Пита се в задачата, какво накара двете национални телевизия да се вкопчат в задочен дебат по тази тема в събота вече, в най-гледаното време? Нещо става или ще става зад кулисите на политическия театър в нашата мила родина. Разбира се, ние сме толкова дребни и незначителни в тази глобална игра, че надали нещо зависи от нас, но все пак е интересно – кому и защо у нас е притрябвало такъв задочен дебат. Засега нямам обяснение.

И така, правото на собственост се състои от три правомощия: владение, ползване/плодоползване и разпореждане.
Владението е способността да променяш формата на веща, нейното положение и т.н.
Ползването/плодоползването е способността да ползваш веща или нейните плодове.
Разпореждането е способността да преотстъпващ временно някое от първите две правомощия или да се отказваш от третото правомощие, с което се отказваш от самото право на собственост. Това правомощие е ключовото, макар че правото на собственост възниква от първото правомощие – владението.
Самото право се дефинира като право да изискваш от другите да не упражняват владение и ползване на веща и да притежаваш правомощието да се разпореждаш с нея.
За повече информация и детайли – “Вещно право” от Петко Венедиков, 1935(с)
Това е традиционното класическо римско вещно право.

Забележете, че владението говори за промяна на ФИЗИЧЕСКАТА (веществена) форма на веща, а ползването се отнася да ограничаваш другите да ползват веща. От своя страна, ВСЯКА информация е ИДЕАЛЕН обект. Идеалното е проявление на материята (единство на всичко съществуващо, което ни отървава от бога), което проявление съществува за останалите материални обекти чрез ТЕХНИТЕ форми. Тоест, идеалното е явление което няма собствена веществена форма, а взема на заем формите на други обекти. Ето защо, какъвто и да е носител да има, измислицата на даден автор никога не може да се сведе до самия носител. Но това обръща вещното право на собственост с краката нагоре. Първо, правомощието “владение” става крайно проблематично, тъй като то се отнася за физическата форма на вещите, които не могат да бъдат отделени от своето съдържание, а идеята си сменя формите като носни кърпички – коя всъщност форма владее собственикът на авторското право?

В случая с Читанката (а и не само при него) става дума за електронно копиране на съдържанието и пускането му свободно за четене. Копието на един веществен предмет е нахлузването на неговата форма върху някакво вещество. Така калъпите във фабриките нахлузват своята форма върху някакво вещество – метал, пластмаса и т.н. Тази форма обаче е веществена форма – тя има “замръзнали” във времето и пространството свойства. Информацията обаче има идеална форма – тя е променлива – нещо като хамелеон, който мимикрира веществото върху което записана, точно както хамелеона прилича на листата около него, но той самият не е листо. Когато ти правиш копие на информация ти всъщност правиш най-естественото нещо ЗА НЕЯ – разпространяваш я върху всеки веществен носител. Да, но правото се опитва да я третира самата нея като ВЕЩ, при която копирането и свободното ползване е НЕДОПУСТИМО. Да, но самата идея съществува само и единствено ако си сменя формите и ПОЛЗВАТЕЛИТЕ – ако една книга не се чете от никой (ползва) тя дефакто не съществува. А това е точно обратното на класическото вещно право, което забранява ползването на обекта на собствеността от други хора.

Ето това е голямото противоречие между правото на собственост и авторското право, което се опитват да го таксуват като вещно право. Нещата обаче са още по-сложни.

Проблемът е, че в днешно време авторите са загубили своята вещна самостоятелност и са ПРИНУДЕНИ да разменят резултата от своя труд срещу вещи, които им помагат да живеят. Получава се парадокс – разменя се обект на вещното право срещу обект, който е качествено различен от веща. Можете да съизмервате количествено само два качествено идентични обекта, а поемата е качествено различна от домата. Парите не вършат работа като мерна единица (както успешно го правят между домата и самолета например) защото и те както домата са вещ с точно определена форма. А идеята няма такава замръзнала форма. И си остава въпросът – как авторите да живеят в свят, в който се разменят вещи, а те произвеждат идеи? Задоволителен отговор няма. Всеки напън да се затяга или прилага авторското право като класическо вещно право (дейността на Явор Колев и компания) са обречени на неуспех. От друга страна, авторите и хората, които им помагат да пренасят идеите им в главите на хората трябва да живеят. Затова надлъгването и безполезното чесане на езици ще продължава. До момента в който хората ще престанат да си разменят вещи за да живеят, а ще си разменят свободно идеи за да се наслаждават. Този момент засега не е възможен, така че всеки да се оправя кой както може в тази каша. Какви са практическите възможности все пак?

Първо – утопично-реалната. Всеки работи нещо, от което си изкарва хляба, а помежду другото създава интелектуален продукт – помежду другото пише разкази, докато лепи плочки за баня, помежду другото превежда Хулио Кортасар докато продава чушки на Женския пазар, помежду другото оформя и рекламира книгата на свой приятел (който иначе бачка по строежите) докато слага силиконови бюстове на контингента на Пайнер. Тоест ще си имаме „помежду другото култура”. Ама защо говоря в бъдеще време? Та ние си имаме тази култура и сега. И последствията никак не са хубави. Такава „помежду другото култура” не може да бъде голяма култура, която да се разпростира отвъд тесния кръг на приятели, роднини и съмишленици и която да помага на своите автори да израстват творчески. С такава култура авторите няма да могат да видят картините в музея „Прадо”, няма да могат да усетят тишината на средновековните улички в старите европейски градове, няма да могат да се изправят пред величието на Великата китайска стена. С такава култура най-много да се ошлайфат във високо-художественото описание на махмурлука сутрин рано в балканските географски ширини.

Втората възможност –  технологично-оптимистичната. В теоретичните ми разсъждения по-горе има един важен момент – това че дълбокото противоречие идва от свободната форма на информацията и ограничената форма на хляба и киселото мляко. Ами не може ли след като хляба не може да се разпространява свободно, то да ограничим формата на информацията? О, ужас – какви ги говоря – та аз съм мракобес досущ като Явор Колев!!! Да, ама възмущението си е безплатно възмущение, ама хляба е с пари. Според мен има технически възможности да има ограничен платен достъп до някаква информация, но това е само част от уравнението. От няколко месеца насам се занимавам с разучаването на въпросните технически възможности и се убедих, че защитата (която трябва да я има за да не принуждаваме авторите да редят тухли четворки и „помежду другото” да правят култура) не може да бъде и не трябва се разглежда само като технически проблем. Винаги ще се намерят пролуки за хакване на която и да е защита, но въпросът е тези начини да бъдат ИКОНОМИЧЕСКИ НЕИЗГОДНИ за хакерите, а платеното разпространяване на съдържание да е ИКОНОМИЧЕСКИ ИЗГОДНО и за авторите и за тяхната публика. Електронният пренос на информация дава възможност за драстично намаляване на цената на произведенията на изкуството и в същото време да се осигури на авторите необходимият им доход за живеене, без да се принудени да се занимават с нещо, което не е творчество, а бачкаторство. Разбира се, това ще наложи преосмисляне на политиките по цялата верига – автори, агенти, издатели, но само това според мен е разумно-реалистичния начин, а не емоционалното отстояване на описания по-горе утопично-реалистичен начин на правене на култура.

Тук няма да засягам безкрайно интересния аргумент за свободното разпространение като маркетингов инструмент за увеличаване продажбите на книжни носители. Някой друг път ще го направя (когато намеря време помежду правенето на някой сайт за продажба онлайн на домати ). Преди да се впускате в разсъждения по този въпрос само се запитайте, а какво ще правим когато книжните носители съвсем изчезнат (а това ще стане може би доста скоро)? Кое по-точно ще промоцират свободно разпространяваните книги?

Близо до хижа "Планинарска песен"

Навън пеят птички, слънчице припича, а в гората мирише на младост. По този повод обявявам, първия ден на моя офф-лайн блог, който ще се проведе на Витоша. Темата на постинга ще бъде „Кризата – една година по-късно”. Ще се занимая с това дали реалността опроверга моята хипотеза за причините за световната икономическа криза, какво може да очакваме оттук нататък и какво може да направят обикновените хора в така създалата се ситуация.

URL адресът на постинга е: Витоша, хижа „Планинарска песен”, събота, 12 юни 2010, 12:00 ч. Който иска нека да заповяда да си побъбрим. Ако не друго, гарантирам, че може да хапне най-вкусния боб на Витоша, или пък не по-малко вкусната гъбена супа, правени от местните хижари.

Който не знае къде се намира хижа „Планинарска песен” : върви се от Златните мостове в посока хижа „Кумата”. Има маркирана отбивка в ляво, водеща към хижа „Боерица”, хижа „Борова гора” и хижа „Планинарска песен”.  Ако някой иска още упътвания – да пита.

За тези, които имат нужда от превод:

За 42 дена, при 180% увеличение на СО2, един и същ растителен вид образува 44 %  повече растителна маса отколкото при ниските нива на същия газ. СО2 е жизненоважен газ за растенията и за планетата! Спрете лъжите, че е вреден газ!

Около предложенията на правителството за увеличаване на пенсионната възраст се разгоря дебат. Обществото настръхна, управляващите са строги, но справедливи, а експертите са в стихията си. Онзи ден гледах едно телевизионно предаване върху тази актуална тема, като от двете страни на барикадата бяха някои много емблематични фигури. Настоящият социален министър, един бивш такъв, настоящият шеф на НОИ и пак един бивш такъв защитаваха със зъби и нокти т.нар солидарен принцип на пенсионната система, а срещу тях бяха насочени острите копия на десните експерти от Индъстри Уотч, Отворено общество и Центъра за либерални стратегии, които настояваха за своя вариант на пенсионна система – тази с капиталово натрупване. В края на краища се достигна до съгласие, че не може да има пенсионна система, която да е основана само на единия или на другия принцип, но разделителната линия остана между това, кой от тези принципи да бъде основен, а кой допълващ. Интересни обаче бяха мислите и аргументите на двете страни. Не че казаха нещо ново, но бяха много показателни и навеждащи на някои мисли.

Привържениците на принципа за социална солидарност определено имат ляво мислене. За тях е нещо напълно естествено държавата да взема пари от едни хора, за да ги даде на други хора. За бедните това е акт на справедливост, за богатите е акт на несправедливост. Зависи кой как гледа на нещата. Тази социална солидарност обаче си има цена и условия при които може да действа. Със застаряване на населението цялата пенсионна система е заплашена от колапс. Просто работещите хора стават по-малко от неработещите, а оттам намаляват и приходите, от които се изплащат пенсиите. Това не е трудно да се разбере, но само ако човек е склонен мислено да си представи как се „върти” държавната машина. Точно това обаче ОГРОМНОТО болшинство отказва да прави или не може да прави. Оказва се, че за хората държавата е някакъв мистичен субект, някакво подобие на многоръкия бог Шива с християнско самосъзнание. Държавата се намесва във всичко, тя управлява всичко и е отговорна да изсипва непрестанно от своя вълшебен рог блага върху главите на гражданите. Цели 70% от аудиторията на телевизионното предаване смяташе, че е НОРМАЛНО пенсионната възраст да намалява (или поне да не се увеличава), а пенсиите да растат. Цяла една държава, южната ни съседка Гърция, отказва да приеме, че може да живее по-бедно, просто защото в държавата няма пари! Как така може да няма?!? Нали е държава – тя е Бог, а Бог не може да фалира!

Аргументите на десните експерти бяха солидни и РАЦИОНАЛНИ. Те показаха много причинно-следствени връзки, които доказват несъстоятелността на принципа за социална отговорност, като основа на пенсионната система. Тя винаги е била политически инструмент в ръцете на управляващите и тъкмо затова е НЕПРЕДСКАЗУЕМА в дългосрочен план. В крайна сметка тя стимулира и социалната безотговорност, тъй като приучва хората да не мислят за последиците от своите действия в по-далечен срок или пък в мащаба на обществото. Ключовият момент за мен беше една реплика на Георги Ганев: „аз предполагам, че всеки възрастен човек има достатъчно рационално мислене сам да решава колко да спестява за своите старини, а не държавата да му налага рамки” (цитирам по смисъл). Тъкмо това обаче пак си е чиста проба мистика. Откъде накъде  Георги Ганев реши, че всеки от неговите български съграждани може да мисли, камо ли пък рационално? Въобще десните експерти сякаш живеят в някакъв свой измислен свят, в който царства победилия разум и всички имат способностите и капацитета да виждат света толкова ясен, като през очите на експерт. J

И тук идва пак моя дежурен въпрос – „Какво да се прави?”. В битката на идеи как  да се управлява живота на хората, от едната страна на барикадата се намират експерти, които вярват в някаква мистична всемогъща държава, а от другата страна са пак експерти, които обаче вярват в някакви мистични разумни граждани. Няма ли някой по високите етажи на властта и знанието, който да има чувство за реалността, такава каквато е? Държавите са бита карта в човешката история и страдат от старческа деменция – те са негодни да организират живота на съвременните хора. Огромното болшинство от хората се безсилни да се справят с нарастващата сложност на света около тях и реакциите им още повече усилват хаоса, създаван от склерозиралите държави. Засега аз нямам отговор какво да се прави в тази ситуация. А може би по-добре е нищо да не се прави?

Утре, 29 април 2010 в „Музея на Земята и хората“ ще се състои поредната сбирка на семинара „Планета и човечество“. Гости-лектори ще бъдат авторите на книгата „Живот и Вселена“ Владимир Божилов и Камен Нам. Както подсказва заглавието, авторите се занимават с едни от „най-проклетите“ въпроси в науката. Направи ли са го по един много добър начин, както за хората, които се интересуват по-сериозно от тази тематика, така и за всеки от нас, който все някога си е задавал въпроса „кои сме ние и накъде отиваме?“.

Началото е от 18 часа (задния служебен вход на музея) и е добре да не закъснявате – ще има и проектор.

Затваряне под месечното Кумо - сигурен признак за началото на многогодишен мечи тренд.

Текущата интригата е, кога ще продължи обезценяването на еврото? Дали ще имаме корекция нагоре до към 1.38, където се намира SSB на седмичната графика, или ще продължим със стръмно спускане надолу без такава корекция? Първият вариант е възможен при затваряне над SSA в Кумото на дневната графика, а вторият при затваряне под 1.3265, където се намира ниво на съпротива на дневния Чику-спан. Засега фактът, че дневният Чику-спан се намира под цената е силен признак за продължаващ мечи тренд. Само навлизането на този Чику-спан в цената би означавало началото на период на по-продължителна консолидация.

За краткосрочната посока на цената следете дневния Чику-спан.

Фундаментите също не са розови за еврото. Пазарът показва от една страна „отвързването” на долара от йената като валути-убежища при лоши новини, а от друга аз лично не виждам лесен и безболезнен изход от кризата на еврото, свързана с гръцките проблем. Най-вече защото Гърция не единствената страна от еврозоната в тази ситуация.

Отчаяните напъни да влезнем в еврозоната пораждат некои мисли в мен. Най-вече си задавам въпроса, каква е ползата от файда от тази заветна цел? Правителството лансира тезата, че така ще се укрепи финансовата стабилност на страната и ние ще имаме достъп до много по-евтин кредитен ресурс.

Първото е малко съмнително. Виждаме докъде го докара Гърция в това отношение. Да не говорим, че има още държави в еврозоната, които балансират на финансовия, ръб зад който ги чака свободно падане в гръцки стил.  Това обстоятелство от една страна сочи, че приемането на еврото не гарантира финансова стабилност, а от друга само по себе си представлява рисков фактор. Какво ще стане, ако дори ние (или друга европейска страна) сме изрядни икономически, но се окажем въвлечени във валутните колебания на единната европейска валута заради такива като Гърция?

Второто, за евтиния кредитен ресурс може и да е вярно, но за съжаление говори зле за нас. Излиза, че ние разчитаме не на собствените си сили да генерираме добавена стойност за просперитета на нацията, а се надяваме да имитираме такъв просперитет с кредити отвън. Назаем обаче никой не може да живее вечно и рано или късно кредитите трябва да се връщат. В това няма нищо лошо все пак, но проблемът е че такъв начин на мислене (про-кредитен, про-фондов) развращава и неминуем ние също ще развием гръцкия синдром – нация, която не произвежда доход, а се надява да консумира дохода произведен от германци, англичани и т.н.

Всичко това открехва и още един въпрос, който се смята за табу в нашата политическа действителност – докога ще имаме нужда от валутен борд? Всъщност до голяма степен той действа като намордник срещу безумни разходи правени от правителствата, но както видяхме нашите политици са изобретателни и могат да се справят с всеки проблем в това отношение и пак да похарчат всичко което могат и което не могат. От друга страна, валутния борд е добра защита срещу престъпни правителства, централни банкери и вътрешни кризи, но ни лишава от възможността да се води гъвкава политика, когато имаме международни финансови кризи, както става сега. Оказва се, че нашата валута продължава да се разменя на международните пазари по логиката, която може и да е адекватна за Франция или Германия, но не е адекватна за нашите икономически реалности.

Та питам аз, като търпим такива лишения заради прословутия балансиран бюджет, да не стане така, че в един момент да се питаме „е, оти ги ручахме жабетата”?

Поклонниците на Светата майка църква на Глобалното затопляне все повече заприличаха на опълченците на Шипка. В усилията да спасят своята вяра започват да използват всеки повод за изтъкване, какви страшни и ужасни последици носи глобалното затопляне (или по-свенливо наричано напоследък „климатични промени” тъй като нещо затоплянето го няма напоследък) . Когато изригна вулканът в Исландия започнаха да се правят залагания, кога глобалното затопляне ще бъде посочено като виновник и на това бедствие. И хоп – мина има-няма и седмица и се появи първото твърдение, че топенето на ледовете в Исландия било позволило магмата да се издигне по-нагоре и да разбуди уж спящите исландски вулкани. Всъщност става дума за стопени 10% от исландските ледници от далечната 1890 г досега, което теоретично БИ МОГЛО да резултира в издигане на земната кора от 25 мм на година. Проблемът е първо в регистрацията дали такова издигане наистина има, второ в несравнимата мощ между налагането на ледовете и налягането на магмата, трето че това издигане е протекло плавно през годините и четвърто в подминаването на геоложката структура и генезис на исландския вулканизъм. Исландските вулкани съществуват не защото магмата се надига, а пък земната кора отгоре я натиска, а защото Исландия се намира точно върху границите между две тектонски плочи, които се раздалечават една от друга и в този процес магмата естествено се излива на повърхността под формата на вулкани и създава нова суша.

Твърдението за поредната злокобна роля на глобалното затопляне е толкова дебилно и непочиващо на каквито и да е логика и данни, че спокойно би могло да бъде подминато (какви ли не глупости чухме по повод на климатичните промени), ако не беше илюстрация до какви низини може да се срути авторитета на науката от псевдо-учени, научнопопулярни списания и телевизионни канали в неугасващата жажда за повече пари и печалби. В днешно време е въпрос на мода, чест и далновидност да обясняваш всичко с глобалното затопляне. Това отключва финансирания, генерира печалби и създава авторитет. Както е казал Айнщайн „няма нищо по-безкрайно от човешката глупост”.  А може би човешката алчност е достоен претендент?

Първоначално бях шокиран от избора на PRO.BG да излъчи на връх Великден един много кървав филм като „Последният самурай” (режисиран от евреи). Разбира се, гледах го с удоволствие, както и преди години. Този път, може би заради християнския празник го гледах с други очи. Бих поразен колко човечна всъщност е тази кървава история (може би измислена) и колко дълбока е. Няма да преразказвам филма. Който иска да го гледа. Заслужава си. Искам да кажа две думи за Бога.

Всъщност още от самото начало режисьорът ни казва какво ще гледаме – филм за честта. Да, има много самурайски „клишета” на тази тема, има много и „уестърн” клишета все на тази тема. В един момент обаче се замислих все пак кое е сърцевината на хилядолетната японска култура? Кое прави тази нация толкова могъща, оставяща отпечатък върху съдбините на света и вчера, и днес? Това не са страшните мечове. Не са и свирепите погледи. Нито ритуалните самоубийства.  Това е умението да живееш заради другите. Това е и умението и да умреш заради другите. А сега си споменете за какво е умрял Христос на кръста. Споменете си и за какво е възкръснал.  Странно, но както се казва „неведоми са пътищата божи”. Аз бих казал всички  пътища водят към Бога. И тези на самурая, и тези на разпнатия Син Божи.

Да не бъда разбран погрешно – аз не съм вярващ. Но уважавам всеки начин, по който различните хора се доближават до истината за самите себе си – „божественото” е безкрайната хармония на човешките взаимоотношения. Те ни правят хора. И умението да се жертваш заради другите е най-голямата добродетел. За някой това може да е ритуалното самоубийство. За други това е увисването на кръста. А за други е просто въпрос на чест.