Нямам идея

Наградите

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Tue, 21 May 2013 20:05:00 PDT

Някъде накрай света, преди много много време имало една гора. Цар на гората бил стар и добър Лъв. Пазел Гората от разбойници, грижел се за всички животни и всички спорове решавал мъдро и справедливо.

Животът в Гората бил приятен и спокоен. Само че, прекаленото спокойствие довеждало след себе си скуката и някои от животните не били доволни. Искали разнообразие и вълнуващи неща, ако не всеки ден, то поне от време на време.

Лъвът също скучаел. В подредената гора нямал много работа и затова щом недоволните повдигнали въпроса, решил да направи нещо.

Още на другия ден, Лъвът събрал всички животни пред пещерата си. Цяла нощ не бил спал, но бил измислил нещо.

-Имам една идея.- обявил той на животните.- Всеки месец ще правим състезание в гората. Всички ще участват свободно, а които не искат, ще гледат само. Победителят ще получава награда, връчена лично от мен. Какво ще кажете?

-Ами, идеята е хубава!- обадил се Вълкът.- Само че, защо пък само първия, да получава награда? Другите участници също, ще са вложили усилия.

-Няма проблем!- съгласил се Лъвът.- Ще има награда и за втория.

-Хубаво, но защо, да не се награждава и третия?- намесила се Мечката.

-Ще наградя и третия!- приел Лъвът, но след това се обадили и други.

Спорили животните цял час, но накрая Лъвът взел окончателно и справедливо решение. Всички участници в състезанието, щели да бъдат награждавани, а за да няма сърдити, публиката също щяла да получи малки утешителни награди.

-Е, с този въпрос се справихме!- въздъхнал уморено Лъвът.- Сега остава, да решим какво точно ще е състезанието. Дали ще се надбягвате, дали ще скачате на дължина или на височина? Или пък може би ще искате, състезанието да е по хвърляне на камък?

-О, това са подробности! - поискал думата Заекът.- Според мен обаче, не изяснихме докрай, въпроса с наградите. Какви точно ще бъдат те? Аз предлагам всички награди, да бъдат в моркови!

-Дума да не става!- скочила Мечката.- Наградите трябва, да бъдат гърнета с мед!

-Глупости! Ако има награда, то тя трябва, да е в жълъди и лешници!- ядосала се Катерицата.

Последвал нов спор, защото всяко животно искало различна награда. Спорили час -два, а накрая Лъвът решил, за да има справедливост, наградите да са различни за всеки.

-Е, сега вече почти всичко уточнихме.- разтърсил грива Лъвът.- Остана да се разберем и в какво точно ще се състезавате. Искате ли, да оставим това за утре, че стана късно?

Животните се съгласили и доволни си тръгнали към домовете.

Събрали се на другия ден пред пещерата на Лъва. Някои били облекли спортни екипи, други носели цветя и плакати, за да подкрепят участниците в състезанието.

-Така! Казвайте бързо, какво искате да е състезанието!- посрещнал ги Лъвът.- Само това остана, да уточним. На мен ми хрумна една добра идея. Защо да не направим не едно, а няколко състезания? Така ще има повече победители и повече награди и всички ще са доволни. Какво ще кажете?

-Аз пък няма да участвам!- вдигнал ръка Заекът

-И аз няма! - обадила се Мечката. -Нито ще се състезавам, нито ще съм в публиката.

-И аз!

-Но защо?- учудил се Лъвът. Какво още искате?

-Искам си наградата предварително!- отвърнал Заекът.- Аз съм най-добрият бегач в гората и без мен нито едно състезание няма да е същото. Ако искате да участвам, давайте морковите още сега!

-А аз си искам гърнето с мед.- изръмжала Мечката.-Още сега, иначе няма да участвам. Аз съм най-силната в Гората и без мен всяко състезание, би било скучно и безсмислено.

-Аз също си искам предварително наградата!- включил се и Таралежът.- Вярно, че няма да участвам и ще съм само публика, но ако състезателите не получат моята подкрепа, все едно не са се състезавали.

Към това искане се присъединили и други животни. Независимо, дали щели да се състезават или да бъдат публика, всички си искали наградите и то предварително.

Лъвът се опитал, да се противопостави, но понеже бил мъдър, справедлив и най-вече разумен, се съгласил с всички искания.

От тогава в гората всяка седмица се провеждат състезания. Величествени състезания с прекрасни състезатели и вдъхновена публика. Шумът от тях се чува далеч извън пределите на гората.

Чува се и в съседната гора, където животните си нямат състезания и завиждат. Завиждат и разказват за наградите, които получават и участниците и публиката. Странно, но никой не говори за самите състезания.

Странно ли? Че на кого му пука за състезанията? Нали всички си получава наградите?

Нова дясна партия?

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Sun, 19 May 2013 20:08:00 PDT

След тези избори, заваля дъжд от оставки на ръководствата на част от малките партии, останали извън парламента.

В мотивите си, част от тях говореха предимно за себе си, обвинявайки целия свят в заговор, а себе си за жертвени агнета. Не съм и очаквал друго от хора, които унищожават всичко, до което де докоснат, преследвайки единствено собственото си политическо оцеляване.

Други от подалите оставки, бяха искрени в загрижеността си, за бъдещето. Чуха се думи за търсене на начини, за създаване на нова политическа формация, което да гледа към бъдещето без старите муцуни.

Дори и без да се споменава директно, това са носталгични реакции към някогашното СДС. За съжаление обаче нещата са нереалистични и основата им е сбъркана от самото начало.

На първо място, огромна пречка пред обединяването на останките от някогашното СДС, са не само партийните лидерчета с мания за величие, но и апаратчиците в местните структури. Те не са подали оставки и няма да ги подадат. В една обединена формация, която прави политика, а не сплетни и завери, те ще са вредни, безполезни и излишни и го знаят добре.

Друга причина, заради която нещата няма да се случат, е грешното условие на задачата. Всички в купом говорят за нова дясна партия, а в България нито има условия за това, нито има нужда.

Грешката идва от определянето в миналото на СДС, като дясна формация. Всъщност СДС беше антикомунистическа формация, но не и дясна.

От четирите най-масови големи партии, само Демократическата партия беше в дясно. Социалдемократите на Петър Дертлиев и БЗНС на Милан Дренчев, бяха по-скоро в ляво, а Радикалдемократическата партия си беше центристка.

За мен лично, всички приказки за лява и дясна политика в 21 век са смешни и предназначени за наивници. Това е начин, да се маркира територия и да се създаде образа на призрачен враг, но няма нищо общо една реална политика. Бабини деветини са, че лявата политика е против частната собственост или че дясното не може да е социално.

Една реална политика, не е лява или дясна, а прагматична. Ако едно действие носи полза и е ефективно, няма значение, дали го наричате ляво или дясно.

Има и още един въпрос, който всички заобикалят. Каква е реалната основа на една дясна партия, след като 90-95% от хората в България са наемни работници?

Да, обикновени лошо платени наемни работници, които са просто зрители на натрупването на капитали от останалите 5%.

Точно тези 5% са базата на дясната политика в България, но те не са заинтересовани от нова партия.

Не са заинтересовани, защото не е вярно, че в България няма дясна партия. Има такава партия, която се финансира и управлява от хора с имотно състояние много над средното. Това е партия с консервативен и дисциплиниран електорат, която им осигурява участието и в законодателната и в изпълнителната власт. Тази парият е БСП.

Сигурно някой може да не е съгласен с написаното. Проблемът не е мой, а негов. Аз излагам само моята гледна точка. Фактите, които зная и виждам, така както мога. Не ме интересува, дали някой ще ме определя като ляв или десен. Това е без значение, защото не променя нищо. Не променя мен, не променя и него, не променя и блатото, в което всички сме затънали.

За да има промяна първо трябва да започнем да наричаме нещата с истинските им имена, дори когато те не са популярни.

Всъщност истинската причина, за да напиша тези редове е, че ми се иска да изкрещя:

-Стига с тези словесни еквилибристики! Десни партии, леви партии, десен електорат, ляв електорат.... Всички сме на един кораб. Все още....

Орел, рак и щука

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Fri, 17 May 2013 20:09:00 PDT

Един човек бил толкова беден, че дори нямал магаре. Сам теглел старата си каруца, в която бил натоварил всичко, което имал.

Веднъж обаче, човекът объркал пътя и каруцата му затънала в едно блато. Колкото и да се мъчел, не можел да я изкара, а нямало кой да му помогне.

Седнал човекът на брега и заплакал, но внезапно пред него се появили Орел, Рак и Щука.

-Не се притеснявай, човече!- рекли те.- Ще ти помогнем да изкараш колата си. Ще се заемем веднага, а ти легни и поспи. На сутринта всичко ще е наред.

-Да, бе!- засмял се човекът.- Нали съм чел баснята на дядо Славейков. Вие в една посока, няма начин да теглите.

-Остави старите истории!- ядосали се тримата.- Прочети ни предизборните програми и ще видиш, че имаме много допирни точки!

-А бе, че няма да ми изтеглят колата няма.- рекъл си наум човекът. - Само че, защо да не легна и да си почина? Тези ще пазят колата, а утрото е по-мъдро от вечерта.

Легнал си човекът и спал като къпан, а когато се събудил на сутринта, Орела, Рака и Щуката ги нямало. Колата с вещите му също я нямало, а на мястото на блатото имало само една стара Жаба.

-Не ме гледай тъпо, българино!- изкрякала Жабата.-Така е, като вярваш на стари басни и предизборни програми!

Нахрани кучетата

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Wed, 15 May 2013 20:08:00 PDT

Един учител приел в школата си нов ученик. Ученикът постъпил с голямо желание и горял от нетърпение да научи нещо ново. Учел бързо, но не бил доволен.

След всеки урок, учителят давал задачи на всеки от учениците си, като всеки получавал различна задача. На по-старите ученици, учителят давал сложни задачи за решаване, а новите се грижели за градината и храната. На новият ученик, учителят първия ден дал една единствена задача:

-Нахрани кучетата!

Ученикът се обидил. Нахранил кучетата, но бил задачата му се видяла прекалено проста и маловажна. Знаел, че е умен и сръчен и искал по-важни и отговорни задачи.

На следващият ден учителят му дал същата задача:

-Нахрани кучетата!

-Но, учителю! Това е прекалено елементарно за мен. Искам друга задача, която да отговаря на способностите ми!

-Нахрани кучетата!- повторил учителят.

Новият ученик навел глава, но се обидил още повече. Ядосан на учителя си, се скрил в стаята си и не нахранил кучетата.

Времената били неспокойни. В страната обикаляли банди от разбойници и крадци и дори царските стражи, вместо да бранят хората, често сами ги ограбвали.

През нощта няколко разбойника, влезли тихо в училището. Ограбили колкото могли да носят и си тръгнали без никой да ги усети.

Кучетата не вдигнали тревога. Понеже били гладни, с падането на нощта не останали на поста си, а се пръснали, да търсят храна.

На сутринта, учителят не казал нищо за крадците. Събрал учениците, провел уроците, както всеки ден. След като свършили, разпределил задачите. Дал на всички, а когато дошъл ред на новия ученик му подал един меч и рекъл:

-Днес, както искаше, задачата ти ще е по-сложна. Тази нощ крадци са проникнали в училището, а ленивите кучета, дори не са излаяли. По цял ден се излежават, а не са изпълнили единствената си задача. Затова вземи меча и ги убий! Ще вземем други, които си вършат работата.

-Не мога!- навел глава ученикът.- Аз съм виновен, а не кучетата.

-Е, щом така мислиш, ще ти дам друга задача.- усмихнал се учителят.- Нахрани кучетата! И помни, че всяка задача или работа е важна.

Единствен, неповторим и незаменим

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Mon, 13 May 2013 20:07:00 PDT

Настъпили тежки времена за едно малко царство. Времена на промени и беззаконие. Времена на разбойници, глад и болести. Времена смутни, в които реките текли мътни не от калта на дъждовете, а от калта в душите на хората.

Не стигали другите беди в царството, а и огнедишащ змей се събудил. Всеки ден политал над царството, над градове и селца, над поля и реки и където минел, оставял само пепел и мирис на изгоряло.

Видели се в чудо хората. Не знаели какво да направят, а и нямало кой да ги защити. Загубили всичко, което имали освен живота си.

Живота им не бил кой знае какво, но си бил техен. Затова като видели,

че няма друг начин, хората решили да се съберат и да се изправят срещу змея.

Събрали се много хора. Никой от тях нямал опит в битките със змейове, но всеки бил решен, да даде всичко от себе си. Вярвали хората, че ще победят и така и станало.

Събрали се, въоръжили се, кой с каквото може и битката започнала. Започнала битката и земята потреперила. Дим и огън се извили до небесата, кръв, пот и сълзи потекли в реките.

Змеят убил мнозина, други осакатил, но с всички не могъл да се справи. Убили го хората, отрязали трите му глави и се събрали на маса, да отпразнуват победата и да решат, какво още трябва да направят за царството и за себе си.

Тогава обаче отнякъде изскочило едно дребно човече.

-Е, победих змея! Повече няма да ни тормози, но имаме много проблеми. Като гледам тук няма друг освен мен, който да знае и може да се справи с тях. Затова, ако ми гласувате доверие, ще оправя и царството и вас.

-Че кой си ти!- попитал един от ранените.- За първи път те виждам. Къде беше, когато се биехме със змея? Май те нямаше там?

-Боже, какъв клеветник!- изкрещяло човечето.- С такива хора, никога няма да се оправим. Че аз убих змея, докато този, като последен глупак се топлеше на огъня от змейските ноздри. Всъщност не само убих змея, но и планирах цялата операция.

-Така си беше!- обадил се някой в тълпата.- Аз докато дебнех в засада, скрит под леглото вкъщи видях всичко.

-Той беше!- обадил се втори глас.- Точно той! От планината се виждаше всичко, като на длан. Единствения, неповторимия и незаменимия! Само на него, можем да доверим настоящето и бъдещето си!

Обадили се и други и хората взели, че повярвали. Повечето не били видели човечето в битката, но пък сред толкова дим, може ли човек да види всичко. Поверили съдбата на царството в ръцете на човечето, но то не приело веднага.

-За мен е чест!- рекло то.- Само че, се притеснявам, че клеветниците, ще почнат да говорят зад гърба ми. Ще очернят името ми, а то ми е по-скъпо от всичко. Виж, ако изгоним клеветниците от царството, с удоволствие ще приема, да ви ръководя.

Хората не чакали втора покана. Изгонили човека, който казал, че не помни геройството на човечето. След това изгонили и други, които също твърдели, че в битката човечето го нямало. Повечето изгонени, били ранени и обгорени и били изнесли битката на раменете си, но ги обявили за симуланти.

Поверили хората царството в ръцете на единствения, неповторимия и незаменимия и зачакали добри времена.

Човечето първо възнаградило богато хората, които си спомнили неговото участие в битката. След това се заело с хората, които упорито твърдели, че не било никакъв герой. Обявило ги за клеветници и предатели и ги изгонило от царството.

Само че, колкото и хора да гонело човечето, все не било доволно. Все се появявал някой, който оспорвал, че е единствено, неповторимо и незаменимо.

Появили се и хора, които започнали да питат, защо царството не върви напред. Човечето всеки ден обяснявало, какво трябва да се направи и какво ще направи следващия ден, но нищо не правело. Нямало време за такива дребни неща, защото клеветниците и предателите не изчезвали.

Гонело човечето хора от царството, гонело, докато останали само хора, които го признавали за единствен, неповторим и незаменим.

Само че, тъкмо тогава в царството се появил нов змей. Полетял над царството, над градове и селца, над поля и реки и където минел, оставял само пепел и мирис на изгоряло.

Нямало кой да го спре и кой да спаси царството. В царството било останало само човечето и хората, които го смятали за единствен, неповторим и незаменим. Те обаче не можели да спечелят битка. Силата им била само в думите преди и след битката и в откриването и изгонването на „клеветници“ и „предатели“.

Върви народе възроден!

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Sun, 12 May 2013 20:07:00 PDT

Върви, върви народът възроден.
Върви, да го доят и стрижат всеки ден....
Върви и днес народът възроден,
за паша мисли, че дошъл е ден....
Върви, върви народе възроден!

Белязаните

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Fri, 10 May 2013 23:05:00 PDT

В една царство живеел един много строг Цар. Бил толкова строг, че някои хора твърдели, че е жесток, но Царят не се интересувал от тяхното мнение.

Царят често сменял съветниците и слугите си. Всеки допуснал грешка, бил изгонван от двореца, без значение, дали грешката била голяма или малка.

-Ако простя на някого малка грешка, утре той ще очаква, да простя и негова голямата грешка!- казвал Царят.

Нямало значение и дали грешката била волна или неволна.

-Ако простя една неволна грешка, утре сгрешилият ще я повтори умишлено и ще очаква отново, да му простя.- обяснявал Царят.

Затова всеки ден някой от съветниците или слугите, бивал изгонван и заменян с друг. На мястото на едни идвали други, които също бивали скоро заменени.

Изгонените загубвали завинаги правото си, да работят в двореца и за да бъде сигурен Царят, че това ще е така, когато гонел някого, слагал белег на ръката му. Белегът оставал за цял живот и белязаните често не можели да си намерят друга работа. Напускали царството, където никой не искал, да ги наеме и тръгвали по широкия свят, да търсят другаде късмета си.

Годините минавали, а белязаните хора ставали все повече и повече. Вече трудно се намирали хора, които да желаят да работят за Царя и царството не вървяло на добре. Новоназначените от страх да не сбъркат нещо, не правели нищо или по цял ден кроели планове, как да припишат своите грешки на друг.

Царят обаче вярвал, че постъпва правилно и с годините ставал все по-строг и строг.

Един ден той решил да отиде на гости в съседното царство. С тамошния цар се познавали от деца, но не се били виждали от години. Уж царствата били съседни, а на владетелите им все не оставало време, да се видят и да си поговорят.

Прегърнали се, разменили си подаръци, похапнали и седнали, да си говорят. Говорил си за старите времена, за сегашните, за успехите и неуспехите си, за радостите и тъжните моменти. Говорили дълго, но внезапно Царят скочил и сграбчил слугата на домакина.

-Не мога да повярвам на очите си! Виж сам! Ръката на твоят слуга е белязана. Белязана е от мен, защото съм го изгонил заради негова грешка. Как може, да допуснеш такъв човек до теб?

Домакинът обаче не се разтревожил, а се засмял.

-Зная, че ръката на този човек е белязана, но това не ме притеснява. Повечето от най-добрите ми слуги и съветници имат същия белег на ръцете си. На теб ти хареса мечът, който ти подарих. Е, той е изкован от човек, чиято ръка си белязал, заради някаква грешка в миналото му. Хареса ти, храната, с която те нагостих. Ръката на готвача ми, също е белязана от теб. Нима храната нямаше да е толкова вкусна, ако знаеше това? Хареса ти виното, което пи, а човекът, който го прави е с белязана ръка. Хареса ти двореца ми, а строителите също бяха с белязани ръце. Като гледаш двореца, се възхищаваш на красотата му, а не виждаш белезите.

-Не може да бъде!- отвърнал Царят.- Човек, който е сгрешил, ще сгреши и втори път, ако има възможност.

-Да, хората грешат.- отвърнал домакина.- Ако съдя по белязаните ръце, ти си наказал много, много грешки. Сигурен съм, че когато потърсиш някой, да работи за теб, първо гледаш ръцете му и търсиш белязаното. Аз обаче, когато гледам ръцете, виждам не белезите за стари грешки, а това, което тези ръце могат да направят и правят днес. Грешки хората винаги ще правят, но в историята остават не грешките, а успехите. Историята не бележи ръцете, а делата.

Два козела

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Wed, 08 May 2013 20:07:00 PDT

Два козела се срещнали от двете страни на тесен мост над един буен планински поток. Мостът бил толкова тесен, че нямало начин да се разминат.

-Мини, братовчеде! Мини ти пръв!- предложил единият козел.

-О, не! Мини ти пръв. Аз не бързам за никъде.- отговорил вторият козел.

Дълго време спорили, но накрая все пак се разбрали. Преминал единият козел по моста, после минал и вторият. Обърнали се назад, благодарили си един на друг, а после...

После навели глави, втурнали се към средата на моста се заблъскали с рогата така, че цялата планина заехтяла.

Един гарван, който скучаел наблизо и ги наблюдавал, не се сдържал и се намесил:

-Какво правите? Бяхте толкова учтиви, когато се срещнахте. Нали и двамата минахте по моста? Защо се биете сега?

-Минаването е едно, а боя друго!- отвърнал запъхтян единият козел. - Нямаме нищо против един към друг, но ако не се поблъскаме, ще ни се смее цялото стадо.

-Така, де!- обадил се и вторият.- Цял живот сме градили авторитет, няма сега да го разваляме!

Блъскали се двата козела, блъскали се, докато накрая паднали в бързите ледени води на потока и загинали.

Щастието е в зелените очи

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Mon, 06 May 2013 20:08:00 PDT

- Никога няма да свикна тук! Прилича на Земята и ти се струва, че мяркаш познати места, но всяка сутрин вместо нормалните цветове на изгрева, виждаш само зелено. Зелен пясък, зелено море, зелени хора. Дори очите ти са зелени.

- Не е зелено, а златисто! Златисто зелено е! - засмя се Елена.- Има разлика, но ти никога няма да я разбереш. Както не се научи, какъв цвят са очите ми.

- Очите ти са гълъбово сиви, но сега и те са зелени, както всичко наоколо. Светлината ме дразни! Виж, дори Боб е зелен!

Елена погледна към плажа и се засмя. Там местните бяха обградили Боб и упорито го канеха, да се присъедини към игрите им, а той определено беше нещастен. Официалната му бяла униформа, беше измачкана и две мръсни петна красяха коленете му.

Боб беше андроид от времето, когато още използваха белтъчен скелет за мозъка. Беше изпълнителен и точен, но имаше един забавен недостатък - беше суетен. Една гънка на панталона или скъсано копче, можеше да развали настроението му за цяла седмица.

Днес определено беше ден на изпитание за него. Все пак скоро групата реши, че той не е интересен обект и се присъедини към игрите на другите.

- Не е хубаво да се смеете, когато някой е в опасност! - укори ги Боб. - Нали сме екип и очаквах ако не помощ, то поне съчувствие.

- Извинявай, но гримасите ти бяха невероятни !- опита се да бъде сериозен Борис. - По-отчаяна физиономия съм виждал само при мисията на Калипсо, когато местните ни пожелаха за закуска.

- Не им се сърдя!- усмихна се Боб.- Те са като децата. Не знаят, какво правят и не можеш, да им се сърдиш. Ще отида да се преоблека и се захващам за работа.

- Какво ще правиш днес?

- Ще потърся мястото, където е била първата база. Сигурен съм, че не е тук. Ако корабът се е взривил някъде, следите щяха още да личат.

- Не са деца!- промълви след минута Елена.- Вярно е, че децата играят, но игрите са начин, да научат нещата лесно. Тези тук просто се забавляват. Без значение дали са малки или големи, те не искат да научават нищо. Знаят само най-необходимото за живота им. Не помнят, какво се е случило дори преди час. Пеят чудесни песни, но не ги помнят, а всеки път ги съчиняват отново. Могат да рисуват прекрасно, а ръцете им са по-сръчни от нашите, но нямат нито един инструмент. Не познават цифрите и всяко логично действие извън елементарните нужди, им е чуждо.

- Не са деца, но са щастливи! Когато пристигнали тук от Земята, намерили Рая. Климатът е мек, без резки промени и катаклизми. На планетата няма животински видове, а редките бактерии са с прекалено различна ДНК, за да ни навредят. Тези хора не са глупави. Намерили са идеалното място, разхвърлили са всичко излишно и са заживели в Страната на щастието. Бих искал да прекарам живота си тук и така. С теб....

- Типично за биолог!- подмина намека му Елена.- Гледаш тялото, а забравяш, че мозъкът е в основата на всичко. Забравяш, че са изминали едва тридесет години от пристигането тук и част от хората са израснали на Земята. Няма начин подобна промяна в поведението и мисленето, да се случи просто така. Не, това не е промяна! Това е увреждане, за което трябва да има сериозна причина. Виж ги! Те вече не са хора. Живеят за мига, не помнят миналото и не ги интересува бъдещето. Нямат домове, дрехи, инструменти. Нямат никаква организация и йерархия. Не е нормално!

- Глупости! Какво разбираш под нормално? Защо това да не е нормалното поведение и развитие. Защо не помислиш, че всичко с което се обграждаме и трупаме, е излишно и ненормално. Защо са ни знанията, ако те усложняват живота ни? Защо ни е паметта за миналото, ако всичко, от което се нуждаем, го имаме днес? Защо трябва да се тревожим за бъдещето, ако днес щастието е в нас? Те са щастливи, по начин, по който ние никога няма да бъдем. Погледни ги! Погледни щастието в зелените им очи и кажи отново, че това не е нормално!

- Може би има доза истина в думите ти, но сме тук, за да правим изводи. Събираме фактите и толкова. Имаме много работа и ще се заема с моята. Изостанала съм с тестовете, а съм сигурна, че ти също.

Видяха се отново на следващата утрин. Посрещнаха зеления изгрев загледани в морето, което вече кипеше от телата на местните.

Там, където вълните се разбиваха в брега, седеше Боб. Беше гол, с разрошена коса, покрита с пясък, но се смееше и пляскаше весело с ръце.

- Добро утро! Не ме гледайте така! Днес не се интересувам от чуждото мнение. Вчера открих кораба. Стои си непокътнат и всички системи са в идеално състояние. Корабния дневник е воден редовно, но последния запис е две седмици след пристигането. Причината е в зелените изгреви. В тях има нещо, което е променило хората, а те са знаели. Приели са промяната и дори са я желаели. Аз също я желая! Пълното щастие не се среща често.

- Днес е четиринадесетият ден, откакто пристигнахме.- пресметна Елена.- Ако не си тръгнем веднага, скоро ще сме като тях.

- Не искам да бягам! - засмя се Борис.- Защо да не останем тук и да бъдем щастливи до края на дните си?

- Не зная.... Иска ми се да остана. Тук с теб.

-Тогава да го направим! Искам всеки ден да виждам щастието в зелените ти очи!

Внезапен вик ги прекъсна. Тълпата се разпръсна за миг и го видяха. Един старец беше паднал на пясъка и се крещеше от болка. Виковете му заглушаваха шума на вълните, но никой не му се притече на помощ. Заобикаляха го, тичайки към плажа, където започваше поредната игра. Тичаха, а в зелените им очи се отразяваше цялото щастие на света.

Борис и Елена останаха вцепенени, но само за миг. После се втурнаха към брега, сграбчиха Боб и го понесоха към кораба.

Имаше време. Все още имаше време....

Завръщането на Бог

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Sat, 04 May 2013 23:36:00 PDT

Спомни си планетата такава, каквато беше последния път, когато я видя. Димящо кълбо покрито с пари и дим, през които проблясваха огнените езици на разпукващата се повърхност. Само че, тази картина беше останала някъде далеч в миналото. Днес всичко беше различно.

Очакваше промените, защото нищо не беше вечно. Дори Той и Другите, не бяха вечни. Тогава бяха млади, а Вселената почти пуста. Събираха се заедно и размишляваха, спореха и изследваха. Създаваха и унищожаваха звезди и галактики, търсейки отговор на единствения въпрос, чийто отговор беше скрит от Тях.

Всъщност въпросите бяха много, а отговорите никога не бяха еднозначни. Кой, кога, защо, как?

Често нямаше никакъв отговор и продължаваха с експериментите. Всеки от Тях имаше своя теория, а Вселената беше място, където можеха я проверят с безброй опити.

Земята беше едно от тези места. Неуспешен експеримент, който не даде никакви отговори. Лично Той го подготви и осъществи, но не научиха нищо ново.

Скоро след това се пръснаха. Всеки от Тях търсеше отговорите по свой път. Търсеше ги за Себе си, а не за Другите.

Създаваха все нови и нови звезди. Създаваха и унищожаваха Живота, за да проумеят Началото и да видят къде е Края. Опитваха отново и отново, докато Вселената се изпълни с Живот.

Животът беше и на тази планета. Крехък и беззащитен, неподозиращ опасностите, които го чакаха в бъдещето. Опасности, които можеха да го убият само за един миг.

Само че, тук нещо не беше наред. Спомни си всички подробности на експеримента. Животът не беше планиран. Не трябваше да е тук, но се беше случило. Грешка или непознат ефект?

Понякога си мислеше, че всъщност Те бъркаха. Може би, не Те създаваха планетите и Живота, а имаше друга непозната Сила, която се надсмиваше над тяхното безсилие и си играеше със съдбите им. Сила, която беше проектирала всичко, което трябваше да се случи, а Те просто следваха начертаните от Нея пътища.

Материализира се лесно близо до един от огромните мравуняци на най-развитите същества, обитаващи планетата. Същества, които показваха наченки, ако не на разум, то поне на организация приличаща на разум. Огледа новото си тяло и се усмихна доволен. Поне на пръв поглед, никой нямаше да забележи разликите.

-Добър вечер! Добре са те наредили! Обрали са те до шушка, но трябва да се радваш, че си жив и здрав! Миналата седмица, съседа хем го ограбиха за десет лева, хем му счупиха главата.

Едно от местните същества стоеше на няколко крачки от Него и го наблюдаваше с любопитство, клатейки съчувствено глава.

-Никой не ме е ограбвал.- отвърна Той.

-Горкичкият! Сигурна са те ударили по главата и не помниш? Или, пък.... Я, чакай! Нали не си някой извратеняк, от ония дето обичат да се показват голи? Не! Не ми приличаш на такъв, но вземи облечи някоя дреха, че ако минат полицаите ще те приберат.

-Ох! Май все пак съм направил грешка. Нужно ли е, да съм облечен? Защо?

-Сигурно силно са те ударили? Защо трябва да си с дрехи ли? Ами защото всички хора са облечени. Нали по това се различаваме от животните.

-Нима само в дрехите е разликата?- попита Той и се замисли.

После щракна с пръсти и облече тялото си, копирайки дрехите на съществото.

-Хей! Как го направи? - подскочи съществото. - Всъщност няма значение. Не обичам да се бъркам в нещата на другите. Че, аз дори не те познавам. Нито зная, кой си ти, нито дори и името ти.

-Аз съм Бог.

-Хе-хе! Добре са ти наместили мозъка! Бог бил. Чакай да позная, точно кой Бог си! Зевса го застреляха миналата година, Буда бере лалета в Холандия, а Исус ми е съсед. Хе-хе!

-Но, аз наистина съм Бог!

-Да, бе! Повярвах ти! Само не спомена, че ти си създал Земята, звездите и хората.

-Но, Аз наистина създадох Земята. Това си беше Мой личен проект. Виж звездите, не всички са Мое дело. Повечето ги направиха Другите. Освен това нямам заслуга и за Живота тук. Аз съм го правил, но на други планети.

Млъкна, защото усети промяна. Съществото срещу него, вече не го гледаше със съчувствие. Пристъпваше на място и личеше, че е притеснено от нещо.

-Виж! Стана късно. Аз ще се прибирам в къщи, че жената вече се е притеснила. Пък ти, ако не помниш къде живееш, хей там е болницата. Докторите ще ти помогнат.

-Нямам нужда от лекари. Всъщност нямам нужда от никого и нищо.

-Да, разбира се! Ще се оправиш и сам. Нали си Бог.

Слънцето беше залязло отдавна, но по улиците имаше хиляди хора. Вървяха тихо в една посока, сякаш привлечени от нещо.

-Къде отиват всички?

-Не знаеш ли? Днес Бог се е върнал на Земята. И хората се събират в Божия дом, за да се поклонят.

-Нима знаят за Мен?

-О, не! Не чакат теб. Преди много години, Божият син е възкръснал, след като са го разпънали на кръст.

-Няма значение! Нали каза, че отиват в Божия дом? В Моя дом? Ще отида там и ще изясним нещата.

-Недей! Не тази вечер! Освен това, вярно че му казват Божи дом, но не е добро място за теб. Онези с лимузините вече са вътре и теб няма да те пуснат. Пък и не зная как ще приемат историята ти. Ела у нас. Малко е тясно, но ще пренощуваш под покрив, а утре аз ще те заведа в Божия дом. Ще те заведа и на други места, но трябва да обещаеш, че няма да казваш кой си. Ще видиш, че всичко ще се нареди и ще си спомниш, каквото си забравил. Ще намериш, каквото търсиш и ще заживееш, както преди.

Някъде наблизо се чу звън на камбани, после им припяха и други в далечината.

-Знаеш ли, какво си мисля често?- рече Той.- Понякога си мисля, че всъщност Аз и Другите бъркаме. Не Ние създаваме планетите и Живота, а има непозната и всемогъща Сила, която се надсмива над Нас. Тя е проектирала всичко, което трябва да се случи, а Ние само следваме начертаните от Нея пътища.

-Щом ти го казваш, значи може и да е така. Само че, какво значение има това и за кого? Сега ще поспим, а утре пак ще поговорим. Може да ти хрумне друго или пък да си спомниш, къде живееш. Утрото е по-мъдро от вечерта! Нали?

Патриот

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Wed, 01 May 2013 22:33:01 PDT

Един със знаме на гърдите
крещи ми, че е Патриот.
Дали е Патриот не зная.
За мен е просто Идиот.

Овча кожа

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Mon, 29 Apr 2013 20:05:00 PDT

Един Вълк бил много гладен и му се приискало да хапне крехко агнешко. Отишъл до близкото село, навлякъл една стара овча кожа и се смесил с безгрижно пасящите овце.

-Успях!- зарадвал се Вълкът.- Сега ще си похапна добре!

Наточил зъби и се нахвърлил на най-близката овца....

Само че, вместо на овца, попаднал на негов побратим, облякъл и той овча кожа. Скочил Вълкът на следващата овца, но и тя се оказала вълк. Огледал се и ахнал. Цялото стадо се състояло от вълци, облечени в овчи кожи. Припичали се на слънце и кротко пасели трева.

-Ама какво става тук?- ядосал се Вълкът. -Къде са овцете и какво правят вълците на тяхно място?

-Млъквай и започвай да пасеш! - стоварила се на гърба му гегата на Овчаря. -А са ми спрели субсидията, а съм ти одрал и двете кожи!

Царството на мъдреците

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Sun, 28 Apr 2013 20:08:00 PDT

Имало едно време едно съвсем обикновено царство. Царството не било от най-големите, но пък не било и от най-малките. Не било от най-богатите, но не било и от най-бедните. Било най-обикновено царство.

Царството имало Цар и Царица, които го управлявали. Само че, понеже много от времето им било заето с приеми, балове и лов, все не им стигало времето, да се занимават с досадните ежедневни дела по управление на царството.

Царството страдало от това и затова един ден Царят решил да назначи човек, който да се занимава с досадните задачи. Знаел, че не може да назначи, когото и да е, затова дълго издирвал подходящ човек. Човекът трябвало да знае и може много неща. Трябвало и да е скромен и честен, а такива хора рядко се срещали.

Все пък след дълго търсене, Царят намерил един мъдрец, който се съгласил да управлява царството.

Мъдрецът знаел и можел много неща, а и бил скромен и честен. Заел се сериозно с управлението, променил данъците и законите и скоро всички в царството усетили, че нещата вървят на добре.

Понапълнили се и джобовете на хората и хазната, а това накарало Царят да прояви интерес. Намерил време и се запознал с работата, която вършел мъдрецът и се впечатлил.

- Цял ден една мисъл не ми дава мира.- казал Царят вечерта на Царицата.- Щом един мъдрец, може да свърши толкова работа, дали ако назнача втори, нещата няма да станат два пъти по-добре.

-Ще станат, разбира се! - отвърнала Царицата.- Освен това, ако нещо се случи с единият мъдрец, другият ще го замести и Царството няма да страда.

След седмица Царят назначил втори Мъдрец. Бил скромен и честен човек и знаел и можел много неща.

Заели се със задачите двамата мъдреци. Разпределили си задачите, обсъждали заедно проблемите, а Царството ставало все по-хубаво и хубаво.

-Мисля си нещо от известно време.- казал Царят на Царицата една вечер.- Щом Царството върви добре и вси по-добре с двама мъдреци, какво ли ще бъде, ако назнача още един?

-Чудесна идея!- изръкопляскала Царицата.- Трима мъдреци, ще вършат повече работа от двама. Само че, сега пък аз се замислих. Защо мъдреците да са само трима? Няма ли по-добре, да са четирима? Или пък направо назначи още десетима и Царството, ще стане още пет пъти по-хубаво и богато.

-О, скъпа!- разцелувал я Царят.- Не само си красива, а си и по-умна от всичките Царици на света. Съветът ти е безценен и още утре, ще го изпълня.

Не станало на другия ден, понеже имало голям лов, на който Царят трябвало задължително да присъства. Не успял и на следващия ден, защото се оказало, че да намери толкова мъдреци, които да знаят и могат много неща, а и да са скромни и честни, не било лесна задача. Все пак след месец, новите мъдреци вече били избрани и назначени. Е, някои от тях не знаели чак толкова много неща, други пък не можели нещо, трети не били много скромни и честни, но били най-добрите, които Царят намерил.

Назначил Царят новите мъдреци и зачакал резултати. Само че, за негова изненада, резултатите не дошли толкова бързо. Цял месец минал, докато мъдреците се разбрали, кой за какво точно да отговаря. После минал месец, докато се запознаят със задачите, които трябвало да изпълняват. Освен това повечето от новоназначените, не били доволни от това, че им е поверено само малка част от управлението. Вместо да гледат своята работа, все критикували другите, а когато някой по-сложен проблем изисквал общи усилия и съгласие, той си оставал неразрешен. Всеки имал различно мнение и не отстъпвал от него.

Царството вече не вървяло напред и Царят и Царицата решили, че трябва да предприемат нещо. Не умували дълго и още от следващият ден Царят започнал да търси нови мъдреци.

Само че, не само в малкото Царство, а и в съседните вече нямало подходящи. Всеки кандидат имал не по един недостатък и дори със затворени очи, Царят не можел да им се довери.

Тогава един по един мъдреците, започнали да довеждат кандидати. Един довел брат си, друг сестра си и родителите си, а трети някакъв далечен братовчед.

-Не са идеални, Ваше Величество, но пък ги познаваме добре. Ще бъдат под наша опека, докато се изучат и това ще стани скоро.

-Ще ги обучите и ще станат мъдреци, като вас ли?- попитал Царят.- Ще знаят много нещо и още повече ще умеят? Ще бъдат честни и скромни? Щом така искате, аз съм съгласен. Вярвам ви и зная, че скоро Царството ми, ще стане първо в свита.

Назначил Царят новите кандидати. Станали и те мъдреци, но нали трябвало време, да се изучат, нещата не вървели много добре. Затова Царят назначавал и назначавал нови хора.

Когато близките роднини на мъдреците свършили, дошло ред на по-далечните.

Назначавал ги Царят, наричал и тях мъдреци, а пък те имали свои роднини, които препоръчвали за служба и обучение.

Един нощ Царят не мигнал. Нещата не вървели, хазната била празна, а народът се бунтувал.

-Знаеш ли, за какво мислих тази нощ?- попитал той Царицата на сутринта.- От цялото Царство, само ние с теб, още не сме мъдреци. Станахме Царство на мъдреците, а няма нито един човек, който да ми отговори на простия въпрос, защо нещата не вървят.

Луната сутрин

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Fri, 26 Apr 2013 22:14:00 PDT

Луната сутрин е голяма,
с очи подпухнали от сълзите
на хиляди безсънни нощи.

Луната сутрин е засрамена,
от силата на споделените
от непознати чувства в полунощ.

Луната сутрин уморена е,
от скитане по тихи улици
и търсене на своя принц.

Луната сутрин е студена,
загубила на надеждата
за своята желана среща.

Луната сутрин е голяма,
с очи подпухнали от сълзите
и вече не желае сънища.

Луната сутрин си отива,
за да се върне с нова рокля,
ако дочака следващата нощ.

26 април

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Thu, 25 Apr 2013 20:09:00 PDT

26 април.... Няма как да забравим тази дата. Или пък може би вече сме я забравили?

Човек забравя и свиква с всичко. Колко ли още неща сме забравили и ще забравим? С колко сме свикнали и ще свикваме занапред?

26 април 1986 година....

Всъщност не помня тази дата. Помня 1 май през същата година.

Бях студент, а беше неучебен ден. За разлика от ученическите години този път гледах манифестацията отстрани. Валеше, а аз се разхождах. Тогава не обичах да стоя в къщи. Разхождах се и обиколих половината град.

Валеше дъжд. Слаб дъжд, който не ме плашеше. Дори не успя да ме намокри добре, въпреки че бях без чадър. Изгря слънце и само белите петна по коженото яке останаха след дъжда. Петна от цветния прашец на цъфтящите дървета. Просто прашец и нищо друго. Може би....

Не харесвах якето. Не харесвам кожените дрехи, а и ми беше малко тясно и с неудобна кройка. Петната се изчистиха, но май това беше последния път, когато го облякох.

26 април 1986 година....

Всъщност не помня тази дата. Помня дните преди и след нея. Живеех на квартира срещу Военната Академия и често се хранехме в стола на ВИТИЗ. Хранеха се и много външни хора, защото на касата не гледаха много кой е студент и кой не. Помня, че редовно имаше кюфтета и шницел. Правеха ги добре, а за гарнитура имаше прясна салата. Току що откъсната и нарязана....

Тогава не знаехме, почти нищо. Носеха се слухове, но кой да им обърне внимание. Нещо се беше случило, но някъде далеч от нас. Разни неща се случват всеки ден....

По-късно научихме, какво сме преживели. Не можехме обаче да върнем времето назад. Каквото и да беше, вече се беше случило. В трети курс попитахме един преподавател, правени ли са някакви измервания. Занимаваше се с контрол на околната среда и участваше в изследвания.

Оказа се, че измервания са правени, но не на това, което е трябвало. Правени се след месец и повече, когато е било все едно. Правени са стандартни измервания, но дори и те не са оповестени. Оказало се, че в цялата продукция от Софийското поле манганът е бил десетки пъти над допустимото. Онзи облак беше отминал, но Кремиковци си беше на място.

Тогава никой не се интересуваше от мангана. Контролираха се нитратите, които бяха обявени за най-голямото зло. Има ги във всяка зелена част на растенията и се изхвърлят от организма, но какво от това. По телевизията и вестниците казваха, че това е най-голямото зло, значи беше така. Тогава хората вярваха на казаното и написаното, също както и днес.

-Знаете ли, кое е най-лошото?- попита ни преподавателят.- Най-лошото е, че човешкият организъм свиква с всичко. Човек свиква и поне външно изглежда наред, докато един ден болестта го събори. Могат да минат години, но денят винаги идва.

Да, човек свиква с всичко. Може дори да свикне и с най-смъртоносните отрови. В древността някои са ги пиели нарочно, мислейки, че се предпазват. Организмът уж е свиквал, но дали е точно така.

Човек свиква с всичко. Само първия път е гадно. Както първият път, когато се натрових със серен двуокис. След седмица вече не ми правеше впечатление. Това ми беше работата, а и нали ми даваха кисело мляко. По половин килограм на ден....

Тогава бяха бяха на мода и дъвките Орбит.- Дъвки без захар за здрави зъби. Само че, въпреки тях и млякото, от серния двуокис ми се счупиха четири зъба за около месец. Просто се разпаднаха на парчета, оставяйки само корените.

Извадих ги, но зъбите продължиха, да се ронят. Работих там единадесет години и много кисело мляко изядох.

После започнах на нова място. Нямаше серен двуокис, но имаше друго. Имаше и кисело мляко. По половин килограм на ден, поне докато не започнаха да намаляват разфасовките.

Е, поне знаех, с какво си имам работа. Знаех, какво влиза и се трупа в мен. Може би това не беше най-лошото. Кой знае, какво поемаме с храната, въздуха и водата? Кой знае, какво има в тях? Ами какво има в киселото мляко?

Да, някой контролира. Само че, контролира, не това което трябва. Както през 1986 година. 26 април....

Всъщност нищо няма значение. Човек свиква с всичко, забравя всичко. Така и трябва.... Кому е нужно, да знае и помни за неща, които не може да промени?

Тогава питахме преподавателя си:

-Не може ли земята да се почисти?

Питахме за мангана, не за нитратите. Питахме за мангана, но мислехме за това, което се беше случило някъде далеч от тук....

-Може. Или пък някой ден, ще можем. Само че, не е толкова просто. Знаете ли на колко хора дава хляб Кремиковци. Това не е само екология. Това е икономика.

Така де, това е икономика, а човек свиква с всичко. Външно изглежда, че всичко е наред и лесно забравя, докато един ден неизбежното не се случи.

Само че, какво от това? Неизбежното винаги се случва. Освен това вероятността да се случи ядрена авария е веднъж в човешкия живот. Е, хайде да е два пъти. Или пък три пъти....

А хората свикват с всичко и забравят. Централите са работни места и ток, от който не се нуждаем, но пък са и възможност за далавера.... Икономика е това.... Много, ама много пари, които се търкалят по земята. Просто трябва някой да се наведе и да ги вземе....

26 април 1986 година.... Хората свикват с всичко и забравят всичко. Човешко е....

Упоритост

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Tue, 23 Apr 2013 20:08:00 PDT

В едно малко селце накрая на света, преди много години, живеел един стар човек. Младостта му не била лека. В нея човекът преминал през хиляди изпитания и изпитал много болка, разочарования и лишения. Само че, човекът бил упорит. Захванел ли се с нещо, не се предавал, докато не се справи. От начертания път, не можело да го отклони нищо.

Лека полека, упоритостта му била възнаградена. Имал не много, но достатъчно от всичко, от което се нуждаел и прекарвал старините си в почивка.

Хората го уважавали, защото в дългия си живот бил видял много неща. Много неща бил научил и никога не отказвал да даде съвет на нуждаещ се.

От всичко, старият човек най-много ценял упоритостта. Хвалел я, когато и където да я видел. Учел хората, че с упоритост могат да постигнат, почти всичко на този живот. Казвал им, че всяко човешко качество може да се развие с упоритост, а упоритостта също е обикновено човешко качество.

Един ден при стария човек, дошъл самия Владетел на страната.

-Страче, много съм слушал за теб, още от когато бях дете. Когато пораснах и имах трудни моменти, си спомнях за теб и твоята упоритост. Не се предавах, не отстъпвах и нещата се подреждаха. Така че, може да се каже, че съм твой ученик.

Сега съм дошъл при теб с една молба. Това е синът ми. Той е единственият ми наследник и ще бъде следващия владетел, затова искам да го подготвя. За мое съжаление, го разглезих. Захвърлян е и мързелив. Когато му възложа нещо, или го забравя или пък, ако задачата изисква усилие, просто се отказва.

Ти винаги се казвал, че упоритостта може да се развие. Затова молбата ми е, да научиш сина ми на упоритост. Няма значение, колко време ще отнеме и колко средства ще са нужни. Старецът не можел да откаже на владетеля и приел младежът за свой ученик.

-Упоритостта е най-важното на този свят.- рекъл старецът на младежа.- Ако си упорит, можеш да постигнеш почти всичко на този свят. Пътят до всяка голяма цел е поредица от малки крачки. За днес съм ти подготвил една малка задача, която трябва да свършиш до вечерта. Искам да преместиш тази купчина камъни от единият край на двора на другия.

-Да местя камъни ли? Че това е глупаво! От това нищо няма да науча.- ядосал се младежът, но старецът вече го бил оставил сам.

Младежът, че чудил известно време, какво да прави. След взел един камък и го преместил. Преместил и втори, но му станало скучно. Прозял се, полегнал на сянка и заспал.

Вечерта старецът се върнал, погледнал купа с камъните, погледнал спящия младеж, поклатил глава, но нищо не казал., а на следващата сутрин старецът поставил същата задача.

-Виж какво, старче! Не желая да ми даваш всякакви безсмислени задачи! Няма да ги изпълнявам и толкоз!

-Безсмислена задача ли? - засмял се старецът.- Май забравих да ти кажа, че под купа камъни съм заровил един стар меч. Принадлежал е на най-великия воин на тази страна. Ако до довечера купът камъни е в другият край на двора, меча ще е твой.

Купът бил голям, то този ден младежът цял ден не спрял да пренася камъните. Точно преди да се угаснат последните слънчеви лъчи, той успял да премести и последния камък. Само че, колкото и да ровел в земята, там нямало меч.

-Те ме излъга, старче!- ядосал се младежът.

-Не, предадох ти първия урок по упоритост. Ако не желаеше меча, ти никога, не би преместил всичките камъни за един ден. Когато има цел силите на човек се удвояват. Важно е също, не някой друг, да определя целите ти, а да се научиш сам да ги поставяш и следваш. Меча ще ти подаря, когато завършиш обучението си, а за днес имам две задачи. Първата е да прекопаеш да вечерта цялата градина и да засадиш семената, които ще ти дам. Втората е лесна. Искам да напълниш тази делва с вода от кладенеца.

-Задачите пак са безсмислени! - намръщил се младежът.- Само че, ако ги изпълня, краят на обучението ми, ще бъде по-близо, затова ще се заема.

Запретнал ръкави младежът, огледал двора, побутнал делвата и се захванал с прекопаването. Делвата била малка и нямало да му отнеме и минута да я напълни. Работил цял ден, но въпреки това вечерта не бил успял дори да прекопае двора, не засял семената и не напълнил делвата.

-Не си изпълнил и двете задачи.- с усмивка констатирал старецът.

-Не успях !- навел глава младежът.- Не е по човешките сили, да извърши всичко това за един ден.

-Ако първо беше напълнил делвата, поне едната задача, щеше да е изпълнена.- отвърнал старецът.- Това е втория ти урок. Не пренебрегвай малките задачи. Тях лесно можеш да свършиш. Разделяй големите задачи на по-малки и така всеки ден, ще вървиш напред. Утре ще ти дам и последната задача. Ако се справиш, това ще е края на обучението ти.

На другият ден старецът посочил на младежът върхът на близката планина.

-Искам да се изкачиш на този връх. Там живее един човек, който е мой враг. Убий го и обучението ти ще завърши.

Младежът се стреснал. Не очаквал такава задача. Бил убивал хора в битка, но този път било различно. Искал да се прибере обратно в дома си, но цената била прекалено висока. Мисли дълго, а накрай навел глава и отказал да изпълни задачата.

-Е, това и очаквах.- усмихнал се старецът.- Всъщност ти издържа и последният си изпит. Отказа се и така и трябва. Последното нещо, което исках да научиш е, че трябва да слушаш сърцето и ума си. Нека те преценяват внимателно, дали целта си струва цената. Ако гониш целта на всяка цена, може би ще успееш, но вече няма да си ти. Повярвай ми, не си струва!

Най-черната магия

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Sun, 21 Apr 2013 20:08:00 PDT

Имало едно време един зъл Магьосник. Всъщност зли магьосници е имало, има и ще има във всички времена, но този бил особено зъл. Дълги години се бил затворил в тъмната си пещера и усъвършенствал злите си магии. Искал да стане най-могъщия магьосник на своето време и да властва над всичко в този свят.

Дълги години се трудил магьосникът. Не знаел какво е ден и нощ, учел и се упражнявал непрестанно, докато един ден не открил ключа към сили, които никой не познавал. Вече нищо не можело да го спре и той излязъл от пещерата си, решен да завладее целият свят.

Светът бил голям и в него имало много царства, големи и малки, могъщи и слаби. Всяко царство си имало цар, който нямал никакво желание, да преклони глава пред непознат дрипав магьосник, но това бързо се променило.

След като магьосникът превърнал царя на първото изпречило се царство в прасе, царицата в кокошка, а воините в каменни статуи, вестта се разнесла по целия свят. Повечето царства се предали без бой, а тези, които не го направили съжалили горчиво за това.

Нямало сила, която да се противопостави на магьосника. Срещу него изпращали огромни армии, измисляли сложни смъртоносни оръжия, а някои царе наемали други магьосници, които да ги предпазят от магиите.

Само че, нищо не помагало. Достатъчно било магьосникът да махне с ръка и всеки осмелил се, да излезе насреща му, бивал наказан. Не помагали нито воините, нито оръжията, нито магьосниците.

Сама за година магьосникът покорил цялата земя. Издигнал нов огромен град, в центъра му построил кула до небесата, на върха на която се намирал неговият трон.

Всеки ден знайни и незнайни царе, пристигали в новия град, за да се поклонят на магьосника и да му поднесат дарове. Всеки цар изкачвал сам стълбите до върха на кулата.

Ако даровете харесали на магьосника, царят запазвал трона си, срещу клетва за подчинение и огромен данък, плащан лично всяка година. Ако пък даровете не били достатъчно, нещастният цар полетявал от върха на кулата и бивал заменен с друг.

Минала година, но потокът от царе не секвал. Всеки ден идвали нови и нови. Някои запазвали живота и трона си, други политали надолу.

Един от царете обаче, докато го влачели, за да го хвърлят, не извикал думи за милост. Засмял се и казал думи, които жестоко разгневили магьосника.

-Мислиш, че си всесилен? Мислиш, че целият свят е в краката ти? Не, ти никога няма да владееш света! Знай, че на север, през девет земи в десета има малка страна, която никога няма, да подчиниш. Никога!

Ядосал се магьосникът. Никой не му бил казвал, че все още има място на света, което не е под неговата власт. Страната била малка и дори не била отбелязана на картите, но това нямало значение. Нямало смисъл да си губи времето и затова изпратил пратеник с ултиматум.

Пратеникът се върнал след два месеца. Проснал се по очи пред магьосникът и рекъл:

-Прости ми, Всемогъщи, но хората в тази далечна страна ми се изсмяха и не пожелаха, да се подчинят.

-Ще съжаляват горчиво!- скочил магьосникът.- Още сега ще превърна царя им в прасе, а ти заминавай отново. Този път, няма да ти се смеят.

-Но, Всемогъщи....- опитал се да каже нещо пратеникът.

Само че, магьосникът не позволявал на никого да го прекъсва. Убил пратеникът на мига и изпратил нов.

Новият пратеник се върнал след два месеца. Проснал се по очи пред магьосникът и рекъл:

-Прости ми, Всемогъщи, но и на мен се смяха и не пожелаха, да се подчинят.

-Щом не им стига, ще превърна царицата им в жаба!- изкрещял магьосникът.- Тръгвай веднага и ще видиш, как този път ще те посрещнат различно.

-Но, Всемогъщи....- промълвил пратеникът и го споделил съдбата на първия.

Когато след два месеца се върнал третият пратеник, магьосникът го очаквал с нетърпение.

-Е? Този път се предадоха, нали?

-Прости ми, Всемогъщи, но не само не се предадоха и ми се смяха, а и пердах изядох.

-О! Този път прекалиха! Още в този миг, ще превърна цялата им войска в камъни. Да видя сега, кое ще им дава смелост. Тръгвай отново и им предай, че следващият път няма да има милост за никого!

Пратеникът поискал да каже нещо, но стиснал устни и замълчал. Поклонил се и тръгнал по дългия път.

Върнал се след два месеца, коленичил и докладвал:

- Отново се смяха, Всемогъщи! Казаха, че никога няма да ти се подчинят и не смея да повторя думите, с които те нарекоха.

-Така ли? - побеснял магьосникът.- Заслужиха си най-жестокото наказание и то ще им се случи още сега.

Магьосникът призовал всички черни сили на този и отвъдния свят. Поискал силата им, за най-черната магия. Толкова черна, че до този миг никога не се бил осмелил, да я опита.

Наоколо станало тъмно, а огнени езици се спуснали от небето и обвили магьосника. Чул се страшен гръм, замирисало на сяра и всички хора наоколо загубили съзнание.

Когато се свестили, слънцето отново светело на небето, но от магьосника нямало и следа. Магията била толкова силна и черна, че унищожила и него.

-Наистина беше могъщ магьосник! Най-могъщия на света!- казали хората.- Такава магия никой не е правил и няма да направи никога повече. Щом е погубила него, кой знае какво се е случило с хората в онази далечна страна.

-Нищо не се е случило!- засмял се пратеникът.- Както нищо не се случи с техния цар, с тяхната царица и с тяхната войска.

-Как така?- учудили се хората.

-Ами така!- отвърнал пратеникът.- Хората там нямат цар и никога не са имали. Нямат царица и никога не са имали. Нямат и войска и никога не са имали. Не можеш, да омагьосаш нещо, което го няма. Не вярвам и последната магия, да им е навредила. Те не вярват в магии и никога не са вярвали.

Господин за един ден

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Fri, 19 Apr 2013 22:49:00 PDT

Днес за втора година част от хората в България, ще запретнат ръкави и ще почистят една малка част от разхвърляните навсякъде боклуци по улици, градини и паркове. Всичко това ще се случи под глупавия лозунг -Да изчистим България за един ден!

Днес част от хората ще чистят, а други ще снимат, а трети ще се снимат. Някои и днес ще изхвърлят боклуците си, където им падне, а други, като мен няма да участват в този цирк.

Когато се прибирах вчера, от автобуса видях бетоновоз, който посред бял ден, изхвърляше остатъците от бетона на току що разчистеното място в покрайнините на града, което от години си е диво сметище. Полицията и общината си затварят очите и досега няма нито един наказан.

364 дни в годината си затваряме очите, а в 365-тия почистваме България и съвестта ни е чиста.

Аз днес няма да участвам в цирка. Няма да коментирам причините. Вчера след обяд обаче, като наказателна акция с колеги, които също няма да чистят днес, почиствахме част от района на фирмата.

Там би трябвало да има само картонени опаковки, но има всичко. Огромен куп трупан с години, който определено няма как да се почисти и подреди за един ден. Не може и за седмица или месец.

Всъщност много по-лесно би било, просто всичко се сортира и подрежда още преди да се захвърли там, но подобни неща са досадни и изискват организация, контрол и мислене. Не за един ден, а през всичките дни на годината.

Само че, това никога няма да се случи. Сетих се за героя на покойния Тодор Колев от „Господин за един ден“. Ние всички сме просто едни госпожи и господа за един ден. Правим всичко един път годишно.

В един ден, обикновено около Коледа, пращаме SMS за децата в домовете и после цяла година не си спомняме, в какви условия живеят.

В един ден през април чистим България, а след това цяла година си затваряме очите и трупаме боклуци.

В един ден, на Великден ходим на църква, за да отчетем, че сме религиозни.

Работим ден за ден. Живеем ден за ден.

Правим всичко за един ден. Даже и поговорка си имаме:

Ден, година храни.

Триста шестдесет и пет дни има в годината, а ние живеем в един единствен ден. Един ден ни стига, за да спим спокойно с чиста съвест.

Един ден за това, един ден за онова. Всичко за по един ден.

Един ден в годината, дори можем да отделим за мислене. Стига ни толкова. От повече боли главата.

Един ден....

А през останалото време:

Изборна математика

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Fri, 19 Apr 2013 02:14:47 PDT

Наближават избори и още почти месец, всеки ден ще ми се повръща от нагла и просташка агитация. Никоя политическа формация, не се интересува от хората във времето между два избора, но стане ли време за гласуване лидерите, членове и симпатизанти мислят, че някой им е длъжен.

На тези избори, както и на почти всички предишни, няма формация, на която бих се доверил. В листите има и светни хора и някои от тях може би ще влязат в следващия парламент, но съм се убедил, че там се превръщат в обикновени машини за гласуване. Вместо хората да променят партиите, партиите променят тях.

Положението не би било по-добро и при мажоритарни избори, по простата причина, че 230 ангела без обща платформа и организация, биха били лесно подчинени и ръководени от организирана и сплотена група от 10 дявола.

Както и да е. Мислех да не гласувам, защото съм казал, че повече няма да подкрепя магарета, но от известно време от нямане на работа се захванах с изборна математика и ще направя нещо друго.

Към изборната математика ме подтикна проведения наскоро референдум. Заради глупавите призиви да се гласува с „Да“ изборната активност надхвърли с малко 20%, което доведе до това да чакаме парламента в последните си работни дни, да взима окончателно решение. Ако само около двадесет хиляди човека, бяха си седели в къщи, вместо да се правят на интересни, това нямаше да се налага.

В този ред на мисли, на тези избори аз ще гласувам. Причината не е в симпатията ми към някоя политическа сила, а в изборната математика.

Не вярвам на данните на социологическите агенции, но в общи линии се знае, какви са вариантите за бъдещото ни управление.

Косата ми настръхва, когато си помисля, какви са последствията и от двата основни варианта. Само че, съм далеч от мисълта, да хвърлям ези-тура, за да избера по-малкото зло. Не мога и да влияя на броя овчици, което ще подкрепят тази или онази партия. В този случай убеждението и говоренето не помага. Все едно върл левскар от агитката, да развее червено шалче.

Гласът ми обаче си е мой и мога да направя нещо с него, което може да бъде полезно. Ако повече хора го направят, това няма да промени съотношението между партиите, но по-големият процент гласували и разпръскването на вота, може да остави извън парламента, част от моите „любимци“. Освен това има няколко партии, които при ниска активност имат възможност, да достигнат 1%, а това значи, ще ще получават субсидии цели четири години. Определено не желая това.

Затова на наближаващите избори ще гласувам. Все още не съм решил, дали с празна или невалидна бюлетина, или ще избера на случаен принцип, някоя малка партия, която няма шанс да събере повечко гласове.

Всъщност няма значение. Ще гласувам, за да вдигна процента на гласувалите и се надавам и други хора да го сторят. Изборната математика може да е интересна и полезна, дори когато нямаме избор.

Целувките на времето

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Wed, 17 Apr 2013 09:21:41 PDT

Когато тъмнината се разпръсна и болката от първото вдишване проряза гърдите, една неясна сянка се приближи и го целуна.

-Ти сигурно си мама?- усмихна се детето.

-Не! Аз съм Времето.- отвърна сянката.

-Благодаря ти, но защо ме целуна?- учуди се детето.

-Целунах те, за да отбележа началото на твоя живот. От днес ще бъда неразделно до теб и ще отбелязвам с целувка всеки миг от твоя живот.

-Сигурно много ме обичаш?- изгука детето, но времето беше изчезнало.

Завърна си на другия ден, а после на следващия. Идваше винаги, когато нещо, макар и маловажно се случваше в живота на детето. Тогава времето идваше и запечатваше мига с целувката си.

Детето получи целувка, когато за първи път се засмя. Получи целувка, когато за първи път се разплака. Получи целувка, когато каза първата си дума, когато се показа първото му зъбче и когато за първи път се изправи на крака.

Времето идваше всеки ден, и детето получаваше своята целувка, дори когато не беше послушно.

-Благодаря!- засияваше детето. - Вече съм сигурно, че наистина ме обичаш.

Времето не отвърна нищо, но на другия ден, в мига, когато се събуди, детето получи две целувки.

-Защо две?- попита то.

-Защото днес имаш рожден ден. - отвърна Времето-Денят трябва да се отбележи и запомни и затова целувките са две.

-Знаеш ли, че забелязах нещо хубаво? Винаги когато ме целуваш, аз пораствам и ставам по-здрав. Благодаря ти! Благодаря!

-Няма защо!- махна с ръка Времето.- Аз просто си върша работата.

-И ме обичаш!- засмя се детето, но Времето вече го нямаше.

Годините минаваха, детето растеше, а целувките следваха всеки ден. Детето получи целувка, когато тръгна на училище, получи целувка, когато за първи път подкара само колелото си, получи целувка, дори когато без да иска разля върху учебника си плодов сок. Всеки ден, Времето идваше и го целуваше, вливайки му нови сили.

Минаха години и един ден, Времето отново го целуна два пъти.

-Хей! Днес нямам рожден ден! Защо ме целуна два пъти?

-Защото от днес ти си вече мъж!- отвърна Времето.- Вече не другите ще се грижат за теб, а ти за тях. Ще се налага всеки ден, да взимаш решения. Ще срещнеш любовта и ще забравиш за всичко друго. Вече няма да ти е до мен и моите целувки.

-Нима повече няма, да те видя? Нима повече няма да ме целуваш?

-О, ще го правя пак, но ще идвам тихо, когато ти спиш дълбоко. Всеки ден, както досега.

-Благодаря, ти! Ти наистина ме обичаш!- възкликна мъжът, но Времето вече си беше тръгнало.

Годините минаваха и мъжът забрави за Времето. Имаше много неща, което ангажираха дните му и изчерпваха енергията му.

Мъжът не броеше дните и годините. Животът му беше като пълноводна река, в която минало, настояще и бъдеще се бяха слели в едно. Беше забравил и целувките на Времето, докато един ден не се погледна в огледалото.

Отдавна не го беше правил. Нямаше време и дори сутрин, не се беше заглеждал в лицето си. Това, което видя го уплаши.

Лицето беше покрито с бръчки, а в косите бялото стоеше като скрежта в студена есенна утрин.

-О! -възкликна мъжът и се сети за целувките на Времето.- Сигурно ме е забравило. Може би, вече не ме обича.

-Не съм те забравило!- обади се Времето зад гърба му.- Получаваш целувка всеки ден, както винаги досега.

-Не е вярно! От целувките ти винаги ставах по-силен и по-здрав, а сега не е така. Вече не ме обичаш!

-Ти нищо не си разбрал!- засмя се Времето. -Целувките ми нямат нищо общо с това, какво се случва с теб. Аз просто отбелязвам мига, състоянието и случващото се. Това ми е работата.

Мъжът не отговори. Погледа не в огледалото, преброи бръчките, а поле се засмя.

-Всъщност май винаги съм знаел това. Само че, ми се искаше, да е различно.

-Всички хора искат, да е различно.- отвърна Времето.

-Разбирам, но от това не става по-леко. Знаеш ли, май вече не искам целувките ти. Само че, май това няма значение. Нито за теб, нито за мен, нито за някого другиго. Ти просто си вършиш работата.

-Да, аз просто си върша работата!- повтори Времето.- До утре! Ще дойда, когато спиш и няма да ме усетиш.

После времето си тръгна, а мъжът се погледна за последен път в огледалото.

-О,ще те усетя.- промълви той.- От днес, ще усещам всяка твоя целувка. Всяка целувка, до последната....

Белият елен

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Sun, 14 Apr 2013 20:08:00 PDT

Всяка година, когато пролетта настъпи, гората облича отново зелената си премяна. Под гъстите корони на дърветата тя ревниво пази от чужди погледи тайните на своите обитатели. Настоящи и минали истории се преплитат, но никой не знае, кое е истина и кое е само игра на сенките.

Ако вървиш по тесните пътеки, понякога ще забележиш следите на страшни зверове, а друг път счупено клонче, ще издаде, че не си сам. Понякога пътеката ще пресече сърна или зайче, а друг път, ако си достатъчно внимателен, ще забележиш сенките на горските духове и приказни герои. Те са там, както винаги са били, но не на всеки е съдено, да ги види.

Само една сянка, не броди вече по горските пътеки. Никой не я е виждал от векове, но може би просто защото не е съществувала никога. Съществувала е само легендата, за едно чудно създание. Легендата за една любов без граници, каквото рядко се среща. Легендата за Белия елен.

Някога преди много време, край Старата гора се извисявал прекрасен дворец . В него живеел могъщ владетел, славата на когото се носела по целия свят.

Много битки бил спечелил владетелят, много царства завладял и подчинил, но вече бил стар и единствените две неща, които го вълнували, били дъщеря му и ловът.

Владетелят разделял времето си между двореца и гората, но бил много различен на двете места. В двореца бил нежен и любещ баща, а в гората безмилостен убиец.

В двореца изпълнявал всяко желание на дъщеря си, засипвал я с подаръци и внимание и не давал прашинка да падне върху нея.

В гората убивал безмилостно всяко живо същество, което се изпречело пред погледа му. Нямало значение, дали се изправял срещу свиреп звяр или кротка сърна. Ръката му не трепвала, стрелата политала и пронизвала сърцето.

Владетелят доволно се усмихвал при вида на мъртвото животно. После одирал кожата му, хвърлял месото на кучетата, измивал ръцете си от кръвта и се прибирал в двореца, при своето дете.

Един ден обаче, владетелят не се прибрал по залез. В гората срещнал чудно същество, което никога пред това не бил виждал. Видял огромен бял елен и без да се замисля се впуснал да го преследва. Бил преследвал хиляди животни, но този път било различно.

Гората защитила белия елен. Храстите се разтваряли пред него отваряйки пътеки, а после се превръщали в гъста стена и спирали преследвачите му. Следите изчезвали, сякаш еленът летял, а не тичал и дори кучетата, губели следата.

Владетелят обаче не се отказвал. Колкото и да бягал еленът, ловецът не изоставал. Викачите и кучетата изостанали, но той не се интересувал. Конят му се строполил от умора, но той продължил преследването. Храстите разкъсали дрехите му, но ловецът не усещал нищо.

Дори нощта не го спряла. Тичал напред следвайки мяркащото се все по-далеч и далеч бяло петно. Тичал като полудял. Тичал, дори когато напълно изгубил следите от елена.

Накрая спрял. Силите го били напуснали. Паднал на земята и много време минало, докато сърцето му започнало да бие равномерно и разумът му се завърнал.

Изправил се бавно и се огледал, а в този час луната изгряла и с изненада установил, че се намира в градината на собствения си замък. Очите му виждали познатите алеи и беседката, любима на дъщеря му, а до нея....

До беседката стоял неподвижен Белият елен.

Ловецът не се бавил нито миг. Опънал лъка и пуснал стрелата. Уцелил еленът право в сърцето и земята потръпнала от падането на поразеното тяло.

Луната се скрила отново зад облак, но светлината ѝ вече не му трябвала. Извадил ножа и се втурнал напред, за да одере бялата кожа.

Само че, Белият елен не бил до беседката. Пронизаното мъртво тяло, не било неговото. В тревата лежала дъщерята на ловеца, а петното от кръвта ѝ растяло и растяло по бялата ѝ рокля.

Ужасен ловецът извикал за помощ, но нямало кой да помогне. Прегърнал безжизненото тяло и заплакал за първи път в живота си.

Тогава луната отново се изгряла. Показала се зад облаците и ловецът видял Белият елен. Бил огромен, а рогата му сякаш опирали в небето, но ловецът не виждал нищо друго освен очите му. В тях имало сълзи, също, както в неговите.

Внезапно тялото на принцесата потръпнало. Кръвта спряла и очите ѝ се отворили. Вдигнала ръце и прегърнала баща си, а той заплакал отново. Този път от радост.

Владетелят и дъщеря му живели още дълги години в замъка край гората. Само че, той вече никога не излязъл на лов, а и не разрешавал и на други.

Ако някой царствен гост, много настоявал, владетелят му разказвал историята за белия елен. Много хора не вярвали, но пък споделяли историята. Разказвали я, разкрасявали я и я променяли, но тя заживяла свой живот. Живот вечен, като Старата гора и тайните, които тя крие.

Принцеса и Огледало

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Fri, 12 Apr 2013 23:07:00 PDT

Една Принцеса намерила Вълшебното огледало и веднага го изпробвала:
-Огледалце, огледалце, я кажи! Коя е най-красивата принцеса на света?
-Няма спор, че това си ти, Принцесо! - отвърнало Огледалото. - Ето виж и се увери сама!
-О, това не съм аз!- ядосала се Принцесата. -Аз съм по-висока и по-слаба! Косите ми са по-светли! Носът и веждите ми са по-тънки, а очите и устните по-блестящи! Ти си най-некадърното огледало на света и се чудя, защо ли не те счупих, още когато те намерих! Е, не е късно и сега....
-Ох! Извинявайте, Принцесо!- уплашило се Огледалото.- Грешката е моя, но е неволна. Дайте ми само минута и ще оправя нещата. Ето готово е!
-Е, това вече е по-добре! Не е идеално, но няма да те чупя. Има потенциал в теб и се надявам, да се поправиш скоро.
-Леле!- помислило си Огледалото.- Как ли се е справял дядо без Фотошоп?

Аз, Ние, Те и бъдещето

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Thu, 11 Apr 2013 20:06:00 PDT

Често използван шаблон е, че човекът е социално животно. Приемаме на вяра това твърдение, защото живеем в многолюдно общество и всеки ден имаме взаимоотношения със стотици хора, някои от които дори не познаваме. Поглеждаме в историята и виждаме хиляди примери, за неща сътворени с обединените сили на милиони човешки същества.

Само че, твърдението не е вярно. Човек не е социално животно и в отношенията си с другите хора, строго се придържа към степенуване по важност на Аз, Ние и Те.

Аз, Ние и Те, подредени по важност в този ред са заложени в миналото ни, определят отношенията ни в настоящето и са основа за бъдещето ни. Не може да се говори за „социално животно“, в което Аз е толкова силно, че определя поведението му.

Наистина човек трудно може да оцелее и съществува сам, но това не означава, че взаимоотношенията му с другите хора, го правят социален.

Съвременният човек произхожда от малки семейни групи, които са имали епизодични контакти помежду си. В тези групи, които са в основата на човешкото общество и днес, чувството за принадлежност е толкова силно, че Аз и Ние, на практика са били едно и също нещо. Често дори за хората в семейната група, Ние е по-силно от Аз. Всички хора встрани от семейната група са били Те и отношението към тях е било по-скоро враждебно. Те са били конкуренти и естествени врагове, не по-различни от хищните животни.

Семейната група е единственото множество, в което човешкото Аз, не е определящо. Само в нея човек е наистина социален, тоест може да жертва личните си интереси за сметка на колективните.

Всъщност подобно поведение е присъщо на хората и в любовта, но причината е, че тя е стъпка в посока изграждане на нова семейна група.

По-големи човешки общности са само привидно начин на социализация. Създаването им обикновено е насилствено и отношението към другите хора, се променя значително. Запазва се силата на Аз и Ние, но само за малката семейна клетка.

Те вече се делят на две групи. В едната влизат Те, които са хора принадлежащи към изкуствено сформираната голяма общност. Отношението към тях е търпимост.

Във втората група ТЕ, вече са хората извън голямата общност, които са в ролята на врагове.

Дали голямата общност е племе, народност, държава, религия или политическа партия, моделът е един и същ. Хората участват в нея, заради интересите на малката си семейна клетка или принудително, но запазват дистанцията отделяща ги от общността.

Големите човешки общности обаче, се стремят към разрушаване на малката семейна клетка. Те изискват от участниците, Ние да бъде по-широко понятие и да обхваща всички членове на общността, това няма как да стане. Вместо това остават да действат само два лоста- Аз и Те.

За големите общности от значение е само крайния резултат. Ако един участник в тях, изпълнява задълженията си, няма значение, че той прави това единствено, защото Аз има интерес. Организацията е такава, че почти всяка частна дейност, допринася за общото.

Само че, този модел е неустойчив. Той се опира на егоизма и Ние, няма място в него.

Всички значими събития в човешката история са в резултат на доминирането на Аз в поведението ни. За съжаление това е и ограничител на постиженията ни. Много по-бързи и значими резултати биха били постигнати, ако водещото в поведението ни е НИЕ, но това няма как да се случи.

За съжаление това е единствения начин, с който разполагаме. Хората не могат да бъдат, като мравките или пчелите, които наистина са социални същества. Хората са единаци и общата цел и работа, не е присъща за тях.

Замисляли ли сте се накъде вървим? Какво е бъдещето на човешкото общество?

Много хора, не са доволни от настоящето, но реални алтернативи няма. Възможностите според мен са две:

Първата е разпадане на съществуващите човешки общности и връщане назад в развитието.

Втората е принудително още по-голямо обединение, което няма начин да бъде трайно.

Бъдещето не изглежда розово, нали? Само че, Аз няма други алтернативи.

Като река

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Wed, 10 Apr 2013 20:06:00 PDT

Не можем никога да върнем времето,
тече си то напред, като река.
За цял живот си носим бремето
за всяка грешка и вина.

Не може старец във дете да се превърне
и рана не зараства хей така.
Когато няма кой да те прегърне,
не топли спомена за дружеска ръка.

Назад не можем обичта да върнем,
ни думите, ни сбъркани дела.
Фиданка нова вдига се от дънера,
но обич вече няма в пепелта.

След зима тежка идва пролет,
след дъжд поникват стръкчета трева,
след всяко падане, отново следва полет,
но няма лек за истинска тъга.

Не можем никога да върнем времето,
тече си то напред като река.
За цял живот си носим бремето
за всяка грешка и вина.

Новите лица

noreply@blogger.com (Владимир Кабрански) — Tue, 09 Apr 2013 20:08:00 PDT

В едно царство нещата не вървели добре. Животът на хората в него ставал все по-тежък и тежък с всеки ден и нямало никакви изгледи да се оправи.

Хората в царството били преживели и друг път тежки времена. Можели да търпят и търпели несгодите, чакайки по-добри времена, но този път всички разбирали, че такива няма да дойдат скоро.

Един ден на хората им писнало и се разбунтували. Събрали се пред двореца на Царя и заявили, че повече не могат да търпят.

-Разбирам ви! Животът ви е тежък, но правя всичко, което е по силите ми.- изправил се пред тях Царят.- Времената са тежки за всички, защото целият свят е в криза и никой не знае, кога ще приключи тя. Самият аз страдам, също като вас. Вече не ходя на лов всеки ден, а веднъж месечно. Царицата пък на последният бал отиде с роклята от предишния, което си е срам за името на царството, но времето изисква жертви. Зная, че някой ден нещата ще се оправят и ви призовавам, да чакате това време търпеливо, като мен.

-Не искаме да чакаме!- развикали се хората.- Искаме нещата да се подобрят още днес!

-То и аз искам, но няма начин. - отвърнал им Царят.

-Има начин!- отвърнали хората.- Трябва нещо да се промени в царството. Защо все едни и същи муцуни ни управляват? Защо все едни и същи хора ни лъжат, че нещата ще се подобрят, докато ни ограбват? Искаме промени! Искаме смяна на всичките ви съветници и то незабавно! Искаме нови лица в управлението и ако това не се случи в царството ще стане страшно!

-Хей, не сте прави! Какво им е на моите съветници? Те вършат работата си и аз съм доволен от тях. Ако ги сменя, в царството ще настъпи хаос.

-По-голям хаос от този, няма как да стане! Искаме нови лица и точка! Ако не се сменят лицата във властта, ще се наложи на сменим царя! Може да не смените всички, но промяна трябва да има!

Така поставен въпросът, принудил Царят, да се съгласи. Обещал на хората, че ще направи промени до седмица и те доволни се разотишли по домовете си.

Обещал Царят и понеже не желаел, да бъде той сменен, се прибрал в покоите си и се заел със задачата.

Първо наредил да му донесат списъците на всички хора в царството. После направил списък, на всички хора, които някога били участвали в управлението на царството и започнал да се рови в двата списъка.

Царят търсел хора, търсел нови лица, които не били участвали в управлението на царството.

Първо извадил от общия списък, хората които били прекалено млади или прекалено стари, за да им повери управлението. После задраскал и хората, които някога били участвали в управлението на царството. Когато свършил, се хванал за главата. Останали били една шепа хора и на повечето от тях, никой не би поверил и управлението на каруца.

Царят за малко да се откаже, но си спомнил заплахата, че ще сменят него. Въздъхнал и продължил.

Взел списъка с хората, които в момента участвали в управлението и се замислил, кои от тях да смени.

-Ковчежникът, не мога! От двадесет години е на тази длъжност и познава всяка монета, която има в царството.- въздъхнал Царят.- Военният съветник, също не мога! Ако го сменя, войската ще се разбунтува и ще загазя аз. Първият съветник също не мога да сменя! Остава му една година до пенсия, а човекът храни семейство. Вторият съветник, пък ме замества във всички досадни държавни задължения. Ако го сменя, ще трябва аз да си върша работата и няма да ми остава време за лов.

Преглеждал Царят списъка, но не виждал, кого да замени от съветниците си и затова минал на списъка с прислугата. Така де, те също участвали в управлението, макар и непряко.

-От придворните дами, няма начин да сменя някоя. Ако го направя, Царицата няма да ми проговори с години. Не, че ще ми е лошо, но ще започнат да шушукат хората, а това ще е петно за короната. Готвача също не става! Обичам гозбите му, а рецептите му никой не знае. Шута да сменя? О, да!

Извикал Царят Шута и му обяснил нещата.

-Трябва да те сменя! Народът иска промени. Иска нови лица в управлението и трябва да жертвам някого. Не ми се иска да си ти, защото си забавен, но няма кога друг. Освен това, онзи ден прекали с шегите си. Вярно, че това ти е работата, а и прическата на Царицата е ужасна, но наистина прекали.

-О, Ваше Величество! Не заслужавам такава съдба!- разплакал се Шутът.- Освен това в тези времена, къде ще намеря нова работа?

-Разбирам те, но нямам избор!- не отстъпвал Царят.

-Имате, Ваше Величество! Имате! Народът иска нови лица в управлението, нали? Ами дайте му ги!

Шутът се приближил до Царя и дълго шепнел нещо на ухото му. Когато свършил, Царят се усмихвал доволно. Вече знаел как, да изпълни задачата.

На другият ден, Царят събрал хората в царството, за да им представи новите лица в управлението на царството.

-Е, обещах ви нещо и го изпълних! -обявил доволен Царят.- Има ново лице в управлението на царството и се надавам, че с това действие, добрите времена ще настъпят скоро! Ето го и него!

-Но това е старият шут!- извикали ядосани хората.

-Да старият е, но лицето му е ново!- не се смутил Царят.- Днес старият шут е с ново лице! Нещо повече! Обещавам ви, че от днес нататък всеки ден в управлението, ще има ново лице. Всеки ден шута, ще сменя лицето си и ще прави това, докато нещата в царството се оправят!