Малко впечатления

Какъв президент ни трябва? Президентските обещания: какво стои зад посланията

2026-10-10T18:09:46.533+03:00

Сигурност, справедливост, единство, национален интерес — трудно е да възразиш срещу тези цели. Но за да направим информиран избор, трябва да разберем как кандидатите ще ги преследват чрез правомощията на президентската институция. Съгласието с политическата посока на един кандидат не означава, че той разполага със средствата да изпълни обещанията си.

1. Какво зависи от президента и как да оценяваме кандидатите

България е парламентарна република. Президентът олицетворява единството на нацията и представлява страната в международните отношения. Разполага с конкретни инструменти: връщане на закони за ново обсъждане, сезиране на Конституционния съд, участие в процедурата за съставяне на правителство и назначения, предвидени в Конституцията и законите. Той е върховен главнокомандващ и възглавява Консултативния съвет за национална сигурност. Правомощията му имат ограничения: например ветото може да бъде преодоляно с гласовете на повече от половината от всички народни представители. [1]

Наред с формалните правомощия президентът разполага с публична трибуна и възможност за обществено влияние. Може да поставя пренебрегвани проблеми в дневния ред, да организира разговор между институции и да насърчава дългосрочни решения. Но това влияние не го превръща в началник на останалите власти и не гарантира резултатите от тяхната работа.

Оттук следват пет критерия:

Честност за възможностите. Различава ли кандидатът какво може да реши, върху какво може да влияе и какво зависи от други институции?
Независимост и последователност. Ще прилага ли едни и същи принципи към поддръжниците и опонентите си? Готов ли е да се противопостави и на политически близките си хора, когато принципите му го изискват?
Способност за диалог. Търси ли разговор и сътрудничество с хора и институции, които не споделят позициите му?
Преценка при трудни решения. Обяснява ли рисковете, условията и цената на позициите си?
Проверими ангажименти. Казва ли как ще използва правомощията, по какви критерии ще избира хората, които назначава, и как ще отчита работата си?

Тези критерии помагат да оценим какво стои зад общата реторика. Неясният лозунг може просто да е неинформативен и сам по себе си не е достатъчен, за да определим едно послание като популистко. По-сериозен повод за критика има, когато кандидатът обещава резултат, без да обяснява с какви правомощия и чрез чие съдействие ще го постигне, или премълчава съществени рискове и последствия. Особено показателна е претенцията, че само неговият политически лагер представлява „истинския народ“.

2. Какво казват двете кампании

В разгледаните послания кампаниите на Илияна Йотова и Андрей Гюров поставят различни акценти върху сигурността и бъдещето на България.

Кампанията на Илияна Йотова и Кирил Вълчев е под мотото „За България в сигурни ръце“. Основните линии са работещи институции и еднакви правила, стабилност и диалог, социална справедливост и перспектива за младите. Йотова подчертава сътрудничеството с парламентарното мнозинство и правителството на Румен Радев. [2, 3]

Кампанията на Андрей Гюров и Георги Кандев използва „Гюров, Кандев и аз“ и визията за единна, достойна и модерна България. Гюров заявява, че ще обещава само онова, което президентът може да направи. Представя поста като независим коректив, който подкрепя добрата работа на правителството и посочва грешките му. [6–8]

Тук се очертава важна разлика в заявения модел на президентско поведение: при Йотова изпъква сътрудничеството с управлението, а при Гюров — ролята на коректив. И при двамата обаче остава въпросът как ще съчетават полезната координация с необходимата независимост.

Като мой прочит на разгледаните послания, при Йотова изпъква повече обещанието за закрила и стабилност, а при Гюров — за развитие и модернизация. При Йотова образът е на държава, която защитава хората от несигурността, намалява бедността и регионалните различия и съхранява националната идентичност. При Гюров по-силен акцент получават условията хората да реализират потенциала си чрез образование, работещи правила и модернизация. [3–5, 7, 10]

Това е разлика в акцентите, а не разделение между несъвместими цели. Йотова говори и за образование, работа и жилищна подкрепа за младите. Гюров също говори за защита на гражданите и допълнителна подкрепа за децата с най-труден старт. [3, 7, 10]

Разликата се вижда и във външната политика. Йотова подчертава националния интерес, мирните преговори за Украйна и категоричното обещание да не бъдат изпращани български войници там. [2, 5] При Гюров сигурността се свързва по-ясно с последователно участие в ЕС и НАТО, доверие между съюзниците и общи действия. [9] Това са различни представи за защитата на националния интерес, които трябва да бъдат оценявани и според условията, рисковете и конкретните действия зад тях.

Тези различия могат да привлекат избиратели с различни водещи приоритети: намаляване на несигурността и социалните различия при Йотова; модернизация, институционални промени и съюзническа предвидимост при Гюров. Потребностите се припокриват: хората с по-малко възможности също имат нужда от перспектива за развитие, а професионално успешните също търсят спокойствие и защита.

За оценката на двете кампании обаче политическата посока е само началото. След лозунга трябва да видим конкретното действие, президентското правомощие, зависимостите от други институции и начина за отчитане на работата.

3. Как изглеждат посланията спрямо критериите

Лозунгите: лично доверие и символично участие

„Сигурни ръце“ насочва към лично доверие, компетентност и отговорност. Сам по себе си лозунгът не обещава конкретен резултат, но оставя неясен обхвата на предлаганата сигурност. Затова трябва да видим как кампанията го изпълва със съдържание: кои рискове президентът може да ограничи, чрез какви действия и в сътрудничество с кои институции.

Напрежение с призива за силни институции би възникнало, ако личното доверие към кандидата се представя като заместител на ясните отговорности, контрола и правилата. Президентът трябва да обясни не само защо заслужава доверие, но и как ще укрепва институции, които работят независимо кой ги оглавява.

„Гюров, Кандев и аз“ приканва гражданина да се почувства част от общо начинание. Това може да бъде покана за подкрепа или послание за участие и споделена отговорност. Ако кампанията го представя като обещание за гражданско участие в работата на институцията, са нужни механизми: открити консултации, публични отговори на предложения и достъпни отчети. Ще се чуват ли и несъгласните?

И двата лозунга създават отношение към кандидата: единият приканва да му се доверим, другият — да се почувстваме включени. Нито личното доверие, нито символичното участие са достатъчни за оценка без конкретни ангажименти.

Независимостта: еднакви правила и за своите

При Йотова акцентът върху сътрудничеството с правителството може да означава полезна институционална координация. Сам по себе си той не доказва зависимост. Въпросът е дали сътрудничеството оставя място и за публично несъгласие: при какви обстоятелства тя би се противопоставила на правителството на Радев и как би работила с управление на опонентите си?

Гюров по-ясно заявява ролята на независим коректив. [7, 8] Но издигането чрез инициативен комитет само по себе си не доказва автономност. И към него важи същият въпрос: ще бъде ли критичен и към управление, с което е политически близък?

Опозиционността към сегашната власт не е равнозначна на независимост. И при двамата призивът за еднакви правила ще се проверява чрез критериите за назначения, мотивите за решенията и реакциите при нарушения от политически съюзници. Преди изборите полезно доказателство биха били и минали случаи, в които са защитавали принцип срещу собствената си политическа среда.

Единството: как се отнасяме към несъгласните

Посланията за диалог са подходящи за президентството. Но единството се проверява в отношението към хората извън подкрепящия лагер.

В отразеното изказване в Смолян Йотова използва „безродие“ при критиката си към предложения за учебното съдържание и отношението към историческото наследство. [5] Според мен този език превръща спора по конкретни идеи в оценка за националната принадлежност на несъгласните и отслабва претенцията за посредничество. Президентът трябва да представлява и гражданите, които не споделят неговите исторически възгледи.

Гюров изрично заявява, че различията не трябва да превръщат хората във врагове. [7] Това е подходящ принцип, чиято проверка ще бъде в отношението към политически несъгласните.

Представляването на всички граждани не означава приемане на всички позиции. Президентът може да оспорва остро идеи и действия, като аргументира критиката си и зачита равноправието на хората, които ги защитават.

Сигурността: позицията не е гаранция за резултат

При Йотова най-ясният риск от обещание отвъд правомощията е личната гаранция за недопускане на български войници в Украйна: „Български войници няма да отидат в Украйна. Това ви го обещавам“. [5]

Позицията срещу военно участие е легитимна. Но президентът не контролира еднолично резултата. Конституцията възлага на Народното събрание разрешаването на изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната. Статутът на върховен главнокомандващ не дава общо право сам да разрешава или забранява всяка мисия. [1, чл. 84, т. 11 и чл. 100]

Популисткият риск тук е в превръщането на политическа позиция в лична гаранция за защита, без да се обясни зависимостта от решенията на други институции. По-коректен ангажимент би бил кандидатът да посочи как ще отстоява позицията си чрез средствата, с които действително разполага.

Гюров свързва сигурността със съюзническа предвидимост и общи действия. [9] Това изяснява посоката му, но оставя въпроси за разходите, рисковете и защитата на българския интерес при разногласие с партньори.

При него също трябва да разграничим реалните президентски правомощия от очакванията, които думите му създават. Искането Йотова да свика Консултативния съвет за национална сигурност е конкретно и съответства на ролята ѝ. По-неясно е обвинението, че тя не е „поела контрол върху ситуацията“. [11]

Ако се очаква президентът да събере институциите, да поиска информация и да насърчи съгласувана позиция, това е разбираемо. Ако се внушава, че трябва лично да ръководи оперативната реакция на държавата, се преувеличават възможностите на поста. Конституцията възлага на Министерския съвет осигуряването на националната сигурност и общото ръководство на въоръжените сили. [1, чл. 105, ал. 2]

Към двамата са нужни въпроси за конкретни сценарии. Бойно участие, обучение на украински военнослужещи в България, изпращане на инструктори в Украйна и евентуална мироопазваща мисия са различни случаи. Кои действия биха подкрепили или отхвърлили, при какви условия и как биха използвали президентските правомощия за тази позиция? По-полезно е да знаем условията зад отговора, отколкото да получаваме общи уверения за мир или сигурност.

Социалните каузи: видим президентски принос

Доходите, жилищата, образованието и регионалните различия са легитимни теми и за президент. Важното е да се различи неговият принос от отговорностите на правителството, парламента и местната власт.

Йотова посочва работа според правомощията си и заедно с други институции. [3] Това уточнение е съществено, но остава въпросът какъв конкретен ангажимент поема.

При Гюров образованието дава пример за по-ясно назовано действие: да започне обществен разговор, без да замества министерството. [10] Това съответства на възможностите за влияние и посредничество, но само по себе си не гарантира по-добър резултат. Нужни са формат, участници и очаквани последващи действия, за да може да се проследи как разговорът води до предложения и работа по тях.

И двамата трябва да обяснят какво ще последва след публичното събитие: как ще бъдат обобщени предложенията, към кои институции ще бъдат насочени и как ще се проследява отговорът им. Така гражданите ще могат да оценяват конкретната работа на президента, без да му приписват резултати, които зависят от други власти.

Какво още трябва да чуем

В разгледаните изявления има повече яснота за образа, който кандидатите изграждат, и целите, които заявяват, отколкото за конкретните правила за упражняване на властта. По какви критерии ще подбират хората, които назначават? Как ще решават кога да използват вето? Как ще действат при конфликт между принцип и политическа лоялност?

Моят прочит е, че в тези изявления Гюров формулира институционалните ограничения по-изрично, особено при образованието. При Йотова категоричната лична гаранция за недопускане на български войници в Украйна е по-ясен пример за обещан резултат, който тя не може да осигури еднолично. Езикът за „безродие“ пък поставя въпрос за отношението към несъгласните.

Добрият президент трябва да бъде последователен в рамките на своите правомощия, да укрепва институциите и да може да разговаря с хората извън собствения си лагер. Именно за това трябва да търсим доказателства — включително от кандидата, който ни е политически по-близък.

Източници

[Конституция на Република България](https://parliament.bg/bg/const) — чл. 1; чл. 84, т. 11; чл. 92–101; чл. 105, ал. 2; чл. 150.
[Официален сайт на Йотова и Вълчев](https://iotovavalchev.bg/) — реч при учредяването и изявленията за Украйна от 5 октомври.
[Йотова във Вълчи дол, 5 октомври 2026 г.](https://iotovavalchev.bg/novini/valchi-dol-yotova)
[Откриване на кампанията във Велики Преслав, 27 септември 2026 г.](https://iotovavalchev.bg/novini/preslav-otkrivane)
[„24 часа“: Йотова в Смолян, 26 септември 2026 г.](https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/23630246)
[Официален сайт на Гюров и Кандев](https://gurovkandev.bg/)
[„Бъдещият разказ е за единна, достойна и модерна България“, 1 септември 2026 г.](https://gurovkandev.bg/izyavleniya/badeshtiyat-razkaz-e-za-edinna-dostoyna-i-moderna-balgariya/)
[БТА: откриване на кампанията на Гюров, 26 септември 2026 г.](https://www.bta.bg/bg/vote-pv-2026/kampania/1212403-ne-zavisimosti-a-nezavisima-balgariya-tova-e-prezidentstvoto-koeto-predlagam)
[Гюров за съюзническата предвидимост, 7 септември 2026 г.](https://gurovkandev.bg/izyavleniya/balgariya-e-silna-ne-kogato-lavira-mezhdu-pozitsii-a-kogato-e-predvidim-partnyor/)
[Гюров за образованието, 15 септември 2026 г.](https://gurovkandev.bg/izyavleniya/da-zapochnem-golemiya-razgovor-za-balgarskoto-obrazovanie/)
[Гюров за президентската реакция и КСНС, 6 октомври 2026 г.](https://gurovkandev.bg/pressaobshteniya/andrey-gyurov-imame-li-prezident/)

За какво всъщност гласуваме?

2026-09-13T22:38:53.197+03:00

В България има представителна демокрация, в която гражданите избират различни органи на властта: народни представители, кметове и общински съветници, президент и вицепрезидент, както и членове на Европейския парламент. Всеки от тези избори дава различен мандат и различни правомощия. Въпреки това посланията на кандидатите често звучат почти еднакво, независимо за какво всъщност се гласува.

От едната страна е вечната борба срещу либералните ценности, „прогнилия Запад“ и неговия хомот. От другата — вечната борба с корупцията, задкулисието и остатъците от Държавна сигурност. Проблемът не е, че тези теми непременно са маловажни, а че се използват като универсален отговор при всеки вид избори, дори когато избираният орган няма правомощията да постигне обещаваното.

Така постепенно губи значение за какво точно гласуваме и какъв мандат даваме. Различните избори се превръщат в поредния вот „за“ или „против“ определен политически лидер или лагер. Това понижава качеството на политическия дебат и измества конкретните въпроси за правомощията и отговорността с общи лозунги и демагогия.

В контекста на президентските избори на 25 октомври искам да разгледам различните видове избори и правомощията на хората, които избираме. Целта е да разграничим какво те могат самостоятелно да решат, върху какво могат да влияят и какво изобщо не зависи от тях.

Това е прост първи тест за предизборните обещания. Той може да ни покаже кои от тях са реалистични и кои няма как да бъдат изпълнени от съответната длъжност. Така фокусът би могъл да се премести от големите лозунги към кандидатите, които разбират собствения си мандат и говорят конкретно за онова, което действително могат да направят.

Избори за Народно събрание

България е парламентарна република и изборите за Народно събрание най-пряко определят посоката на националното управление. Парламентът приема, изменя и отменя законите; приема държавния бюджет и упражнява контрол върху изпълнението му; избира министър-председателя и Министерския съвет и контролира тяхната дейност; ратифицира важни международни договори; взема определени решения в областта на отбраната и външната политика; избира членове и ръководители на редица държавни органи; може да изменя Конституцията в рамките на своите правомощия.

Народното събрание не управлява страната пряко. То създава законовата и бюджетната рамка, излъчва правителството и контролира неговата работа. На парламентарните избори обаче не избираме просто отделни народни представители. Определяме политическото мнозинство, което ще състави правителство, ще зададе националните приоритети и ще разполага с инструментите да ги превърне в политика.

Затова кампанията за парламентарни избори е мястото за представяне на цялостна програма за управление. Тя би трябвало да дава отговор поне на пет големи въпроса:

Как България да създава повече стойност и по-високи доходи?
Как да развива възможностите на хората чрез по-добро образование и здравеопазване?
Как държавата да стане по-компетентна, справедлива и предвидима?
Как да бъде възможен нормален живот и извън няколкото най-големи града?
Как страната да остане сигурна, демократична и демографски жизнеспособна?

За отделния човек обаче тези теми остават прекалено абстрактни. Пречупени през неговото ежедневие, те се превръщат в много по-конкретни въпроси:

Мога ли да изкарвам достатъчно и имам ли професионално бъдеще?
Може ли семейството ми да получи качествено образование и здравни грижи?
Разполагам ли с необходимата инфраструктура и услуги за нормален живот?
Живея ли в чиста, безопасна и добре управлявана среда?
Има ли бъдеще мястото, в което живея?

Конкретните измерения на тези въпроси зависят до голяма степен от вида на населеното място. В малките населени места водещият въпрос често е дали изобщо може да се живее нормално. В средно големите градове дали човек може да живее добре и да се развива, без да бъде принуден да замине. А в големите областни центрове извън София дали градът може да предложи реална алтернатива на столицата.

Местни избори

В този контекст изборите за кметове и общински съветници са сред най-важните за всекидневния живот на хората. Изненадващо голяма част от инструментите за решаване на поставените по-горе проблеми са в ръцете на местната власт. Това позволява и много по-конкретни предизборни послания: за улици, транспорт, детски градини, чистота, общински здравни и социални услуги, градска среда и развитие на населеното място.

Тук обаче е важно да разграничаваме ролите на кмета и общинския съвет. Общинският съвет определя местните политики, приема общинския бюджет и наредбите и взема ключови решения за развитието и собствеността на общината. Кметът ръководи общинската администрация и организира изпълнението на тези политики и решения. Затова изпълнението на много от обещанията на кандидата за кмет зависи и от решенията на общинския съвет и от подкрепата, която той ще има в него.

От значение е и способността на местната власт да работи с централната държавна власт. За някои решения собствените средства на общината не са достатъчни и е необходимо финансиране от държавния бюджет или по национални и европейски програми. Други изискват промяна в закон или наредба, а трети — съдействие от министерства, агенции и контролни органи.

Местните проблеми могат да направят националните партийни програми много по-конкретни. Вместо общи обещания за „регионално развитие“, партиите могат да посочат как ще променят законите, правомощията и финансирането на общините, така че местната власт да разполага с реални инструменти за действие. Посланието вече не е просто „ще решим проблема“, а „ще създадем условия вашият кмет и общински съвет да могат да го решат“.

Президентски избори

Особено интересна е ролята на президента в българската политика. Той не участва пряко в ежедневното управление на страната, но в моменти на политическа криза може да се превърне в една от ключовите фигури. И тук нямам предвид само правомощието му да назначава служебно правителство.

Във всяка политическа система съществуват напрежения. Когато те се натрупват и институциите не успяват да намерят изход, ситуацията може да стане взривоопасна. Именно тогава според мен президентът трябва да използва авторитета на поста, за да бъде посредник: да събере конфликтните страни, да потърси допирните точки между тях и да помогне за намирането на изход.

Пример е политическата криза от 1997 г., при чието разрешаване Петър Стоянов изиграва важна роля. Разбира се, изходът не е заслуга само на президента, но поведението на Стоянов показва как президентската институция може да помогне за намаляване на напрежението и за възстановяване на политическия диалог.

Като пример за обратното бих посочил Румен Радев. Според мен с острите си послания и с честото заемане на страна в политическите конфликти той по-скоро засилваше напрежението, отколкото да помага за неговото преодоляване. Разбира се, неговите привърженици биха казали, че президентът трябва да бъде коректив и да назовава проблемите открито. Но корективът и посредникът не са непременно противоположни роли: възможно е да защитаваш ясни позиции, без да затваряш пространството за разговор.

От тази гледна точка, колкото и ограничени да са отговорностите на президента в ежедневното управление, съвсем не е без значение какъв човек заема поста. Насочването на политически процеси не е лесна работа. То изисква визия, емпатия, способност да се разбират мотивите на конфликтните страни, да се откриват пресечни точки и да се създават условия за компромис.

Затова в една президентска кампания би трябвало да очакваме различни послания от тези на парламентарните избори. Кандидатът за президент не може убедително да обещава по-високи доходи, нови пътища, по-ниски данъци или реформа в здравеопазването. Той не разполага с необходимите управленски и бюджетни правомощия. Може да поставя подобни теми в обществения дневен ред и да влияе върху дебата, но не може сам да реализира тези политики.

Смислените въпроси към кандидата за президент са други. Ще бъде ли независим от партията, която го е издигнала, и как ще действа при политическа криза? От какви принципи ще се ръководи при назначенията и използването на своите правомощия? И най-важното — способен ли е едновременно да бъде коректив на властта и посредник между политическите сили?

Така президентската кампания не би трябвало да бъде състезание между алтернативни управленски програми. Тя трябва да бъде разговор за начина, по който кандидатите разбират институцията, за принципите, от които ще се ръководят, и за поведението им в моменти, когато нормалният политически процес престане да работи.

Избори за Европейски парламент

Не на последно място по значение са изборите за Европейски парламент. Европейският парламент представлява гражданите на Европейския съюз, а избраните в България депутати са част от него. Те не са представители на българското правителство, нито пратеници, чиято единствена задача е да защитават „националния интерес“. Те участват в създаването на общи правила за целия Европейски съюз и обикновено работят в рамките на европейски политически групи, обединени от сходни идеи, а не по национален признак.

Това не означава, че българската гледна точка е без значение. Напротив — българските евродепутати трябва да разбират как общите европейски решения се отразяват върху страната ни и да внасят този опит в европейския дебат. Но задачата им не е просто да издействат изключения или повече средства за България, а да участват в намирането на решения, които работят за Съюза като цяло и отчитат различията между неговите държави и региони.

Европейският парламент приема закони заедно със Съвета на ЕС, участва в определянето на европейския бюджет, избира председателя и одобрява състава на Европейската комисия и упражнява контрол върху нейната работа. Затова на европейските избори не избираме кой да управлява България, нито кой да реши проблемите на конкретна община. Избираме какъв да бъде политическият баланс в една от основните институции на ЕС и в каква посока да се развива Европа.

Големият въпрос на тези избори е каква Европа искаме да изградим. Колко силно да бъде интегрирана и колко самостоятелност да запазят държавите? Как да гарантира собствената си сигурност? Как да съчетае икономическата конкурентоспособност със социалната и екологичната защита? Как да управлява миграцията и общите си граници? Докъде да се разширява и как да защитава демокрацията и върховенството на закона?

Тук също общите лозунги не са достатъчни. Смисленият кандидат трябва да обясни не само дали е „за“ или „против“ Европа, а какви общи решения подкрепя, в кои области държавите трябва да действат заедно и кои решения е по-добре да останат на национално или местно ниво.

Разбира се, нито една от тези институции не действа изолирано. Националната власт създава рамката за местните решения, местните проблеми трябва да намират отражение в националните политики, европейските правила влияят върху възможностите на държавата, а президентът може да подпомага или да затруднява диалога между всички тях. Това взаимодействие обаче не означава, че различните избори са взаимозаменяеми.

Затова, когато слушаме поредното предизборно обещание, можем да си зададем три прости въпроса: може ли човекът, за когото гласуваме, сам да вземе това решение; може ли само да повлияе върху него; или то изобщо не е в правомощията на длъжността, за която се кандидатира?

Демокрацията не се изчерпва с това да изберем „нашия човек“. Тя изисква да разбираме за каква роля го избираме, какви инструменти му предоставяме и за какви резултати можем да му търсим отговорност. Едва тогава изборът престава да бъде гласуване за лозунги и се превръща в даване на конкретен мандат.

Прагът по ДДС като икономически стимул за малкия бизнес

2026-09-06T23:36:49.648+03:00

В публичното пространство се разпространява петиция, която настоява за увеличаване на прага за задължителна регистрация по ДДС като мярка за стимулиране на дребния бизнес.

На пръв поглед предложението звучи логично: по-високият праг означава по-малко административни задължения за повече малки фирми. На практика обаче подобна промяна не би подпомогнала еднакво различните видове бизнес. Тя би дала значително конкурентно предимство на определени дейности, докато други почти не биха усетили положителен ефект. В следващите редове ще се опитам да обясня на достъпен език защо това е така.

Първо, нека започнем с това какво представлява добавената стойност. Добавената стойност, която една фирма създава при продажбата на даден продукт, е разликата между продажната му цена и стойността на всички стоки и услуги, използвани за неговото производство. Тази разлика отразява новосъздадената стойност, която впоследствие се разпределя под формата на трудови възнаграждения, осигуровки, данъци, амортизации и печалба.

Тук естествено възниква въпросът дали ДДС не облага същата стойност, която вече се проявява като доходи на физическите лица и печалба на фирмите. Между тези данъци действително има икономическа връзка, но те облагат стойността на различни места и върху различни данъчни основи. Данъкът върху доходите облага дохода на физическото лице, корпоративният данък облага печалбата на дружеството, а ДДС е замислен като данък върху крайното вътрешно потребление. Износът обичайно се облага с нулева ставка на ДДС, а ДДС върху инвестиционните и другите покупки, използвани за облагаемата дейност на регистрираните фирми, по принцип може да бъде приспаднат като данъчен кредит.

Чисто технически ДДС, който всяка регистрирана фирма внася, се образува като разлика между данъка, начислен върху продадените от нея стоки и услуги, и данъка върху покупките, за които има право на данъчен кредит. Ако временно се абстрахираме от инвестициите и някои други особености, тази разлика приблизително съответства на данъка върху добавената от фирмата стойност.

Декларирането и отчитането на ДДС създава административни разходи както за бизнеса, така и за данъчната администрация. Поради тази причина на малките фирми с оборот под определен праг е дадена възможност да останат извън режима на задължителна регистрация и да не начисляват ДДС върху продажбите си. Логиката е, че разходите за спазване на изискванията могат да бъдат значителни спрямо размера на тяхната дейност.

Конкретният размер на тази тежест зависи от броя и вида на документите. Освен преките разходи за счетоводно обслужване регистрацията по ДДС изисква ежемесечна обработка на покупките и продажбите, подаване на справка-декларация и водене на съответните дневници. В зависимост от документооборота допълнителните разходи за обработка на документите и изпълнение на задълженията по ДДС могат да достигнат между 2000 и 3000 евро годишно.

Интересно е да се отбележи, че макар прагът за регистрация по ДДС да се определя според оборота, делът на добавената стойност в този оборот може да варира значително.

При фирма, която предоставя професионални услуги (например счетоводна кантора) основната част от цената на услугата може да се дължи на положения труд. Поради това делът на добавената стойност в оборота може да надхвърля 90%.

На другата крайност са фирмите в търговията. При един малък магазин основната част от продажната цена се определя от цената, на която стоките са закупени. Добавената стойност, която магазинът създава, като прави тези стоки достъпни за клиентите, може да бъде само около 20% от оборота.

Тази разлика е особено важна, ако искаме да разберем какво ценово предимство създава липсата на регистрация по ДДС.

Фирмите с нисък дял на добавената стойност не получават особено голямо предимство при продажбите към крайни клиенти. На пръв поглед изглежда, че те могат да предлагат стоките си с 20% по-евтино, защото не начисляват ДДС. Те обаче не могат да ползват данъчен кредит и платеният от тях данък остава включен в разходите им.

Нека например приемем, че един магазин купува стока за 80 евро без ДДС и добавя 20 евро собствена добавена стойност. Регистрираният по ДДС магазин би я продал за 100 евро без ДДС, или за 120 евро крайна цена. Нерегистрираният магазин ще плати за стоката 96 евро с включеното ДДС. Ако иска да запази същата добавена стойност от 20 евро, той ще трябва да я продаде за 116 евро.

Следователно неговото ценово предимство е само 4 евро — 4% спрямо цената без ДДС или около 3,3% спрямо крайната цена на регистрирания търговец.

Съвсем различна е ситуацията при фирмите с висок дял на добавената стойност. Това могат да бъдат адвокат, консултант или фирма за дребни ремонти, която фактурира основно труда, докато материалите се заплащат отделно от клиента.

Ако подобна фирма има покупки за 10 евро и добавя 90 евро собствена стойност, регистрираната фирма би предложила услугата на крайна цена от 120 евро. Нерегистрираната фирма би платила 12 евро за своите покупки и при запазване на същата добавена стойност би могла да предложи услугата за 102 евро. Така разликата достига 18 евро, или 15% от крайната цена на регистрираната фирма.

Тази разлика може да бъде използвана по няколко начина:

По-ниска цена за клиента. Това е вероятно, когато фирмата активно се бори за клиенти и използва цената, за да се отличи от конкуренцията. При установена клиентска база и ограничен конкурентен натиск стимулът да прехвърли цялото предимство към клиентите е значително по-слаб.
По-високи заплати. Част от разликата може да бъде използвана за привличане или задържане на по-опитни служители.
Допълнителни инвестиции. Освободеният ресурс може да финансира нови идеи, наемането на допълнителен човек или закупуването на оборудване. В последния случай част от предимството ще бъде намалена от ДДС върху покупката, който нерегистрираната фирма не може да приспадне.
По-висок доход за собственика. Това е естествен възможен резултат при малка фирма с установена ниша, стабилна клиентска база и ограничен натиск за намаляване на цените.

На практика ползата може да бъде разпределена между няколко от тези направления, но използването на част от нея за една цел неизбежно намалява ресурса за останалите.

При сегашния праг за задължителна регистрация от 51 130 евро фирма с нисък дял на добавената стойност трудно може да покрива разходите за един работещ дори при минимална работна заплата. Ако например добавената стойност е 20% от оборота, фирмата разполага само с малко над 10 000 евро годишно, от които трябва да покрива разходите за труд, останалите си разходи и евентуалната печалба.

При фирма с много висок дял на добавената стойност и почти без други разходи същият праг теоретично позволява заплащането на един човек с нетен месечен доход до около 2600 евро. Следователно при сегашния праг най-често говорим за дейности с един зает в голям град като София и евентуално с двама заети при по-ниски равнища на заплащане. Увеличаването на прага до 85 000 евро би позволило и на някои фирми с двама или трима заети да останат извън задължителната регистрация по ДДС.

Съществуването на два вида фирми (регистрирани и нерегистрирани по ДДС) води до интересна динамика в отношенията между тях.

Когато нерегистрирана фирма продава на регистрирана по ДДС фирма, платеният върху собствените ѝ покупки данък остава включен в цената. Клиентът не може да го приспадне, защото той не е отделно начислен във фактурата.

Да се върнем към примера с фирмата, която купува стоки и услуги за 80 евро без ДДС и добавя 20 евро собствена стойност. Регистрираната фирма ще продаде за 100 евро плюс 20 евро ДДС. Нейният регистриран клиент ще плати 120 евро, но ще приспадне 20 евро данъчен кредит, така че ефективният му разход ще бъде 100 евро.

Нерегистрираната фирма обаче ще плати 96 евро за своите покупки. Ако иска да запази добавената си стойност от 20 евро, тя трябва да предложи цена от 116 евро. Цялата сума остава разход за клиента, тъй като няма начислен данък за приспадане. За да предложи същия ефективен разход от 100 евро, нерегистрираната фирма трябва да намали собствената си добавена стойност от 20 на едва 4 евро.

Това създава силен стимул за фирмите, които продават основно на други фирми и имат нисък дял на добавената стойност в оборота, да се регистрират доброволно по ДДС.

При фирмите с висок дял на добавената стойност този недостатък е много по-малък. Ако външните покупки са само 10 евро, нерегистрираната фирма трябва да включи в цената си едва 2 евро невъзстановим ДДС. За да бъде конкурентна на регистриран доставчик, тя трябва да намали собствената си добавена стойност от 90 на 88 евро. Така обаче тя не може да реализира предимството от 18 евро, което би имала при продажба на същата услуга на краен потребител.

Следователно истинското конкурентно предимство от липсата на регистрация по ДДС възниква при фирми, които продават основно на крайни клиенти и предлагат професионални или други трудоемки услуги. Колкото по-малък е делът на външните покупки и колкото по-голям е делът на собствения труд в цената, толкова по-голямо е това предимство.

Трябва да се има предвид, че конкурентното предимство е страничен ефект от въвеждането на прага. Основната му цел е да спести на най-малките фирми административни разходи, които биха били непропорционално високи спрямо размера на дейността им. Той обаче създава ценово предимство, което не е еднакво за всички малки фирми, а зависи от дела на добавената стойност и от това дали клиентите им са крайни потребители.

Най-силно засегнати от това изкривяване са фирмите, които се намират непосредствено над прага и продават основно на крайни клиенти. Освен че поемат допълнителните разходи по отчитането и декларирането на ДДС, те се конкурират с малко по-малки фирми, които не начисляват данъка. Макар по-големият им размер понякога да им носи известни икономии от мащаба, няма гаранция, че те ще бъдат достатъчни, за да компенсират ценовото предимство на нерегистрираните конкуренти.

Така прагът създава рязка граница, около която две иначе сходни фирми се третират различно. Това може да породи стимули за ограничаване на растежа, недеклариране на част от оборота или изкуствено разделяне на дейността между няколко лица.

Увеличаването на прага до 85 000 евро би освободило още фирми от административната тежест, но не би премахнало това изкривяване. То просто би преместило границата нагоре и би позволило на по-големи предприятия да се възползват от ценовото предимство. Така фирмите непосредствено над новия праг биха били поставени под натиск от конкуренти с вече сравнително значителен оборот и капацитет. Вместо да премахне несправедливостта в данъчното третиране, по-високият праг просто би я преместил нагоре и би увеличил икономическите ѝ последици.

Следователно въпросът не е просто дали прагът от 51 130 евро е нисък или висок. По-важният въпрос е кого подпомага неговото увеличаване и за чия сметка. Повишаването му до 85 000 евро няма да даде еднаква подкрепа на малкия бизнес. То ще облагодетелства най-силно фирмите с висок дял на добавената стойност, които продават на крайни клиенти, и ще постави под допълнителен натиск сходни предприятия непосредствено над новия праг.

Ако малките фирми имат нужда от подкрепа, тя е по-добре да се предоставя чрез целенасочени мерки (например по-лесен достъп до финансиране, консултантска помощ за управление и развитие, стимули за наемане на първи служител или облекчено административно отчитане), вместо чрез разширяване на неравномерното конкурентно предимство, създавано от режима по ДДС.

Ниските заплати: причина или следствие от ниската производителност?

2026-08-22T11:39:44.503+03:00

Според икономическата теория в дългосрочен план устойчивото нарастване на реалните заплати трябва да бъде подкрепено от сходно нарастване на производителността на труда. Ако заплатите трайно растат по-бързо от стойността, създавана от един зает, разходите за труд на единица продукция се увеличават. Това може да доведе до повишаване на цените, намаляване на печалбите или ограничаване на заетостта.

При прилагането на този принцип обаче трябва да се отчетат няколко важни особености.

В много сектори, особено при трудоемките услуги, възможностите за повишаване на производителността са ограничени. В промишлеността нова машина или по-добра технология може значително да увеличи произведеното за един час. Един лекар обаче трудно може да преглежда два пъти повече пациенти, без да влоши качеството на прегледа. Учителят не може просто да преподава два пъти повече материал или да обучава два пъти повече деца със същия резултат. Нито фризьорът може безкрайно да съкращава времето, необходимо за една прическа.

Това не означава, че заплатите в тези професии могат да останат непроменени. Работещите в тях участват на същия пазар на труда, а работодателите се конкурират за тях с останалите сектори. Когато производителността и заплатите в по-технологичните отрасли растат, трудоемките услуги също трябва да повишават заплащането, за да привличат и задържат хора. Тъй като това невинаги е съпроводено със същия ръст на производителността, резултатът често е поскъпване на услугите или необходимост от повече публично финансиране.

В дискусиите за заплащането обаче често неусетно се наслагва внушението, че заплатите в България са ниски, защото българските работници не са достатъчно продуктивни. Така отговорността за ниската производителност удобно се прехвърля върху самите служители.

Само че производителността не е изолирано лично качество на работника. Един и същ човек може да създава съвсем различна стойност в зависимост от машините и технологиите, с които разполага, организацията на процесите, качеството на управлението и достъпа на фирмата до капитал и пазари. Не е случайно, че много българи, които тук са определяни като нископроизводителни, успешно работят в по-развити икономики и получават значително по-високи възнаграждения.

Разбира се, по-високата заплата в чужбина не се дължи единствено на по-висока физическа производителност. Значение имат по-високите цени, по-платежоспособното търсене, недостигът на работна ръка и различните условия на трудовия пазар. Но този пример показва, че не можем да обясняваме разликата в заплащането единствено с качествата или усилията на работника.

По-точно е да кажем, че производителността е характеристика на цялата система, в която човекът работи. Отговорността на работодателите и мениджърите е да инвестират в технологии, оборудване, обучение и по-добра организация, така че трудът на служителите да създава повече стойност. Повишаването на производителността означава преди всичко да се работи по-умно и с по-добри средства, а не непременно по-дълго или по-интензивно.

Тук стигаме до още един парадокс. Ниските заплати обикновено се обясняват с ниската производителност, но причинно-следствената връзка може да действа и в обратната посока. Когато една фирма може устойчиво да разчита на евтин труд, стимулът ѝ да инвестира в автоматизация, технологии и по-добра организация отслабва. Вместо да увеличава стойността, създавана от един служител, тя може да запази конкурентоспособността си чрез ниски разходи за труд.

Така се създава своеобразен капан на ниските заплати и ниската производителност. Фирмите не инвестират, защото трудът е евтин, а заплатите остават ниски, защото фирмите не са инвестирали достатъчно, за да направят труда по-продуктивен.

Свободното движение на хора допълнително задълбочава този процес. Работниците, които имат възможност и готовност да се преместят в търсене на по-високи доходи, се преместват към места, където икономиката може да им ги осигури: към по-големите български градове или към други държави от Европейския съюз.

В по-малките населени места остават предимно хората, чиято мобилност е ограничена от семейни ангажименти, собствено жилище, възраст, квалификация или липса на реалистични алтернативи. Това отслабва натиска върху местните работодатели да повишават заплащането и да инвестират в производителност. От своя страна липсата на добре платени работни места кара още хора да напускат.

Получава се самоподдържащ се кръг, чиито резултати са големи регионални различия в доходите, обезлюдяване на малките населени места и все по-силна концентрация на икономическата активност в няколко големи центъра.

Преодоляването на този капан би трябвало да бъде сред основните цели на икономическата политика. Постепенното и предвидимо повишаване на минималната работна заплата може да бъде един от инструментите за това. То увеличава цената на модела, основан на евтин труд, и създава натиск върху работодателите да търсят други източници на конкурентоспособност: инвестиции в технологии, обучение, по-добра организация и дейности с по-висока добавена стойност.

Това не означава, че всяка фирма непременно ще отговори с повишаване на производителността. Някои работодатели ще увеличат цените, ще приемат по-ниска печалба, ще ограничат назначенията или ще преструктурират дейността си. Най-слабите предприятия могат да преминат към сивия сектор или да прекратят работа.

Именно затова минималната заплата не може да бъде самостоятелна икономическа политика. Тя трябва да бъде съчетана с по-добър достъп до капитал, професионално обучение, инфраструктура и целенасочена подкрепа за инвестициите, особено в икономически изоставащите региони. Държавата не може просто да повиши цената на труда, без да създава условия той да стане по-продуктивен.

Защото минималната работна заплата не е само социална мярка за защита на най-ниските доходи. Тя е и част от избора какъв икономически модел искаме да насърчаваме: такъв, който разчита на устойчиво евтин труд, или такъв, който създава натиск и условия фирмите, държавата и работниците да инвестират в по-висока производителност и по-висока добавена стойност.

Защо успехът в България буди подозрение

2026-08-21T20:40:00.361+03:00

Ако се замислим, в българското общество съществува осезаемо недоверие към хората със собствен бизнес. В публичния дебат предприемачът често е представян не като човек, който поема риск и създава стойност, а като някой, който дължи повече на обществото или чийто успех вероятно се основава на връзки, привилегии или „далавера“. Същевременно отношението на държавата към частната инициатива нерядко изглежда по-скоро подозрително и бюрократично, отколкото насърчително, освен когато става дума за голям инвеститор или за бизнес с политически протекции.

Това ме накара да се замисля откъде идва подобно отношение. Погледнато исторически, България е преминала през поне четири значими периода, всеки от които по различен начин е засилвал недоверието към заможните хора, работодателите и частната стопанска инициатива.

Чорбаджията: богатство, влияние и близост до властта

Първият исторически пласт можем да потърсим още в периода преди Освобождението, когато в българската литература и обществената памет се утвърждава отрицателният образ на чорбаджията.

Думата идва от турското çorbacı, а в българската среда постепенно започва да означава заможен и влиятелен човек: местен първенец. Чорбаджиите често са търговци, земевладелци, лихвари или посредници между християнското население и османската администрация.

Именно тази посредническа роля обяснява голяма част от негативното отношение към тях. Чорбаджията може едновременно да бъде част от българската общност и да представлява нейните интереси, но и да събира данъци, да дава пари срещу лихва или да поддържа близки отношения с османската власт. Така лесно се ражда образът на човек, който използва богатството, влиянието и връзките си, за да печели за сметка на по-бедните си сънародници.

Този образ се вижда особено ясно във възрожденската литература. При автори като Христо Ботев и Любен Каравелов чорбаджийството означава не просто материално благополучие, а се превръща в символ на корист, обществен конформизъм и сътрудничество със статуквото. В революционния разказ ролите често са разпределени приблизително така: обикновеният българин страда от системата, чорбаджията извлича полза от нея и има интерес тя да се запази, а революционерът иска да я разруши.

Историческата действителност обаче е по-сложна от този литературен модел. Чорбаджиите не са еднородна група, нито отношенията им с османската власт винаги са еднозначни. Сред заможните българи има и множество дарители, които финансират училища, църкви, читалища, издаването на книги и други национални начинания. Така една и съща икономически влиятелна прослойка едновременно допринася за Българското възраждане и се превръща в отрицателен символ в част от неговата революционна литература.

Тъкмо това противоречие поставя началото на една устойчива представа: че натрупаното богатство е подозрително, а икономическият успех вероятно е постигнат чрез близост до властта и за сметка на останалите.

Фабрикантът: богатство, натрупано чрез чуждия труд

След Освобождението старият образ на чорбаджията постепенно отстъпва място на една нова фигура: фабриканта и индустриалеца. България започва да се индустриализира сравнително бързо, макар и от много ниска икономическа база. От края на XIX и през първите десетилетия на XX век се развиват текстилната, хранително-вкусовата, тютюневата, кожарската и други промишлености.

Заедно с индустриализацията обаче в България се появяват и проблемите, характерни за ранния капитализъм в почти цяла Европа. Производството и организацията на труда се променят по-бързо от трудовото законодателство и системите за социална защита. Работният ден е дълъг, трудът често е тежък и опасен, а възможностите на работниците да защитават интересите си са ограничени. Широко се използва и трудът на жени и деца, обикновено срещу по-ниско заплащане и при слаба защита.

Постепенно тези проблеми придобиват обществена значимост и държавата започва да въвежда първите ограничения върху продължителността и условията на труда. Но в съзнанието на няколко поколения вече се оформя ново противопоставяне: от едната страна е собственикът, който контролира капитала и производството, а от другата работникът, който зависи от него за своето препитание.

Така към наследения образ на чорбаджията, забогатял чрез влияние и близост до властта, се добавя образът на фабриканта, който трупа богатство благодарение на тежкия и евтин труд на своите работници. Предприемачът започва да бъде възприеман не само като привилегирован, но и като човек, чиито интереси по необходимост са противоположни на интересите на работещите за него.

През междувоенния период този социален конфликт получава и все по-ясно политическо и идеологическо обяснение. Социалистическите и комунистическите движения го представят като сблъсък между труда и капитала, а богатият собственик се превръща в класова фигура — буржоа, капиталист и експлоататор. Земеделското движение също противопоставя селския производител на градските икономически и политически елити, макар неговият мироглед да не съвпада напълно с марксисткия класов модел.

По този начин негативното отношение към икономически силните вече не се основава само на подозрението, че богатството е придобито чрез връзки с властта. Към него се добавя и представата, че самото натрупване на капитал предполага експлоатация на чужд труд.

Комунизмът: превръщането на подозрението в държавна доктрина

След 1944 г. настъпва качествено различен етап: негативният разказ за частния собственик е превърнат в официална държавна идеология.

Преди това чорбаджията, фабрикантът и капиталистът също могат да бъдат представяни като користни или като експлоататори. Наред с тази критика обаче съществуват и други образи: на предприемача като създател на производство, работодател, дарител или двигател на модернизацията. След установяването на комунистическия режим тази многозначност постепенно изчезва.

В продължение на десетилетия училището, медиите, литературата, киното и официалната историография систематично представят отношенията между предприемач и работник като отношения между експлоататор и експлоатиран. Богатството вече не е просто подозрително — частното притежание на средствата за производство е обявено за обществено несправедливо по своята същност.

Национализацията на индустрията, търговията и финансовия сектор, последвана от колективизацията на земеделието, не само отнема собствеността на съществуващите предприемачи. Тя практически премахва предприемача като нормална и легитимна обществена роля. Частната стопанска инициатива е силно ограничена, а икономическият успех извън държавната система се превръща в нещо незаконно или поне морално съмнително.

Така няколко поколения израстват в общество, в което думите „частник“, „капиталист“ и „спекулант“ носят почти автоматично отрицателен смисъл. Предприемачът вече не е просто една от спорните фигури в обществения дебат. Той отсъства от реалния обществен живот и присъства предимно като отрицателен персонаж в официалния разказ.

Комунистическият режим не създава недоверието към частното богатство от нищото. Той взема по-старите образи на чорбаджията и фабриканта, подрежда ги в последователна идеологическа схема и ги преподава като безспорна историческа истина.

Преходът: когато реалността потвърждава стария стереотип

След близо 45 години, през които обществото е учено да гледа на частното богатство с подозрение, пазарната икономика се завръща по начин, който в много случаи сякаш потвърждава наследения стереотип.

Преходът е белязан от непрозрачна приватизация, силови групировки, политически зависимости, придобиване на държавни активи при спорни условия и внезапно забогатяване на хора с привилегирован достъп до власт, информация или финансов ресурс. Границата между предприемачество, политическо влияние и организирана престъпност често изглежда размита.

Разбира се, през същия период възникват и хиляди нормални частни предприятия. Много хора започват от нулата, поемат риск, създават работни места и се опитват да оцелеят в нестабилна и нерядко враждебна институционална среда. Но техният постепенно постигнат успех е по-малко видим от демонстративното богатство на онези, които печелят от преразпределянето на държавна собственост, политически протекции или откровена престъпност.

За обикновения човек изводът изглежда напълно естествен:

„Десетилетия наред ни казваха, че капиталистът забогатява, като ограбва останалите, а сега виждаме точно това около себе си.“

Така преходът не успява да разграничи ясно две съвсем различни фигури: предприемача, който създава нова икономическа стойност, и човека, който натрупва богатство чрез присвояване на обществени ресурси и близост до властта. В публичното съзнание и двамата лесно попадат под общото название „бизнесмен“.

Това е изключително неблагоприятна отправна точка за изграждането на положителен обществен образ на предприемачеството. Вместо да прекъсне наследеното недоверие, ранният български капитализъм му дава нови и видими основания.

Не идеализация, а ясно разграничение

В същото време трябва да си дадем сметка, че устойчивата средна класа е един от основните стълбове на всяко стабилно и проспериращо общество. Предприемачите не са единствената група, която я формира, но имат особено важна роля: създават нови продукти и услуги, поемат риск, откриват работни места и превръщат идеи в икономическа стойност.

Това не означава, че всеки собственик на бизнес заслужава автоматично обществено одобрение. И днес има работодатели, които експлоатират служителите си, компании, които разчитат на политически протекции, и хора, които наричат „предприемачество“ присвояването на обществени ресурси. Критиката към тях е напълно основателна.

Проблемът възниква, когато не успяваме да ги разграничим от онези, които изграждат бизнеса си с труд, знания и поет риск. Когато поставяме всички под общия етикет „бизнесмени“, ние не наказваме само недобросъвестните. Обезкуражаваме и хората, от които очакваме да създават следващите предприятия, продукти и работни места.

Затова задачата на държавата е да създава честни и предвидими правила, да ограничава политическите привилегии, да защитава конкуренцията и да улеснява започването и развитието на почтен бизнес. А образованието и публичният разговор трябва да показват не само злоупотребите, но и примерите за хора, които създават обществена стойност, докато изграждат собственото си благосъстояние.

Ако искаме повече млади хора да проявяват инициатива, да поемат разумни рискове и да реализират идеите си в България, предприемачеството трябва да бъде възприемано като нормална и обществено полезна дейност, не като доказателство за морално превъзходство, но и не като повод за автоматично подозрение.

Историята обяснява защо това недоверие съществува, но не ни задължава да го превръщаме във вечна присъда. Защото успехът на почтените предприемачи не е само техен личен успех, той е успех за цялото общество.

Технологичната самодостатъчност и човешката самота

2026-08-06T20:59:07.208+03:00

Технологиите обикновено се разглеждат като средство, което ни спестява време, усилия и зависимост от чужда помощ. Рядко обаче си задаваме въпроса какво се случва с отношенията между хората, когато тази помощ вече не е необходима.

Защото нуждата от другите не е само ограничение. Тя е и една от причините да общуваме, да си сътрудничим и да изграждаме общности. Ако технологиите постепенно премахнат тази нужда, ще ни направят ли просто по-свободни, или и по-самотни?

Именно този въпрос Айзък Азимов изследва в дълбочина в романа „Голото слънце“.

В него обществото на планетата Солария е изградено така, че всеки човек е почти напълно самодостатъчен във всекидневието си. Това става възможно благодарение на огромен брой роботи, които извършват практически всички дейности. Хората продължават да зависят от технологичната система, но почти престават да зависят пряко един от друг.

Оттук следват няколко важни последствия:

Пряката икономическа зависимост между хората почти изчезва. В повечето общества хората си сътрудничат, защото имат нужда един от друг - за производство, услуги, знания и защита. На Солария роботите почти напълно премахват тази необходимост.
Изчезват естествените поводи за всекидневни социални контакти. Когато не работиш с колеги, не ходиш на пазар и не е необходимо лично да общуваш с лекари, строители, готвачи или фермери, все по-рядко възникват ситуации, в които трябва да срещаш други хора.
Следва психологическа адаптация. Това е може би най-важното. Соларианците не просто могат да живеят сами - постепенно започват да предпочитат самотата. Технологиите първоначално правят изолацията възможна, а с времето самата изолация променя хората. Срещата с друг човек се превръща в нещо неприятно и дори тревожно. Соларианците общуват чрез холографско „виждане“, докато физическото „посещение“ се възприема почти като нахлуване в личното пространство.
Променят се семейството и възпроизводството. Бракът е почти административна формалност, а децата се отглеждат основно от роботи. Когато всекидневната грижа бъде делегирана, намаляват и взаимодействията, чрез които обикновено се изгражда връзката между родители и деца.
Индивидуализмът стига до крайност. Всеки човек разполага с огромно пространство, богатство и армия от роботи. Когато другите вече не са необходими за оцеляването и благополучието му, постепенно отслабва и чувството му за принадлежност към общност. Другият човек вече не се възприема като партньор, а по-скоро като нежелано присъствие.

Това, което според мен е най-интересно, е, че Азимов не казва просто: „Роботите заменят човешкия труд.“ Той развива една по-дълбока теза: Социалните връзки не възникват само защото хората се харесват. Те се създават и защото хората имат нужда един от друг. Ако технологията премахне необходимостта от пряко взаимодействие, обществото може да се промени много по-драстично, отколкото очакваме.

Всъщност технологиите рядко ни правят напълно независими. По-често те заменят пряката и лична зависимост с непряка зависимост от огромни, анонимни системи. Продължаваме да разчитаме на други хора, но вече не е необходимо да ги познаваме, да разговаряме с тях или дори да ги виждаме.

Ако погледнем назад, можем да проследим дълъг процес, в който технологиите постепенно премахват човешкия контакт от все повече всекидневни дейности:

Индустриалната революция, масовото производство и развитието на транспорта намаляват зависимостта от местната общност. Селото вече не трябва да произвежда всичко, от което се нуждае.
Автомобилът разхлабва връзката между мястото, на което живееш, работиш, пазаруваш и общуваш. Местната общност губи част от предишното си значение.
Супермаркетите заменят поредица от преки отношения с местни производители и търговци с няколко предимно анонимни покупки.
Интернет прави чуждото знание достъпно, без да е необходимо лично да познаваш човек, който „разбира“. Просто търсиш сам.
Електронната търговия премахва нуждата да разговаряш с продавач.
Онлайн банкирането и електронните административни услуги премахват голяма част от контактите със служители.
Социалните мрежи ни позволяват да поддържаме много повече контакти, но част от тях остават по-повърхностни и не изискват същото време и присъствие като отношенията на живо.
AI асистентите са следващата стъпка. С тях хората могат да изпълняват задачи, за които доскоро им е била необходима пряката помощ на друг човек: да програмират с по-малко съдействие от колеги, да получават първоначални правни, медицински или финансови насоки, да учат нови умения без преподавател и да създават текстове, музика и изображения без цял екип.

Има и още един аспект, който Азимов загатва, но който днес можем да видим много по-ясно. Не става дума само за заместване на човешкия труд, а и за постепенното изчезване на слабите връзки и кратките всекидневни взаимодействия.

Голяма част от усещането, че принадлежим към общество, се изгражда чрез привидно незначителни контакти:

разговор с продавача;
въпрос към библиотекаря;
консултация с банков служител;
обсъждане с колега как се прави нещо;
молба към съсед за помощ.

Всеки от тези контакти сам по себе си изглежда маловажен. Взети заедно обаче, те създават усещане за познатост, взаимност и принадлежност. Че живееш не просто сред други хора, а заедно с тях.

Това не означава непременно, че ще се превърнем в соларианци. Но Азимов поставя важен въпрос: ако функционалната необходимост от другите намалява, няма ли постепенно да намалее и броят на социалните ни взаимодействия? А ако общуваме по-рядко, няма ли с времето да изгубим и част от желанието и способността си да го правим?

Същият въпрос може да се пренесе и върху отношенията между партньорите. В миналото двойката е била не само емоционална връзка, но и икономическа и социална необходимост. Днес самостоятелният живот е значително по-възможен: благодарение на икономическата независимост, обществените услуги и технологиите.

Това не означава непременно, че отношенията стават по-слаби. По-скоро се променя онова, което ги държи заедно. Когато необходимостта намалее, връзката все повече трябва да се основава на доброволен избор, близост и споделен смисъл. Независимостта не обезценява партньорството, а повишава изискванията към него.

AI може да направи този въпрос още по-остър, ако започне да удовлетворява част от нуждите ни от разговор, съвет, подкрепа и организация. Тогава още по-важно ще стане онова, което трудно може да бъде заместено: споделената история, взаимната грижа, физическата близост и чувството, че някой познава не просто думите ти, а целия ти живот.

Може би това е и любопитната ирония: колкото по-малко ни е нужен другият, за да оцелеем, толкова по-важно става той да носи смисъл, а не просто полезност.

В този смисъл „Голото слънце“ може да се чете не толкова като роман за роботи, колкото като роман за социалните последици от технологичната самодостатъчност.

AI и неговите рискове

2026-07-26T09:02:05.402+03:00

Покрай инцидента с OpenAI от миналата седмица се сетих за книгата „Ако някой го развие, всички ще умрем“, която наскоро прочетох.

Никога не съм бил привърженик на апокалиптичните сценарии около развитието на изкуствения интелект. Затова подходих към книгата със силен скептицизъм и с ясното намерение да търся слабостите в аргументите ѝ.

Книгата е разделена на три части. Първата разглежда възможните рискове при развитието на AI, втората описва хипотетичен сценарий, в който тези рискове се реализират, а третата защитава тезата, че разработването на изкуствен свръхинтелект трябва да бъде предотвратено, и предлага конкретни мерки за това.

Най-интересна за мен беше първата част и именно върху нея искам да се спра.

Авторите представят идеите си чрез съвсем обикновени житейски ситуации. След като читателят вече е приел логиката на ситуацията, постепенно заменят един от героите с изкуствен интелект. Така направените изводи почти неусетно се пренасят към този далеч по-специфичен контекст.

Развиван, а не създаден

Първата идея е, че съвременните езикови модели не са програмирани по класическия начин. Знаем как ги обучаваме, но все още не можем напълно да обясним защо вътрешните им представяния водят до конкретните решения, които вземат. В този смисъл моделът остава до голяма степен „черна кутия“.

Научаван да иска

Обучението на AI представлява оптимизационна задача. Даваме входни данни, очакваме определени изходни резултати и чрез целева функция насочваме модела към поведение, което смятаме за желано.

Проблемът е, че обучението винаги се случва върху ограничена извадка от данни, а ние очакваме същото поведение да се проявява и в напълно нови ситуации. На практика не казваме на модела какво искаме, а му задаваме критерий, по който да оптимизира поведението си. В повечето случаи това съвпада с нашите намерения, но понякога моделът намира стратегия, която максимизира успеха според зададената цел, без да съответства на очакванията ни.

Според мен именно това добре илюстрира инцидентът с OpenAI от миналата седмица. Вместо да реши задачата по компютърна сигурност по начина, който инженерите са очаквали, моделът е започнал да търси алтернативни стратегии, включително опити да получи информация от вътрешни системи. Любопитното е, че моделът е избрал значително по-сложна стратегия от директното решаване на поставената задача. Това е добър пример как оптимизацията невинаги води до поведението, което човек е възнамерявал да получи.

Не получавате това, за което обучавате

Тук авторите правят следващата крачка. Ние искаме AI да бъде полезен на хората. Но ако единственото, което реално оптимизира, е човешката обратна връзка, това не е същото като хората действително да живеят по-добре.

Докато системата съществува само в дигиталния свят, този риск може да изглежда малък. Но колкото повече инструменти ѝ даваме да влияе върху реалния свят, толкова повече нараства вероятността да намери неочаквани стратегии за изпълнение на поставената цел. Особено интересен е въпросът какво би се случило, ако AI започне активно да участва в разработването на следващи поколения AI системи.

Любимите му неща

Последната стъпка е логично продължение на предишните. Ако една достатъчно способна система започне успешно да преследва собствената си цел, хората не е задължително да се превърнат във враг. Но могат да се окажат препятствие пред постигането ѝ. Колкото по-способна става една система, толкова по-важно става дали целите ѝ остават съгласувани с човешките. Именно тук авторите извеждат аргумента за потенциалните екзистенциални рискове.

Започнах тази книга убеден, че ще прочета поредната защита на тезата, че AI представлява екзистенциален риск. Не приех основната ѝ теза. Но въпреки това ме накара да погледна по различен начин на инженерната безопасност.

Продължавам да смятам, че ползите от развитието на AI многократно надвишават рисковете. Именно защото вярвам в потенциала му, смятам, че разговорът за безопасността не трябва да бъде оставян само на хората с най-мрачните прогнози. Той трябва да бъде част от ежедневните инженерни решения, които вземаме, когато разработваме такива системи.

AI музиката – ще убие ли музикантите или ще ги направи по-ценни?

2026-07-04T14:10:32.828+03:00

AI технологиите вече не променят само начина, по който работим, а и начина, по който се създава изкуство. Особено видимо това се случва в музиката. Днес дори хора без професионална музикална подготовка могат с помощта на AI да създават професионално звучащи записи. Това поражда ожесточен спор.

От една страна стоят хората, според които няма значение как е създадена една песен. Ако тя предизвиква емоция, вдъхновява или докосва слушателя, тя изпълнява същата функция като всяко друго музикално произведение. Според тях AI е просто поредният инструмент – както някога са били синтезаторите, семплите или Auto-Tune. Освен това AI значително намалява бариерата за навлизане и позволява на много повече хора да реализират музикалните си идеи.

Другата страна възразява, че изкуството не е просто краен резултат. То е човешка комуникация. Когато слушаме песен, ние чуваме нечий живот, нечии преживявания и намерения. AI няма собствена история, която да разказва. Добавят се и практическите опасения – огромното количество генерирана музика, проблемите с авторските права и рискът човешките изпълнители постепенно да бъдат изместени от по-евтини AI алтернативи.

В крайна сметка спорът не е дали AI може да прави музика. Спорът е какво всъщност ценим, когато слушаме музика. Но според мен и двете страни пропускат един друг въпрос. Не какво е музика. А как AI ще промени музикалния бизнес.

Историята сякаш вече се е случвала

На пръв поглед отговорът изглежда очевиден. Преди около 150 години индустриализацията коренно променя начина, по който се произвеждат стоки. Фабриките започват да произвеждат по-евтино, по-бързо и в огромни количества. Голям брой занаятчии губят пазара си. Занаятите не изчезват, но остават в нишата на бутиковите и авторските изделия.

Ако направим аналогия с музиката, бъдещето изглежда почти предрешено. AI се превръща във фабриката. Човешките музиканти остават занаятчиите. Записаната музика се превръща в масово производство, а човешкото творчество оцелява единствено като скъп, нишов продукт. Ако се ограничим до тази историческа аналогия, няма особени основания за оптимизъм.

Само че има един проблем. Тази аналогия предполага, че музикалният бизнес днес работи по същия начин, както преди. А той не работи така.

Истинската промяна се случи много по-рано

Всъщност най-голямата революция в музиката не започна с AI. Тя започна с пиратството, а след това беше завършена от стрийминг платформите.

Преди двадесет-тридесет години моделът беше сравнително прост. Записваш албум. Продаваш албума. Концертите подпомагат продажбите. Записът беше продуктът.

Днес ситуацията е почти обърната. Песните все по-често са начин хората да открият даден изпълнител. Основните приходи идват от концертите, мърчандайза и общността около артиста. Записът вече не е крайната цел. Той е входната врата. Именно тук AI може да промени правилата по съвсем различен начин.

Ако цената за създаване на професионално звучащ запис спадне почти до нула, бариерата за навлизане в музикалния бизнес също ще спадне драматично. Много талантливи хора, които досега никога не са достигали до публика, ще могат да го направят.

Разбира се, това няма да направи всички успешни. Но и никога не е било така. Социалните мрежи са добър пример. Преди телевизиите решаваха кой ще стане известен. Днес всеки може да качи видео. Повечето хора никога няма да станат популярни. Но милиони получиха шанс, който преди това изобщо не съществуваше. Възможно е AI да направи нещо подобно и за музиката.

Къде всъщност ще бъде стойността?

Когато цената на един продукт пада почти до нула, стойността почти винаги се измества другаде. Това според мен е ключът към цялата история. Ако записът стане евтин и лесен за създаване, той постепенно ще престане да бъде основното конкурентно предимство.

Стойността ще започне да се премества към неща, които трудно могат да бъдат копирани:

живото изпълнение;
харизмата;
доверието;
връзката с публиката;
историята зад артиста;
общността около него.

Това е и причината да мисля, че аналогията с индустриализацията е полезна, но не е достатъчна. Фабриките променят свят, в който произведената стока е основният източник на стойност.

Музиката вече все повече прилича на свят, в който записът е само началото на отношенията между артиста и неговата публика. Възможно е AI действително да обезцени записаната музика. Но това съвсем не означава, че ще обезцени музикантите. Напротив.

Ако записът стане най-евтиният ресурс в музикалната индустрия, най-ценният ресурс може да стане човекът зад него. И ако това се случи, AI няма просто да промени начина, по който се прави музика. Ще промени начина, по който оценяваме музикантите.

Максималният осигурителен доход – защо съществува и защо е време механизмът за неговото определяне да бъде преосмислен

2026-06-07T12:42:53.779+03:00

През последните седмици максималният осигурителен доход отново се превърна в гореща тема. От една страна неговото увеличение се представя като сравнително лесен начин за увеличаване на приходите в бюджета. От друга страна работодателски и бизнес организации предупреждават за негативни последици върху разходите за труд и конкурентоспособността на компаниите. Така дебатът отново се свежда до ежегоден спор с колко точно да бъде повишен прагът и кой ще понесе тежестта на промяната.

Според мен този подход пропуска по-важния въпрос. Вместо да обсъждаме всяка година конкретното число, би било по-полезно да си изясним каква е функцията на максималния осигурителен доход, какъв дял от работещите трябва да попада над него и по какъв механизъм той трябва да се актуализира във времето. Без такава дългосрочна рамка всяка промяна изглежда като поредната мярка на парче, а дебатът неизбежно се повтаря отново и отново.

Преди да обсъждаме с колко трябва да бъде увеличен максималният осигурителен доход, е добре да си отговорим на няколко по-фундаментални въпроса. Каква е ролята на осигуровките? Защо изобщо съществува максимален осигурителен доход? И каква функция трябва да изпълнява той в една добре работеща осигурителна система?

В публичното пространство осигуровките често се описват като данък върху труда. Макар че тази гледна точка има своите аргументи, според мен по-полезна аналогия е да ги разглеждаме като форма на обществена застраховка. Срещу направените вноски хората придобиват право на определени услуги или обезщетения при настъпване на определени събития.

Тази система може да работи по различни начини.

Солидарен модел – всички плащат според доходите си, но получават еднаква услуга или сходно покритие. В България здравното осигуряване до голяма степен работи на този принцип. Размерът на здравните вноски не определя пряко качеството или обема на здравната помощ, която получаваме.
Индивидуален модел – размерът на бъдещите плащания зависи пряко от направените вноски. Вторият стълб на пенсионното осигуряване е такъв пример. В известна степен така работят и фондовете за безработица и общо заболяване и майчинство, където обезщетенията са свързани с осигурителния доход.
Хибриден модел – първият стълб на пенсионното осигуряване съчетава елементи и от двата подхода. Вноските на работещите днес финансират пенсиите на настоящите пенсионери, но размерът на бъдещата пенсия все пак зависи от осигурителната история на всеки човек. По-високият осигурителен доход и по-дългият стаж водят до по-висока пенсия спрямо останалите пенсионери.

Ако приемем, че осигуровките не са просто данък, а система, която създава определени права срещу направените вноски, възниква естественият въпрос дали съществува горна граница, над която осигуряването губи смисъл. Именно тук се появява идеята за максимален осигурителен доход.

Аргументите за съществуването на такава граница не са малко.

От гледна точка на осигурените лица може да изглежда трудно оправдано плащането на значително по-високи здравни вноски при еднакъв достъп до услугата. Например човек с брутна заплата от 10 000 евро би плащал здравни осигуровки, които са сравними или по-високи от цената на много частни здравни застраховки със значително по-високо покритие.

Съществуват и практически ограничения върху размера на обезщетенията, които обществото е склонно да приеме за разумни. Дори когато по-високите обезщетения са финансово обосновани, те често се оказват трудно защитими от обществена гледна точка. Например, ако човек се е осигурявал върху доход от 10 000 евро и загуби работата си, това би означавало обезщетение за безработица от порядъка на 6000 евро месечно – значително над средната работна заплата в страната.

Съществува и друга философия, според която ролята на държавната осигурителна система е да гарантира базова защита срещу бедност, заболяване и други неблагоприятни събития, докато всеки сам решава дали да се осигурява допълнително за по-висок стандарт на живот. Разбира се, подобен модел предполага по-висока финансова грамотност и по-голяма лична отговорност при планирането на бъдещите доходи.

Независимо коя от тези гледни точки приемаме, те водят до сходен извод – съществуването на максимален осигурителен доход има своята логика.

От казаното дотук обаче не следва, че максималният осигурителен доход трябва да бъде нисък. Съществуването на праг и неговият конкретен размер са два различни въпроса.

Максималният осигурителен доход е замислен като ограничение за хората с изключително високи доходи. В България обаче той постепенно започна да обхваща все по-голяма част от работещите. По различни оценки делът на хората над него вече е двуцифрен. Значителна част от тях са концентрирани в IT сектора и други високоплатени професии, но трудно могат да бъдат определени като хора с екстремни доходи.

Причината е проста – доходите в България нараснаха значително по-бързо от параметрите на осигурителната система.

За хората, чиято заплата е значително над максималния осигурителен доход, това има реални негативни последици.

Човек рано или късно ползва болничен – независимо дали заради собствено заболяване или заради грижа за дете. Ако получава брутна заплата от 4000 евро, но се осигурява върху доход от 2000 евро, дори кратък болничен може да доведе до осезаем спад на дохода му.

Сходна е ситуацията и при безработицата. Последните години показаха, че дори висококвалифицирани специалисти не са имунизирани срещу съкращения и продължителни периоди на търсене на работа. При по-високи доходи хората често поемат и по-високи дългосрочни финансови ангажименти – ипотека, образование на децата или други фиксирани разходи. В такава ситуация размерът на обезщетението за безработица съвсем не е без значение.

Най-сериозният ефект обаче вероятно ще се прояви при пенсиониране.

В момента коефициентът на заместване на дохода в България е около 40%. Ако човек прекарва голяма част от кариерата си над максималния осигурителен доход, разликата между дохода, с който е свикнал да живее, и бъдещата му пенсия може да се окаже значително по-голяма от очакваното. За хората, които активно спестяват и инвестират, това вероятно няма да бъде сериозен проблем. За много други обаче може да се окаже неприятна изненада след години.

Разбира се, никой не обича да плаща повече данъци и осигуровки. Затова увеличаването на максималния осигурителен доход винаги предизвиква недоволство.

Важно е обаче да се отчете, че не всяка допълнителна осигурителна вноска представлява чист трансфер към държавата. Работникът действително ще плаща повече осигуровки, но част от това увеличение не е чист разход. Част от средствата постъпват по индивидуалната партида във втория пенсионен стълб, а друга част намалява данъчната основа и съответно размера на дължимия данък върху доходите. Освен това по-високият осигурителен доход води и до по-високи обезщетения при болнични и безработица.

От гледна точка на работодателите ефектът също често се преувеличава. За повечето компании подобна промяна представлява сравнително малка част от общите разходи за труд и трудно би била определящ фактор за тяхната конкурентоспособност.

Дебатът за максималния осигурителен доход се повтаря почти всяка година. Това вероятно е знак, че е време да се обсъди по-траен механизъм за неговото определяне.

Интересното е, че подобен механизъм вече е съществувал. При въвеждането на сегашния осигурителен модел максималният осигурителен доход е бил обвързан с минималната работна заплата и е възлизал на десет минимални заплати. По-късно тази връзка е премахната поради конкретните икономически условия в онзи момент.

Днес ситуацията е различна. Доходите в България нараснаха многократно, а делът на хората над максималния осигурителен доход постепенно стана двуцифрен. Ако приемем, че той трябва да засяга само хората с наистина изключително високи доходи, например най-високите 1-2% от работещите, трудно може да се твърди, че сегашното му ниво изпълнява тази функция. Достигането на подобна цел би изисквало значително по-висок праг – вероятно не с десетки проценти, а с няколко пъти.

Подобна промяна обаче не може и не бива да се случва наведнъж. Тя трябва да бъде разпределена в продължение на години чрез предварително известен и предвидим механизъм за актуализация.

Вместо всяка година да водим един и същ спор, по-разумно би било правителството да зададе ясна дългосрочна цел. Ако например считаме, че над максималния осигурителен доход трябва да попадат около 1-2% от работещите, трябва да има предвидим план как да се стигне до това ниво. След това самият праг може да бъде обвързан с автоматичен механизъм, който да следва развитието на доходите в икономиката.

Това би направило системата по-предвидима както за работниците, така и за работодателите и би намалило необходимостта от ежегодни политически спорове по темата.

Борбата с инфлацията

2026-05-12T07:04:21.365+03:00

Инфлацията е един от онези икономически показатели, чиято динамика зависи и от очакванията за нея. С други думи, очакванията за висока инфлация могат сами по себе си да доведат до по-висока инфлация при равни други условия. Именно затова начинът, по който институциите комуникират по темата, е изключително важен. В това отношение през последната година в България настъпихме доста мотики.

Имаше силна кампания срещу въвеждането на еврото, основана на множество страхове, един от които беше за двойно поскъпване на цените. Официалните институции на практика не предприеха адекватна комуникационна кампания в отговор. През лятото правителството въведе меко замразяване на цените, но ефектът от това беше по-скоро контрапродуктивен. Ако продавам нещо, очаквам цената му да се повиши и същевременно виждам, че държавата може да започне да ме ограничава, съвсем логично е да вдигна цената предварително. Така всъщност се затвърждават инфлационните очаквания.

Паралелно с това имаше атаки срещу НСИ с твърдения, че официално отчетената инфлация е нереално ниска. „Възраждане“ бяха особено активни в тази посока. Така постепенно личните усещания започнаха да вземат превес над данните. Впоследствие се стигна и до атаки срещу ръководството на НСИ от страна на ДПС, а от онзи ден и Йотова се включи в хора на настояващите да разберат „колко е истинската инфлация“, сякаш официалните данни са манипулирани. Подобни внушения са опасни, защото подкопават рационалния разговор, основан на факти и данни.

Новото правителство също се включи в този хор с две непремерени действия. От една страна, то на практика валидира очакванията за висока инфлация, от друга заговори за удължаване на мекото замразяване на цените. Подобни мерки създават допълнителни разходи за бизнеса под формата на още бюрокрация и риск от санкции. Все фактори, които в дългосрочен план допринасят за по-висока инфлация.

Докато не се промени начинът, по който се говори по темата, усещането за висока инфлация ще остане. Реалните мерки за ограничаването ѝ са стимулиране на конкуренцията, ефективен контрол върху монополите и борба с картелите. Само че за това са нужни работещи регулатори с ръководства, които знаят какво правят.

Как да четем изборните резултати: проценти, статистическа грешка и какво всъщност ни казват числата

2026-04-19T14:42:00.002+03:00

При провеждане на избори редовно биваме заливани с информация за това как се представят отделните партии като процент от гласовете. Тези резултати обикновено се представят като едно число, но за широката аудитория остава неясно как трябва да се интерпретира то.

В действителност става дума за статистически оценки, които неизбежно съдържат грешка. За да се отчете тази несигурност, се използват доверителни интервали. Те показват с определено ниво на доверие (най-често 95%) в какъв диапазон може да попадне реалният резултат. По-коректният прочит на едно такова изследване е: очакваме партия А да получи X%, като с 95% доверие реалният резултат ще бъде в интервала X ± Y%. Именно стойността на Y е от ключово значение за интерпретацията.

В началото на изборния процес най-често се публикуват социологически проучвания, базирани на представителна извадка от около 1000 души. При тях статистическата грешка обикновено е около ±3%. Това означава, че разлики от порядъка на 1–2 процентни пункта често не са статистически значими. Въпреки това, подобни данни имат своята стойност — те помагат на партиите да се ориентират в обществените нагласи и да адаптират кампаниите си.

Тази информация е важна не само за партиите, но и за избирателите, особено за онези, които все още се колебаят за кого да гласуват. Макар върху избора им да влияят различни фактори, могат да се откроят две основни групи.

Първата са хората, които са решили да гласуват, но не виждат съществени разлики между партиите. За тях е по-важно да има работещо правителство и да се избегне политическа блокада. Поради това те често се ориентират към партията с най-голям шанс да спечели. Това създава ефект на „прикачване към победителя“, при който водещите партии получават допълнителна подкрепа именно защото изглеждат водещи.

Втората група включва хора, които се колебаят между няколко партии. За тях е важно гласът им да не бъде „изгубен“, затова предпочитат формации с реален шанс да влязат в парламента. Именно тук се появява ключовата роля на изборната бариера — малките партии се стремят да се позиционират над нея, защото иначе рискуват да загубят подкрепа от избиратели, които стратегически се пренасочват към по-сигурни опции.

В деня на изборите се провеждат така наречените exit poll изследвания. В предварително подбрани, представителни секции част от гласувалите биват помолени анонимно да посочат своя избор пред анкетьори на социологически агенции. Обикновено към това се събират и допълнителни демографски данни — като пол, възраст, образование и предишно гласуване, което позволява по-прецизно моделиране на резултатите.

При този тип изследвания обемът на извадката е значително по-голям, което води до по-ниска статистическа грешка — често около ±1%. Поради това те са първите сравнително надеждни оценки, които се обявяват веднага след края на изборния ден. Въпреки това, резултатите трябва да се интерпретират внимателно — те са добър ориентир, когато разликите между партиите са по-големи от статистическата грешка и когато няма формации с резултати близо до изборната бариера. Допълнителен източник на неточност е отказът на част от избирателите да участват в такива проучвания, което може да въведе систематично изкривяване, ако тези откази не са случайни.

Важно е също да се отбележи, че exit poll проучванията се провеждат през целия ден. Понякога частични резултати изтичат в медиите още преди края на гласуването. Такива данни обаче не са статистически надеждни, тъй като в даден момент извадката все още не е представителна. Причината е, че гласуващите в различни часови интервали не са хомогенна група — те се различават по социално-икономически характеристики и политически предпочитания, което може да изкриви междинните резултати.

Няколко часа след края на изборния ден започват да се публикуват резултати от така нареченото паралелно преброяване. Те се базират на официалните секционни протоколи от подбрани извадкови секции, в които наблюдатели или представители на агенции събират данни. За разлика от exit poll изследванията, тук не става дума за анкета, а за реално преброени гласове. Въпреки това, тъй като се използва извадка, резултатите отново подлежат на статистическа грешка, която обикновено е по-ниска — често около ±0.5%. Това прави паралелното преброяване най-точния ранен индикатор за изборния резултат преди обявяването на официалните данни.

В крайна сметка, числата, които виждаме по време на избори, не са абсолютна истина, а оценки с различна степен на несигурност. От ранните социологически проучвания, през exit poll-овете, до паралелното преброяване, тази несигурност постепенно намалява, но никога не изчезва напълно. Затова коректното им тълкуване изисква не само внимание към самите проценти, но и към границите на грешка зад тях. Именно тази разлика между число и неговата интерпретация често определя дали ще направим информиран извод — или прибързано заключение.

Как всъщност работи демокрацията

2026-04-16T21:26:00.001+03:00

Често чуваме, че „няма истинска демокрация“, че „партиите са проблемът“ или че всичко би било по-добре, ако хората гласуват директно за всяко решение. Тези идеи звучат интуитивно привлекателно, но рядко отразяват реалната сложност на управлението.

В този текст ще разгледаме как работи политическата система на практика — защо съществуват партиите, как ценностите оформят решенията и защо различните подходи към един и същ проблем водят до различни политики. Целта не е да убеди в „правилната“ позиция, а да даде рамка, с която всеки може да се ориентира по-добре. Защото в крайна сметка демокрацията не се изчерпва с това да имаш право на глас — тя изисква и да го използваш информирано.

Колкото и привлекателно да звучи идеята гражданите да гласуват за всяко едно решение в управлението на една държава, съществуват сериозни пречки това да бъде ефективен модел — особено в своята крайна, максимално разширена форма. Ще илюстрирам няколко от основните проблеми:

Информирано решение. Малко хора имат времето и възможността да следят в дълбочина всяка тема, нито да изградят необходимата експертиза за вземане на информирани решения. Това създава риск от повърхностни избори, повлияни от емоции, популизъм и целенасочена пропаганда.
Тирания на мнозинството. Мнозинството може да взема решения, които ограничават правата или интересите на малцинствата.
Неефективност. Трудно е да се взимат бързи решения при подобен модел, особено по сложни или технически въпроси, които изискват време и експертиза.
Умора от участие. Ако гражданите трябва да гласуват постоянно, с времето интересът намалява, активността спада и решенията на практика се вземат от малка, по-ангажирана група.

Това не означава, че директното участие няма своите предимства — например по-висока легитимност и по-пряк контрол от страна на гражданите. На практика обаче повечето съвременни общества разчитат на представителна демокрация като по-работещ компромис между участие и ефективност.

В рамките на представителната демокрация, независимо дали изборите са мажоритарни или пропорционални, в повечето случаи зад всеки кандидат стои политическа партия. Причината е сравнително проста: за да бъдеш ефективен представител, са необходими експерти в различни области, както и хора, които да поемат административната работа — организиране на събития, комуникация с медиите, събиране и обработка на информация. Това почти неизбежно води до създаването на екипи, които с времето се институционализират като партии. Но самото съществуване на екип не е достатъчно — необходимо е нещо, което да го държи заедно. Тази роля изпълняват ценностите.

Грубо казано, можем да разграничим няколко основни групи ценности, около които се формират политическите партии.

Икономическите и политическите ценности са сред основните оси. Първите се отнасят до това как функционира икономиката (например свободен пазар срещу държавна намеса), а вторите — до начина, по който се упражнява властта (демокрация, върховенство на закона, прозрачност). Те са тясно свързани: например високата степен на икономическа свобода изисква стабилни институции и ясни правила, за да не се превърне в хаос или олигархия.

Обществото обаче не се изчерпва с икономика и институции. Социалните и културните ценности — като равенство, индивидуална свобода, традиции и плурализъм — също играят ключова роля. Именно тук често възникват най-емоционалните конфликти, защото става дума за това как искаме да живеем заедно.

Към това се добавя и дългосрочната перспектива — екологичните ценности. Те поставят граници пред икономическата логика, като подчертават, че не всичко, което е печелившо днес, е устойчиво утре.

Накрая, тези процеси рядко се развиват в изолация. Те са част от по-широк международен контекст, който въвежда още едно измерение: сътрудничество срещу суверенитет, глобализация срещу национален контрол.

Тези категории не са твърди кутии, а по-скоро оси, по които партиите се позиционират, като на практика повечето от тях комбинират елементи от различни подходи.

Ако вземем конкретен пример — как да се увеличат устойчиво доходите — ще видим как различните ценности водят до различни решения.

Партиите с фокус върху икономическата свобода биха търсили растеж чрез стимулиране на бизнес активността — чрез дерегулация, улесняване на стартирането на бизнес и привличане на инвестиции.

Партиите с фокус върху социалната справедливост биха акцентирали върху по-равномерното разпределение на резултатите от растежа — чрез по-висока минимална заплата, по-прогресивно данъчно облагане и социални трансфери.

Партиите, които поставят акцент върху институциите, биха се фокусирали върху борба с корупцията, ефективна съдебна система и защита на собствеността като основа за устойчив растеж.

Други биха поставили акцент върху развитието на човешкия потенциал — чрез образование, квалификация и достъп до пазара на труда.

А партиите с екологичен фокус биха търсили растеж, който не подкопава бъдещето — чрез зелени технологии и устойчиви индустрии.

В практиката тези подходи рядко съществуват в чист вид — повечето партии комбинират елементи от тях, но дават различна тежест на отделните приоритети.

Оттук идва и по-класическото разделение. Десните партии обикновено дават приоритет на икономическата свобода и по-ограничената роля на държавата, често съчетани с ценности като ред и традиции. Левите партии поставят акцент върху социалната справедливост и по-активната роля на държавата в постигането на по-голямо равенство. Зелените партии се фокусират върху устойчивото развитие и дългосрочните ефекти от политическите решения. Либералните партии поставят в центъра индивидуалните права и търсят баланс между пазарна икономика и социална защита.

Тези категории са опростяване, но помагат да разберем как различните ценности се превръщат в политически идентичности. Често в този разговор се включват и т.нар. популистки партии, които противопоставят „народа“ на „елита“ и поставят акцент върху непосредствената воля на избирателите. Това нерядко води до опростяване на сложните баланси между ценности и до политики, силно зависими от конкретния момент.

Комбинирането на различни ценности позволява на партиите да изграждат широк спектър от политики. На практика обаче ресурсите винаги са ограничени и се налага приоритизация — кои идеи да бъдат реализирани първо. Тук се появява и ролята на избирателя отвъд избора на партия. В системи с преференциално гласуване той може да повлияе и върху това кои кандидати ще бъдат избрани от дадена листа. Тъй като различните кандидати често имат различен опит и фокус, това е начин индиректно да се даде приоритет на определени политики.

В крайна сметка съвременната политическа система предоставя механизми за сравнително гъвкаво управление — въпреки своите ограничения. Но дали те ще работят добре зависи от това доколко избирателите правят информиран избор — не само между партии, но и между различни визии, приоритети и компромиси. Защото демокрацията не е просто право на глас, а отговорност да го използваш смислено. Информирай се. Гласувай.

Контролираният вот е въпрос на алтернативи

2025-12-17T17:38:00.000+02:00

В предишен пост дадох малко по-различна перспектива върху купуването на гласове като причина за изкривени изборни резултати. В този текст ще се спра на т.нар. корпоративен или контролиран вот.

Обикновено хората си представят държавни служители или служители във фирми със силна партийна обвързаност, които са принудени да гласуват за „правилния“ кандидат. В противен случай рискуват да загубят работата си или определени привилегии. Макар че подобни форми на натиск съществуват и могат да се квалифицират като престъпление, по-масовият проблем произтича от далеч по-косвени механизми на страх.

Представете си, че работите в малка фирма, която е силно зависима от държавни или общински поръчки. Най-вероятно смяната на управляващите ще се отрази на бизнеса ѝ, а оттам и на това дали ще имате работа. Ако прецените, че трудно бихте си намерили нова работа, не е нужно шефът ви изрично да ви моли да „пазите статуквото“, за да стигнете сами до извода, че за вас е по-добре всичко да остане по старому. Това е напълно рационално поведение.

И тук идва разковничето на проблема. В много населени места хората нямат особен избор къде да работят. Загубата на работно място може да има дълготрайни последици и това създава усещане за финансова зависимост. Ако политическите послания на партиите не дават ясна гаранция за икономическа сигурност, желанието да се запази статуквото е естествено – дори когато хората не са доволни от него.

Обикновено това са населени места, които не са силно икономически развити. Държавата се опитва да компенсира чрез бюджетни средства, но именно тук се появява най-големият парадокс – икономическата активност става зависима от държавата, а оттам и от политическия цикъл. Не е необходимо една фирма директно да е „на държавната или общинската софра“. Достатъчно е да бъде част от веригата на доставка на някой, който е.

Най-ефективният начин да се намали страхът при избори е хората да имат реална мобилност – възможност да сменят работа, сектор или дори населено място, без това да е житейска катастрофа. Преквалификацията, достъпът до дистанционна работа и по-добрата свързаност между регионите не са социална политика, а политика за свобода. Когато човек знае, че има алтернатива, политическият натиск губи силата си.

Втората стъпка е създаването на условия повече бизнеси да оперират в рамките на една община. Колкото повече независими източници на заетост съществуват, толкова по-слаба става ролята на държавата като основен работодател или поръчител. Тъй като всяка община има своя собствена специфика, това изисква ясна и последователна стратегия за местно развитие. В този модел фокусът на държавата се измества от наливане на средства към създаване на условия за растеж.

Когато икономическият избор е реален, а местната икономика не зависи от няколко фирми, близки до властта, шумът около политическия цикъл отслабва. Смяната на управляващите престава да бъде екзистенциален риск. Това не означава, че политическият цикъл може да бъде напълно игнориран. Но ефектът му може да бъде ограничен чрез по-предвидими правила за публичните разходи и реална конкуренция при обществените поръчки.

В крайна сметка проблемът с контролирания вот е в липсата на алтернативи. Докато изборът на препитание е ограничен, изборът в бюлетината никога не е напълно свободен. Хората гласуват най-свободно тогава, когато не се страхуват за утрешния си ден.

Политическа зрялост: защо не умеем да даваме и приемаме обратна връзка

2025-12-07T22:33:00.003+02:00

Повечето от нас твърдят, че искат обратна връзка. Но когато наистина я получим, реакцията ни често е далеч от спокойна или рационална. Вместо да слушаме, започваме да се защитаваме. Това е човешко. Но има различни нива на зрялост в начина, по който приемаме критика.

В литературата се описва модел, който показва различните нива на зрялост при получаване на обратна връзка:

1. Дискредитиране на източника (ниска зрялост). Фокусът не е върху съдържанието, а върху това кой го казва. Типични реакции:

„Кой си ти, че ще ми казваш това?“
„Ти ли ще ме учиш?“

2. Отричане на съдържанието. Появява се защита чрез отричане:

„Това не е вярно.“
„Преувеличаваш.“
„Така не се е случило.“

3. Оправдателен режим. Фокусът е върху себеоправдание, не върху учене:

„Да, но…“
„Причината е, че…“
„Нямах избор, защото…“

4. Задаване на въпроси (първи реален признак на зрялост). Тук започва истинското слушане:

„Можеш ли да дадеш пример?“
„Какво точно те притесни?“
„Как си го възприел?“

5. Признаване и размисъл. Появява се вътрешна преработка:

„Разбирам как може да се е видяло така.“
„Има логика в това, което казваш.“

6. Приемане и благодарност (висока зрялост). Това не означава сляпо съгласие, а осъзнатост и уважение:

„Благодаря ти за обратната връзка.“
„Ще помисля как да го подобря.“

Колкото по-нагоре се придвижваме в тези нива, толкова по-малко защитаваме егото си и толкова повече развиваме себе си.

Как да дадем обратна връзка така, че да бъде чута

За да има реален и измерим ефект обратната връзка, е важно не само как се приема, но и как се дава. Начинът, по който я формулираме, често определя дали ще бъде чута или ще предизвика защитна реакция.

Ето няколко прости правила, които помагат да се избегнат най-ниските нива на защита и да се създаде усещане за безопасност и чуваемост:

Бъди конкретен – фокус върху действията, не върху човека
Критикувай постъпките, а не личността. Говори за конкретно поведение („Закъсня за срещата“), вместо за етикети („Ти си безотговорен“).
Навременност. Дай обратната връзка възможно най-скоро след ситуацията.
Използвай „аз“-послания. „Аз забелязах…“, „Аз се почувствах…“, вместо „Ти винаги…“.
Уважителен тон. Без обвинения, сарказъм или обиди.
Баланс и фокус върху решенията. Включвай както позитивното, така и това, което може да се подобри. Предлагай какво може да се направи по-добре занапред.

Когато обратната връзка се дава по този начин, вероятността тя да бъде приета и използвана реално се увеличава.

Как изглежда това в политическата комуникация

Тези модели не се виждат само в личната комуникация. Те са още по-ясно видими в политиката. Например, аналогичен модел, по който политици и институции реагират на обществена критика е:

1. Дискредитиране на източника. Фокусът не е върху критиката, а върху това кой я отправя:

„Това идва от хора, които са платени отвън.“
„Това е атака от опозицията.“
„Тези медии са купени.“

2. Отричане на съдържанието

„Това не е вярно.“
„Това са манипулирани данни.“
„Няма такъв проблем.“

3. Оправдателен режим („чакай да обясня“)

„Трябва да разберете контекста…“
„Ние нямахме избор…“
„Предишното управление е виновно…“

4. Частично приемане и контролиран диалог. Това е първото ниво на политическа зрялост:

„Разбираме тревогите на гражданите.“
„Има основания за част от критиките.“
„Затова започваме вътрешна проверка.“

5. Реално институционално учене. Тук обратната връзка започва да променя системата, не само реториката:

„Допуснахме грешка.“
„Ще променим подхода.“

Последвано от конкретни действия като:

създаване на работни групи
обществени консултации
корекции в политики

Истинската политическа зрялост не се разпознава по думите, а по това дали критиката води до реални промени.

В политическия контекст може да илюстрираме правилата за даване на обратна връзка със следните лоши и добри реални примери:

1. Бъди конкретен – фокус върху действията, не върху човека

Лош пример (лична атака):

„Министърът е напълно некомпетентен и няма място в политиката.“

Добър пример (фокус върху конкретно действие):

„Решението да се приеме наредбата без обществено обсъждане създаде напрежение сред засегнатите групи.“

2. Навременност

Лош пример (закъсняла и използвана политически критика):

„Преди три месеца направихте грешка, която показва колко лошо управлявате.“

Добър пример (навременна):

„След вчерашното гласуване по бюджета смятаме, че част от разходите не са достатъчно ясно аргументирани.“

3. „Аз“-послания вместо обвинения

Лош пример:

„Вие винаги манипулирате данните и подвеждате хората.“

Добър пример:

„Оставаме с впечатлението, че представените данни не дават пълна картина и това поражда притеснения.“

4. Уважителен тон

Лош пример (сарказъм):

„Браво, страхотна работа – отново успяхте да провалите всичко.“

Добър пример:

„Не подкрепяме този подход, защото според нас той не води до устойчив резултат.“

5. Баланс и фокус върху решенията

Лош пример:

„Този закон е пълна катастрофа и трябва да се отмени.“

Добър пример:

„Оценяваме усилията за реформа, но смятаме, че липсват ясни механизми за контрол. Предлагаме да се добави независим надзорен орган и по-ясни критерии.“

Разликата между тези примери не е в това дали има критика, а в това дали тя оставя пространство за диалог и реално подобрение.

Защо губим от начина, по който говорим

Ако погледнем политическия диалог в България, често изглежда сякаш се води като игра с нулева сума – за да спечеля аз, ти трябва да загубиш. Фокусът не е върху намиране на общи решения, а върху уязвяване на опонента.

В такава среда обратната връзка почти винаги се дава по начин, който я прави нечуваема. Това пък води до ниска зрялост при нейното приемане. Ако не дискредитираш източника или самото послание, изглеждаш слаб. В резултат на това политическият диалог все повече заприличва на сблъсък между две футболни агитки. И от това губим всички.

В действителност политиката не е игра с нулева сума. Обществото печели най-много, когато има диалог, а не война. Затова е важно, независимо от различията в ценности и идеи, да се поддържат отворени канали за комуникация.

Това, че разговаряш с политическия си опонент, не означава, че си съгласен с него или че си готов да се откажеш от принципите си. А това, че някой се държи незряло, не те задължава да отговаряш по същия начин.

Пример за незрял и зрял политически диалог

Политик А – незряла, агресивна критика:

„Това, което правите, е пълен провал! Вие лъжете хората и съсипвате държавата. Всички виждат, че нямате капацитет и само се правите на експерти! Това ви е стилът – хаос и некомпетентност!“

Характеристики на това поведение:

лични нападки
обобщения
липса на факти
емоционална агресия

Политик Б – зрял, конструктивен отговор:

„Разбирам, че темата предизвиква силни емоции и уважавам правото ви на критика. Позволете ми да се върна към фактите: приетото решение беше обсъдено в комисия и подкрепено от експертни становища. Ако има конкретни несъответствия в данните, бих искал да ги обсъдим публично и по същество. За мен е важно разговорът да остане фокусиран върху решенията, които са най-добри за гражданите.“

Какво демонстрира този отговор?

не напада човека
не отрича самата критика
не влиза в оправдателен режим
връща разговора към факти
демонстрира уважение

Защо това е „висока зрялост“?

не казва „ти лъжеш“
не казва „ти си платен/купен“
не използва сарказъм
признава правото на критика
кани към диалог по същество

За финал

В една демокрация силата на политиците не се измерва с това колко остро атакуват, а с това колко добре умеят да слушат, да признават грешки и да търсят решения. А това не започва от властта, а от зрелостта. Пожелавам си скоро да прекъснем порочния кръг, в който се намираме в момента, и политиците в България да започнат да имат много по-зряло поведение.

От празни обещания до купени гласове: симптоми на една и съща болест

2025-10-14T21:49:00.001+03:00

Кандидатите за изборни длъжности се нуждаят от нашите гласове. За да ги получат, те ни обсипват с обещания какво ще направят, ако бъдат избрани. На избирателя остава задачата – да избере тези обещания, които намира за най-полезни спрямо своите приоритети и разбирания. И точно тук започват проблемите.

Често обещаните действия са прекалено абстрактни и далечни от ежедневните нужди на хората. Например – колко от вас могат ясно да си обяснят как една „реформа в съдебната система“ би могла да повиши доходите им, ако именно това е основният проблем, който искат да бъде решен?

В това отношение партиите са големи длъжници на обществото. Каквито и послания да отправят, те трябва да поставят на централно място важните проблеми на избирателя и да пречупват действията си през тях. Вместо това, повечето използват език, разбираем само за тесен кръг хора, и сами си затварят вратата към по-широка подкрепа.

Бих очаквал партиите да имат поне базов консенсус какво всички искаме – по-добър живот, по-сигурна държава, повече справедливост – и да спорят не дали, а как това да се постигне, всяка според своите ценности. За съжаление, у нас това рядко се случва.

Но дори да приемем, че всички разбират как действието А води до резултат Х, следващото предизвикателство е друго: колко е вероятно действието изобщо да се случи, дори и да гласуваме за партията, която го обещава.

Политическата система в България е фрагментирана, а за да се изпълнят обещания, трябва мнозинство – на парламентарно или общинско ниво. Това изисква висока политическа култура и готовност за сътрудничество – нещо, което често липсва. Затова избирателят често е изправен пред избор между „много добра, но малко вероятна за реализиране идея“ и „достатъчно добра, но постижима“. Логично е мнозина да изберат второто.

През последните години отделните партии често се конфронтират, преминавайки граници на добрия тон и стигайки до лични нападки. Може би вярват, че така изобличават опонентите си и печелят точки пред избирателите. Всъщност така чупят доверието в себе си – и във възможността нещата, които обещават, наистина да се случат.

В резултат на всичко това много хора се чувстват объркани и обезкуражени. Нито разбират какво реално им предлагат партиите, нито вярват, че то ще се случи. За тях всички са еднакви – и така изборът губи смисъл.

А сега си представете друго послание: „Гласувай за мен и веднага ще получиш 50 лева.“ Просто, ясно и сигурно. Няма съмнение каква е ползата, нито дали обещанието ще бъде изпълнено. Купуването на гласове е престъпление, но концептуално показва същия механизъм – обещание срещу конкретна полза, само че в много по-достъпна и директна форма.

Вместо само да заклеймяват този тип практики, политическите партии би трябвало да си вземат поука: хората имат нужда от ясна, разбираема и свързана с живота им комуникация. Дори най-посредствената политическа програма може да донесе много по-голяма от 50 лева полза за всеки от нас. Ако бъде комуникирана ясно, никой няма да има изкушението да си продаде гласа.

Промяната в такса смет: по-справедлива или по-тежка за хората с по-ниски доходи?

2025-10-09T22:23:00.002+03:00

Европейският контекст

Европейското законодателство изисква прилагането на принципа „замърсителят плаща“ при определяне на таксите за битови отпадъци. Целта е всеки гражданин или бизнес да заплаща съобразно реално генерираното количество отпадък.

България обаче изостава с въвеждането на този принцип и срещу страната вече има наказателна процедура от Европейската комисия. Очаква се новият модел за формиране на такса смет да влезе в сила от 2026 г.

Настоящият модел

В момента таксата смет за физически лица се изчислява на база данъчната оценка на имота. Това означава, че:

по-големите жилища плащат по-висока такса;
имотите в по-скъпи квартали също плащат повече, дори при еднакво количество отпадък.

Така връзката между реално изхвърления боклук и размера на таксата не съществува.

Какво предстои да се промени?

Новият модел ще се базира на броя на обитателите в жилището, като възможно е системата да бъде допълнена с механизми, отчитащи обема и честотата на извозвания боклук от контейнерите. Все още няма окончателна методология, но очакванията са броят на живеещите да е водещият фактор.

Очаквани ефекти от промяната

Промяна в разпределението на тежестта между кварталите.

Хората в по-евтините квартали вероятно ще плащат повече, а тези в по-скъпите — по-малко. В София, където разликите в цените на имотите са значителни, за някои домакинства в по-евтините райони увеличението може да достигне около 50%.

Освобождаване на необитаеми жилища.

Според новите принципи, необитаемите имоти няма да дължат такса смет. Технически това е възможно и сега, но малцина се възползват. Тъй като в София около една трета от жилищата се водят необитаеми, това може да доведе до допълнително 50% увеличение за останалите.

Социално неравенство.

Хората с няколко имота, които често са по-заможни, няма да усетят осезаемо промяната — намалението за по-скъпите жилища ще компенсира увеличението за по-евтините. За сметка на това, по-бедните домакинства, които обитават по-малки жилища, но с повече хора, ще понесат основната тежест. В екстремни случаи, комбинирайки всички ефекти, е възможно таксата им да нарасне до 4–5 пъти.

Парадоксът на „справедливата“ промяна

Новият модел ще направи системата по-логична и по-близка до европейските принципи, но в социален план може да се окаже натоварващ за уязвимите групи. Дори хората да се опитат да намалят отпадъците си, индивидуалното им поведение няма да доведе до незабавно намаление на таксата, освен ако цели квартали не започнат трайно да изхвърлят по-малко боклук.

Възможният по-справедлив модел

Най-справедливата система би била плащане според реално изхвърлените отпадъци, например чрез специални торби, чиято цена включва и таксата за смет. Така всеки плаща точно за това, което изхвърля.

Подобен модел обаче изисква сериозни организационни промени — събиране само на определени торби, контрол от инспектората и санкции при нарушения. Това би било голямо предизвикателство, но и възможност за частната инициатива да участва в събирането и управлението на отпадъците, особено в контекста на настоящата „криза с боклука“.

Пътна безопасност: защо “връчването на наказанието” е по-важно от размера му

2025-08-17T17:04:00.001+03:00

Когато говорим за превенция на нарушенията по пътищата, обикновено първият импулс е „трябва по-високи глоби“. Истината обаче е, че ефектът на санкцията зависи не само от нейния размер, а от три взаимно свързани компонента:

вероятността да бъдеш засечен,
вероятността действително да получиш наказанието си,
и едва след това – размера на самата санкция.

Ако първите два компонента не работят добре, увеличаването на глобите се превръща само в симптоматична мярка, която рядко води до промяна в поведението.

1. Вероятност нарушението да бъде засечено

Към настоящия момент мнозина шофьори (често с основание) вярват, че шансът да бъдат засечени при нарушение е относително нисък.

Въпреки че разполагаме с всички технологични предпоставки за обективен и постоянен контрол (тол система, камери, измерване на средна скорост), все още разчитаме основно на мобилни полицейски екипи. Проблемът е, че този тип контрол е ниско-ефективен. Шофьорите си подават информация чрез присветване на фарове или навигационни приложения и ефектът от такава проверка е по-скоро временен. В дадения участък се кара с нормална скорост, но извън него всеки вярва, че ще му се размине.

Позитивната новина е, че стартира използването на тол камерите за измерване на средна скорост.

Отрицателната – на този етап само в ограничени участъци, въпреки че техническа възможност има по почти цялата републиканска пътна мрежа.

Ако искаме превенция, трябва да спрем да оставяме шофьора да „играе на късмет“ – или контролът е постоянен и предвидим, или няма реален ефект.

2. Вероятност да последва реално наказание

Дори когато нарушението е засечено, трудностите едва започват. Връчването на фишове отнема време (обратната връзка идва често след месеци), а събираемостта е ниска (около 40%).

Това води до два основни проблема:

Липса на превантивен ефект – нарушителят продължава да повтаря поведението си, защото не е разбрал, че е санкциониран.
Усещане, че „може и да се размине“ – особено когато се появява изкушението да се разчита на протакане или външна помощ.

При транзитния трафик ситуацията е още по-проблематична – ако нарушението не бъде санкционирано на място, шансът да бъде платено впоследствие е минимален.

3. Размер на санкцията

Когато двата предходни компонента не работят както трябва, най-лесната реакция е увеличаване на санкциите. Това обикновено се случва след тежък инцидент и звучи като „твърда“ мярка, но рядко носи реална промяна.

По-високите глоби:

увеличават мотивацията за корупционни практики – колкото по-тежка е санкцията, толкова по-силен става стимулът тя да бъде избегната по неформален път;
създават предпоставки за т.нар. „хранилки“ – зони, в които ограничението не е особено логично, но е удобно за санкциониране;
рискуват непропорционални наказания при несъзнателни нарушения – например шофиране с 90 км/ч по новоасфалтиран участък, който все още официално се води „в ремонт“ с ограничение 40 км/ч.

В заключение:

За да има реална превенция на нарушенията по пътищата, е много по-важно нарушението да бъде засечено и наказанието да бъде връчено бързо, отколкото самата санкция да бъде със свръхвисок размер. Когато тези две условия са изпълнени, дори умерени по размер глоби имат силен възпиращ ефект.

Вместо да продължаваме да реагираме на инцидентите с още по-тежки санкции, време е усилията да бъдат насочени към това системите за контрол да работят масово, обективно и навременно. Това означава разширяване на измерването на средна скорост по всички възможни участъци, ускоряване на процеса по връчване, както и създаване на реална обратна връзка за всички участници в движението – включително транзитните. Само тогава санкцията ще изпълни истинската си превантивна роля.

Защо поредната катастрофа не трябва да ни води към още камери за скорост

2025-08-16T16:18:00.001+03:00

След трагичната катастрофа между автомобил и автобус поради превишена скорост отново се появиха призиви за поставяне на допълнителни камери по софийските булеварди. На пръв поглед това изглежда като логична реакция – повече камери, по-малко нарушения. Но всъщност това е стъпка в грешната посока.

Класическите камери за засичане на моментна скорост са скъпи, изискват периодична калибрация и, за съжаление, процесът от засичането на нарушението до получаването и плащането на фиша е дълъг. Именно бавната обратна връзка намалява превантивния ефект. Да не говорим, че за да покрием реално целия град, ще ни трябва сериозна инвестиция – и не само финансова: на много места поставянето на подобна техника ще се приеме като загрозяване на градската среда.

Нещо още по-важно – камерите имат смисъл само в участъци, които позволяват развитие на постоянна и висока скорост през целия ден. Такива на практика са единствено т.нар. градски „магистрали“ – Цариградско шосе, бул. България, алея Яворов, Ботевградско шосе, бул. Брюксел и Околовръстният път.

В останалата част на уличната мрежа – вътрешните булеварди или по-малките улици – трафикът е интензивен през по-голямата част от деня, има чести кръстовища, пешеходни пътеки и светофари. Тоест възможността да се развие висока скорост съществува реално само през нощните часове.

И именно за тези участъци има по-умно решение – радари в светофарите, които автоматично задействат червена светлина, ако даден автомобил превиши скоростта (например с повече от 10 км/ч над ограничението). Така се избягва самото развиване на опасна скорост, без да е нужно да се издават фишове със седмици закъснение.

Такива радари са по-евтини, не подлежат на метеорологичен контрол и – най-важното – дават на водача незабавна обратна връзка: „бързаш – но ще чакаш още повече“.

Разбира се, това няма напълно да спре хората, които съзнателно минават на червено. Но именно този тип нарушения могат да се контролират много по-лесно без нужда от значителни допълнителни инвестиции, тъй като повечето кръстовища от години са оборудвани с видеонаблюдение.

Ако искаме реално по-безопасен град, трябва да насърчаваме превантивните решения – такива, които променят поведението в момента, а не просто документират нарушението за по-късно наказание.

Представителната демокрация и илюзията за пряко участие

2025-05-18T19:59:00.000+03:00

Поредният неуспешен опит за насрочване на национален референдум относно приемането на еврото отново породи оживени дебати — доколко това е демократично и дали правата на гражданите не са ограничени. Но колкото и парадоксално да звучи, случващото се не нарушава демократичния ред. Напротив — това е именно начинът, по който работи представителната демокрация в България.

Според Конституцията на Република България страната е парламентарна република с представителна демокрация. Това означава, че гражданите избират свои представители — депутати на национално ниво и кметове и общински съветници на местно — и им делегират правото да вземат решения от тяхно име. Гласуването на избори е основният механизъм, чрез който обществото влияе върху посоката на управление.

Конституцията допуска възможността за провеждане на референдуми — форма на пряка демокрация, при която гражданите могат да се произнесат по важни въпроси. На практика обаче механизмът е строго ограничен. Условията и процедурите за иницииране и провеждане на референдум се определят със закон, приет именно от Народното събрание — тоест от същите народни представители, които биха могли да бъдат засегнати от резултата на подобно допитване.

Това създава структурен проблем. При местните референдуми има разделение между тези, които определят правилата, и тези, които ги следват. При националните — не. Всяка идея за референдум минава през волята на депутатите: те решават дали да го разрешат, какъв да е въпросът и дали резултатът му ще бъде задължителен. Историята показва, че дори при проведен национален референдум — както беше например през 2016 г. — няма правен механизъм, който да задължи Народното събрание да изпълни волята на избирателите, ако тя не съвпада с неговата политическа линия.

Звучи несправедливо? В известен смисъл — да. Но това не означава, че е недемократично. Това е същността на представителната демокрация: решенията се вземат от избраните представители, а не пряко от народа. Ако обществото желае промяна в тази система — например по-широко прилагане на пряка демокрация — тя може да се осъществи единствено чрез промяна на основния закон. Това предполага сериозен обществен натиск, широка политическа воля и най-вероятно — свикване на Велико Народно събрание.

Докато това не се случи, отказите за насрочване на национални референдуми ще продължат да бъдат не просто възможни, а напълно законни. Общественото недоволство от това е напълно разбираемо, но не отразява дефект в системата — а именно начина, по който тя е била създадена да функционира.

Всеки е най-зле: парадоксът на заплатите в обществения сектор

2025-05-18T19:04:00.003+03:00

Дискусиите за заплатите в обществения сектор често се водят на тъмно – с неясни сравнения, частични истини и обилна доза емоции. Повечето работещи в него смятат, че получават недостатъчно възнаграждение и че други професии са свръхоблагодетелствани. В този текст се опитвам да осветя някои от основните изкривявания в начина, по който се определят доходите в публичната сфера – и да покажа защо въпросът „кой колко взима“ не е толкова прост, колкото изглежда.

Има нещо дълбоко объркано в начина, по който се определят заплатите в обществения сектор. Работещите там имат основна заплата, както навсякъде, но върху нея се наслагват всякакви добавки – за образователна степен, квалификация, допълнителни отговорности и други. Това прави системата тромава и затруднява както сравненията с частния сектор, така и между отделните професии в рамките на самия публичен сектор, тъй като добавките варират. За учителите са едни, за медицинския персонал – други, за полицаи и военни – трети. Самите служители често не са наясно с реалното си възнаграждение и удобно реферират към основната си заплата. Миналата година четох интервю с университетски преподавател, който се оплакваше, че основната му заплата е около 2000 лв., правейки сравнение с тази на учителите. В същото интервю обаче призна, че с всички добавки получава около 3000 лв. чисто – сума, която го поставя над максималния осигурителен доход за онзи момент и в топ 10% на доходите в страната. Би било много по-смислено всички тези фактори да бъдат интегрирани в дефиницията на длъжността и съответно в основната ѝ заплата – така, както е в частния сектор.

Съществува и друго важно изкривяване в рамките на обществения сектор – различният режим на осигуряване между държавните служители и служителите на трудов договор. При държавните служители всички осигуровки се поемат от държавата като работодател, докато при трудовите правоотношения осигурителната тежест се разпределя между работника и работодателя. В резултат, при равни нетни доходи, основната заплата на държавните служители е с около 16% по-ниска. Това затруднява сравненията и води до изкуствено подценяване на реалните им възнаграждения. Време е този неравен режим да бъде уеднаквен, като служителите на служебни правоотношения преминат към стандартен модел на осигуряване. При запазване на нетната заплата, това би повишило основното възнаграждение с 16%, а разходите за работодателя – с около 4%. Това увеличение спокойно може да бъде покрито от обичайните годишни индексации и в същото време ще подкрепи финансово осигурителната система.

Класът за прослужено време е още един фактор, който съществено изкривява заплащането в обществения сектор и оказва натиск върху основните заплати. Макар на пръв поглед да изглежда справедлив, ефектът му е обратен. Частният сектор традиционно привлича по-млади кадри с по-добри заплати и по-динамична работна среда. В резултат на това, общественият сектор остава с по-висок дял по-възрастни служители, при които добавките за прослужено време са по-големи. Това изчерпва бюджета за труд и ограничава възможностите за реално индексиране на основното възнаграждение – така се затваря порочният кръг.

От гледна точка на работодателя, класът за прослужено време създава допълнителна бариера. При равни други условия, човек с 10 години опит би бил предпочитан пред такъв с 40, тъй като трудовите разходи са значително по-ниски. Същевременно, в динамична икономика допълнителните 30 години трудов стаж невинаги водят до съответно повишена ефективност. Това води до маргинализация на по-възрастните служители, които трудно сменят работа и често остават в системата до пенсиониране, без възможност за развитие.

Най-рационалният подход е тази добавка да бъде премахната изцяло. Ако това е политически трудно, може да се ограничи само до текущото работно място и да не се пренася между работодатели – така ще се стимулира мобилността. Натрупаният стаж до момента може да бъде капитализиран чрез включването му в основната заплата, като се премине към по-прозрачна и устойчива система за възнаграждение.

С оглед на казаното дотук, въпросът как заплащането в обществения сектор да стане по-прозрачно, устойчиво и ориентирано към принос, а не към формални критерии е не по-малко важен от нивото на самите заплати. Само така общественият сектор може да привлича и задържа качествени кадри и да излезе от капана на демотивацията и неефективността. Реформата на системата за възнаграждения е трудна, но наложителна – и колкото по-рано започне, толкова по-голяма полза ще има за всички.

За светската държава и България

2024-12-30T22:45:00.001+02:00

Светска държава е форма на управление, при която религията е отделена от държавата и не играе водеща роля в политическите, законодателните и административните процеси. Основни характеристики на светската държава включват:

Неутралитет спрямо религиите: Държавата не подкрепя нито една религия и се стреми към равнопоставеност на всички религиозни общности, както и на нерелигиозните хора.
Свобода на религията: Гражданите имат правото да изповядват всякаква религия или да не изповядват никаква.
Разделение на църква и държава: Религиозните институции нямат влияние върху държавните дела и обратното.
Закони, независими от религиозни догми: Законодателството и политиките се основават на принципите на разума, демокрацията и правата на човека, а не на религиозни текстове.

Вторият и третият принцип са залегнали и в Конституцията на България.

Чл. 13. (1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.

Първият принцип е покрит в „Закона за вероизповеданията“, който задава еднакви правила към всички вероизповедания.

Четвъртата точка е леко в сивата зона, доколкото доста национални празници се съобразяват с религиозни празници на традиционната религия в България.

Казусът от последните дни, в който ВКС разреши регистрацията на малка религиозна общност в България, и последвалите реакции на доста политически лица ме накара да се замисля дали България е наистина светска държава.

От една страна, има българска религиозна общност, в която участват православни християни, които искат да отбелязват религиозните си празници по стар стил. Тази общност прави опити да се регистира повече от 10 години и среща всякакви пречки от страна на държавата, което повдига въпроса доколко наистина има свобода на религията.

От друга страна, когато тази общност най-накрая успява да се регистрира, след решение на Европейския съд по правата на човека, се надига някаква политическа пушилка с изявени намерения, които противоречат на принципи едно и три.

Разбирам реакцията на Българска православна църква. Нормално е да не искат конкуренция. Но съм доста неприятно изненадан от реакцията на Правителството и няколкото политически партии. Казусът е повече от принципен и се надявам всякаква политическа намеса по религиозни теми да спре.

Изтичането на лични данни от НАП

2019-07-27T11:46:00.000+03:00

Поддържането на информационната сигурност е доста отговорна и трудна задача. Дори да давате най-доброто от себе си, ако сте в такава роля, не сте застрахован от изтичане на данни от организацията, в която работите. Но в случая с изтичането на данни от НАП за мен има доста притеснителни неща, които ще се опитам да обобщя в настоящата бележка.

Процеси за разработка и внедряване на продуктов софтуер. Наивно е да се мисли, че има абсолютно сигурни софтуерни приложения. По-скоро има приложения, които още не са разбити. При разработката на приложения е важно да се отдели внимание как се ограничават щетите, ако приложението бъде пробито, както и на регулярните процеси, които гарантират че състоянието му отговаря на текущите разбирания за сигурност (нови възможности за пробиви се появяват ежедневно). От това, което излезе като коментари от казуса с НАП, оставам с впечатление, че:

Използвана е уязвимост в приложение, чрез което са достъпни данни от други приложения (недобре обмислен дизайн);
Използваната уязвимост е известна от 2012 година (липса на регулярни процеси за одитиране на софтуера).

В този контекст дежурните оправдания, че заплатите на IT хората в администрацията са ниски спрямо тези на сектора и поради тази причина, хората, които са наети, толкова си могат, леко увисват. Двете точки по-горе са основно управленски проблем, не технически. Решението му е да имаш адекватни процеси.

От техническа гледна точка има доста автоматизирани решения, които помагат за прилагането на такива процеси – анализиране на слаби места в IT инфраструктура, анализиране на софтуерен код спрямо известни атаки, penetration тестове. По отношение на процесите са важни следните неща:

Ясно разписани критерии за одобряване/внедряване на софтуер, които са еднакви както за вътрешни, така и за външни разработчици (включително за out of the box решения), с които всички разработчици са запознати
Контролна функция в организацията, която проверява изпълнението на дефинираните критерии на регулярна база.
Одитираща функция в организацията, която се грижи критериите да са актуални.

В резултат на пробива, НАП помолиха Информационно обслужване да им направят одитиране на информационните системи, но в контекста на тук написаното, това е по-скоро реактивно действие, което не решава основния проблем с процесите. НАП е обществена институция и най-малко дължи обяснение какво е научила от пробива и до какви промени в процесите за внедряване на софтуер ще доведе инцидентът.

Процеси за работа с лични данни. НАП има законово основание да събира лични данни без изрично съгласие на хората, което не означава, че нейните служители не трябва да спазват някакви базови правила въведени от GDPR за обработване на лични данни. От това, което се появи в медийното пространство, оставам с впечатление, че изтеклите данни са някакви моментни експортирания от базата данни, които са съхранявани на вътрешни файлови сървъри. Аз бих очаквал, когато служител на НАП анализира данни от информационната система във връзка с конкретна задача, да прави минимум следното:

Да ограничи анализа само до данните, до които има нужда. Честно казано експорт на данни за над 1 милион души, не ми се струва добра практика. Ако анализът предполага обобщаване на такъв обем от данни, най-вероятно могат да се ползват BI инструменти в самата информационна система, вместо да се наливат в инструменти извън нея.
Ако се налага експортиране на данни от информационната система, да ограничи достъпа до тях само до хората, които са ангажирани със задачата. Фактът, че странично приложение е имало достъп до тях, води до допускането, че и голяма част от служителите на НАП също са имали достъп до тях.
Да използва експортираните данни само за нуждите на анализа и да ги премахне след приключване на задачата. В медиите се появи информация, че част от данните са за периоди от преди повече от 10 години. За моите разбирания, това е повече от оперативния интерес на НАП, така че е вероятно съответните експорти са направени доста отдавна.

Както и в предишната точка, всичко се свежда до съществуването на адекватни процеси, тяхното прилагане и навременно актуализиране.

Политическа отговорност. С оглед на казаното дотук ми се струва, че най-малкото ръководителят на НАП трябва да си подаде оставката. Не знам дали има министър, който е натоварен със стратегията за информационни технологии в правителството, но ако има такъв, е добре да си намери друга работа, по-възможност извън IT сектора. Изказванията на различни политически лица по казуса и техния опит да отклонят вниманието считам меко казано за неуместни, но спокойно мога да отлича министъра на финансите в категорията цинизъм и неадекватност. Дали трябва да носи политическа отговорност за това? Не мога да преценя.

GDPR. Това изтичане на информация е своеволен тест до колко GDPR работи в България. За момента имам смесени чувства по отношение на НАП, тъй като им отнема повече време отколкото е нормално. Само за сравнение, алтернативни форми на проверка за изтекли данни се появиха почти веднага след теча. Интересно ми е как ще се справи Комисията за защита на личните данни с казуса. Ако НАП е причината да изтекат данни, то в целия скандал има още няколко организации, които помогнаха за достигането на бедствено положение и очаквам Комисията да вземе отношение по това.

Българските медии са далеч от цветущо положение, но се опитвам да си представя какво IQ трябва да имат журналистите, за да изтъпанчат в национален ефир линк за сваляне на данните и съответната парола. Въпреки всякакви етични кодекси, в търсене на сензацията, медиите са тези, които направиха данните общо достъпни и са отговорни за тяхното масово разпространение в разрез на разпоредбите по GDPR. Много се надявам Комисията за защита на личните данни да глоби провинилите се медии подобаващо.

На хората, които по една или друга причина са свалили данните, мога да им обърна внимание, че е добре да ги премахнат. Не защото тези данни се ползват със законова защита и който ги съхранява без да е оторизиран подлежи на някакво санкциониране. А защото в тези данни има записи за техни приятели. Едва ли някой от тях иска данните им да се съхраняват от трети лица без тяхно съгласие и най-малко трябва да им се уважи това желание.

Електронно банкиране с Firefox 34+

2015-02-01T21:31:00.000+02:00

След upgrade на Firefox започнах да имам проблем с електроннота банкиране при ПИБ. Оказа се, че от Firefox версия 34 нататък, са премахнали window.crypto.signText функцията в резултат, на което не могат да се подписват платежни нареждания. Детайли за мотивите около премахването могат да се прочетат тук, а решение на проблемът е, чрез инсталиране на signTextJS плъгина от тук.

Честита национализация

2014-12-20T06:39:00.000+02:00

След промените в пенсионното осигуряване, гласувани вчера, може спокойно да се приеме, че вторият стълб за осигуряване е зачеркнат. Твърденията, че това се прави заради хората и им се дава право на избор, са меко казано смешни и само наивници биха им се вързали. На практика, това което е прието, че парите отиват в НОИ, но имаш право да си ги запазиш във фонда. Само че предвид кратките срокове за упражняване на това „право“, то има цена и то доста висока. В моя случай, разходите, които ще трябва да направя биха ми излезнали колкото годишната доходност. За хората, които се намират в чужбина по една или друга причина през това време, упражняването на това право, ще стане икономически неизгодно. За мен тази поправка и на това разчита, че доста от хората или няма да са заинтересовани или няма да могат да упражнят „правото“ си на избор. За сметка на това, прехвърлянето на голяма сума пари от фондовете към НОИ, доста ще натисне цените на активите, определено ще прецака хората, които остават във втория стълб. Разбира се, то ще даде възможност на хора с доста финансов ресурс, да направят добри пари. Мисля, че това обяснява и защо се бърза толкова с тази поправка и се прави в нарушение на всякакви административни и морални правила. Ясно е КОЙ покрай далаверата с КТБ гушна едни пари и сега иска да ги мултиплицира, а пък на ГЕРБ им трябва финансов ресурс в бюджета, чрез който пък да могат да се похвалят какво са направили, както и да облажат някои обръчи.

За мен в решението за поправката, няма нищо принципно и просто потвърждава модела на управление от миналата година. Много се надявам президентът да наложи вето, както и Горанов да вземат да го сменят. Интересно ми е реформаторите, претендиращи, че вкарват нов морал в политиката, дали ще останат в правителството. Аз на тяхно място бих напуснал веднага.

ГЕРБ срещу майките 2

2013-01-17T06:52:00.000+02:00

Предложението на Бойко Борисов към майките, осветено с малко повече детайли в тази статия на Дневник, е добра илюстрация за това, че демографията не е сред приоритетите на ГЕРБ. Ако трябва да говорим с цифри, офертата е всички майки да получават по-малко пари за майчинство, без да има нищо в замяна (детските градини не се строят с пари на НОИ, а вноските към НОИ не се променят). Най-малко засегнати са майките, които почти не са работили или си осигуряват на минимума. За целият период на майчинството ще получат грубо 1000 лева по-малко. Най-силно засегнати са майките осигуряващи се на максималния осигурителен доход. За тях офертата е да получат с около 6000 лева по-малко. Всички останали са между тези две граници. Майките, взимащи около средната за страната заплата, ще получат около 3000 лева по-малко.

Ако ГЕРБ смятат да намаляват периода на майчинските, то трябва да го правят за сметка на увеличаване на периода за изплащане на обезщетения близки до заплатата, както и да намалят периода, който се използва за пресмятане на размера на обезщетението. Последното е особено важно, ако искат да стимулират раждането на повече от едно дете. В момента има казуси, как майчинските за второто дете за 2-3 пъти по-ниски от майчинските за първото дете, без майката да си е сменяла работата или да има сериозни промени в заплатата.