Вярно, че ранните разкази на Труман Капоти (в „Дървото на нощта”) са повече от брилянтни и че „Кери” на Стивън Кинг е всичко друго, но не и посредствен романистичен дебют, но това са по-скоро изключения, отколкото примери за правилото.

Казандзакис например започва със „Змия и лилия” - книжчица, за чието съществуване доста хора и не подозират, магическият реализъм на Маркес тръгва от „В лош час”, което българските издатели дори не са сметнали за нужно да публикуват самостоятелно, а антиутопията „1984″ на Оруел крие първоизточника си в „На дъното в Париж и Лондон”. Примери за подобни сценарии - бол.

Обратният феномен (да кажем - „Да убиеш присмехулник” на Харпър Ли или пък „451 градуса по Фаренхайт” на Бредбъри - но при него историята е по-различна и доста поучителна!) се среща доста, доста рядко и самобитният талант в ранните писателски години е по-скоро нещо непознато, отколкото обичайно.

„Златната чаша” е първата книга на Джон Стайнбек. Това е и единственият му исторически роман. Разказва се за прочутия буканиер Хенри Морган, който в края на ХVІІ век властва над Карибско море, превзема, разрушава и ограбва испански градове, чиито защити до момента са били считани за непробиеваеми, и печели огромна слава в момента, когато успява да проникне с пиратската си армия дори в Панама - най-богатият град в Америка.

Сюжетът е изключително плосък, композиционно романът няма сериозни достойнства, като на моменти дори се виждат сериозни кръпки и недостатъци. Героите не представляват онези истински хора от „Улица Консервна”, „За мишките и хората”, „На изток от рая”, а са просто сбор от положителни или отрицателни характеристики. Шаблоните, по които героите са очертани, са твърде очевидни и всеки читател би разпознал в пиратите, аристократите, робите и земевладелците в „Златната чаша” персонажи, които отдавна е срещал (и то неведнъж) в други романи, разкази или дори анекдоти.

Схемата на амбициозното хлапе, което напуска родния дом, за да търси приключения, среща куп неприятности, преодолява ги със силата на волята си, става герой, мъж над мъжете, получава слава и богатства, но после (под влияние, разбира се, на жена) се разбира, че е преди всичко човек - та тази схема е нещо до болка познато от всички онези приключенски романи, които никой не чете съсредоточено, а следи с половин око, докато гледа телевизия или води разговор.

Защо обаче „Златната чаша” си струва?

Романът е публикуван през 1929, когато Стайнбек е на 27 години. Приет е много лошо от читателите и тиражът му с години залежава по американските книжарници. Критиката го съсипва. И наистина - като роман per se „Златната чаша” е почти нищо - вярно, увлекателно и не неприятно четиво е, въпреки някои проблеми в стилистиката (които съм убеден, че не се дължат на превода на Стоянка Сербезова за българското издание), но без особена стойност.

Струва ми се обаче с основание издателство „Прозорец” са решили да заложат на книгата - не просто защото носи марката „Стайнбек”, а защото е преди всичко предтеча на всичко онова, което идва след „Златната чаша”.

Докато човек чете историята на Хенри Морган, му се струва, че припознава в съдържанието и текста на Стайнбек известна част от характерни черти на суровостта на „Към един незнаен бог” и „На изток от рая”, човечността на „Тортила Флет” и „Улица Консервна”, диалогичността на „За мишките и хората”. Вярно, става дума за базисни и интуитивни „препратки”, но просто „Златната чаша” е онова, върху което цялото творчество на Стайнбек по-късно стъпва, за да се превърне писателят в един от най-големите на своето време.

Обичате Стайнбек?

Прочетете „Златната чаша”. Ако обаче не сте чели никога нищо на стария Джон, по-добре не се захващайте с тази малка книжка, защото ще рискувате да зачеркнете завинаги това име от списъка, който-трябва-да-прочета. „Златната чаша” се препоръчва само за лица, прехвърлили поне няколко творби на Стайнбек.

из “451 градуса по Фаренхайт”

„451 градуса по Фаренхайт” е една от най-добри антиутопии, които съм чел някога. Години напред (всъщност по мои сметки в романа (1953) Бредбъри е говорел за годините, в които живеем ние сега), обществото е загубило почти напълно интелектуалните си устои, битът се състои в гледане на широкоекранна телевизия и безсмислени панаирни забавления, а човешкият живот е загубил своята стойност. Хм, колко познато.

Главният герой на „451 градуса по Фаренхайт” е пожарникарят Монтег. Пожарната команда в песимистичните възгледи на Рей Бредбъри обаче има съвсем друга функция - тя не гаси пожари, а ги прави. Целта на пожарникарите е да се отзовават на граждански сигнали за укриване на книги, едно от най-сериозните престъпления в антиутопичния свят, и да изгарят до основи домашни библиотеки.

Срещата на пожарникаря Монтег с едно седемнайсет годишно и побъркано (според самата него) момиче на име Кларис става причината за започващата катарзистична метаморфоза на героя - неговото собствено търсене на онова, което някога е било ценно, а днес се смята за престъпление.

В ума на пожарникаря възникват грандиозни планове за мащабни заговори, масирани бунтове, подмолна дейност, спасяване на света и връщането му към исконните духовни богатства. Какво може да постигне обаче един обикновен индивид, пък макар и личност, на толкова негостоприемно място, където преследването на полицията се предава директно в домовете на хората, а неговият пик е призивът на властите всички граждани в един момент да излязат на прозорците си и да съобщят къде е беглецът - мярка, която просто не може да бъде неефективна.

„451 градуса по Фаренхайт” на Рей Бредбъри е абсолютно задължителна книга за всеки човек, който обича книгите. Ако искате да я прочетете, можете да посетите Библиотеката на Христо Блажев, който съвсем безвъзмездно предоставя личните си книги за четене на желаещите ги. „451 градуса по Фаренхайт” е включен в томчето (томче, томче, колко да е томче с тия 700стр) „Избрано” на Бредбъри.

Литературата Днес

Взех я, разбира се, със съмнение, но останах изключително приятно изненадан. Въпреки прочутите френски протяжни излияния (протяжни - имам предвид пропорционално на обема на цялата книжка, който е в има-няма 130-140 странички), Пол Гимар успя да ме грабне с нещо, което дълго се опитвах да установя.

Проблемите за случайността, съдбата, безмълвния наблюдател, вечното разминаване на косъм с любовта и щастието - това са неща, които непременно правят впечатление у Пол Гимар и които правят удоволствието от четенето (по време на самото четене и доста след него) страхотно, но има и още нещо.

Нещото, което е онази брънка, която превръща „Улица Хавър” от просто смислена книга в непризнат шедьовър. Клиширани девизи, изказани по оригинален и красив начин; реални герои - такива, каквито срещаме всеки ден, но никога не забелязваме; лек и четивен изказ, за какъвто повечето писатели могат само да мечтаят.

Едно от тези неща ще да е - или пък нещо коренно различно. Засега „Улица Хавър” ми е загадка.

Както и да е, основното, което решихме с Христо, е да спретнем една голяма книжно-блогърска среща, където, ако не друго, бира ще се лее в изобилие. Във Всичколандия той още вчера пусна нещо като обявление, като с него изказа и проектопокани към Хриси, Ангел Богданов, Стоян, almaak и lindyhopper,  Григор Гачев, Алвин. Помислих, помислих малко и, освен Алекс, чието име ми хрумва винаги, когато се говори за блогове за книги, не се сещам друг, към когото да отправим специална покана.

Разбира се, ние сме едни лаици в блогосферата (е, не съвсем лаици) и не можем да обиколим де що има блог за книги, затова ако ти пишеш за любимите си книги или просто ако ги четеш - не забравяй да ни подскажеш това, за да те добавим своевременно в оформящото се Книжно братство.

Засега това е - остана ми само да благодаря на Христо за “Фауст” - човече, няма скоро да я прочета, но един ден ще се сблъскаме с пълна сила!