Комбинацията от предизборните ангажименти на трите парламентарни партии, които искат да „отстранят ГЕРБ от властта“, е трудна, а на моменти дори и абсурдна. Затова сега е модерно да говорят за това, коего ги сближава, а не за това, което ги разделя. Каквото и да говорят на публиката обаче, общите им позиции са точно две:

• Не искат да преговарят с ГЕРБ за евентуално съвместно управление
• Искат да участват във властта

БСП, ДПС и „Атака“ ще направят всичко възможно този парламент да излъчи правителство без ГЕРБ и всичко останало са само детайли, които да направят сделката приемлива и за пред света, и за пред избирателите им.

Търси се само оправданието

Украсяването на преговорите с публични сметки за това с колко ще бъде увеличена минималната работна заплата е напълно лишено от смисъл. БСП обещали 450 лв. минимална заплата в края на мандата, докато „Атака“ били обещали 1000 лв. още от тази година. Хайде сега да смятаме най-малкото общо кратно и да си стиснем ръцете. Това са глупости и говорителите по темата го знаят много добре.

Който и да управлява България в следващите месеци, той трябва да прави едно и също: да не докосва по никакъв начин финансовата стабилност, да гарантира по-висока събираемост на приходите, да ускори усвояването на еврофондовете, които на практика са единствените влизащи в България пари. Това изключва резки щедри жестове, каквито политиците се изкушават да обещават преди избори. С това е наясно дори и Волен Сидеров.

Създаването на по-нормална среда за бизнеса е също нещо, което не търпи спор. Нарастващата безработица, закриването на хиляди малки фирми и разцветът на монополите не предвещават светло бъдеще и всеки грамотен човек знае, че решаването на тези проблеми е приоритет. Ефектните изказвания срещу чуждия бизнес се харесват на бедните избиратели, но на терена няма чак толкова луди политици, за да провеждат наистина такава политика. Дори и да гледаш на властта единствено като на баница, пак рано или късно стигаш до извода, че е по-добре да има баница, т.е. внимаваш да не убиеш съвсем икономиката.

Програма или опаковка

Програмата на евентуално правителство, излъчено от този парламент без участието ГЕРБ, е въпрос на няколко дни писане. Изненади в съдържанието е изключено да има, остава обаче работа по опаковката:

• Как „Атака“ да помага без това да се вижда много ясно от Брюксел
• Как избирателите на ДПС и „Атака“ да не се ядосват от сътрудничеството между двете партии

За това думата „коалиция“ тези дни е забранена. Нямало да бъде коалиционно правителство, а щяло да бъде програмно. Нямало лидерът на БСП Сергей Станишев да води преговорите, а кандидатът за премиер Пламен Орешарски лично щял да си търси подкрепа. Червеният лидер дори обясни, че няма да търси подкрепа от партии, а от депутати.

Сега си представяме:

Вариант 1 – Министърът на здравеопазването решава да разбие монопола на здравната каса, защото в противен случай системата ще гръмне. Успява да убеди премиера. После двамата тръгват да убеждават по отделно 121 (поне) депутати. Обаче на един жена му била в борда на касата и той не бил съгласен, а на друг баджанакът внасял буркани с глюкоза и депутатът много държи здравните фондове задължително да изкупуват по три буркана на човек на месец. Подкрепата не е събрана.

Вариант 2 – Министърът и премиерът разговарят с ръководствата на трите парламентарни групи, уточняват евентуални различия и стигат до общ вариант, който да бъде подкрепен от парламентарното мнозинство. Разбира се, че първият вариант е утопия и политика се прави само по втория.

Рамково споразумение между партиите ще има, дори и да не е на хартия. От там нататък всички знаем за какво става дума, дори и да не използваме думата „коалиция“.

Всички имат нужда от сделка

Интересът и на трите партии да постигнат съгласие за подкрепа на общо правителство е очевиден. Сергей Станишев трябва да върне БСП във властта, дори и под прикритието на програмно правителство на Орешарски. В противен случай може да му се наложи да напусне „Позитано“, а оттам и лидерския пост в Партията на европейските социалисти. ДПС никога не са крили, че се чувстват прекрасно във властта, а „Атака“ не може да си позволи трети пореден мандат в парламента да играе единствено ролята на страшилище. Те никога няма да спечелят изборите, а този път ролята им наистина е ключова.

Най-големият общ интерес на трите партии обаче е да няма нови избори. На фона на скандалите и изчезналата десница, нищо чудно при втория опит избирателите да предпочетат сигурността и ГЕРБ, а защо не и партията на СКАТ, да имат достатъчно мнозинство, за да оставят БСП, ДПС и „Атака“ сред публиката.

в.”Труд“

Икономиката, глупаци!

Отделих малко време, за да разгледам програмите на най-популярните 7 партии. (максималният брой в следващия парламент според прогнозите) Има идеи, има предложения за решаване на конкретни проблеми на отделни социални групи или съсловия. Нито недоволните от цените на тока са научили кой как смята да реши проблема със злоупотребата на монополите, нито пенсионерите са разбрали кой как предлага да им изчислява пенсиите. Дребните семейни фирми не са чули коя партия предлага драстично опростяване на административната тежест върху тях, още по-малко лекарите вече знаят коя партия какъв ред предвижда в разпадналата се система за публично здравеопазване. Е, до най-младите вероятно са стигнали крясъците, че Турция и САЩ са виновни за това те да нямат работа, но не от това имаме нужда, нали?

Избирателите никога не са чели партийните програми, но на всички предишни избори поне основните послания ставаха известни. Сега те бяха изолирани само в специализирани дебати по обществените радио и телевизия, които никой не забелязваше, защото информационният поток преливаше от скандали.

„Техният проблем“

Т.нар. „български Уотъргейт“ всъщност не беше един, а каскада от скандали. Всяка малка бомба, предизвикваше отсрещна реакция, следващата бомба – още по-рязка реакция, и така до момента, в който главният прокурор се превърна в централна фигура на кампанията. А кой номер в бюлетината е за Цацаров?

Прокурорът открадна шоуто от политиците, но трудно може да бъде винен за това. Намирането на баланс в тази ситуация е висше изкуство. Сотир Цацаров не можеше да подмине сигналите с мълчание, ако иска да изглежда решителен и различен от предшественика си. Но можеше да внимава в мярката и да не се опиянява от светлината на прожекторите. Дистрибуторите на секретни записи едва ли са очаквали чак такава подкрепа отвън.

В това време избирателите чуха колко безскрупулно управляващата партия е използвала властта си, видяха и безсилието на най-голямата опозиционна партия да предложи решения. Всяко нелицеприятно разкритие за едните беше последвано от още по-нелицеприятно разкритие за другите. В средата блестеше прокурорът, а за останалите политически сили просто не остана място на сцената, въпреки че част от тях имат наистина разумни решения.

В края на тази кампания интересът към изборите е по-нисък отколкото в началото й, казват социологическите анкети. Винаги и навсякъде другаде е обратното. Операция „отвращаване“ беше повече от успешна. Хората приеха всичко като лични проблеми на „онези“ и просто решиха да не им се бъркат.

Последната операция на прокуратурата и ДАНС, при която бяха открити 350 хиляди фалшиви бюлетини, само подпечата успеха на операцията. Ако някой е имал съмнения, че изборите лесно се манипулират, вече видя доказателствата и по телевизията.

„Не гласувайте за нас“

Броят на очевидните ментета на тези избори надмина десет. Вероятно са и повече. Т.нар. лица от протестите се озоваваха в листите на никому неизвестни листи, грейваха от билбордове по пътищата, организираха концерти в цялата страна. Други не криеха връзката си с обвиняем №1 по време на последното правителство и основната си цел – да отмъстят на бившия премиер. Трети откриваха лъскави офиси на централни места в градовете и обещаваха да отзовават наред. Четвърти с пънкарски плам агитираха за руските енергийни проекти, пети… От къде се появиха, кога се организираха, с какви пари?

Едно от тези ментета „спонтанно“ събра хиляди хора в най-голямата зала на България, плати транспорта им от страната, а футболната легенда Христо Стоичков кацна като лице на организацията. Дни преди изборите популярен музикант от протестите срещу монополите призова публично: „Не гласувайте за нас, ние сме схема“. Нито една от тези партии няма да влезе в парламента, но всички заедно ще разпилеят достатъчно гласове, т.е. ще отнемат от истинските партии.

В тази кампания всички бяха жертви – и управляващите, и опозицията, и избирателите. Резултатите от това ще бъдат по-малко гласуващи, разпилени гласове, отслабена политическа система, нестабилно правителство, вероятно и нови избори. Слаба България може да бъде от полза само на онези олигарси, които искат да отклонят страната от сегашната й ориентация, от демокрацията и от стремежа към върховенство на закона. За да дойде отново обичайният „освободител“, разбира се.

Дори и в нечии глави и кабинети да има такъв сценарий, той не може да бъде осъществен без съдействието на българите. Противодействието също е известно: умно и масово гласуване.

DW

снимка: Дневник

Най-важното действие досега на кабинета „Райков“ не се превърна във водеща новина, въпреки че води след себе си сериозна промяна в България. Почивните дни са удобно обяснение, но отбягването на новината само доказва колко е развалена е средата и колко важно е да бъде сложен край на концентрирането на държавните пари в една банка.

Проблемът

Марин Райков съобщи, че към 31 март 54% от парите на държавните фирми са в една банка. Той се позова на банковата тайна, за да не спомене името на банката, но всички знаем, че това е Корпоративна търговска банка на Цветан Василев, която финансира медийния монопол на Ирена Кръстева и сина й Делян Пеевски. Това са първите официални данни по въпроса.

Министерствата на финансите и на икономиката са публикували досега отделни непълни справки, според които през 2009 година концентрацията беше 35%, а следващата година се удвои до почти 70%. Никой никога не е публикувал конкретната сума, но епизодичните данни говорят за сума от няколко стотин милиона до над милиард лева.

С огромния си и лесно придобит финансов ресурс тази група изкупи явно или скрито повечето медии в България, наложи контрол над рекламния пазар, навлезе мощно в интернет, извърши и няколко големи придобивания в индустрията. Какво са връщали в замяна – не знаем. Виждахме само платената любов, с която обгрижваха правителството. „Брутално ме подкрепяха“, каза Бойко Борисов. От месец пък брутално го нападат.

Предложеното решение

Правителството изготви задължителни правила, по които фирмите с над 50% държавно участие и над 3 милиона по сметките, да избират банки. Максималната допустима концентрация в една банка ще бъде 25%. Данните ще се изпращат в Министерството на финансите на всеки три месеца, а срокът за привеждане в съответствие с новите правила е 6 месеца. Проектът за правила е публикуван за обсъждане на сайта на икономическото министерство, след 10 дни правителството трябва да го утвърди окончателно, т.е. в средата на ноември нито една фирма не трябва да дължи над 25% от парите си в една банка. Включително и в Корпоративна търговска банка.

Какво става с КТБ?

Вероятно пари ще бъдат изтегляни и от други банки, но поради липсата на официална информация, те не са публично известни. КТБ обаче е сигурна. Ето и малко конкретни числа: преди два месеца кредитната агенция „Фич“ публикува доклада си по оценката на рейтинга на Българския енергиен холдинг, който обединява фирмите от държавната енергетика. Докладът твърди, че фирмите от холдинга имат общо 717 млн.лв., от които 87% са в една банка – без изненада, става дума отново за КТБ.

Холдингът ще трябва също да прилага новите правила и до средата на ноември да остави максимум 25% от парите си в една банка, т.е. приблизително не повече от 180 млн. лв. Простата сметка показва, че за шест месеца енергийните фирми ще трябва да изтеглят почти 445 млн.лв. от КТБ. Общата сума на изтеглените от банката пари може да се окаже много по-голяма, но със сигурност не трябва да е по-малка.

Обаче…

За всички е ясно, че подобно действие за кратък период може да постави под риск стабилността както на конкретната банка, така и на цялата система. Спомените от серийния фалит на банки през 1996/1997 година още са живи. Ще има период на приспособяване, каза финансовият министър Калин Христов, именно за да няма сътресения. Той дойде в правителството от БНБ, където управляваше управление „Емисионно“, т.е. валутния борд. Затова неговото уверение, че не могат да се очакват сътресения, предполага някаква предварителна подготовка и съгласуваност с централната банка.

Премиерът Райков и министър Христов не обещаха пълна прозрачност, а само данни за това коя фирма е надхвърлила лимита от 25% в една банка и с какъв процент го е надхвърлила, но не и конкретната сума. Обяснението: банковата тайна. Тази позиция обаче едва ли ще се окаже дългосрочна, защото вече има прецеденти и министерствата са публикували отделни данни след искания от журналисти. Евентуален отказ за предоставяне на данни по Закона за достъп до обществена информация много трудно ще издържи и в съда. Така пътят към диверсификация и прозрачност е открит.

Остава правилата да бъдат изпълнявани. Това няма да е работа на този премиер и този финансов министър, чийто мандат ще изтече малко след изборите. Направеното от тях обаче ще бъде тест за следващото правителство – дали ще заеме принципна позиция и ще продължи започнатото, или отново ще падне жертва на медийния монопол и ще продължи да храни с държавни пари една единствена банка. Която и да е тя.

DW

Правителство без отговорност е и опасно, защото когато управляват анонимните „онези горе“, опозицията е само на улицата. Не може да не прави впечатление обаче усърдието, с което обичайните оракули ни убеждават от екрана колко неизбежно е България да бъде управлявана точно от програмно правителство.

С програма или програмно

Всяко споменаване на програмно правителство ме връща година и половина назад, когато фалитът на Италия беше въпрос на дни. Тогава доверието към Берлускони се изпари и огромният дълг на страната поскъпна рекордно. Трябваше да се реже жива плът и на сцената се появи програмното правителство на Марио Монти, което намали социалните разходи, увеличи данъците, промени пенсионната система. Никой не искаше да свърши тази мръсна работа, затова парламентът подкрепи програмно правителство.

Прилича ли ситуацията в България сега на ситуацията от есента на 2011 г. в Италия? Има ли пакет от неотложни, конкретни и краткосрочни мерки, които трябва да бъдат предприети? Два пъти Не. Докато Италия се нуждаеше от хирург за една операция, България се нуждае от дълготрайно лечение. Реформите в администрацията, образованието и правосъдието не са работа за една година, затова за тях е необходима и подкрепата на гражданите. Когато Марио Монти се яви на изборите, спечели само 10%. Горе долу толкова е реформисткият вот и в България.

Италианският вариант за програмно правителство отпада. Не звучи убедително и аргументът, че програмният кабинет затова е програмен, защото имал ясно разписана програма с мерки и срокове. Отворете интернет страницата на правителството и ще откриете програмите на няколко правителства назад – еднопартийно, двупартийно и трипартийно. Всичките с програми, т.е. и те могат да претендират, че са били програмни.

Аз знам, Българийо, аз знам…

Най-често оферта за програмен кабинет отправя БСП. Сергей Станишев твърди, че „България има нужда от програмно правителство, което да бъде правителство на националната отговорност и националното спасение”. Аха, ясно, значи правителството на тройната коалиция с премиер Сергей Станишев е било на националната безотговорност, така ли? Прекаляването с кухите лозунги може да бъде и коварно понякога.

Общонационалната опаковка винаги е била любима на левицата. Те нарекоха коалицията си „За България“, те обещават винаги да управляват с „таланта на цялата нация“, на техни митинги Веселин Маринов пропя за първи път „Аз знам, Българийо, аз знам…“ Е, сега я пее на ГЕРБ, но песента на Емил Димитров „Моя страна, моя България“ беше дарена на БСП и завинаги е собственост на „Позитано“.

БСП няма друг шанс да разшири влиянието си, защото всеки втори политик се зарича „Никога с БСП!“ и това е сериозен проблем за тях. Левицата се преопакова според нуждите на пазара и е готова временно да се откаже от табелата „БСП“. Изборът за тях е или се правим на маймуни, за да влезем в играта, или изобщо няма да помиришем власт. Номинирането на чуждия свой Пламен Орешарски за премиер е точно това. Офертата стана още по-приемлива, когато Орешарски заяви, че позицията на БСП за рестартиране на проекта АЕЦ „Белене“ вероятно ще бъде преразгледана. Продуктът придоби съвсем търговски вид.

Без Борисов и Цветанов?

От дясно само ДСБ говори за програмно правителство. Ако се класират за парламента, програмата максимум на партията на Костов е да бъдат „ключов фактор за формиране на дясно програмно правителство“. Разклащането в ГЕРБ промени речника на политиците от малките десни партии. Доскоро хората на Меглена Кунева и Иван Костов казваха, че няма да направят коалиция с ГЕРБ. Сега все по-често казват, че никога няма да бъдат заедно с Борисов и Цветанов, а не с ГЕРБ. А действията на прокуратурата ако не помагат, поне не пречат на развитие в тази посока– дясноцентристко управление без участието на бившите премиер и вътрешен министър, чиято вечност започна да се пропуква. И президентът едва ли ще пречи на такъв вариант.

След изборите ще има нужда от честност – кой, с кого и какво ще прави. Размиването на отговорността зад някакво представяно като експертно-програмно-не-знам-какво-си правителство, може да изглежда удобно за партиите, но за избирателите ще изглежда точно такова, каквото си е – сговаряне зад гърба им. Тогава към прозорците на парламента ще летят не само домати, а Волен Сидеров спокойно ще може да започне от сега да реди следващото си самостоятелно правителство.

в.”Труд“

Разбира се, че отговорът е Не. В ГЕРБ имаше много образовани и нормални хора, които вероятно са вярвали, че могат да променят нещата към добро. Как стана така обаче, че в крайния резултат изобщо не се вижда приносът на тези хора? Стана с отказ от достойнство. Малкото свестни много бързо се превърнаха в безгръбначни, които се смееха на глас на просташките шеги на началника си, за да останат в играта. Отговорността на тези хора е много по-голяма, защото виждаха от близо как държавата систематично се разглобява и плячкосва и предпочетоха да мълчат.

„Най-големият проблем на България е лошият човешки материал в страната“, каза Бойко Борисов през 2009 година в Чикаго. В следващите години той се постара да подбере такъв състав в управлението, с който да докаже верността на думите си. Който не беше полуграмотна мутра, милиционер или обикновен далавераджия, трябваше да забрави за достойнството си и да бъде готов да бъде мачкан, обиждан и публично подиграван.

Бойко Борисов наричаше учените хора в екипа си „момченца с очилца“ или „чантаджии“. Те нямаха нищо против. Когато каза, че е мнителен и затова ще си подслушва министрите, те се усмихната радостно все едно това е била мечтата на живота им. Когато преди дни бившият земеделски министър Мирослав Найденов разказа как Цветанов подслушвал всички министри, едно изречение от интервюто му остана незабелязано:

„Накараха ни и мен включително, когато вие сте задавали въпроси и всички ние в хор казахме колко ни е приятно да бъдем подслушвани“. Страшно е нарушаването на закона, но още по-страшна е неспособността да различиш достойното от недостойното. Дори не им е било неудобно да се правят на маймуни. За четири години тези хора не показаха, че могат да отсяват редното от нередното. За тях имаше само едно – думата на началника. В интерес на истината бившият правосъден министър, а днес вицепрезидент, Маргарита Попова единствена изказа несъгласие с масовото подслушване.

Все още най-близък до Бойко Борисов е Цветан Цветанов. Този човек демонстрираше сутрин, обед и вечер, че не познава принципа на разделение на властите. Не уважаваше и човешкото достойнство – преди две години обвини лекари в убийство на новородено и изчете в парламента записи от подслушаните им разговори. В разгара на последния скандал с подслушването Цветанов реши, че е допустимо да разяснява в национален ефир семейните проблеми на Найденов. В главите на тези хора не съществува понятие като лично пространство.

Един позабравен пример: бившият шеф на ГДБОП Станимир Флоров не се притесни да мечтае пред камера за връщането на тоталитарния режим: „Единственият начин да се оправят нещата е, ако се върнат отпреди 1989 година. При тоталитарния режим това е положителното, че едно време аз не съм си заключвал къщата на село“. Идеята за свобода, право на избор и достойнство не е в главата и на този човек.

Това е причината управлението на ГЕРБ да стигне до тук – провалите и престъпленията са само следствие от липсата на ценности и качества у тези хора, т.е. лош материал, както казва началникът им. На фона на голямата картина, съвсем безобиден детайл е, че двама депутати от тази партия записаха празнично обръщение към избирателите си във Враца, в което твърдяха, че „преди 500 години България се е освободила от турско робство“.

Парвенюшка загуба на чувство за мярка демонстрира и шефката на правната комисия Искра Фидосова, която реши да разкаже в интервю менюто на кученцето си: „Яде много малко – купуваме му телешки шол, който първо се сварява, след което се смила и се смесва със зеленчуци – чушка, морков и тиква, и спагети. Два пъти в седмицата му даваме и парченце сварена сьомга“. Тази жена не може да прецени кога е по-добре да мълчи, а те й дали в ръцете правенето на закони!?

Изтеклият разговор между Бойко Борисов, Мирослав Найденов и прокурора Николай Кокинов обаче разсея и последната капка останало съмнение, че в тези хора има някакви принципи или ценности. Прокуратурата трябва да прецени дали в този разговор има опит за избягване от правосъдието. Службата за борба с измамите с еврофондове ОЛАФ пък да прецени дали има злоупотреба при нагласеното разпределяне на пари за медиите.

Най-страшната новина от този разговор обаче е нивото на тези трима мъже – думите, които използват, отношението, което демонстрират. В техния свят управлението е нареждане на схеми, законите са досадно усложнение, образованите хора са п..али, а жените са тая, оная и на онзи другата. Много лош, ама наистина много лош материал.

А какво правеха малко по-свестните сред тях ли? Мълчаха.

DW

снимка: Farmer.bg

„Тази нощ съдът пропусна шанса да разсее разяждащите българското общество съмнения, че в държавата ни управлява олигархия. Тази нощ над държава-член на Европейския съюз и НАТО легна тежката сянка на чужди интереси“.

Така започва съобщението на митниците по повод светкавичното решение на съда да спре изпълнението на заповедта за отнемане на лиценз на „Лукойл“. Нека да го преведа – шефът на митниците Ваньо Танов ни казва, че съдът служи на олигархията, а олигархията – на Русия.

Историята отвъд поезията: законът изисква да има измервателни уреди на тръбите, по които влиза и излиза гориво в данъчните складове. Тези уреди предават данните към Агенция „Митници“. Проверките обаче показали, че не навсякъде има уреди, други пък не работели, а на четири места имало тръбни отклонения за заобикаляне на сензорите. По този повод ръководството на бургаската митница беше уволнено, а лицензът на данъчния склад с бази в Карнобат, Стара Загора, Пловдив, Ветрен, Ихтиман и Илиянци беше отнет. Така продуктопроводът трябваше да спре да работи. Продължаването на работа при тези условия се нарича контрабанда.

Опитите на Танов да наложи на една частна компания да спазва законите на република България не са от днес. През лятото на 2011 година той и бившият финансов министър Симеон Дянков предупредиха „Лукойл“, че ако не изпълни изискването и не монтира измервателни уреди на входа и на изхода, ще й отнемат лиценза. Месец по-късно изпълниха заканата си.

Ще пропусна приятелството на бившия премиер Бойко Борисов и шефа на „Лукойл“ за региона Валентин Златев. Но не мога да пропусна мотива, с който административният съд тогава върна лиценза на рафинерията: компанията имала ексклузивни договори с БДЖ, фирми за градски транспорт и летищата, и не съществували алтернативни източници за доставка. Нека преведа и това – съдът твърди, че има монопол.

Преди дни съдът отново взе решение в полза на „Лукойл“ с подобни мотиви: спирането на работа можело да доведе до спиране на доставките на гориво, което излага на риск предприятия, които са от значение за националната сигурност. Превод вече не е нужен – съдът е преценил, че ключови предприятия са поставени под тоталната зависимост от един единствен доставчик

Същото признание чухме и трети път. Служебният министър-председател Марин Райков привика шефа на митниците Ваньо Танов и на „Лукойл“ – Валентин Златев, за да тушира появилата се „микродрама“, по неговите думи. Острите думи наистина бяха в повече, но по-важно е посланието на премиера:

„От една страна да защитим интересите на българската държава, спазването на закона, от друга страна – да не допуснем прекъсване на доставките до бензиностанциите, особено преди празниците и преди изборния ден“.

Така за трети път висша държавна институция потвърждава това, което всички знаем – че „Лукойл“ държи цялата държава. През лятото на 2012 година обаче Комисията за защита на конкуренцията излезе със становище: Няма картелни договорки между най-големите търговци на горива, а фирмите на „Лукойл“ не злоупотребяват с господстващо положение. И вероятно наистина е така в тесните рамки на закона. Животът обаче е различен.

Ако спре АЕЦ „Козлодуй“, България няма да остане без ток. Има достатъчно други мощности, има и лесен начин за внос на електроенергия. Ако спре „Лукойл“ обаче, ще спре и държавата. Именно този страх прави прилагането на закона спрямо тази компания под условие – само ако не е рисковано. Въпросът е кой и срещу какво е направил държавата зависима от една фирма. Кой е подписвал ексклузивни договори за доставка на гориво за ключови сектори от икономиката, кой е приемал такива закони, които затрудняват вноса, кой е играл карти с шефа на „Лукойл“…

DW

на снимката: Бойко Борисов на сватбата на Валентин Златев

Искате ли да живеете по-добре? Няма проблем! Ще изгоним чуждите супермаркети, ще изгоним златодобивните компании, ще върнем България обратно в прегръдките на Русия и на мига всичко ще се оправи.

На тези избори крайният национализъм отчетливо преминава в крайно левичарство, а това се харесва на все повече хора. Поне така казват проучванията. Днес може и да не ни се вярва, но в нощта на изборите вероятно ще научим, че над 10% от българите са гласували точно за такава програма.

„Атака“ е партията с най-сериозен ръст на подкрепата след вълненията в началото на годината. От 3% в края на миналата година привържениците на Волен Сидеров вече са не по-малко от 6-7% от всички избиратели.

Социологическите изследвания започнаха да забелязват и други две партии с подобни обещания – ВМРО и Национален фронт за спасение на България (НФСБ), което всъщност е новата партия около телевизия СКАТ. НЦИОМ даде 2% на тази организация, „Медиана“ – 2,2%.

Последното изследване на „Алфа рисърч“ забелязва укротяване на устрема на „Атака“, но и насочване на избиратели към по-малките партии. При продължаваща мобилизация на екстремистките партии и при не по-висока активност от преди, изобщо не е изключено в следващия парламент „Атака“ да не е сама в тази ниша.

Какво се промени, че стана така? Отговорът е пред очите ни: врагът вече не са само ромите и Турция, но и капиталистите от Запада, „които пият кръвта на народа“. Това говорене се харесва на част от българите, а споменатите партии много умело комуникират посланията си. Те се появяват буквално навсякъде, закачат се за всеки конфликт, дори и на квартално ниво. Днес искат някоя община да разруши циганското гето, утре протестират на друго място срещу реставрацията на джамията, след това викат под прозорците на някоя чужда компания „Yankee Go Home“, а „Атака“ и НФСБ дори си имат собствени телевизии.

„Планът Сидеров“, както се нарича предизборната му програма, обещава „връщане на супермаркетите в български ръце, за да не изнасят богатство“. Обещава още разваляне на добивните концесии, защото „България има златни залежи за 100 млрд. евро“. Веднага след като изгоним чужденците, минималната заплата става 1000 лв., а минималната пенсия – 500 лв. Така пише в „Планът“.

На този фон програмата на НФСБ е направо либерална. Тя предвижда постепенно ограничаване на концесиите за добив за срок до 10 години и малко носталгия по социализма – „дългосрочна стратегия за възраждане на родната консервна промишленост и завръщането на традиционните пазари в Русия и Близкия Изток“.

На пръв поглед е полезно да се говори с привържениците на тези партии. Опитвал съм да обясня, че и българските, и чуждите фирми плащат еднакви данъци и осигуровки на държавата. И че печалбата на собственика на супермаркети си е само негова, независимо дали той е българин или германец, и че и двамата могат да изнесат парите си безпроблемно от страната или да ги инвестират обратно тук, стига да виждат условия за това. Да се спори с вярващи обаче е безрезултатно.

Русия, разбира се, е общата нишка в програмите на тези три партии. България ще обърне гръб на ЕС и НАТО и ще се втурне на изток, това обещават. В програмата на ВМРО Русия е самостоятелно спомената, докато при „Атака“ и НФСБ тя е поставена редом с Китай, Индия, Бразилия и Япония.

И за да не бъдат обвинени в комунизъм, не са забравили да добавят и няколко фашистки щриха. ВМРО обещава трудова повинност за крайно безработните, разбирай ромите. НФСБ пък обещава отделянето на ромите в специални селища извън градовете и превръщането на тези места в туристическа атракция. И задължителна военна служба, разбира се.

Така партиите, които сме свикнали да наричаме крайно десни, постепенно окупират и най-крайно лявото. Просто има ниша и те първи я видяха. Протестите от февруари ги окуражиха, че не малко хора искат да чуват точно това, така паднаха и последните им задръжки. И понеже сме в България и тук нищо не е напълно нормално, както в началото на промените десницата беше силно либерална, така и новата крайна левица ни се усмихва иззад пречупения кръст.

DW

снимка: в-к “Атака”

А тук прилагам допълнителен доказателствен материал за глупостта на посланията:

Сега думите „милиционерщина“ и „подслушване“ ще присъстват във всяка предизборна дискусия и опитите на ГЕРБ да върне в разговора любимите теми за магистрали, детски градини и спортни зали, трудно ще бъдат успешни. Опозицията се върна в играта с незаменимата помощ на Цветан Цветанов и неговата неадекватна реакция след изявлението на прокуратурата.

Отстраняването на бившия вътрешен министър изглеждаше неизбежно на няколко пъти в последните години. Историята обаче показа, че при Цветанов и неизбежното е избежно, той остана непокътнат и продължи да бъде единственият заместник на Бойко Борисов. Затова и този път никой не е изненадан, че Цветан Цветанов не се оттегли, не допусна изобщо с нещо да е виновен, а Борисов отново го защити.

Преките политически последици от скандала могат да бъдат няколко:

• БСП е в атакуваща позиция, ГЕРБ – в отбранителна. Това може да смекчи прогнозираната в социологически проучвания сериозна загуба на левицата.

• Кресливите спорове между ГЕРБ и БСП за подслушването вероятно ще отблъснат много хора и ще направят по-лесно различими останалите. Това е шанс за партиите на Иван Костов и Меглена Кунева да представят „цивилни“ решения.

• ГЕРБ ще направят абсолютно всичко възможно, за да останат във властта. Очевадната зависимост между Борисов и Цветанов говори, че двамата заедно имат да пазят нещо много повече от една партия.

Проверката на прокуратурата в МВР и констатацията, че условията за масово и нерегламентирано подслушване са налице, на пръв поглед не ни казват нищо ново. Изречен от главния прокурор обаче, този извод се превръща в сериозен фактор в предизборната кампания. Научихме поне четири неща:

Борисов и Цветанов могат да бъдат и наивни

Така както предишни управления се опитваха да подчинят съдебната система, за да прикриват престъпленията си или да разширяват бизнеса си, така и ГЕРБ направи същото. Доста по-грубо, а вероятно са си вярвали, че и доста по-ефективно от предишните. Необходимо е само да се напънат и да си спомнят в какво се превърнаха Иван Татарчев и Никола Филчев, за да престанат да се заблуждават, че избраният лично от Цветанов Сотир Цацаров ще им играе по свирката. Главният прокурор има седем-годишен мандат и безконтролна власт и това най-добре го знае самият Цацаров. Опитът на ГЕРБ за подчиняване на прокуратурата обаче е най-наивният досега, защото имаха пред очите си примерите на предишните.

Милиционерщината ще остане техният етикет

На всяко обвинение към ГЕРБ в милиционерщина, има достатъчно контра-обвинения към БСП. И Румен Петков защити полицаите, които убиха Чората, и по времето на БСП имаше случаи на полицейско насилие, и тогава ДАНС подслушваше журналисти и политици по делото „Галерия“. Бойко Борисов и Цветан Цветанов обаче превърнаха милиционерското мислене в политика. Именно ГЕРБ издигна във властта натрапчиво голям брой възпитаници на школата на МВР в Симеоново, именно ГЕРБ направи депутати и кметове бивши полицейски шефове, именно ГЕРБ караше хората да се извиняват на МВР при всеки случай на полицейско насилие. Последният скандал с подслушването просто добави финалния щрих върху табелата „Милиционерска партия“.

Антикомунизмът на ГЕРБ изглежда все по-фалшив

Когато изборът е между двете най-големи партии – ГЕРБ или БСП, много хора с антикомунистически убеждения са готови да подкрепят Бойко Борисов, „защото той бие комунистите“. Точно с този мотив напоследък видни лица на десницата от началото на промените призоваха публично да се гласува за ГЕРБ, за да не се допусне БСП отново във властта. Самият Борисов харесва антикомунистическата си роля, а очевидно тази линия на поведение е сред основните в кампанията на ГЕРБ. Скандалът с подслушването обаче върна спомена за годините преди 1989 г., когато слухтенето също е било масово, различни са били само техническите средства. Все по-често срещаното сравнение между цветановото МВР и бившата Държавна сигурност не е в полза на ГЕРБ.

МВР срещу бизнеса

Скандалът дава повод на политици и бизнесмени да говорят все по-често за прекалено активната роля на МВР в бизнес процесите в страната. Вече открито го казват някои от най-едрите индустриалци, а партии като ДПС и ДСБ направо обещаха на избирателите си да изтеглят МВР от бизнеса. Обсъжданите под сурдинка случаи на силово вмешателство и решаване на бизнес спорове с помощта на репресивния апарат на държавата, вече не са тема табу.
Всичко това фокусира цялата кампания върху МВР и Цветанов. Дори и след края й, когато ще чуе какво ли не по свой адрес, Цветан Цветанов най-вероятно ще продължи да не разбира, че когато си министър, от теб зависи как работи министерството ти. И че не е задължително да те хванат лично да нареждаш подслушване, за да носиш политическа отговорност.

“Труд“

(Преди да четете, погледнете надясно и гласувайте в анкетата)

„Вече всички знаем, че политическите партии ще търсят удобното извинение, ще говорят за фалшификация, за нередности, за слаба организация“, каза някак между другото президентът Росен Плевнелиев в петък.

Притеснението на президента не е от скоро. Още при обявяването на служебното правителство Плевнелиев каза, че то ще бъде гарант за свободни и демократични избори и съобщи за т.нар. Изборен борд. Отново без видим повод.

Междувременно политологът Иван Кръстев спомена, че „голяма е опасността изборите да бъдат оспорени“. И този път голямата опасност бе спомената ей така, като от нищото.

Достатъчно е обаче да разгледаме няколко детайла от изборния процес и да разберем притеснението на цитираните. В провеждането на предсрочните парламентарни избори има заложени толкова много бомби, че цяло чудо ще бъде нито една от тях да не гръмне.

Става дума за чисто технически изисквания, чието неспазване със сигурност ще има политически последици. А изискванията са така написани, че в триизмерния свят, където минутата има само 60 сек, пълното им изпълнение е невъзможно. Дори и за Батман.

Всеки член на секционна избирателна комисия, застъпник на партия или наблюдател ще трябва да получи ксерокопие от протокола с резултатите. Затова държавата в момента е в абсурдната ситуация да доставя до всяка от близо 12 хиляди секции по едно „многофункционално устройство“, което копира, сканира и принтира.

Разходите са най-малкият проблем. При такава огромна доставка сериозна част от машинките трябва да се окажат дефектни. Статистиката го казва. Някои хора пък няма да знаят как се работи с тези машинки. Другаде ще допускат грешки. Така изричното изискване в закона няма да бъде спазено навсякъде.

Всеки протокол има 80 (осемдесет) полета за въвеждане на числа. Когато представителите на секционните комисии отидат в Районната избирателна комисия (РИК), за да представят протокола си, там започва въвеждането на данните. Системата има предвидени контроли и няма да приема сгрешени протоколи. Когато има грешка, тогава тя се поправя на място и тримата представители на секционната комисия потвърждават поправките с подписите си.

Когато и тази работа е свършена, протоколът трябва да бъде сканиран и качен на сайта на съответната РИК. При 80 числа в протокол и необучена администрация, очаквате ли да няма нито един сгрешен протокол?

Така след изборите всяка партия ще може да размаха своето копие от протокол, да го сравни с каченото на сайта на РИК сканирано копие от същия протокол и да покаже на цяла България, че двата документа са различни.

Протоколите обаче се въвеждат втори път и в ЦИК. Всяко появило се разминаване в данните трябва да бъде специално разгледано от комисията, която да вземе решение дали да брои и за кого да брои сбърканите 2 гласа например. Искате ли да прогнозирате колко време ще отнеме това?

Но и това не е всичко. Всяка РИК трябва да въведе данните от протоколите и след това да ги сканира. На 31 места в България трябва да бъдат обработени общо над 11 500 протокола. Вероятността сериозна част от тях да не бъдат приети веднага от системата не е малка.

Сега стигаме до времето. За да изпълни абсолютно всички изисквания, администрацията ще се нуждае от време. Законът предвижда окончателните резултати да бъдат обявени до 4 дни след края на изборния ден. Евентуално просрочване обаче няма да бъде за първи път.

Сега се връщаме в началото: прав е президентът да очаква обвинения във фалшификации и оспорване. Всяка партия ще има достатъчно доказателства за нарушения – разминавания в протоколите, неработещи копирни машини, неспазване на срокове.

За всичко това има един виновник – законодателят. Парламентарното мнозинство на ГЕРБ направи такъв Изборен кодекс, който е по-лесно да бъде нарушен, отколкото спазван. Парадоксът е, че ГЕРБ все още е най-одобряваната партия. Това, което сами си сътвориха, е следното: те може и да спечелят изборите, те може да проведат и най-честните избори досега, но никой няма да вярва в това. Демокрацията преди всичко е игра на доверие.

DW

снимка: Румяна Тонева, “24 часа“, а на снимката: Искра Фидосова, автор на положението

Връща се мъж от командировка и заварва съпругата си с друг. „Спокойно, скъпи, той е от гражданската квота“, обяснява жената. Този виц се роди още в началото на протестите през февруари, когато новопоявилите се говорители на улицата поискаха гражданска квота в ДКЕВР, в министерствата, в парламента, навсякъде. Изразът „гражданска квота“ стана част от звуковия фон, а част от партиите решиха, че е задължителен. Резултатът е, че този израз вече нищо не казва, но пък е много удобен параван за прикриване на зависимости между „граждански“ кандидати и партийни ръководства, както и за обясняване на решения, които иначе не могат да бъдат обяснени.

Най-голямата гражданска квота „отпусна“ Яне Янев, който застана пред камерата, изпъна се на входа на Народното събрание, отвори вратата и покани гражданите да влезнат вътре. Янев дори се охарчи, за да може повече хора да видят този забавен клип и да разберат, че той жертва 60% от местата в листите си в полза на гражданите. После нищо.

БСП тръгна по обратния път и вместо да кани гражданите, направо ги показа. И тогава стана още по-забавно. Бивши червени депутати, близки сътрудници на министри от тройната коалиция и придворни интелектуалци бяха опаковани като гражданска квота. ГЕРБ игра по-консервативно и ограничи кражданската си квота до няколко спортисти и бивши полицейски шефове, нещо като цивилни униформени.

После дойдоха двойното гражданство на оперния певец Калуди Калудов и двойната партийна самоличност на шампиона по бокс Детелин Далаклиев. Поне тройни се оказаха партийните пристрастия на Мартин Захариев, но той остана, а Калудов напусна листата на БСП, където и без това не се вписваше сред доказани в боя верни другари.

Бившият зам.-министър на образованието в правителството на Сергей Станишев Кирчо Атанасов също е етикиран като гражданска квота. Бившият шеф на Комисията за финансов надзор, и той избран от тройната коалиция, Петър Чобанов също е в списъка на гражданската квота. Преди парламентът да го избере на този пост през май 2009 г., Чобанов оглавяваше Агенцията за икономически анализи и прогнози към Министерството на финансите. Коректно е социалистите да го броят не от гражданската, а от квотата на Орешарски.

На 8-мо място в червената листа в 23-ти район в София е Добромир Задгорски. Също от гражданската квота. Този „новопривлечен гражданин“ вече два пъти е бил депутат от листата на „Позитано“. Този път лидерът на националистическата организация ОКЗНИ (Общонароден комитет за защита на националните интереси) не е в качеството си на коалиционен партньор, а на… гражданин. На европейските социалисти вероятно ще им е интересно да прочетат братските изказвания на Задгорски пред форуми на „Атака“.

На второ място в Габрово като гражданин се явява Георги Терзийски, който през 2009 г. беше избран за депутат от обявилата се тогава за дясна консервативна партия РЗС. После Терзийски стана независим, но прехвърли субсидията си към БСП. Като добавим изказването на Румен Овчаров от есента на 2009 г., че БСП е участвала в създаването и подпомагането на РЗС, нещата си идват на мястото. Терзийски се завръща вкъщи с табела „гражданин“ на врата.

Гражданката д-р Анелия Клисарова е на четвърто място във варненската листа на червените. Тя е уважаван лекар, два мандата е била ректор на Медицинския университет във Варна. В момента обаче д-р Клисарова е общински съветник от БСП и председател на комисията по здравеопазване в местния парламент. Става дума за същия общински съвет, който десетки хиляди варненци поискаха да подаде оставка, но той пък не подава.

В ГЕРБ не говорят толкова често за гражданска квота. Листите им са като класация на най-влиятелните хора в администрацията – министри, заместници, областни управители, депутати… Гражданската квота при тях се оказа физкултурна квота. Шампионката по борба Станка Златева е кандидат-депутат в Сливен, а шампионите по гребане – Румяна Нейкова, и по бокс – Ивайло Маринов, очакват подкрепа от избирателите във Варна. Малка подробност е, че Нейкова е съпруга на министъра на спорта в правителството на ГЕРБ Свилен Нейков и така квотата става гражданско-семейна.

Сред непартийните кандидати е и шуменският директор на МВР Любомир Христов, но и той не е толкова от гражданската, колкото от квотата „Килърите“. Тази квота осигурява бързо израстване на участниците в делото. Дори и Цветан Цветанов представи Христов в „Арена Армеец“ именно с успеха му по „Килърите“. Прокурорката Ася Петрова вече е зам.-главен прокурор, полицаят ще става депутат, само съдията чака още. В Ямбол начело е баскетболният треньор Иван Чолаков, който макар от две години да е общински съветник от ГЕРБ, все още се води като гражданска квота.

Така приключи поисканото от улицата отваряне на партиите към гражданите. Приключи преди да е започнало. Най-верните, проверените, нашите. Нищо ново, нищо различно, поне в листите на двете най-големи партии. А когато не е удобно публично да обясним, че едикойси е от нашите и защо е от нашите, тогава го пишем от гражданската квота.

снимка: припомнете си как се пише хиксче според указанията на ЦИК

“Труд“