Проведените току-що избори за парламент според мен са диагнозата, но дали ни дават възможност за решение?

Каква е диагнозата? И вярна ли е?

Изборите са диагноза. Като на лекарски преглед ни показаха какво има вътре в нас, какво ни боли и от какво страдаме.

Според статистиката обаче, само 51% от хората се прегледаха, а 49% категорично отказаха да отидат на лекар.

Тези, които се прегледахме, сме приели по някакъв начин реалността. Разбираме, че има проблем и че заедно трябва да търсим подходящото решение. Реалното решение. Разполагаме с определено количество лекари и нямаме възможност нито да пътуваме някъде в чужбина за лечение, нито пък искаме да се обръщаме за помощ към врачки и гледачки или да чакаме да ни се размине от само себе си. Лекарите са такива, каквито сме си ги образовали и отгледали у нас, в България. Имаме ли възможност да се обърнем към други днес и сега? Очевидно не.

Тези, които отказаха да отидат на избори, продължават да мечтаят за решение извън здравеопазването Не могат да си харесат лекар, не могат да се доверят на никого. Със сигурност имат своето право и основание да постъпят така. Ако продължат да не приемат реалностите обаче, могат да отложат лечението доста, с целия риск, ако се забави, да не се получи. Ако няма подходящ за мен лекар в момента, а имам проблем и не го открия, няма ли рискът ми да се задълбочи? При това, ако един човек има сериозен проблем и отлага разрешаването му от колебание или поради други причини, той обикновено не само наврежда на себе си, но и обърква живота на най-близките си хора. От собствен горчив опит го споделям.

И все пак, какви са резултатите от нашия половинчат преглед? Горчиви са.

Бившето дясно, на което най-активните, най-смелите и най-големите мечтатели от нас години наред се доверяваха и на което вярваха, вече не съществува. То не успя да спечели поддръжници и остана без лидери. Дали има бъдеще в този вариант, втренчено в миналото и без идеи и воля за бъдещето? Едва ли, за съжаление. Хора, чиито имена бяха наши знамена и на които вярвахме повече, отколкото на себе си, днес не могат да съберат гласове, за да влязат в парламента… Последен валс? Много горчиво…

Мечтателите отляво, които се опитаха да създадат нещо ново, нормален вариант на лявото, не успяха да намерят достатъчно подкрепа. И също си понесоха отговорността. Горчиво? Май само за тях…

Бившето комунистическо съсловие продължава да настоява, че е променено и убеждава, че е способно да управлява. Себе си и останалите. Фактите обаче сочат, че едно е да искаш, друго е да можеш, а пък е трето и четвърто да го направиш. Колкото пъти ни управляваха през последните 23 години, толкова пъти не бяха преизбрани след това. Основното според мен е, че само с искане и с желание всички да сме добре, няма как да се получат нещата. Има икономически реалности в света, с които те не умеят да се справят. Или поне досега не са показали, че умеят. Не е решение да похарчиш набързо всичко, с което разполагаш. Ако не работиш и не генерираш приходи, как ще живееш утре? Овластяват ги обаче голяма част от нашите родители. А ние ги обвиняваме затова. Те се страхуват да не останат бедни, сами и болни. Някой им обещава, че с магическа пръчица ще се грижи за техните старини. А това не е възможно… Ние, техните останали тук деца, вече доста пораснали деца, трябва много да работим, за да имат те достойни старини. Няма друго решение. А те се държат като още по-големи, непораснали деца, които си искат бонбоните веднага. Искат някой да им ги обещае… Все нещо ме гложди и се питам защо нашите непораснали родители не ни припознават като тяхна опора, а продължават да я търсят извън нас? Пореден валс? Много горчиво…

Бившата етническа партия ни убеждава, че вече не е такава. Обаче дали е така? Уплашени сме. И те се страхуват. А миналото е отдавна зад нас. Ние продължаваме да се стряскаме от образа му в огледалото. Те са част от нас и са доста. Искат да управляват, но имат ли достатъчно представителство в страната, за да имат такова влияние и да си го наречем директно – власт? Говоря за представителство и доверие в страната, а не извън нея. Имам страшно много добри познати и колеги етнически турци и винаги съм уважавала различията между нас и съм се възхищавала от техните качества. Уважавам много хората, които избраха да останат тук и да работим заедно за общото си днес и бъдещето на децата ни. Дали останалите, избрали за себе си друга страна, могат да определят нашето днес? Ако обаче не ги болеше за тази страна, щяха ли да гласуват? Имаме нужда от яснота. Недоверието е липса на разговор, ако те не разговарят за нещата, които сами са избрали за табу, останалите трудно ще им вярват. Ако никой не иска отговора им, няма и да го получи…

Ултра-дясното? То ни плаши с неуравновесените си, крайни и разнопосочни изказвания. Ние се страхуваме от него, ние го отричаме. Да, но то съществува. Тези хора са тук, сред нас и независимо от тяхното разединение и разслояване, те са над 10%! Значи трябва да се научим да живеем съвместно, трябва да съществуваме заедно. Нужно е да ги изслушаме, да разберем техните страхове. Защото те също крещят може би от страх. От страх или от омраза? Труден отговор… Омразата не е ли производна на страха? Ако не намерим лек за страховете, няма ли омразата да нарасне? Има хора, които искат да атакуват, защото те самите се чувстват атакувани. Реалността ни е такава – много бедни има, голяма част от тях са от малцинствата. Голяма част от тях живеят на наш гръб и крадат. Колко крадат, обаче? За да се хранят… Хм, и това не се е случило за 2-3 години само. Не ни харесва как тези хора се държат, но дали имат достатъчно възможности да се държат по друг начин? И от Европа не ги искат  - дават ни пари и ни казват “Елате си го земете шопот, оти…”  Горчиво, много горчиво…

Хората по средата… Ех, кога ще имаме и средно съсловие, най-после? Непризнатите победители, дори сами се притесняват да кажат, че всъщност – да, печелят изборите. Допуснали са грешки и си ги признават. Обаче останалите искат нещо идеално – някой без грешки, без минало, да ни управлява. Да ни управлява без с нищо да ни ограничава, като максимално ограничава себе си. Да има правила, но за него, за останалите – по възможност, без правила. Същевременно, фактите показват, че запазиха финансовата стабилност на страната. Но… трудно е за малкия бизнес и има много бедни. Има много хора, които се страхуват дали утре няма да се наредят сред тях. Това е въпросът, който не може повече да се отминава. Ако не започне да търси бързо неговия отговор и да се прилага ефективно решение за този проблем, тази партия може и да не успее да се развие нататък.

Има ли най-добро решение? Не знам.

Трябва обаче да приемем реалностите. И да продължим да работим, а да престанем да рушим. Да се опитаме да продължим оттук нататък, без да разрушаваме всичко, постигнато досега и наистина, да не скъсаме прозрачно-тънката нишка на доверието в нашето общество.

Нека да престанем да търсим някой отвън, който да ни разтървава като малки деца, да ни бърше сополите и да ни казва кога, какво и как да правим. Веднъж гледаме към Изток, веднъж към Запад… Но хората и там си имат достатъчно проблеми за решаване. Нека да се опитаме най-сетне да пораснем и да поемем общия ни живот в собствените си ръце. Като индивиди и като нация от индивиди.

Време е да си изпием горчивото лекарство без повече да хленчим.

Няма откъде да си внесем нови лидери, ние сме създали и сме излъчили тези, които сега са пред нас и се чудят какво да правят…

Те са длъжни сега да поемат своите отговорности, с ясното съзнание, че България цяла сега тях гледа. Те са длъжни да ни дадат отговорите и да търсят решението. Очакваме от тях бързи и единни действия за лечение на нацията. Не междуособици, крамоли, сочене с пръсти и всяване на страхове.

Защото тези хора, нашите избраници, са обявили пред всички ни, че могат да ни управляват. Сега – моля, заповядайте, вие сте на ход. Това и очакваме от вас – разум, воля, компетентност. И резултати.

А България, ако не иска да продължи само да гледа, трябва да каже не “”ууу” и “долу”, а “как”. Защото имаме нужда не само от механизми за контрол и сваляне, а от механизми за създаване на работещи решения, които да ни помогнат да живеем по-добре и по-достойно. Не само поотделно, а заедно.

Българската Голгота…

На пейката там често си почива много възрастна баба. Прилича ми на моята баба, преселила се в отвъдното преди близо три години. Закръглена, със смеещи се очи и неизменното бастунче, също като нея.

Бабата винаги се опитва да ме заприказва, вероятно й е малко самотно в компанията на цъфналите перуники. Аз никога не се дърпам и започваме разговор. На мен също ми е малко самотно с перуниките, така че имаме обща причина

Днес бабата ми се похвали: “Синът ми Петър отглежда перуниките. От всички цветя най-много обичам тях”. Разказа ми, че от ранна пролет той се грижи за цветята, плеви ги, окопава ги и ги наторява.

Досетих се кой е Петър. Сух и нисък мъж, леко брадясал и с неподстригана коса, доста побеляла. Може  би е на възраст между петдесет и шестдесет години. В България е трудно да познаеш реалната възраст на хората, обикновено изглеждаме доста по-изтормозени от връстниците си в Западна Европа.

Петър често копае в градинката и през това време си говори с цветята. Мъкне кофи с вода, лопата, гребло. Един такъв незабележим с нищо човечец. От двата ни съседни блока само той се намери да сади цветя и да се грижи за тях.

Често се питах защо го прави. Сигурно обича перуники, може да е почитател на природата, може и да има доста свободно време. И аз обичам цветята, но все не ми стават, явно е нужно нещо повече от грижите, които се опитвам да полагам за тях.

Но днес разбрах, че вероятно причината е друга.

Прибрал е възрастната си майка от село, за да се грижи за нея на стари години. И за да не й липсват перуниките в нейната къща, ги е пренесъл в София. Затова ежедневно нещо ровичка и прави около тях.

А тя чака най-хубавите и слънчеви часове от деня, за да излезе навън, да седне сама на пейката и да ги гледа.

Времето ми за разходка свърши, казахме си “довиждане” и я оставих там. Лесно ще я познаете. С шапчицата си против слънце е като Мадона с перуниките, огряна от светлина. Ако някой й обърне внимание, може да му разкаже това, което разказа на мен.

Маркетинг навътре се практикува тогава, когато маркетинговите инициативи са насочени към служителите на компанията.

Кога се прави маркетинг навътре?

Изпробване на нова реклама или маркетингова кампания с помощта на служителите. Кой, ако не колегите, ще дадат най-информирано мнение за връзката между рекламата и продукта?

Мотивиране на персонала да мисли маркетингово, тоест да съобразява стратегията за продуктово развитие и качество с пазарното позициониране и имидж на продукта.

Вътрешен семинар за представяне на новия продукт на компанията на нейните служители.

Обсъждане на маркетингови планове и стратегии с участието на други отдели.

Какви са ползите от това да се вгледа компанията в себе си? 

Екипите и служителите на компанията мислят в една посока, всички са запознати със стратегиите и целите на бизнеса.

Създават се корпоративна култура, общи ценности.

Маркетьорите разбират мнението на колегите си за използваните маркетингови похвати и могат да се възползват от техните идеи.

Хората са доволни, че тяхното мнение е търсено и ценено.

Маркетингът навътре ще ви помогне да откриете вътрешни ресурси, които може би не сте подозирали, че съществуват.

Маркетингът навътре може и да ни се стори екзотика, ние в България не обичаме да анализираме себе си, а другите, но истината е, че това се прави доста често в интелигентните компании и изобщо, в съвременния бизнес свят.

За съжаление, рядко съм чувала и виждала да се практикува маркетинг навътре в български компании. А вие?

Уеб медиите изместиха традиционните канали за разпространение на информация и знания в публичното пространство. Лека полека свикнахме да си изчитаме новините на мобилния телефон докато чакаме автобуса, вечер гледаме филми онлайн в къщи, свикнахме да коментираме важно онлайн анализите на колумнистите, следим прогнозите от www.vremeto.bg…

Новите дигитални медии завладяха света, завладяха ни и нас. Няма връщане назад, но…

Лично на мен понякога ми липсва шумоленето на вестника докато си търся прогнозата за времето или зодиака. Винаги пред очите ми е дядо, който ме поглежда хитро над очилата си докато си чете вестника и си почива. Днес бабата на моя племенник му чете приказки по скайп от Чикаго, докато той се разсейва над закуската си в Лайпциг. О, времена, о, нрави…

Понякога се дразня от това, което виждам в онлайн медиите – неясен остава произхода на информацията и новините, прекалено еднакво е съдържанието на всички онлайн вестници у нас и освен това, поне на мен почти никога не ми е ясно дали изнесеното е истина, или опит за манипулация на посетителите.

Това вероятно не се дължи на природата на самите нови медии, а на особеностите на българската национална журналистика. Но за мен са безспорни както недостатъчно качественото авторско съдържание в официалните онлайн медии, така и недостатъчното доказателства за истинността на изнесените данни.

Затова лично аз предпочитам тематичните блогове и тематичните нови онлайн медии, които все още не са комерсиализирани. Усещам в тях хъса, пулса на истината и желанието да си полезен като не преставаш да бъдеш искрен.

Моите любими?

Напоследък посещавам редовно

• http://nenovinite.com/
• http://smartnews.bg/
• http://www.spisanie8.bg/
• http://www.economynews.bg

Не новините са една страхотна пародия на всичко, което се случва днес у нас. Със силно и саркастично чувство за хумор, зад което се долавя една огромна балканска тъга… Заместник на дядовия вестник “Стършел”, но наистина много по-добър от него…

Умните новини са технологична медия, която следи и анализира света на мобилните технологии. Митко Николов, моят съавтор в Буркана, има забележимо smart участие в smart новините от мобилния свят Няма аналог в стандартните медии, това е медия, която наистина може да живее само онлайн. Това е естествената й среда.

ЕconomyNews са икономическа медия, повече ориентирана към бизнес новини, представени кратко, с мярка и баланс. Харесва ми, че не залитат в дълбокомислени анализи без покритие и че не изкривяват бизнес информацията в различни политически посоки. Поздравления!

Списание 8 съществува и в печатен вариант, при това печатното издание е с много добро качество. Онлайн вариантът му си струва времето, винаги го чета с удоволствие. Това е опит да се възкресят традициите на изданието за популярна наука “Космос”, което помня от моето детство. За съжаление, май не се получи опитът да бъде наложено списание Popular Science в България. Затова чета Списание 8.

Нямам претенции за изчерпателност, просто тези онлайн медии наистина ми допадат и ми създават и информираност, и настроение

За съжаление нямам любима нова медия за култура, икономика (не бизнес новини) и политика. Нито новинарска… Твърде едностранчиви са повечето известни дигитални медии на тези теми. Твърде високо е егото на техните автори, а това определено пречи на обективността… Новинарските дигитални медии твърде грубо обслужват интереси и са засипани с реклами. Твърде малко са знанията и истински полезната информация…

Ако имате любими нови медии, ще се радвам да ги споделите с нас.

Все по-отчуждени са и хората около мен -  приятелите ми, роднините ми, колегите ми. Имат все по-малко време. Имат все по-малко мечти. И все по-често са тъжни или недоволни.

Отчуждението е големият проблем на 21 век. Брауново движение. Толкова много хора се движат забързано и напосоки, сякаш не самите те, не това, към което са се запътили, а самото движение нанякъде е най-важното.

След 8 години болка и отлагане, взех, че реших да се излекувам. Процесът отнема повече време отколкото другите си представяха, и повече време, отколкото самата аз си представях. И какво се случи? Разбрах, че мога да разчитам на страшно малко хора в този свят. Те са малко повече от пръстите на двете ми ръце.

Семейството ми. Родителите ми. Двама-трима приятели, които се обаждаха винаги, когато имаха време. Не за да искат нещо от мен, а за да ме попитат как съм и имам ли нужда от нещо. Не съм обидена, не съм засегната, но… това не е нормално.

Аз общувам в бизнес ежедневието си с десетки хора на седмица и стотици на месец. Винаги съм се отнасяла с колегите, шефовете си, подчинените си и с клиентите си с внимание и уважение. Винаги общувам с тях преди всичко привлечена от личните им качества и ценност, а след това – водена от интереси или от тежестта им в бизнес света. Най-чистосърдечно си признавам, че съм се опитвала наивно и може би досадно да им помагам винаги и според силите си.

Неотдавна имах клиент, който много се беше оплел в проблеми. Умен, интелигентен и добър човек е. Стана ми ужасно мъчно. Знаех, че трудно ще намери пари да ми плати. Не можех да реша проблема му сама, трябваше ми помощ. И я потърсих – от най-компетентния колега в областта, който познавах. А колегата ме попита “Какъв ти е този? Защо толкова се притесняваш за него? Близък ли ти е? Роднина ли ти е?” Не, той е просто човек. Не, аз съм просто човек. Един умен и интелигентен човек беше изпаднал в нужда. И аз се опитах да му помогна. Това изглеждаше неразбираемо и супер странно. Това просто вече не е нормално днес.

Съвсем съзнателно не поствах нищо във Фейсбук групата на блога. Над един месец. За да видя какво ще се случи. При над 1600 приятели нито един не се намери да ме попита, по мобилния или по е-мейла “Хей, Поли, да не се случва нещо с теб?”

Почти не се коментира вече в блога ми. Дали пък започнах да ставам безинтересна? Дали това, което казвам и споделям с вас, не е скучно и остаряло? Може би има стотици хиляди други като мен, които го преживяват по същия този начин? И също така като мен имат нужда да го кажат, имат нужда някой да ги изслуша? Затова и не коментират. Щом тях никой не ги слуша, и те няма да обръщат внимание на никого.

Или проблемът е в новите комуникационни навици, които наложи Фейсбук? Провиква се някой нещо, а другите следят. Кой знае защо, от това, че са станали свидетели на провикването на някой, се чувстваме по-важни. И по-информирани. Лайк, лайк, лайк. Ние харесваме някого. Одобряваме това, което изглежда, че е и което иска да покаже на другите. Ние сме силни. Новата власт, на хората… Но дали това е наистина така? Дали петте реда, в които събираме мнението си вече, са достатъчни. За нас, за да изразим себе си? За другите, за да ни разберат? Каква илюзия…

Все по-често се случва и приятелите да реагират на мейловете ми лаконично /каква прекрасна дума, толкова актуална и толкова забравена…/ Да, не, ok, np /no probem/…

Само за мен ли общуването се оказва ценно? Превзело ли ни е голямото отчуждение?

Има ли проблем, наистина? Дали пък не е вярно това, което моят любим Андрей Германов написа с треперещи пръсти няколко часа преди смъртта си:

 страшно е… във тоя безпределен свят

запратен нейде из всемира

всеки сам за себе си е болен

всеки сам за себе си умира

Май вече започва да ми става все едно… Не страдам, не ми е мъчно – нали и аз съм все по-отчуждена…

Но проблемът си стои, той е тук, между нас и прави пропастта помежду ни все по-голяма. Голямото отчуждение на 21 век, когато хората нямат време за нищо друго, освен прилежно и упорито да играят своята роля в пиесата, която сами са си избрали. И за никого другиго, освен за себе си и хората, с които се сблъскват случайно в Брауновото си движение.

Отчуждението – парадоксът на 21 век, век с толкова много възможности да се свързваме с другите  и да общуваме с тях независимо от това къде по света се намираме.

Дали ще преодолеем това отчуждение? И какво ще се случи, ако не успеем?

Само от нас зависи…

Стана ми тъжно, защото почти не мога да използвам тази методика, за да убедя български собственик или управител на фирма, за да инвестира в бизнес софтуер.

Кой у нас си купува бизнес софтуер, за да направи служителите си по-ефективни и да ги освободи от бумащината и излишната бюрокрация /да, време е да си признаем, че в българския бизнес те са факт/?

Всъщност, повечето от мениджърите у нас се надяват на пряка бърза възвръщаемост на инвестицията в нематериален актив. Независимо от това в какъв нематериален актив инвестира, ръководството очаква тази инвестиция незабавно да повиши и продажбите, и печалбите на компанията.

Мисля, че много малко са фирмите, които си дават сметка, че инвестицията не заработва от само себе си. Че тя дава резултат не само когато доставчикът си свърши добре и навреме работата, и не само когато софтуерът е първокласен и подходящ именно за целите, за които се закупува. А когато ръководството на фирмата знае:

• какво иска да постигне с внедряването на бизнес софтуер,
• какви цели си поставя с този проект,
• какви ресурси е необходимо да задели, за да се изпълни успешно проекта,
• как да осигури дългосрочно успешното използване на бизнес софтуера…

Това са само минимален набор предпоставки, минимум миниморум, както казваше един популярен в миналото руски писател-психолог. Всъщност, как ни трябват организационни психолози… Бизнесът не е само пари

Когато престанем да гледаме на бизнес софтуера като на вълшебна пръчица, с която един вълшебник вади от цилиндъра един заек, тогава нашите инвестиции в него ще се върнат. Така, както ИТ анализаторите и ИТ компаниите изчисляват и убеждават ИТ клиентите.

Без лична отговорност към начина, по който се подготвя и изпълнява един проект за въвеждане на бизнес софтуер в компанията, съществува пълният риск тази инвестиция да си остане просто на хартия или да бъде поредната неоправдана финансова транзакция…

Знам, че може да прозвучи обидно, но част от бизнес клиентите у нас се държат или като разглезени деца, или като нетърпящи мнение диктатори.

В първия случай те се страхуват да правят каквото и да е без помощта на фирмата-внедрител. Потребителите на бизнес софтуера непрекъснато звънят на служителите за поддръжка, оплакват се и търсят съвети и помощ и за най-елементарните неща. Преди да почетат или да помислят, те вече са разплакани…

Във втория случай потребителите, които имат затруднения със софтуера, тичат веднага при управителя на фирмата, а той, афектиран от това, че се губи много време за работа със софтуера, вместо да се работи по същество, сам вдига телефона на управителя на внедрителя и в кресчендо започва да сипе обвинения…

Ако искаме  с използването на бизнес софтуер да станем по-успешни и по-конкурентни в бизнеса, трябва да си дадем сметка за всичко, което сами в компанията трябва да правим ежедневно и мотивирано, за да се превърне това в реалност. Трябва да осъзнаем своята отговорност, а не да се държим като разглезени деца или всесилни диктатори. Тогава инвестицията в бизнес софтуер ще се изплати така, както ИТ анализаторите предвиждат.

Истината е сложна, разбира се. Но едно е безспорно – всички тези фактори заедно и поотделно определят успеха /или неуспеха/ на една организация. Хората са може би най-деликатният и труден за управление и прогнозиране организационен ресурс…

За първи път преди много години видях в Германия как една голяма компания, глобален пазарен лидер като технологии и продажби, рекламира себе си чрез хората си. Вървях през дългите коридори-тунели към палатите на CEBIT, а покрай мен вървяха усмихнатите, вдъхновени и позитивни хора на плакатите на Microsoft Deutschland.

Тъй като и аз си имам белезите от натрупаното в продължение на много векове българско недоверие, в началото се дразнех. Какво толкова ми се усмихват тези хора? И аз да работех в Майкрософт Германия, щях да…

После ден-два се правех, че не им обръщам внимание. Много важно – някакви плакати. Реклама. Имали бол пари – дали ги хората…

След това започнах да им симпатизирам. Очевидно тези хора харесваха работата си. Ходеха с желание всеки ден в офиса. Усмихваха се на предизвикателствата и възприемаха живота и бизнеса откъм светлата му страна.

Когато панаирът свърши и се прибрах в България, още на летището ме посрещнаха строгите, оттегчени и уморени, невярващи и небудещи доверие лица на съгражданите ми… И ми стана мъчно.

Тази седмица три пъти не се сбъднаха различни проектни начинания. Хората не ги сбъднахме.

Хора, сами по себе си много симпатични. Интелигентни, млади българи, пълни с енергия и чар, претендиращи, че са добри в професията си. Само  че… когато става въпрос за екипна работа, за нещо важно за фирмата или екипа, тези хора сякаш не са същите. Някой нещо недочел, друг – недоразбрал. Трети си мислел за любовта на живота си, докато говорим за проекта. Четвърти  – здраво хремав, съсредоточен да не изпусне времето за антибиотика си… Пети сметнал, че това не е негово задължение, а добрата практика е да правим неща само в рамките на официалните ни задължения. И общата ни картина е далеч от синергия.

Всичко това, само по себе си човешко и разбираемо, доведе до факта, че три интересни и печеливши проекта просто не се случиха. Защото ние, хората, от които зависеха, не поискахме да се случат.

Къде е моят дял от всичко това? Очаквам много от останалите ли? Не обичам да ме командват и затова съм прекалено деликатна с хората около мен? Дали и аз подсъзнателно не очаквах друг да поеме инициативата и работата да стане от само себе си?

Колкото хора, толкова и различни причини.Както казваше баба ми – който иска да свърши работата, намира начин, който не иска – търси причини. В моя случай – намерихме причини. И сега търсим нови възможности за проекти

Късно е и няма смисъл да се търсят вини, но продължава да ми горчи.  Къде сте, усмихнато крачещи хора от плакатите на Майкрософт Германия? Помощ…

Seems it went wrong…

Все по-рядко използваме е-мейл в бизнес комуникациите си

Все по-често ми се случва бизнес комуникацията ми да е бърза, накъсана и не по е-мейл. Виждам, че това се случва и с колегите, и с клиентите ми.

Входящата ми кутия се пълни с над 100 мейла дневно, но ефективната ми комуникация е сведена само до няколко мейла. Другите са рекламни послания, тоест непоискани търговски съобщения, или предложения за партньорство и обучение.

Получавам странни отговори на е-мейлите ми към колеги и клиенти. Сядам и пиша съвсем нормален текст, както си му е редът – с обръщение и пожелание за успешен ден накрая. И съвсем сериозни и отговорни хора ми отговарят кратко “ок”, “np” (no problem) или пък въобще не си дават труда да ми отговорят. Когато ги попитам какво става, получавам небрежния отговор “О, нищо – просто нямах време да си чета е-мейла”… Да, да, разбирам, но аз пък имах нещо много важно да ти кажа… Ако едновременно използвам е-мейл, мобилен телефон и фейсбук, за да го направя, ще загубя три пъти повече време…

Не сме само ние. Наскоро ми се случи в критична ситуация да комуникирам по е-мейла с чуждестранен партньор, който не си следеше неговия през цялото време, а накрая ме информира със съжаление, че понеже аз не пиша, тълкува това като нежелание да участвам в неговия проект ??!!! Какво ни става?

Не сме само ние… И това прави бизнес комуникацията ни все по-трудна и по-слабо ефективна…

Защо се получава така?

Вероятно всеки от нас си има извинение или обяснение за да използва все по-рядко и неефективно фирмения си е-мейл. Ето част от моите причини:

• Бързам, непрекъснато ме пресират срокове.
• Нямам време да пиша, нито да чета е-мейли…
• Получавам ги със стотици и трудно се ориентирам кои от тях са важните.
• Имам чувството, че с един разговор по телефона или няколко фейсбук съобщения нещата ще се случат по-бързо.
• В движение съм и не е удобно да чета дълги текстове…
• Уморена сме от общуване, просто съм на края на капацитета си, все по-често.

Е-мейлът е все още най-добрият начин за бизнес комуникация

Може и да съм старомодна, но има огромен бизнес смисъл в това да продължаваме да общуваме с е-мейли в бизнеса:

• Когато искаме да формулираме една добра идея или предложение, със сигурност 10 накъсани и задъхани реда не стигат
• Има начини да си подредим деня и работата, защото има начини да си органнзираме и структурираме информацията, която обменяме с бизнес партньорите и колегите си. Това е трудно приложимо, ако използваме предимно Фейсбук или мобилните си телефони (е, време е да си признаем, че всеки от нас използваме поне два едновременно…)
• Ако отсъстваме от офиса, колегите могат да ни помогнат или заместят. Все пак, във фирмата няма и не бива да има незаменими хора.
• Комуникацията ни може да бъде архивирана. Ако загубим нещо от предишен период, системният ни администратор ще ни помогне да го възстановим.
• Комуникацията ни е проследима. За нас това може да няма значение, но за бизнеса това е супер важно. В крайна сметка, мениджърите трябва да знаят кой и как използва комуникационните канали и какви послания излъчва към останалия бизнес свят…

Аз съм фен на е-мейла. Ще се съпротивлявам до последно Това е най-добре работещият канал за фирмена комуникация според мен.

Ако все още не сте надникнали в обновения персонален блог на Димитър Николов, ето неговото интересно (както винаги) мнение по темата… Или ако използваме неговите думи, да, it went wrong…

Защо някои големи и известни фирми вдигат голям шум около новите си продукти, влагат много средства за рекламата и въвеждането им на пазара, а после неусетно или пък също толкова шумно продуктите им изчезват?

Защо други, по-малки компании, които не са толкова финансово мощни, успяват да създадат, развият и наложат на пазара успешни продукти и да ги превърнат в любими марки?

Струва ми се, че една от тайните е да привлечеш клиентите на своя страна, да ги направиш част от екипа, който създава продукта. Клиентите, които участват в създаването на продукта, чиито глас се чува и чиито идеи се влагат в продукта, са част от неговия пазарен успех.

Как да предизвикаме клиентите да участват в развитието на продукта? Как да ги мотивираме за такова поведение?

Има сигурно най-различни начини, зависи от изобретателността на компанията и нейното желание да общува с клиентите си.

Съвременните комуникации предлагат достатъчно възможности:

• Откриване на гореща линия за отзиви на клиенти
• Организиране на събития за настоящите клиенти – продуктови дни, семинари, обучения, състезания
• Фирмен блог, в който активно се търси и се взема предвид мнението на клиентите
• Фейсбук страница, в която диалогът с клиентите, не е самоцелното хвалене, а ежедневие
• Допитвания и клиентски анкети.

Разбира се, че всеки клиент е ценен, дори и най-малкия, дори и най-стария. Но най-ценно и тежащо е мнението на успешните клиенти, които припознават работата с продукта ви като част от техния успех. Тези клиенти са ваш безценен маркетингов помощник. Обикновено те обичат да разказват за себе си, за компанията си, за постигнатите от тях резултати. Ако успеете деликатно да преплетете успеха им с вашия продукт, можете само приятно да се учудвате от последствията.

С най-активните клиенти трябва много внимателно и непрекъснато да се общува. Те са източник на ценни идеи за развитието на продукта ви. Можете да се изненадате, но понякога от клиентите можете да получите идеи, които едва ли ще хрумнат на вашия развоен екип или на вашите маркетингови специалисти.

Разбира се, че трябва да измислите подходящи стимули. Дали това ще е публичност за клиента, допълнителен PR, или някакви търговски отстъпки специално за него, зависи от вас. Но си заслужава да наградите клиентите, които участват в развитието на вашия продукт, нали?

Една от тайните на добрия продукт – активните клиенти. Открийте вашия начин да мотивирате клиентите да участват Ще се радваме да споделите как правите това с нас.

Преди доста години, когато бях начинаеща в маркетинг попрището, се притеснявах да анонсирам публично новите проекти, клиенти и идеи на компанията, за която работех. Страхувах се, че конкурентите ще ни копират или изпреварят. Тогава моят шеф ми каза “Поли, нали разбираш, че първият си е винаги пръв? Останалите просто се опитват да го догонят?”. Времето и опитът, който събирам с него, все повече ме убеждават в правотата на тези думи…

Да се опиташ да приличаш на конкурентите си може да е успешна стратегия, ако те са успешни. Ще се скриете в сянката на водещия и ще вървите по пътечката, която той е проправил. Няма нужда да ограмотявате първи пазара за предимството на нов продукт или услуга. Вероятно сделките ви ще се случват по-бързо. Вероятно, ако пазарът не е наситен, ще се ползвате дълго време от инерцията на търсенето.

Но няма да направите големия удар. Първите и най-интересни сделки няма да са за вас. Първият винаги ще го запомнят. Той ще е откривателят, носителят на ноу-хауто, знаещият, можещият. Негови ще са най-добрите референции. И най-голямата печалба.

Да се опитваш да копираш продукта на конкурентите си, значи да си се обрекъл да си последовател. И да търпиш всички минуси на тази позиция.

А да се опитваш да копираш маркетинговата им стратегия? Това вече е направо смешно…

Тъжно ми е като гледам как много фирми се опитват да използват по един и същи начин маркетингови инструменти за предлагане на подобни продукти. Предимството е винаги на първия. Колкото повече фирми правят подобни реклами, събития или фирмени блогове, толкова повече маркетингът губи своята вълшебна сила. Все по-трудно става да се привлече с едни и същи неща в маркетинга вниманието на новите клиенти.

Бъдете новатори в маркетинга. Мислете различно и правете нещата по различен начин. Нека вашето рекламно послание да е уникално. Не използвайте същите комуникационни канали като конкурентите си. Не правете маркетинговите си събития като тях. Ако те имат блог, направете активна и уникална страница във Фейсбук. Опитайте нещо ново, нещо различно, нещо само ваше си.

Можете да прилагате маркетингови трикове, използвани в други бизнеси, но никога – това, което използват конкурентите ви. Не правете като тях…

Измислете своята лилава крава. Нарисувайте своята единствена шарена зебра. Но никога не копирайте конкурентите си в маркетинга, ако искате вашите маркетингови стратегии да ви носят успех.