и оттам възможност за културно разрешаване на спорните моменти. България в дългосрочен план би имала стабилен и демократичен съсед. Вторият вариант означава допълнително напрежение и безкрайно повторение на случаи като Спаска Митрова, Мирослав Ризински и Драги Каров.

Освен това, България едва ли е в позиция да определя европейската политика към Македония. Съседката ни рано или късно ще влезе в ЕС. Едва ли някой иска и тогава отношенията ни да са същите, както сега.

Номенклатурната стълбичка

2009-10-15T11:18:00.000+03:00

Четирдесет и пет години в България е имало номенклатура. Черните волги спирали всеки ден пред определени къщи, за да доставят специална храна за закуска, обяд и вечеря на тези, които са имали късмета да са наследници на "активни борци против фашизма и капитализма." Разбира се, специалната храна е най-малката привилегия, с която номенклатурата се е ползвала, макар че по чернобилово време и това е било повече от достатъчно.

Класата на привилигированите расте постоянно по времето на комунизма, а властта и става все по-нагла, за да накара накрая много от самите комунисти да се отвратят. Днес обаче те явно са забравили забележките си за волгите с черните перденца, защото пак си искат привилегиите. На последния си конгрес младите социалисти поискаха да бъде създаден партиен фонд, който всяка година да отпуска по 50-60 стипендии за студенти в чужди университети.

Преведено това означава, че отново на "наши" момчета трябва да се дават доста парички, за да учат в чужбина. Единственият критерий, по който те ще бъдат подбирани, е партийна вярност. Подобно предложение щеше да е тъпо, ако беше излязло от ръководството на БСП, но е още по-тъпо, когато го предлатат т.нар. "млади социалисти". Не е ли малко обвързващо да получиш огромна партийна стипендия, когато си на 17-18 години? Нали точно тогава си оформяш политическите възгледи. Може да влезеш социалист в университета, а да излезеш легионер. Ама май при червените такава опасност няма. Там не идеите са важни, а привилегиите и властта. За тях продължават да се борят след 9 септември, а и след 10 ноември. Вече си го казват и все по-открито.

Какъвто патриотизмът, такава и държавата

2009-10-11T22:43:00.007+03:00

Tова, както вероятно знаете, е Балабановата къща в стария Пловдив. Малко тъй музей и архитектурен паметник с интересна история:

А това, както наскоро беше писал темплар, е българският масов патриотизъм:

„Черни, евреино, еби се” и "Черни вън" пише на хубавките графити, надраскани по предната фасада на същата къща. Писали са го типичните български патриоти, възмутени от „кощунственственото” изобразяване на България като турски кенеф от страна на чешкия художник Давид Черни.

Жалко, че Черни не дойде до Пловдив, за да види това и да се убеди, че съвсем с право е нарисувал България като клозет. А не дойде, защото кметът на Пловдив Славчо Атанасов, "патриот, който безумно обича родината си" от партия ВМРО, му забрани (след предложение на другите големи патриоти от партия Атака). С което също потвърди, че България е кенеф.

България ще спре да е кенеф, когато на соленичките арт шеги реагираме с усмивка и вместо да гоним хора като Давид Черни, ги каним в България, за да видят че вече имаме и нормални тоалетни. Ама как да стане, като турските са ни още в главата.

Къв страх, бе?

2009-10-08T14:20:00.003+03:00

В рамките на по-малко от две седмици джамията във Варна беше изрисувана със свастики, паметникът на братя Юзеирови беше бутнат, а джамията в Никопол изгоря.

Нека помолим още веднъж Милен Цветков да повтори въпроса си "За какъв страх говорите, бе г-н Юзеиров?".

Идея за ново списание

2009-10-07T21:54:00.002+03:00

Имам идея за ново месечно списание, като скоро започвам да набирам хора. Представям в блога темите от първия брой и, ако някой ги хареса, може да сътрудничи:

- „Чалгата и моралната деградация на обществото“ - плюс мнения на Люба Колезич и Юлиян Вучков. Допълнителни материали за разврата в Студентски град и софийските паркове, където въпреки забраната на общината, пият бира!!!

- Интервю с Андрей Пантев - „За народопсихологията на българина“.

- „За по-твърда политика към Македония“ с мнението на Красимир Узунов и Красимир Каракачанов.

- „Защо се провали националният отбор по футбол“ - плюс интервю с Петър Василев, който обяснява, че ни липсва „класен плеймейкър“.

- „За етиката в журналистиката“ - с мненията на Милен Цветков и Николай Бареков.

- Интервю с Мадлен Алгафари на произволна тема.

- Колонка на Ники Кънчев на произволна тема.

- Специална секция за турски сериали, дълбочинен анализ на поведението на Нешка Робева и второ мнение на Милен Цветков, този път на тема ВИП Денс.

- Трето мнение на Милен Цветков на произволна тема.

- Интервю с Цонко Цонев на тема невключваща корупцията в община Каварна. Многократно повтаряне на словосъчетанието „родната мека на рока“.

- Интервю със Стефан Гамизов за всичко, но най-вече за морал.

- „Постигна ли морален катарзис обществото“ - статия за досиетата с мнението на Цвятко Цветков и Димитър Иванов. Задължителна бележка, че не трябва да се отричат положителните достижения на ДС и предишната система.

- Поне три статии, които завършват с „бъдещето ще покаже“.

Ще се радвам, ако някой може да ми помогне и с намирането на издател, мисля че списанието ще е бомба. Както виждате, ще бяга от клишетата и ще прави изцяло нови неща.

П.С. Търся и телефона на Делян Пеевски.

Каква излезе тя?

2009-10-04T16:12:00.005+03:00

Беще съборен паметника на "незнайния турски войн", ама той се оказа на всички християни и мюсюлмани.

Няма да бъде регистрирана партията на Юзеирови, въпреки че копира устава на християн-демократическата.

Бяха взети (посред нощ) книгите обучаващи в "радикален ислям", ама те всъщност си били най-нормални.

За последното разбираме от "Капитал" - вестникът се е обърнал към специалиста по арабския свят и исляма Йордан Пеев с молба да коментира размахвания по всички медии учебник в тази му част за джихада и дали са основателни притесненията, че с него се прокламира радикален ислям. Ето какво каза той: Разясняването на джихада в книгата не е знак за пропаганда на радикален ислям. В случая изложението на термина джихад не съдържа ксенофобска насоченост, не насажда агресивност и не може да служи за екстремистки цели." По думите му "преводът на български език е много слаб и трудно разбираем, а изложените подробни данни за издателите показват съобразяване с установения в Турция строг контрол върху религиозната литература както в училищното обучение, така и в пропагандата.

Е каква излезе тя? Къде беше "провокацията за етническия мир"? Нормално ли е отношението към мюсюлманите в България?

Снимка: Капитал

Каква държава?

2009-10-02T17:59:00.006+03:00

Валерия Велева е почти толкова щастлива, както след като занесе баница на Бойко Борисов. "Я, колко лесно било! Има ли я държавата, има и ред. Незаконният паметник на абсурда в Славяново, с който братята Юзеирови пробваха държавата, вече е купчина камъни," радва се тя от страниците на вечния официоз "Труд".

Същата радост за "връщането на държавата" се чу от много други места след събарянето на паметника на загиналите по нашите земи християни и мюсюлмани, който между другото, беше в частен имот на братя Юзеирови.

Айде, да ни е честита държавата. Явно си я искаме както беше преди 89-та - супер централизирана, тоталитарна, но мощна. На кой му дреме, че в съвременните либерални демокрации ролята на държавата няма нищо общо с това, което си представя Валерия Велева. Няма и значение, че най-успешните страни в Европа са тези, в които държавата се меси най-малко в личния и стопански живот на хората. Не е важно и, че никога не знаеш дали всесилната държава ще реши да защитава справедлива кауза.

В случая с паметника в Славяното, мнозинството е доволно - "поганците" бяха изритани в ъгъла. Когато обаче държавата реши да прави и нещо "силно" спрямо "чистите расово" българи, дали те пак ще са толкова щастливи, че не могат да я контролират и възпират? Или вече са толкова свикнали на полицейщина и малоумни забрани, че си ги харесват?

Снимка: Дневник

Не една, а две турски партии в България?

2009-09-30T14:29:00.005+03:00

В предния си пост критикувах Юзеир Юзеиров, председател на новата партия „Мюсюлман-демократичен съюз, че дава неточни исторически примери. Неговото обаче се оказа абсолютен бял кахър в сравнение с всичко, което за кратко време се написа за партията и личността му.

Двадесет години след шовинистичния връх по "голямата екскурзия" и масовата подкрепа, която тя среща сред българското население, явно малко се е променило. Поздравления за братя Юзеирови, че направиха този тест за българското общество - преписвайки устава на християн-демократическата партия, единствено заменяйки "християн" с "мюсюлман". Така те показаха, че все още нищо не е наред в отношението на българското християнско мнозинство към мюсюлманските малцинства. Поне нещо щеше да е наред, ако на новата партия бяха реагирали само Яне Янев и Волен Сидеров. Вместо това реагираха СДС, ДСБ, БСП и ествествено всички водещи медии. Едва ли партията ще бъде регистрирана.

Лора Крумова и Милен Цветков, в почивката от тренировките за ВИП Денс, успяха да направят такова интервю с Али Юзеиров, което спокойно може да се изучава във всички университетски специалности, свързани с журналистика и медии. Нямаше нито един (нито един) нормално зададен добронамерен въпрос, а сценката приличаше на разпит в ДС.

Най ми хареса тази част от патриотичната реч на Милен Цветков: "България е страна, държава, в която има новини на друг език, г-н Юзеиров. Разбирате ли, на друг език. (!?) България е държава, в която ако отидете в определени населени места, ще ви говорят на турски, а не на български.(!??) Вие току-що казахте, че мюсюлманите са български граждани, но тези български граждани на определени места говорят на турски, не на български. (!???)"

Ама разбирате ли, г-н Юзеиров, на друг език. Все едно в Македония няма два цели канала на албански. В Норвегия има новини на 20-тина езика, включително на корейски, въпреки че сигурно няма и 100 корееца в държавата. Освен това, въпросните корейци, както и турците в България, имат напълно конституционното право да си говорят където искат, на какъвто език си искат. Да, официалният език на страната е български, но иначе всеки има право да разговаря на турски и да спазва каквито си иска традиции и религиозни обичаи, стига те да са признати от държавата. Ислямът, апропо, е признат.

Въпреки това, на всеки, който по някакъв начин заговори за ново политическо представителство на турци и мюсюлмани, му се задава изпипания журналистически въпрос, който "Всеки ден" зададе на Али Юзеиров: "Имате ли сепаратистки идеи? Ще късате ли части от България?"

Човекът отговори, че няма, но едва ли на някой му пука. Както на никой не му пука, че прословутият паметник в Славяново не е на незнайния османски войн, а на всички паднали по тези земи християни и мюсюлмани и си има голям кръст на него.

Просто мнозинството иска турците и мюсюлманите да нямат партия, камо ли нова. На ДПС сме му свикнали, но ако може и то да изчезне, каквито призиви постоянно има. Ако може и всички да си ходят в Турция. Както през 1989 г.

"Чудо ще направим"

2009-09-27T20:32:00.023+03:00

Все още нямам особена представа каква е новата партия "Мюсюлмански демократичен съюз" на Юзеир Юзеиров. Нямам нищо против партии, оспорващи монопола на ДПС, стига да става въпрос за нещо такова. Чудно ми е обаче защо вече регистрираните български партии реагират толкова бързо и недомислено. Нали не искат етническо напрежение. Мислят ли, че няма да го постигнат, като пращат онези с качулките във всяко село, където Яне Янев реши, че има радикален ислям.

Ще поправя малко и историческите обяснения на г-н Юзеиров. В интервю той реагира остро и на въпрос относно пускането на Османски марш по време на учредителното събрание на новата партия.

"Защо да скандализираме – вие чували ли сте марша на ВМРО – в него се пее, че искат да газят в душманска кръв. Душманите за тях сме ние – мюсюлманите. Нашият марш от друга страна е много миролюбив."

В химна на историческата ВМРО "Изгрей зора на свободата" се пее:

"Тирани, чудо ще направимъ,
Ний чуждо иго не търпимъ,
Съ юнашка кръвъ ще ви удавимъ,
И пакъ ще се освободимъ!"

Както виждате, това не е съвсем равнозначно на желание да се гази в мюсюлманска кръв. Още повече, че химнът "Изгрей зора на свободата" е писан някъде 1922-1923 г., когато Македония вече се бори срещу гръцко и сръбско иго, но не и срещу мюсюлманско. Автор на марша е пловдивският композитор Александър Морфов.

Юзеир Юзеиров и без това едва ли е много симпатичен на съвременната партия ВМРО и на повечето българи, традиционно не много добре настроени към всякакви турски и мюсюлмански партии. За това няма нужда да си създава допълнителни врагове с неточни исторически уроци.

Илюстрация: Jeff Art

Хоризонтална омраза и вертикални клишета

2009-09-27T18:51:00.004+03:00

Андрей Пантев казва, че напъването да станеш знаменит с филипики срещу абсурдите също е абсурдно. Ще рискувам да вляза в този капан като протестирам срещу едно негово скорошно изказване пред "Труд". Колкото и абсурден да е моят коментар, поне няма да е толкова клиширан като повечето мнения на г-н Пантев. (Между другото, същият повтарящ клишета Пантев беше обявен за най-добър оратор в предното Народно събрание, правете си сметката).

Та според комуниста-сега-социалист-патриот Пантев в България сега има "абсурдна взаимна, хоризонтална омраза", поради която "българи мразят българи".

Тезата почти повтаря стара мисъл на Добри Войников - "че ненавистта към еднородний ни брат, интригуванието между еднородците ни, заочното укорявание помежду ни; всички тия са най-върлите неприятели на един народ". Като историк обаче, г-н Пантев би трябвало да знае, че Добри Войников е писал своите думи преди повече от 140 години, в период в който младата българска нация е имала нужда от повече единение, за да се запази физически. Днес, естествено, опасност за нацията няма и не виждам защо трябва да обичам Илия Павлов, Яне Янев, Румен Петков или Велислава Дърева, само защото са българи.

Смятам, че българите отдавна трябва да сме станали наясно, че модерната нация не е общност по кръв, а общност на ценности. Ако нашите ценности са свобода, демокрация и човешки права, то ние имаме първото право да не харесваме този, който по някакъв начин ги застрашава или пародира. Дори да е чистокръвен българин и да се казва Ирина Бокова.

В същото време, не смятам, че трябва да е проблем човек с мюсюлманско име, да речем, да представлява нацията, стига той да споделя нейните ценности и култура. Не виждам обаче и най-малката възможност български турчин или помак да стане президент. Това ще е така докато медийните историци като Андрей Пантев поддържат "етническата" българска нация и митовете, че "ксенофобията е чужда на битовите ни традиции".

Коя по-точно ксенофобия? Тази, заради която хиляди хора гласуват за "Атака" и РЗС? Или тази не само позволила "възродителния" процес, но и многохилядните митинги в негова защита след 10 ноември? Ксенофобията, освен това, не е "генетична" характеристика. Ако българите не са били ксенофоби по време на Възраждането, това не пречи сега да са. Всичко зависи от образование, медии, връзки със света, моментна държавна политика. Освен това защо да обобщаваме някакви неща за всички българи? Винаги някои ще са ксенофоби, а други не, тъй както някои са социалисти, други либерали, а трети националисти.

За край имам едно предложение - ако г-н Пантев наистина се притеснява от ксенофобията в България, както и от "хоризонталната омраза", просто да спре да се появява по медиите. Така поне с малко ще помогне.

Всяка утопия води до ГУЛАГ

2009-09-27T17:36:00.001+03:00

"Всяка утопия води до ГУЛАГ." - още един цитат от Владимир Буковски без нужда от повече приказки. Повече при Комитата.