Иска ми се да ти разкажа колко хубав е бил живота ми до момента, колко съм се забавлявала, как се събуждам всяка сутрин със огромно желание и съм пълна с енергия, но просто не е така. Честно казано събуждането ми по – скоро прилича на сцена от филма “Dawn of the dead”. Докато се возя в автобуса на път за работа, човек може да намери много прилики между мен и някои от героите от гореспоменатия филм. Движа се бавно, почти не виждам и напред ме води само инстинкта.

Мисля си за това, което бях преди и колко са се променили нещата за една година. Затова сега няма да ти разказвам за сега или за после, а за преди. За хубавото весело преди, когато бяхме убедени, че можем да оцелеем само на цигари и кока кола, можехме да не спим с дни, стояхме до зори да правим супер тъпи неща и не можеше да се диша в тия задушни стаи от всичките тия цигари, които изпушихме докато се смеехме и си представяхме как живеем в онзи апартамент, който видяхме в сайта, помниш ли го – дето имаше покрив, точно като във филма, покрив, на който можехме да си направим градинка и да седим и да пием бири и да мислим за живота?? Много дълго стана това изречение, но може би е заради копнежа, който разкъсва мъничкото ми, гълъбово сърчице. То пък един живот се оказа.. Все още изпитвам желанието да си стегна багажа и да замина с първия влак към залеза. Винаги съм се чудела, дали човек може да преследва слънцето и то никога да не залезе? Ще го пробвам това някой ден. Дотогава, ще се надявам, че ти винаги ще си тук за да споделяме скучната си съдба и за да може от време на време да ме буташ към някое приключение – ей така, само и само да не заспя, да не си проспя живота. Обичам те И./ Р. / К., колкото и да съм глупава понякога и както и да се държа. Проста истина – слънцето грее, синчеца е син, а аз те обичам.

Всеки празник е повод да се сетиш за хората, които обичаш, които те обичат. Да намериш начин да им се усмихнеш, да ги прегърнеш и да се насладиш на момента, в който усещаш самотата като нещо далечно и отминало и се радваш на вниманието на близките си. Взел си заплата, успял си да купиш подаръци и само ти си знаеш колко нерви и стрес са били на главата ти през изминалата година. Празниците, като Коледа са глътка въздух след всичко това и трябва да намериш начин да му се насладиш максимално.

Обади се на всички, които няма да можеш да видиш по време на празника, изпрати им картички или каквото там се сетиш, защото и най-малкият жест стопля.

Не пропускай равносметката, анализирай всичко което ти се е случило, всичко което искаш да ти се случи. Пожелай си го смело! Напиши си го, ако се налага и се сещай да го поглеждаш. Следвай мечтите си, започни да мечтаеш.

За всички, които няма да могат да се видят с близките си хора. Научете се да пеете тази песен! Пуснете някоя сълза и кажете на близките си колко много ги обичате.

Весели празници! 

Каква може да бъде картината на една сутрин? Снежна и хладна сутрин, а аз ходя бързо и виждам всичко. Виждам небето. Небе като небе. Зима е и е сиво. Но не тъмно, графитено сиво, нито оловно, а нежно сиво като много мек вълнен пуловер , с отблясъци по него от снега. Снегът пее, скърца под обувките ми и те потъват в него. Не много мокър, но блести и знам, че ако се наведа мога да видя снежинките. Всяка една мъничка снежинка, прегърнала друга снежинка толкова силно, неспособна да се отдели. И от силата, с която се притискат, изскачат искри и снега блещука. Мигам. Привидяло ми се е.

Нощем в стаята е топло и прозорците стават матови, и не мога да видя нищо навън, и тогава угасям лампата и залепям нос на стъклото, като същевременно с това търся някоя звезда с очи и откривам няколко точно над бора и покрива на отсрещната къща, сякаш са се събрали да разговарят по важни теми точно на това място, а навън е тихо, поне така си мисля, при мен е тихо, само печката тихичко бучи, а аз гледам. И пак е мъгливо. Този път е от дишането ми.

Понякога, само понякога, мога да избирам дали да мисля. Да мисля или да вдишвам. Издишвам. А дробовете ми поемат все по-малко въздух. И понякога мога да заспя, само при мисълта за това. Колко дълго ще издържа без въздух, здраво стискам нос, за да проверя дали ще се самосъхраня или не. Кое е по-силно? Дишането, мисленето ,инстинкта? Дишам, само когато мислите спрат. А понякога мисля на един дъх и дишането спира.

Караш бързо. Караш толкова бързо, че светлините не се виждат ясни, а са само петна. Подминаваш други коли, къщи, сгради, магазини, пресечки, градини, хора, спирки и знаци. Аз мога да следя какво подминаваш. Мога да видя набързо хората, къщите, сградите, магазините, пресечките, градините, хората, спирките и знаците. Защото мисълта ми се движи също толкова бързо, колкото ти караш. Но всичко си остава само петно. И не е ясно. Подминавам.

Том продължаваше да боядисва, без да обръща внимание на парахода. Бен го погледна за миг вторачено и после каза:

- Охо! Добре са те наредили!

Никакъв отговор. Том огледа като художник последните следи на четката, после мацна още веднъж лекичко и отново огледа резултата. Бен се приближи до него. Когато Том видя ябълката, устата му се напълни със слюнка, но той продължи да работи. Бен каза:

- Ехей, старче, впрегнаха ли те на работа, а? Том се извъртя внезапно и рече:

- О, ти ли си, Бен? Аз пък не те забелязах.

- Слушай, аз отивам да плувам. Ей на, тръгвам. Ти не щеш ли да дойдеш? Но, разбира се, ти предпочиташ да работиш, нали? О, разбира се!

Том изгледа момчето и каза:

- Какво наричаш ти работа?

- Ха, че това не е ли работа?

Том подхвана отново боядисването и отвърна небрежно:

- Е, може да е работа, а може и да не е – важното е, че допада на Том Сойер.

- Я не се занасяй; да не искаш да кажеш, че много ти се харесва?

Четката продължи да се движи.

- Да ми харесва ли? А защо да не ми се харесва? Да не би да му се случва на човек всеки ден да боядисва ограда?

Това постави въпроса в съвсем друга светлина. Бен престана да гризе ябълката си. Том задвижи четката внимателно напредназад, отстъпи една крачка, за да види как изглежда, мацна по едно петно туктам и отново заоглежда. Бен следеше всяко негово движение, боядисването все повече и повече го увличаше и найпосле каза:

- Виж какво, Том, дай малко и аз да побоядисвам. Том се замисли, като че щеше да се съгласи, но после промени намерението си.

- Не, не, Бен, няма да може. Знаеш, леля Поли държи много на тази ограда – точно на тази част, която е към улицата. Е, ако беше в задния двор,’ нямаше да имам нищо против, пък и тя също. Д а, да, много държи на предната ограда; трябва да бъде изпипана много хубаво. Според мене, няма нито едно момче на хиляда, нито даже на две хиляди, което може да я боядиса тъй, както трябва.

- А, така ли? Нищо де, дай ми само да опитам. Само мъничко. Ако аз бях на твое място, щях веднага да ти дам, Том.

- Бен, наистина искам да ти дам, честна дума. Но какво ще каже леля Поли? Джим също искаше да побоядисва, но тя не му позволи. И Сид искаше, но тя и на него не даде. Не виждаш ли в какво положение съм? Ако ти започнеш да боядисваш и работата не излезе както трябва…

- Хайде де, глупости. И аз ще внимавам като тебе. Хайде дай ми да опитам. Слушай, ще ти дам огризката на ябълката.

- Хм, дда… Не, не, Бен, недей. Страх ме е…

- Ще ти дам цялата ябълка!

Том му подаде четката, по лицето му бе изписано колебание, а сърцето му ликуваше. Докато бившият параход “Биг Мисури” работеше и се потеше на слънце, оттеглилият се художник седеше на едно буре наблизо под сянката, клатеше крака, гризеше ябълка и си мислеше как да привлече нови жертви. Такива не липсваха. Постоянно минаваха момчета. Те идваха с намерение да се подиграват, но оставаха да боядисват. Когато Бен се умори, Том продаде следващия ред на Били Фишер за едно хвърчило в добро състояние. А когато и той се измори, Джони Милър откупи правото да боядисва срещу един умрял плъх със завързана на него връв, с която да се върти – и така нататък, и така нататък, час след час. Когато следобедът се

преполови, от нещастно и бедно момче, каквото бе сутринта, Том се превърна в истински богаташ. Освен току-що споменатите предмети сега той притежаваше и 12 топчета, част от една свирка, парче синьо стъкло, през което да се гледа, един празен патрон, ключ, който не може нищо да отключва, парче тебешир, стъклена запушалка от шише за вода, едно оловено войниче, две попови лъжички, шест бомбички, коте само с едно око, пиринчена топка – дръжка от врата, кучешки нашийник (без кучето), дръжка от нож, четири парчета кора от портокал и едно старо, разклатено черчеве за прозорец.

Том прекара времето си много хубаво, много весело, в пълно бездействие – с чудесна компания, – а оградата бе ‘боядисане с три пласта бяла боя! Ако боята му не беше се свършила, той би разорил всички момчета от градчето.

Том си каза, че в края на краищата животът на този свят не е толкова безсмислен. Без да знае, той бе открил един велик закон, управляващ човешките действия, а именно: да накараш един възрастен или едно дете да желае нещо, необходимо е само едно – да направиш това нещо трудно постижимо. Ако Том беше някакъв велик и мъдър философ като автора на тази книга, той би схванал, че работа е това, което си длъжен да направиш, а игра – онова, което не си длъжен. И това би му помогнало да разбере защо правенето на изкуствени цветя или управляването на някаква машина е работа, а търкалянето на фигурките на кегелбана или изкачването на Монблан е забавление. В Англия има богати господа, които през лятото карат карета с четири коня, изминавайки двадесет или тридесет мили1 дневно, защото това удоволствие струва доста пари, но ако за това те получаваха надница, то щеше да бъде за тях работа и те биха се отказали да я вършат.

Том поразмисли още малко върху съществената промяна, която бе настъпила в “общественото му положение”, а след това се отправи към главната квартира, за да докладва.

Мисля си, че хубавата музика, рано или късно те открива. За De Phazz чух за пръв път 2007 и чак наскоро наистина ги харесах. Сигурна съм, че за тези, които вече са ги чували, няма да е ново, уникалното усещане за лекота. Накратко – групата е от Хайделберг, Германия. Основните фигури са няколко- Pit Baumgartner,Pat Appleton und Otto Engelhardt и Barbara Lahr.
Учудваща група са- звучат като американци с леко френски привкус, имат много песни на френски, едновременно в някои от песните им има елементи на реге, на мамбо. Има и много суинг и фънк, но едновременно звучат сякаш си намерил стара плоча на баща ти, на тавана и леко заваля, когато я пускаш на грамофона. Имат вкус на шампанско с ягоди в Монте Карло и на палачинки с мед и горещо какао, каквито мама ти прави за закуска в неделя, а ти стоиш по пижама на масата. Песните са ненормално различни, някой ми напомнят на Daft Punk в ранните им години, други са толкова джаз, че бих ги сравнила с Etta James, Ruth Brown и Nina Simone.
Няма съмнение, че са взели най-доброто от всичко и без да словоблудствам повече …Something Special

Няма да се оправдавам, скучно ми е. Не мислех, че на тези години ще трябва да излизам отново на ‘пазара’.
Представи си ме – след множество опити да залича външно всичко човешко в себе си и да се превърна в делова и леко скучновата, разговаряща със заучени, но разбираеми фрази, жена на средна възраст, се впускам в търсене на партньор. Оказва се, че полемиката не ми е чужда. Мога да споря и за двете страни. Мъжете не обичат несъгласни жени. А аз не обичам глупаци.
Искам някой, който да има топли крака. Това е много важно. Трябва да разпиташ всичките си познати, дали случайно из рафтовете на стоките от миналите сезони е останала стока, която да употребиш в смразяващите нощи.
Споменах ли, че не обичам остатъците. Предпочитам някое ново изобретение, което освен грейка, да дава мекотата на облак и звездно небе над главата.
Не бих искала да излизам с някого, който не знае, кой е Франк Синатра.

Лигави и разглезени ли са жените в България? Не мисля. Знам, че не е представително, но аз нямам нито една лигава и/или разглезена приятелка. Не се сещам за нито една, която е издържана от родителите си, приятеля или съпруга си. Нито една, която да мрънка, когато трябва нещо да се свърши. Майките на всичките ми приятели, включително и моята са двигател на всичко, което се случва в техния и на семействата им живот последните 25 години и когато казвам всичко, имам предвид, че наистина вземат всички решения и следователно носят цялата отговорност за реалността и създалите се последици.

НЕ желая да изкарвам жените труженички и строители на демокрацията, не искам да докарвам вода от сто кладенеца, за да докажа, че единия пол е по-пълноценен от другия, просто искам да разбера защо съществува мнение, че жените са разглезени след като очевадно не е така- разглезен ли си, ако искаш някой да те обича и да се грижи за теб, както ти ще се грижиш за него.

Няма знак за равенство в мъжкото съзнание, те (мъжете) винаги дават повече, а получават по-малко.

Вероятно защото в някакъв момент са решили, че да заведеш някъде и да платиш сметката е повече отколкото да сготвиш три ястия и да измиеш чиниите след това. Че да се грижиш за емоционалното равновесие на човека до теб, е по-евтино и незначително, от това да ти напазаруват от мола. Че да се полагаш усилия да създадеш от детето си читав човек ,е с нулева стойност приравнено към това, че докато порастне достатъчно отрочето, за да ходи на детска градина, таткото ще става всяка сутрин да ходи на работа.

Жените винаги са курви, а те са „момчета“- добри или лоши. Хайде, ако може да се понапънат малко и да еволюират до мъже.

Много им се иска на мъжете да живеят развели баиряк „На хляба мекото и на работата лекото!“. Да имат жена до себе си, но и да ходят по чуждо, да имат семейство, но друг да се грижи, тези n на брой хора, наистина да се чувстват, като такова. Да имат добре изглеждаща и представителна приятелка или съпруга, но да не я облекчват от стотиците й задължения и да я карат да се чувства непривлекателна, неглижирайки я по всякакъв начин. Искат партньорката им да бъде интелигентна и доказала се жена, но ако може да бъде приучена да не се вглежда в техните недостатъци и често срещаната им невъзможност да се приспособяват към професионалната или социална действителност.

Но да се върнем на майките. Аз пътувам с градският транспорт. Не ме е срам…хаха ..много. Срам ме е че жените, с които пътувам са на възраст от 40 до 60 и нещо години. Да, това са вашите майки и съпруги.

Мисля си, че не е толкова сложно да се търпим, да понасяме света, без да подхвърляме обвинения и слагаме етикети. Просто всеки трябва да дава най-доброто от себе си.  

Автор: Биана 

В крайна сметка всеки един започнат ден е ново начало, колкото и да се опитваме да си го представим, истината винаги е някъде там. Даже когато ни се получава. Бях обвинен, беше ми напомняно, но не мога да застана зад нечии други думи, само защото действителността се разминава с представите ни винаги, когато сме достатъчно опърничави, за да погледнем мързеливо към фактите. Аз съм си аз, ние сме си ние!

Хубаво е човек да сподели някоя споходила го мисъл, стига да не досажда на хората около него – на мен никога не ми се получава това! Егоистично, лицемерно… както искате го наречете, важното е да не се опитваме да избягаме.

Нова Година наближава – на някои гибелта човешка им се струва все по-добра идея. Други пък гледат оптимистично и все още се наслаждават на елхата и белобрадия старец – те да са живи!

Не гледайте “Умна и КРАСИВА”! Аман от хора, които се опитват да постигнат целта си чрез медиите. Би ги заговорил човек, ако не бяха толкова КРАСИВИ! Наздраве за несъвършеното!

Избрах да не пиша нищичко в последно време и GOOGLE PAGERANK стана на 4, което само доказва факта, че е по-добре за говорилнята, ако не пиша.

През последните няколко месеца се случиха доста неща, повечето от които хубави, но за да не излетя от радост ми изкараха няколко зъба.

Странно ми е също така, че всички политически сили са станали изключително активни онлайн, стараейки се да задоволят и най-претенциозния вкус на невежият пред компютъра, като се опитат да го спечелят с забави и кюфтета. Лично мен и тази година никой не ме гощава, което само доказва колко съм безпартиен, но ако стане още по-голяма кризата мога да започна да се кланям на изкривени лозунги и аз в името на едното похапване.  За сега все още смогвам слава богу!

Пак ще се гласува за по-малкото зло, пак ще е мъка, пак ще се надписват гласове и пак ще се борят с нокти и зъби, за да могат след това да откраднат нещичко и те – политика!  Самият факт, че според изборните листи в България прирастта на населението е положителен, трябва да ви стане ясно какви престъпления се подготвят.

ГЛАСУВАЙТЕ, ЗАЩОТО ИНАЧЕ ЛЕЛИЧКИТЕ , КОИТО СТОЯТ ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА УРНАТА  ЩЕ ГЛАСУВАТ ВМЕСТО ВАС!  

Не, че има някакво значение и не, че ще е за добро, но и малкото зло е правилен избор, когато такъв липсва.

Лора е интригуваща мацка, която определено няма да ви остави намира със своето шантаво ежедневие и поглед към живота. Хубаво ще е да прочетете книгата преди да изгледате филма.

Историята се върти около 6 вълшебни зарчета, които определено всички биха искали да притежават. Приятелката ми дори ми подари такива, като награда, защото общо взето прочетох почти цялата книга на глас. Признавам си, че на моменти правеше и доста разсейващи неща, но след това ме препитваше какво съм разбрал от прочетеното. Желателно е да се чете на плажа, но ако нямате под ръка такъв може и вкъщи.

Няма да ви пиша, че учени от някой си университет са го открили, защото вече е изтъркано. За сметка на това ще говоря от личен опит.

Независимо колко много работа вършите, колко малко спите, колко малко време ви остава за себе си – салатата е за сметка на секса. В момента, в който поискате салата, ще бъдете лишени от нещо друго и това няма да ви хареса! Никога не се опитвайте да казвате на една жена как да си прекарва времето, ако искате да правите често и качествено секс с нея!!!

В основата си на всичко, да не повярвате отново са отношенията. Докато вие се опитвате да го вкарате отзад, а тя ви отказва и все още правите секс, всичко е наред. След това заменяте аналното проникване със салата и нещата стават някакси стандартни и приемливи. Тя ще ви направи салатата, а вие след това ще поиксате сарми и вече сте влезнали в един затворен кръг. Не си го позволявайте, поне докато сте още млади и ви се иска!

Младостта е относително понятие, особено в наши дни. Ако една жена приема, че е остаряла, след като не е родила на 30, това не означава, че на вас нещо ви има. Вие ще сте най-желани точно на тази възраст, а все повече ще ви е криво, че сте несериозен, а уж с годините трябва да се съзрява. Тука идва манджата и вие трябва да я пропуснете. Знам, че е трудно, но ви се налага за едно по-смислено съществуване.

Успех, опитвайки се да разгадаете сложната женска природа в един не толкова мъжки свят!

Пиша по-малко, чукам и пия повече! Разбираемо е да се отдадеш на пороците и греха, когато това те кара да се чувстваш истински жив. Работата си е стандартен приоритет, хубаво е работното време да се свежда до минимум, а приходите да са на максимум, самоцел някаква…

И отново е петък! Паля, след което влизам за душ. Мажа се с някакъв лосион, слушам INXS – култова група! Жената отиде “на кафе” с друга мацка, която също съм чукал. В такива моменти се надяваш на най-хубавото, което може да се случи – да пият по няколко питиета и да се приберат заедно гушнати и усмихнати, играейки си с косите си. Петърк вечер е, а аз май се размечтах много. Офертата е за БИРИ и РИБИ – невъзможно да я откажеш. Компанията повече от чудесна. Отново разбираш преимуществата на по-малкия град, нищо че всеки е роднина с всеки.

Кучето расте и гледа все по-умно, на моменти чак се чувствам глупав, а сокът от касис с повечко лед и водка си е направо страхотно удоволствие, докато пишеш и си го пипаш! Приятен уикенд и повече добре ухаещи тела!

Кой някога е казал, че това да си егоист е лошо нещо?
Кога егоизма се е превърнал в лоша черта на характера ни?
Не мога да разбера, какво лошо, какво отблъскващо има в това, да искаш най – доброто за себе си, дори то да не се харесва на другите.
Майка Тереза. Дори тя е била егоист по един собствен начин, защото добрините, които е правила са и носили персонално удоволствие, нали така?
Критици на майка Тереза, сред които Кристофър Хитчънс, Тарик Али и Аруп Чатерджи твърдят,
че Мисионери на милосърдието предоставя некачествени грижи,
като е заинтересована най-вече от покръстването на умиращите в католицизъм,
и че използва даренията за мисионерска дейност, вместо за подобряване на здравните грижи.
Представяш ли си?

В свят в който каквото и да правиш ( дори и да си майка Тереза) някой винаги ще те критикува, какъв е смисъла да НЕ правиш нещата, коити смяташ, че са най – добри за теб и които сърцето ти желае?
Лошо ли е наистина да следваш сърцето си?
Имаш един живот. Твой. Да приемем че ада, рая, лимбото, прераждането не съществуват.
Ти не си бил “егоист” и не си направил нещата, които си искал.
Прецакан си.
Егоизмът е начин на поведение, който се обуславя от мисълта за собствената полза,
изгода и защита на собствените интереси, като обикновено се характеризира с определена доза себелюбие.
Хелвеций го определя като „разумно себелюбие“
Може да се счита и като черта на характера на даден човек.
Различава се съществено от индивидуализма, който защитава правата на индивида по принцип, не само собствените.
Егоизмът често е противопоставян на алтруизма, но това традиционно схващане се оспорва от съвременната психология. Според Емил Дюркем известна степен на егоизъм е необходима.

Егоизма е избор, собствен избор, който поставя личността над другите. Не ми звучи толкова осъдително.

В последно време се чувствам като google. Някакви хора ги интересуват разни неща и натискат search. Възможно ли е някой да намира нещо романтично в това? А преди време свирех на китара.

Днескашният ден беше хубав – слънце, разходка, среща с приятели. В момента си сменям струните на китарата, но петата нещо се опъва и реших да си дам почивка. Жалко, е че като си почивам върша най-много работа. За това и в последно време селските пейзажи ми действат отморяващо и вдъхновяващо. Просто няма романтика пред монитора, но страст да!

Вдъхновяваща музика, а аз ще продължа със струните…

Готино е да имаш приятели и познати, които да те изненадват с музикален вкус отвреме навреме. Щастлив и завършен се чувстваш, че все пак има хора, с които хресвате определени неща, по малко си сам. Благодаря на Савина – уникална жена.

Последните две струни дадоха голям зор, побългарена работа. Така става, когато за нещо не можеш да си намериш части или просто те мързи да потърсиш, ама ще стане, няма къде да иде.

Тъй като съм социален публикувах и първото изречение от таз поезия в facebook, първо ме попитаха за порно,… нормално. Казах му на момчето, доволен остана. То кой ли човек, който прекарва повече време пред компютъра не проявява интерес, образователно е, а всеки иска да види туй онуй, та да може перверзията да е пълна и жената щастлива.

В почивен ден, когато няма на кого да отдам цялата си любов, определено съм егоистично настроен. Правя неща, които ми харесва да правя, опитвайки се да избягам от кошмара да стана завършен работохолик. Познавам такива, не искам да ми се налага да живея така. Предпочитам да имам време да ви се усмихна или да се натъжа, макар и от монитора. Вдъхновение да има!

снимка - spectacular-illusions.blogspot.com

Какво се случи тука, бе? Седя си и ви мисля – ми аз съм станал е*ати закърнялото, тъпо същество. Е, не е реално просто!

Бива ли така да се .. аааа, даже не се сещам за думата сега!

Занемаря беше, да.

Тотааалния ужас.
Казвам ви, тъпо, закърняло същество.
Къде ми отидоха дълбоките емоции, богатия речник и приличната обща култура?!
Човек ще каже, че съм пила 4 години нон стоп метил.
Ужас.
По този повод ще ви напиша аз едно разказче, с надеждата да намерите в мен, това което си мисля,
че май съм заглубила вече – а именно – да пиша.
Просто да пиша.

“Затварям очи. Нищо. Тишина. Празно е. Не е възмжно главата ми да е толокова празна.
Може би съм се пренатоварила последните дни и разсъдъка ми е заминал за кратка, заслужена почвика.
Не може така. Тази празнота ще ем убие, затова набързо се обличам, слагам няколко неща в новата ми чанта – не че ми трябват, просто ми харесва повече когато тежи.
Излизам. Накъде сега? Слизам по стълбите бързо и шумно. Отварям входната врата. Навън съм.
В светлината. Честно казано се чувствам малко като вампир, туко що хапнал чесън на плажа – дискомфортно и не на мястото си.
Трябва да се разсейвам.
Достатъчно разсеяна съм си и без това, но трябва да държа ума си зает с нещо, а няма да стане когато е толкова празен.
Глупости.
Не знам накъде ще вървя. Оглеждам се във витрините и в стъклата на колите докато ходя.
По дяволите, това аз ли съм въобще?
- Здравей – дочувам глас. Не, това не се случва наистина..
- Здрасти – трябват ми около 5 милисекунди да осъзная какво се случва. Това е той. Аз се опитвам да избягам от него, а ето го.
Седя и гледам гърба му докат отминава.
Не е възможно, да съм толкова жалка.
От всичките неща, които някога съм искала и никога няма да имам, може би ще запомня най – много него.
Всички вечери, които прекарах пушейки и слушайки “неговата песен”. Цялата онази тишина, онази задушаваща празина, когато имам чувсттвото, че са прекарали противотанкова ракета на мястото,
където би трябвало да е сърцето ми. Дупка.
Беше си цял един Гранд каньон.
Но всяка дупка освен дъно, все някъде има и изход, все някъде има отвор, от който наднича синьото небе.
Отвор, който обещава свобода, въздух.
Имам странното чувство, че дробовете ми са залепнали и не мога да дишам съвсем нормално.
Това ми трябва – въздух.
За това мятам един  последен поглед във витрината и най – накрая, след толкова месеци се разпознавам.
И тръгвам напред, все още не знам накъде, но вече няма значение, защото знам, че някъде там и моята пропаст си има изход.”