Walking on the edge

Почивай в мир, Оливиер

Иван Ралчев — Fri, 06 Jun 2025 21:03:00 +0300

Разхождах се в обедната почивка. Получих служебен имейл и го отворих. Колега беше починал съвсем неочаквано. В понеделник на работа. Във вторник вече не беше сред нас.

Преди няколко месеца бях решил да разуча една технология и той беше човекът, към когото ме посъветваха да се обърна. Беше онлайн рано една сутрин -- 7 часа мое време, 6 часа негово. Видях го и му писах. Каза ми, че отива за кафе, и след това обсъждахме близо два часа особените ситуации, които бях решил да изследвам.

Разменяли сме по няколко думи през тези няколко години. Голям и добър човек -- отзивчив, знаещ и винаги готов да помогне. Но всички го помнят с едно -- захванеше ли се с нещо, винаги го довършваше, независимо колко сложно и трудно е било.

Почувствах, че съм изгубил много близък приятел. Но всички загубихме един достоен човек. От онези тихите, които оставят след себе си дълбоки следи. Защото са носели голямо сърце.

Почивай в мир, Оливиер.

По Самоковско шосе с велосипед

Иван Ралчев — Sat, 16 Mar 2024 15:39:00 +0200

Отдавна се каним с Фипо да поокаляме велосипедите, но не сме се и надявали на толкова...

Тръгнахме от Лозен по калните пътеки и излязохме на старото Самоковско шосе. Не знам как е било с каруците навремето по него, но на нас ни се наложи да пренасяме велосипедите на гръб на няколко пъти.

Нямам търпение скоро да се пробваме пак, този път с по някоя и друга резервна вътрешна гума, че Фипо успя да пукне своята. Е, така удължихме разходката - вървяхме час и половина повече от очакваното.

Поздрави от A1

Иван Ралчев — Sat, 02 Mar 2024 22:05:00 +0200

Роднини изпитваха неудобства с достъпа до интернет — слаб сигнал, прекъсвания, много кабели... Взех стария hAP AC^3 и инструментите и отидохме на гости.

Най-вече трябваше да се преборя с това.

Възстанових мрежовия кабел на А1. Преместих безжичния рутер от едната стая в коридора на апартамента (да живее PoE), за да обхваща по-добре всички помещения. С един bridge в RouterOS "мрежовият комутатор" стана излишен — едно устройство по-малко в контакта. А с един IPSec тунел до вкъщи за достъп до Pi-hole намаляха излишните реклами и отпаднаха зловредните сайтове.

Добро упражнение беше.

Списъци със сайтове за блокиране

Иван Ралчев — Sun, 17 Sep 2023 11:30:00 +0300

Преди два дни избързах да натисна "Enter", преди да видя адреса в навигационната ленга — "абж.бг". Беше за обичайния тест дали DNS работи за новата мрежа. Започна прескачане на екрани и зареждане на сайтове за залози. Ядосах се и вдигнах едно хранилище в GitHub, където да събираме домейни, които не бихме искали да се зареждат успешно, докато се разхождаме из интернет — по каквато и да е причина.

Засега има два списъка — сайтове за залози и съмнителни медии. Добре дошли сте да помагате в развитието им. Първият списък е лесен. Вторият е основан на силна доза лични предпочитания. И двата са подготвени за лесно добавяне в Pi-hole, който използваме вкъщи.

Благодаря за помощта!

Подкрепете Тоест

Иван Ралчев — Thu, 14 Sep 2023 13:22:00 +0300

Тоест е една от основните медии, които чета. Любимо ми е в събота да стана малко по-рано и да си избера някоя от техните малко, но винаги интересни и полезни публикации по най-различни теми — често по някоя, която изобщо не ме е вълнувала, поне до момента, в който не затворя статията...

Основното предизвикателство пред Тоест е финансовата издръжка, защото високите ценности изключват почти всички методи за набиране на средства освен абонамент или дарение. А както описват в последната си публикация и Йовко в блога си, читателите не са твърде много и малка част от тях подкрепят. А в същото време не бих искал да си представя момента, в който няма да има Тоест. Ще е ужасно жалко.

Призовавам ви да ги подкрепите и вие. Аз лично се старая по веднъж в година да изпращам паричен превод. Последният е за 360 лв. Надявам се да успея да отделя повече през следващите месеци.

Благодаря ви, че ще помогнете на Тоест и великолепния екип зад него да продължават да създават полезни и ценни четива, които излизат, защото трябва да бъдат прочетени, и каквито все по-рядко ще успяваме да намираме.

В красивите Родопи

Иван Ралчев — Wed, 09 Aug 2023 14:55:00 +0300

Изкарахме няколко дни в красивите Родопи. Засега все още ни е трудно да ходим на по-недостъпни места, но пак успяхме да открием гледки, които не бяхме виждали досега. Например меандрите на река Буйновска.

Скоро пак!

Все по-лошо поведение и на пътя

Иван Ралчев — Sun, 30 Jul 2023 22:25:00 +0300

През последния месец старателно се опитвахме да избягаме от София -- и заради жегите, и заради напрежението в града. Пътувахме към морето, пътувахме към планината. Избирахме по-спокойното време. И въпреки всичко при всяко пътуване ставахме свидетели на поне няколко пътни ситуации, които можеха да завършат лошо. Видяхме и немалко катастрофи -- все на прав, хубав път... С размазани нови автомобили.

Вчера, когато се прибирахме от Говедарци, спрях да броя пътите, в които ми се искаше да имам камера и да записвам нарушенията:

каране с превишена скорост (например видимо над 80 км/ч при основателно ограничение от 40 км/ч)
изпреварване при непресечена линия
изпреварване на завой без никаква видимост
засичане след изпреварване

И всеки път трябваше да запазвам самообладание заради своите хора, а в същото време изпитвах яд и съжаление. Защото изглежда все по-малко ни вълнуват правилата и все повече имаме нужда да ги погазваме. Може би заради по-голямото доверие в способностите на автомобилите. Може би заради съмнение в основателността на правилата. Но най-вероятно заради безнаказаността.

Не мога да си представя с каква цел би поставил някого в ситуация, в която не би искал самият ти да попадаш. Освен ако, разбира се, не ти е все тая.

В интересни времена живеем. И в интересно общество.

Без социални мрежи

Иван Ралчев — Sun, 15 Jan 2023 22:00:00 +0200

С Facebook се разделих още през 2017-2018 година. Някъде по това време се отказах и от Instagram. Не виждах смисъл в безцелното скролване, за да чета и виждам неща,които не ме вълнуват и не са ми полезни. Малко по-късно спрях да отварям и Twitter. През 2018 година обаче създадох първия си Mastodon профил, който ползвам и до днес.

За известно време се задоволих с LinkedIn, влизане понякога в Mastodon и RSS. Миналата година обаче изтрих и LinkedIn приложението от телефона си — и там спрях да виждам полезност.

В началото на тази година махнах и NetNewsWire (през което консумирам RSS абонаментите си), и Mastodon от телефона си. Така единствената динамика през деня на малкия екран идва от Signal.

Не чувствам да съм изпуснал много. Но пък използвам телефона средно по 15 минути на ден за неработни неща. От началото на годината прочетох две книги и съм преполовил трета. А вечер имаме време за игри, четене на книги и разговори. Сега остава и по-често да се виждаме с приятелите и роднините — само да се разминат всички тия вируси и бактерии...

Бъдете здрави и намирайте щастие в дребните и важни неща в живота. И добра нова година!

А ако искате да се свържете с мен, звъннете по телефона или пишете имейл. Другите профили скоро ще ги разчистя, за да не заблуждават.

Петя на моята Петя

Иван Ралчев — Mon, 28 Mar 2022 20:10:00 +0300

Вчера, след не помним колко месеца, отидохме за първи път на кино. Пет човека в цяла една огромна зала гледахме "Петя на моята Петя".

Един красив, едновременно тъжен и изпълнен с оптимизъм филм, засягащ болезнени проблеми от настоящето, но и миналото, и открояващ винаги важни качества и ценности. И наистина разчувстващ.

Горещо препоръчвам. И много силно ми се доразхожда из морската градина и на Бургас, и на Варна... Дано скоро успеем да намерим време и за това.

Без дядо Иван

Иван Ралчев — Sun, 03 Oct 2021 20:10:00 +0300

Днес щеше да навърши 91 години. Щяхме да се чуем рано сутринта, за да го поздравя и да ме попита как е на западния фронт. Завинаги ще остане един от най-силните и велики хора в моя живот.

Научи ме на търпение и спокойствие, на семейни и чисто човешки ценности, да обичам и пазя природата. Засаждали сме дървета, присаждали сме... Спомням си как в училище всички бяха впечатлени от моя хербарий -- почти всички екземпляри в него бяха от градината, за която се грижеше толкова старателно. Заради него заобичах физиката и дългите разходки.

А когато го изпращахме от този свят, получи признателно писмо от своите колеги и студенти.

Липсваш ми, дядо. Ще ми се да имахме повече време, в което да говорим, да играем шах и да разглеждаме черно-бели снимки.

В 12:00 и след това

Иван Ралчев — Wed, 02 Jun 2021 21:34:00 +0300

Седяхме около масата в интересен разговор. Когато сирените завиха, и шестимата се изправихме и затаихме дъх. Един от редките моменти, в които мога да почувствам едновременно и гордост, и съжаление.

Докато се прибирах към вкъщи и слушах новините по радиото, се зачудих дали всички в България са чули сирените днес. И как са се почувствали в този момент — със себе си и заради околните.

Възродих фотографския си блог

Иван Ралчев — Sun, 30 May 2021 14:51:00 +0300

Откакто се помня, фотографията е важна част от живота ми — без да навлизам в дълбините, воден единствено от любопитството и ценните моменти. Така преди години снимах единствено на филм и проявявах черно-белите снимки в мазето.

Поводът да започна да снимам беше фотоапаратът на майка ми, Zenit 12XP, който и до днес стои сред книгите в библиотеката и наблюдава зорко. Бях още малко дете, когато от задната седалка на семейната Шкода фокусирах един автобус през предното стъкло и натиснах спусъка. Влюбих се в звука на затвора, но и в чувството, което оставя след себе си — на нетърпение да видя какво точно съм успял да запечатам.

После свободното време поизтъня и къде с интерес, къде с недоволство, заносих цифровия фотоапарат със себе си. Но сякаш именно през последните години заедно с верния си другар Fujifilm X-T10 преоткрих фотографията. Дали заради опита и другия поглед, дали заради повечето красиви спомени, които улавям с него... Не знам. Но е с мен почти навсякъде.

Дълго време моят фотографски блог, Caught in a moment, беше свален от интернет. Събирах сили и малко по малко почнах да го сглобявам. Снимките в него все още са малко, видът му не е доизчистен, но с времето и дребни промени ще заприлича на нещо. Заповядайте!

На разходка с добрия стар обектив

Иван Ралчев — Wed, 09 Dec 2020 20:10:00 +0200

Затворени почти постоянно вкъщи — и докато работим, и през останалото време, — имахме нужда от разходка из природата. А аз — да завия добрия стар Helios 44-2 58/2 на Фуджо. И с ето такива снимки се прибрахме преди две седмици.

Игриви елипси на фон с Helios 44-2 58/2, f/2

Размазано с Helios 44-2 58/2, f/2

Тревисто с Helios 44-2 58/2, f/2

С Бенджи и Helios 44-2 58/2, f/2. Снимка на Стаси.

Обектив, маншон за шарнир, снимка

Иван Ралчев — Fri, 20 Nov 2020 20:10:00 +0200

Извадих стария обектив от позабравения шкаф. Средноформатен Волна-3 80мм с едно съществено подобрение — със закрепен маншон за шарнир на Шкода, завършващ с капачка за тялото на тогавашния ми Nikon D200. Завих го на FX адаптера на Фуджо и излязохме на разходка.

Беше преди много години, не помня вече кога. Едно е сигурно обаче — винаги съм се захласвал по плиткия фокус и размазаните фонове и обекти. И когато Жоро ми показа свои снимки, постигнати с изместване на фокусната равнина, нямаше как да не попитам "как". Така стигнах до това творение по-горе. Намерих обектива във фото-форум, купих си маншона от кварталния магазин за авточасти, оформих отвор в капачката на фотоапарата и всичко прилегна перфектно.

Не е нужно много, за да почувства човек истинско удоволствие.

Работи все така добре, както тогава — преди повече от 10 години.

За блогърстването

Иван Ралчев — Fri, 06 Nov 2020 18:38:00 +0200

Преди няколко дни се замислих кога започнах блога си. Първата ми публикация стои в 2006 г., но много добре помня, че първоначално бях с версия 1.2 на WordPress. Работеше върху SuSE на домашния ми компютър — включен постоянно, за да не "изчезвам" от онлайн света. Йовко разсея смущението ми, като ми изпрати тази своя стара публикация. И така всичко си дойде на мястото, особено след справка с WordPress Codex.

Блогът ми се роди през 2004 г. Днес малка част от него е прехвърлена тук. Останалото остава в архивите — моите и на добрия стар интернет.

Но ме споходи друга една мисъл — колко много се е променил животът ни в интернет за това време. Спомням си колко старателно си попълвахме списъка с блогове, които четяхме (т.нар. blogroll). Как ги следяхме в приложението, грижливо събиращо RSS емисиите. И как коментирахме под публикациите си — надълго и внимателно, сякаш имахме цялото време на света. A блогосферата изобщо не изглеждаше така.

После дойдоха социалните медии. Решихме наистина, че там сме всички, свързани, споделящи, говорещи. А май се оказа, че по-малко говорим и повече крещим. И няма кой да ни слуша, защото и другите това правят.

Липсва ми това време, да си призная. Блоговете никога не са умирали, но имат нужда от повече от нашето внимание — по-задълбочено и по-свързано, дори и да нямаме секция за коментари. Я да видим какво ще имат да кажат Мишел и Йовко по темата.

Есенно

Иван Ралчев — Sun, 01 Nov 2020 18:10:00 +0200

Обичам есента. Разходихме се малко, за да ѝ се полюбуваме.

Под открито небе

Иван Ралчев — Sat, 17 Oct 2020 07:10:00 +0300

Това лято решихме да изкараме една седмица далеч от шума на цивилизацията, на метри от морето. През деня срещахме предизвикателство — да използваме колкото е възможно по-малко ресурси. Вечер се чувствахме свободни, знаейки, че сме една съвсем малка част от този свят.

Следи

Иван Ралчев — Wed, 29 Jul 2020 18:20:00 +0300

Послените почивни дни посветихме на кратка разходка из далечна България — Централни Родопи. Искахме да се потопим в тишина и красота на палатка под звездите.

Не успяхме. Затова пък видяхме повече, отколкото бяхме планирали. Разгледахме отблизо язовир Кърджали, разходихме се до язовир Студен камък. Стигнахме и до язовир Ивайловград. И там, изоставена от отдръпналата се заради горещите дни вода, точно тази следа човешка привлече вниманието ни. Ако си се замислил за нещо, лесно можеш да я подминеш. Но когато я видиш, само фотографското любопитство може да я направи интересна.

До Копривщица и обратно

Иван Ралчев — Fri, 25 Aug 2017 08:10:00 +0300

220 км. 2300 м изкачване. Два прекрасни дни на забавления и житейски уроци.

Снимка на Никола Борич с редакция от мен и VSCO.

Искам да ти разкажа за едни хора...

Иван Ралчев — Wed, 24 May 2017 10:20:00 +0300

Седнах в автомобила, затворих вратата, завъртях ключа и инстинктивно погледнах към огледалата. Десетминутната разходка из магазина ми поднасяше предизвикателство — да се измъкна ловко от паркинга, без да докосна наместилата се самодоволно и съвсем ирационално под ъгъл лъскава лимузина.

След няколко маневри и недобронамерени мисли вече бях на пътя към вкъщи. Подвластният ми на доказалия се във времето стереотип за собствениците на такива автомобили мозък усилено рисуваше образа на човека с аудито. На кръстовището обаче пред мен мина велосипедист — пресече елегантно и продължи по пътя си. А моите мисли се отклониха към 1bike и хората, с които се срещнах и чиито ръце стиснах през последните няколко седмици, макар и с грес под ноктите. Нека ти разкажа малко за тях и за повода за тези срещи. Така че и ти да забравиш за човека с аудито.

В началото на годината един мой приятел, Томи, мина през работилницата и каза, че велосипедът от детството му стои в мазето и събира прах. Попита дали да не ни го донесе, за да го пооправим и да го подарим на някое дете. Тогава в съзнанието ни се зароди това, което два месеца по-късно кръстихме “Колело за смет, за дете велосипед” — една кампания, с която решихме да съберем непотребни велосипеди и да ги постегнем, за да ги дарим на деца, които не могат да имат такива. Защото всяко дете заслужава дълго лято на две гуми и всички емоции, които само велосипедът може да създаде.

Един ден по-късно вратата на работилницата се отвори плахо и през нея влезе мъж в костюм. Попита ни дали работим, а след това ни каза, че идва заради кампанията ни. Двамата със Сашо го последвахме навън и стигнахме до кола с пловдивска регистрация. Иззад багажника се появи Балканче — велосипедът от неговото детство, запазен и готов да зарадва още едно дете.

А сега си представи как една майка влиза, за да ни запознае с двете си осемгодишни деца. След това се отдръпва от пътя им, а те едно след друго добутват велосипедите, които са карали допреди няколко минути, и казват, че ги оставят за другите деца. И си тръгват с усмивка. Дано сме успели да им благодарим в изумлението си.

Или как едно семейство ми се извиняваше, че са успели да съберат само един от обещаните два велосипеда в колата. Дошли по работа от Ямбол и не очаквали, че ще им остане толкова малко място.

Не мога да пропусна и няколкото имейла, които си размених с друг доброжелател. Вече бяхме напълнили всички складове с велосипеди над търсения брой — общо 50 по първоначални преценки, — когато той ни писа, че иска да се включи в кампанията. Помолихме го да изчака — в този момент имахме достатъчно велосипеди и не искахме да вземаме повече, без да сме сигурни, че ще зарадваме още някое дете. След известно време той писа отново, като ни изпрати и снимки, за да ни покаже, че велосипедът е почти нов и само трябва да сменим една дръжка и да напомпим гумите… А днес го донесе в работилницата… Едва ли някога ще забравя името на човека, който в имейл ни поздравяваше, че сме събрали велосипедите, но и ни питаше дали сме помислили за каски. Не, не бяхме. И той каза, че със свои средства ще закупи каски за част от децата. От нас искаше единствено препоръка за електронен магазин, от който да ги поръча...

Това са само част от хората, с които “Колело за смет, за дете велосипед” ни срещна. Българи, които с думи и усмивка ни потупваха по рамото или просто ни благодаряха за идеята и усилията. Българи, които изваждаха старите велосипеди, поемаха разходите по транспорта им с куриер или личен автомобил, носеха ни звънчета, дръжки и педали, седалки и болтове, просто защото имат големи сърца и не се страхуват да споделят това, което притежават, с другите.

Ето тези хора трябва да помниш. Тези хора трябва да даваш за пример. И когато се чудиш как да започнеш деня си, сети се за тях и нека тяхната постъпка ти дава сили да продължаваш напред, за да направим по-добра своята България. Напук на хората, които не заслужават дори да ни правят впечатление.

Благодаря ви, добри хора!

Когато свършим с работата по велосипедите и зарадваме децата, ще си отдъхнем и на спокойствие ще разкажем всичко. Просто усетих нужда да споделя това по-горе още днес.

Животът е хубаво нещо

Иван Ралчев — Fri, 12 Aug 2016 08:10:00 +0300

От много време не съм писал тук. Причината са спомените, които създавам с любимите си хора.

Траби

Иван Ралчев — Mon, 18 Jan 2016 08:10:00 +0200

Когато не виждаме лицата

Иван Ралчев — Mon, 23 Jun 2014 10:20:00 +0300

Сигурно и покрай теб са минавали лъскави нови автомобили, изпреварвали са те неправилно, но пък други вежливо са ти давали предимство и така са възстановявали донякъде баланса в малката ти лична вселена. Извън нея обаче лъскавите автомобили контрастират яростно на фона на все повечето лица, навели се над кофи за боклук или свели поглед към стълбите и протегнали към теб поизмачкана чаша от кафе, което не са изпили самите те. На мястото на същите тези коли можеш лесно да поставиш къщите, телефоните, екскурзиите, огромните телевизори – изглеждат по същия абсурден начин.

Не ми харесва, но пък май знам каква е причината. Лицата. Когато не ги виждаме, е много по-лесно да ги отминем и да ги забравим. Когато ефектите от действията или бездействията ни не засягат някого, чието лице можем и искаме да си представим, те сякаш нямат никакво значение. А това не води до нищо хубаво. Да, може да създаде временно усещане за надмощие у собственика на лъскавата кола. То обаче ще се изпари, когато никой не направи място на възрастния му баща в автобуса или свирне ядосано на бременната му жена, пресичаща бавно пешеходната пътека.

Това беше Лъки...

Искам всеки да поглежда в очите човека насреща или да си представя как изглежда той, преди да постави подписа си, да вземе решение, да натисне клаксона, да отнеме или открадне нещо. Може и да не е човек, може и куче да е. Не знам обаче как да го постигна. А на тази планета живеем заедно.

Поводът за този пост е това кученце, което се е удавило в наводненията от последните дни. Казваше се Лъки. Не искам да сравнявам неговия живот със загубените животи на хората, пострадали във Варна, а и навсякъде по света. Просто неговата муцуна е тази, която помня и която няма да видя никога повече. А е непростимо, защото имаме знанията и средствата да не жертваме никого. Само трябва да отворим очи за лицата.

Вечна памет на загиналите и моите съболезнования към техните близки.

"Виж, ти явно не разбираш..."

Иван Ралчев — Fri, 29 Nov 2013 08:10:00 +0200

„Не става така.“

През последните седмици доста от разговорите с приятели се въртят около това мое неразбиране за нещата от живота. Отказът ми да приема някаква практика за нормална, само защото се прилага на много места и от много хора, пък среща звучащото някак успокоително „така е навсякъде“. А с „някой ден ще разбереш“ предизвикват едносекундна учудена гримаса, последвана от наивна усмивка. Мда, сигурно е така, но изобщо не смятам да чакам.

Млади сме. Сега е моментът да не разбираме, да се питаме защо нещо е така, а не иначе. Точно сега трябва да се противопоставяме, вместо да се вписваме идеално в обстановката, така че да не ни забелязват.

Сега трябва да предизвикваме статуквото, защото милиони малки и големи неща чакат да бъдат поправени, подобрени, надградени или сменени. А това не става със страхопочитание, спокойствие и примирение. Става с опити и младежки ентусиазъм. Не ни го гасете с тези отговори. Разпалвайте го.

По-малко

Иван Ралчев — Wed, 20 Nov 2013 10:20:00 +0200

Подпирам велосипеда на стената в коридора и се оглеждам – един чифт обувки, едно палто на закачалката, два велосипеда, един шкаф. Да, така може.

Докато вземам горещ душ, обхождам с поглед банята. Не е никак голяма и вътре няма почти нищо – освен шампоан и душ гел, четка и паста за зъби, самобръсначка и пяна за бръснене. Дали не мога да освободя още малко пространство? Не обичам около мен да има много неща. Затова и вече не карам велосипед с повече от една скорост. Много по-просто и лесно е, по-леко е и почти няма какво да се счупи. А и удоволствието е много по-голямо.

Други неща обаче са по две – чашите за вино, възглавниците, столовете. Чиниите и приборите са кратни на две.

Имам само един личен телефон, но много приятели, на които мога да се обадя по всяко време. Имам и само един компютър. Всъщност на теб колко неща ти трябват, за да живееш, да създаваш, да пътуваш и да се наслаждаваш на резултатите?

Многото неща и големият избор само правят живота по-труден. Чудиш се какво да облечеш, с кои обувки да си днес, кой часовник да сложиш… От чудене дори спираш да снимаш, защото е по-лесно да гледаш фотоапаратите и обективите в шкафа, отколкото да си избереш две части и да си сглобиш машината, с която ще запечаташ момента.

Другото, което не понасям, е краткият живот на предметите, с които се обграждаме. Компютри, коли, телевизори остаряват прекалено бързо. Не заради иновациите, от които има смисъл и които внасят полезност в живота ни, а просто за да си купим нови. Правят ни по-малко хора и повече роби, при това на неща, от които само си мислим, че имаме нужда. Погледни телефона си. Той е все по-малко форма и все повече функция.

Дотолкова съм се влюбил в простите неща, че каквото и да погледна, търся начин да го направя по-просто.

Мечтая си един ден да имаме само три партии и да спрем да се надяваме изборът ни да роди свястно правителство. Нека да си работи с ясни цели и да търси ясни резултати. А ние да гледаме собствената си работа в едни по-добри условия. И да създаваме стойност за себе си и за другите.

Животът може да бъде толкова по-прост и изпълнен с много повече смисъл и съдържание. По-малкото наистина е повече.

Имаме толкова много неща да оправяме

Иван Ралчев — Wed, 13 Nov 2013 23:20:00 +0200

Наближаваме. Остават ни още няколко завоя и сме там. Продължавам почти вбесен да надвиквам ръмжащия двигател, защитавайки тезата си, че докторите са доктори, защото имат висша цел – да помагат на хората. Защо иначе биха посветили живота си на постоянно учене и срещи с хора, нуждаещи се от помощ, в непривлекателни условия? И как може такъв човек да си позволи да не премисли добре действията си, като по този начин нарани свой пациент?

Постепенно разбирам, че не съм прав. В наивното ми съзнание докторите (и изобщо всички заети в здравеопазването) са безгрешни Човеци, ръководени единствено от себеотрицание и всеотдайност. Очевидно съм забравил за пирамидата на Маслоу. Все пак знанията ми за здравната система се изчерпват с наученото от няколкото статии и редките посещения на здравни заведения. Усърдните наставления на родителите ми, с които ме отказаха да следвам медицина навремето, са ме откъснали от другата евентуална допирна точка с тази иначе интересна тема. Всъщност благодарение именно на тях изключително рядко ми се налага да имам вземане-даване с болници и доктори. И двамата са доктори.

И точно в това е проблемът, защото съм си изградил погрешна представа за това, което се случва между хората с белите престилки, ходещи из коридори, миришещи на белина, и спасяващи човешки животи. Как мога аз да знам, че общопрактикуващите лекари например всеки ден се борят с абсурда на една едва крепяща се система, която сякаш по дефиниция ги поставя извън закона? Няма как. Хайде, аз съм лесен с родители доктори, но как да разберат другите, че за да станеш доктор, си принуден сам да заплащаш специализацията си, като през това време нямаш и не можеш да имаш други доходи, защото е почти невъзможно едновременно да работиш и да разлистваш тежките учебници? А след това да ходиш на работа в сграда, която заплашва да се срути? И да се срещаш с хора, които не са успели да завършат средно образование и въпреки това (или точно затова) не ценят усилията и времето, които си хвърлил в непрестанното учене, за да можеш да им помогнеш? За тях ти си даденост – един човек в един кабинет, на когото държавата плаща някакви пари, за да ги лекува.

Съвсем естествено е тази система да се самоизяжда. Към нея никой не проявява нужното уважение. Няма пари за здравеопазване. Лекарите нямат стимул да се развиват, защото са поставени на ръба на оцеляването. Студентите завършват и отиват да работят в Германия, Австрия, Франция. Пациентите си искат своето, без дори за момент да се замислят колко ценен е животът им всъщност. Искат, но не дават нищо насреща. Защото системата не ги е научила или пък ги е отучила. А пари няма.

За мен образованието и здравеопазването са двете най-важни колони, на които се крепи едно общество. Без която и да е от тях то е обречено на болезнен залез.

Имаме толкова много неща да оправяме, че не трябва да губим и секунда време. Всъщност имаме да оправяме цяла една държава. Да премахнем корупцията. Да въведем модерни методи на обучение. Да превъзпитаме хората. Да създаваме полезни решения. Да впрягаме в действие модерните технологии. Да направим по-достъпни услугите, като в същото време вдигнем и полезността им.

Трябват ни наивни хора, които не се страхуват да гледат към звездите и да мечтаят за един по-добър свят. Които са готови да научат нови неща, само и само да променят нещо. Аз съм такъв. Въпреки песимизма, който ме обзема напоследък. Ще го преборя, но ми трябват съюзници. Вече намерих такива сред приятелите си. Надявам се и ти да имаш такива. Защото ни очаква много работа и имаме толкова много неща да оправяме…

Миналата седмица по това време

Иван Ралчев — Sun, 13 Oct 2013 08:10:00 +0300

Лодката беше замръзнала. По повърхността на водата се стелеше мека мъгла. Вълните бяха достатъчно големи, за да откажат повечето хора от разходка в морето, а ние ловихме риба.

Crowdsourcing-ът като начин да си свършим работата

Иван Ралчев — Mon, 26 Aug 2013 20:20:00 +0300

Когато стане въпрос за crowdsourcing, първата ми асоциация е социалната мрежа foursquare. Там вирее една общност, която добавя магазини, ресторанти, кина, бензиностанции и още много неща, намирайки мястото им върху картата. Мотивите на тези хора да го правят са няколко, но като че ли най-важните са усещането им за принадлежност, играта и удобството, което създават и от което се възползват впоследствие. Не получават пари, но пък има различни нива на суперпотребители с различни правомощия.

Crowdsourcing-ът всъщност е чудесен начин да се пребориш с голяма и понякога непосилна по обем работа. Делегираш дребни задачи на голяма група от хора и ги мотивираш да ги свършат. Така преди година например за седмица геокодирахме всички банкомати на банката, в която работя. Проблемът беше, че са над 600, а финансов ресурс не можехме да отделим. Идеята тръгна от колега, който се зачуди дали колегите от цялата страна не биха могли да помогнат. Седнах, написах едно кратко и нагледно ръководство как се свалят GPS координати с Google Maps и го изпратих на колегите заедно с табличка с две колонки за попълване.

Ако си от Варна, почти сигурно е, че ще знаеш с точност до няколко метра къде точно се намират 10-те банкомата там. Бяхме допуснали няколко грешки, които на фона на над 600 обекта бяха пренебрежимо малко на брой. За поправянето им ни съдействаха клиенти на банката, които намериха начин да се свържат с нас – самоинициативен crowdsourcing.

Свършихме работата бързо и с минимални разходи. Не си спомням дали в цялата суматоха благодарих на всички, но се надявам, че съм успял. Ако не, благодаря, колеги! Днес банкоматите са в сайта на банката (и в Google Maps, разбира се). Подобна е ситуацията и с клоновете. Ако някой е временно затворен, сканираш QR кода на извинителната бележка и веднага ти показваме най-близкия.

Сетих се за това, докато четох една статия в HBR – Setting Up a Crowdsourcing Effort? Read This First. Има полезни неща. Боян Юруков също хвърли светлина върху този въпрос в едно интервю в SocialEvo за негови проекти с обществена полезност, които разчитат изцяло на crowdsourcing.

Картофи от Германия

Иван Ралчев — Fri, 23 Aug 2013 20:20:00 +0300

Радиото му е една кутийка с две копчета, една антена и един кабел. Подарък му е от една компания – от благодарност, че си плаща сметките винаги навреме. Аз седя на другия край на масата и го гледам как бели картофите. Картофи от Германия. С швейцарско ножче.

Едва на втория картоф осъзнавам, че нещо не е наред. Методичните му движения са успели да ме подведат да си мисля, че използва картофобелачка. Почти съм станал от стола с готовност да отида и да му купя нова. Няма нужда от нея. Не бърза така или иначе, а и с ножчето може да ги почисти много по-добре. Тъкмо привършва с прецизното оформяне на малко кратерче в немския картоф.

Остават ми още няколко почивни дни до края на отпуска. Преди това почти една седмица не използвах телефона си дори като часовник. Докато го гледам как прехвърля четвъртия картоф в купата, вече горя от желание да се захвана с нещо. Усещам как минутите летят, а аз не правя нищо полезно – не чета статии, не прелиствам книга, не слушам подкаст и не знам последните новини.

Успокоявам се. Той не приема времето като ограничение, което налага високи обороти. За него то е стратегическо предимство и го използва рационално, без да избързва. Дава си време, за да прецени сутиацията. Не реагира на мига, освен ако не се налага. Така винаги е в мир със себе си. Свидетел е на световна война и когато сме навън, го спират поне по два пъти, за да го поздравят.

Той е на 83 години, а мислите му текат по-плавно от моите. Говори спокойно и ясно. Радиото продължава да работи, а ножчето вече е измито и е в джоба му в очакване на следващ картоф, пък бил той и от Швеция.

На ръба между двата свята

Иван Ралчев — Sat, 03 Aug 2013 12:20:00 +0300

Примамен от хладината на терасата, оставих лаптопа и се преместих навън. Извадих телефона и продължих да чета статията, която бях отворил последно на компютъра (благодаря, iCloud и Safari). Междувременно Dropbox качи автоматично снимката, която виждаш по-горе. За целта обаче иска да знае къде точно се намирам в момента. Въпрос на време е и да накарам тонколоните вкъщи да се пускат сами, когато се прибера, и да се изключват, когато изляза.

Moto X, новото умно устройство на Motorola, постоянно очаква твоите команди. Не е нужно да натискаш нещо и да пускаш приложение, просто да е достатъчно близо, за да те чуе, че казваш „Google Now“. След това можеш да правиш почти всичко. Както споделя и Робърт Скобъл, Moto X наистина променя правилата на играта. Смартфонът познава средата, в която работи, и колкото повече знае за нея, толкова по-полезен е. За някои от нас това е проблем. Притесняваме се, че споделяме твърде много лична информация.

Сутринта се качих на колелото и бавно се запътих към Софийска баница. Вътре беше горещо, но навън хората спокойно закусваха, забавлявани от закачливите гълъби. Приятел ми похвали закусвалнята. Не ги следя в Twitter, не съм харесал и тяхна страница във Facebook. Ако не беше той, сигурно никога нямаше да разбера, че близо до нас има такова чудно място. И баниците са наистина страхотни. Жената ги уви в амбалажна хартия (в каквато навремето завиваха сиренето) и ме помоли да я държа отворена. Казах й, че съм с велосипед и ще ми е трудно. Затова пък имам раница. Погледна велосипеда, усмихна се и ги сложи в торбичка, която да закача на кормилото, за да не прибирам баниците в раницата. Иначе нямало да са толкова вкусни.

Обичам и двата свята, но поотделно. Комбинацията им все още не е достатъчно вкусна.

Столицата на Уругвай, или за знанието в облака — винаги подръка, но никога достатъчно близо

Иван Ралчев — Tue, 09 Apr 2013 10:20:00 +0300

Не си спомням как точно се стигна до този момент, но в тясното пространство в колата увисна въпросът коя е столицата на Уругвай. Това по повод пътешествието на многоуважаемия г-н Иванов (@cipisec) миналата година. Точно тогава телефонът ми, спокойно почиващ си в джоба, се оказа най-големият ми враг. Държейки с две ръце волана, нямаше как да отворя браузъра и бързо да утоля внезапната си жажда за капка знание. А и точно това толкова умно устройство е една от причините все по-често да пропускам да запомня онова, което е на петнадесет секунди търсене в Google разстояние. Две неща бяха сигурни още тогава – първата ми работа вкъщи щеше да е да намеря отговора; никога няма да забравя коя е столицата на Уругвай.

Днес почти всичко е в облака – телефонните номера и имейлите на приятелите ми, снимките и важните документи, датите на рождени дни и спомените от уроците по история. Сякаш единственото, което трябва да помня все още, са потребителското име и паролата, с които се пали компютърът ми. Или паролата за телефона. Не, няма вероятност да остана без интернет – получавам напомнящ имейл за плащането на месечната такса. Това обаче е жалко. Хипервръзките между статиите в Wikipedia могат и да съберат няколко парчета информация, но в компактната форма на кристално кълбо. И колкото и да се взираш в него, вероятно нищо няма да разбереш, защото ти липсва някакво парче информация, незнайно каква, с която да разкодираш значението.

Разбира се, не е за подценяване гледната точка, че мозъците ни просто се адаптират към новите условия. Някои техни функции закърняват в полза на други, които просто все още не сме почнали да използваме. Например все така носим пространствената си ориентация навсякъде със себе си, но вече е в джоба ни – изваждаме телефона и той открива верния път вместо нас. Дано да е подръка и когато седнем да решаваме следващия тест за интелигентност. След време ще се появи вероятно друго устройство или технология, която да върши това вместо нас. Навремето родителите ми често ми напомняха, че единият от братовчедите ми знае столиците на всички държави заедно със знамената им. Явно още тогава съм усещал накъде са тръгнали нещата и затова така и не съм си дал много зор.

Ако любопитството ти все още не е надделяло, столицата на Уругвай е Монтевидео. А ако го знаеше от самото начало, поздравления и изгледай презентацията на Кен Дженингс, победения от IBM-ския Watson всезнайко.

Един разговор — с триене и без емотикони

Иван Ралчев — Sun, 13 Jan 2013 04:12:00 +0200

Изправи се, за последно погледна как едрите снежинки се трупаха по перваза на терасата и спусна завесите. Ярката, но студена светлина на уличните лампи изчезна. Остана само чистото удоволствие от игривия и топъл пламък на свещите на малката маса. Отпусна глава на възглавницата и за миг се опита да не мисли за нищо. Почти не обърна внимание на веселото изсвирване, което означаваше ново съобщение. Не очакваше никой да му пише по това време. Без да отваря очи, потърси с ръка телефона в ъгъла на леглото.

– Спиш ли вече? Или още празнуваш :)
– Не, все още съм буден :)
– Защо така
– Не мога да заспя… :-\ – А беше малко след полунощ. – Грижи някакви и глуповата депресия
– При мен е от нерви. Не ми стигна почивкатс…

Отклони светлината от екрана на телефона към стената. Сякаш все още гледаше как падат снежинките навън и си представи как огънят тихо пропуква в камината, двете чаши червено вино блестят скромно отстрани и се чува лек шепот. Бързо се върна в реалността.

– Почивай повече, работата после – подхвърли той.
– Хм, това звучи нетипично за теб
– Мечтая си да избягам някъде на спокойствие за малко – сняг, камина и почивка.
– И това е нещо
– Понякога тези мечти повече пречат :)
– Дали :)
– Да :) щото те разсейват
– Ами ако това им е задачата, да те разсейват от нещо, от което трябва да бъдеш разсеян ;) Хипотетично
– То май е точно така :) Тази вечер май пак ще е безсънна

Изчака я малко, за да каже нещо, но после побърза със следващата реплика:
– До последно не можах да реша дали да се метна сутринта на колата и да отпраша нанякъде, ама май ще отложа. Сигурно има причина да не съм убеден, че го искам.
– Каква пък ще е тя
– Рационална, предполагам.
– Не ги разбирам тия неща :)
– И аз. Имам навика да изпитвам просто удоволствие, без да се задълбочавам :) Ама стига за мен, кажи нещо ти
– Е, ти тъкмо започваш :)
– Хм, аз съм казал повече :-P
– Хм, не мисля :)
– Не е истина. Имам чувството, че без емотикони не мога точно да си изразя мислите.
– :)
– (:
– Мдам. Добре, че ги има емотиконките, когато човек не знае какво да каже ;)
– Спасение виртуално. То и с думи може, както се казва, ама тия емотиконки… Без тях, айде да ги видим! Ама и без изтриването
– Хахаха. Ти това виждаш ли го? Аз защо не виждам ти като триеш?
– Нямам идея. Може би защото не трия? Виждаш ли, че пиша?
– Хаха, да бе, не триеш
– Като изчезне символът, значи някой трие или поне не пише дълго време, което е почти същото.
– Не е същото. Може да си правя нещо друго през това време

Замисли се колко надълбоко са навлезли технологиите днес. Можеш да чуеш гласа на някого на практика безплатно, дори и отвъд океана, а когато сте на няколко километра един от друг, си пишете. И единствено символът за писане ти подсказва, че човекът отсреща все още е там. И символът отново изчезна – бързо и неочаквано.

– Ето, сега теиеш! …
– *треш
– Хаха, по дяволите. Чувствам се шпионирана така.
– Радвам се хахаха
– Няма пък да пиша повече
…
– Думите са се изхабили малко между нас, затова трия. – довърши тя след малко.
– Това чатът ще погуби света някой ден
– Така е
– Аз почвам да го ограничавам вече, както и емотиконките. Изкривяват хората и чувствата. А така и усещането за света, което не е хубаво вече.
– Да, това беше една дълбока мисъл.
– Беше дълбока прозявка всъщност. И ето тук така ми идва да плясна едно личице, ама няма!

А само преди дни беше пускал толкова много емотиконки, че по екрана почти трайно бяха останали следите от пръстите му – точно върху онези три личица, в които се беше влюбил толкова силно. Впоследствие все пак беше успял да ги почисти – следите.

– Явно съм пристрастена към триенето, сега го осъзнах. Чрез чата човек разбира колко малко спонтанен е всъщност.
– Аз явно съм доста, но само понякога
– Не са ми това впечатленията
– Точно затова вкарах уточнението
– Тук също би бил на място един емотикон, но не би

Понякога си позволяваше да обмисля всеки свой ход. Харесваше му да знае предварително какво ще се случи, за да насочи бъдещата история в правилната посока. Друг път пък предпочиташе да се остави на свободното течение и да прави това, което му казва сърцето. Във всички случаи получаваше много отговори. А стрелката на часовника необезпокоявано прескочи чертичката на 1 часа.

– То това мислене до нищо хубаво не води често
– Кое мислене
– Докато триеш
– Аха, така си е. Личи си, че ги разбираш тия работи с триенето.
– Така си е. Напоследък гледам да не ми се налага да трия изобщо. Това е някакво метамислене явно.
– Ми да, определено е метамислене. Висша форма на самоконтрол. Сега ти изтри обаче.
– Не, не почнах да пиша. Само извадих и прибрах клавиатурата, за да видя ти какво ще напишеш. – Наистина беше така. Въпреки че обичаше той да води, му харесваше и просто да наблюдава и бързо да се адаптира.
– Нищо интересно. Много мета стана тоя разговор. Вече не знам за какво си говорим.

Изключи екрана на телефона и се опита отново да си я представи – със замисления й и провокативен поглед.

– И тенденцията е притеснителна. Можем спокойно да се върнем към емотиконките. – Но не беше сигурен, че го иска.
– Хаха, експериментът беше неуспешен. – Представи си смеха й точно в този момент и после тихото смълчаване.
– Мисля, че и „хахаха“ е проблем. То е нещо като емотиконка.
– Макар че, мен ако питаш, емотиконките са висша форма на триене.
– хахахахахахах!!! Това беше много добро!!!
– Е, не, аз съм сериозна. Замисли се кога слагаш емотикон. Когато искаш да спестиш реплика.
– Така е! Съвсем съгласен съм с теб, затова и ми хареса толкова.

Няколко пъти прибра и извади клавиатурата на малкия екран на телефона. Искаше да напише нещо, но не беше готов да разказва истории.

– Това си е за цял разказ. Като го напиша, ще ти го пратя.
– Добре, ще си го чакам.
– Само не мога да обещая кога. И сега едно чукче ме удря между ушите и се бори с желанието ми да пиша. Вика – лягай да спиш, че утре си на работа.
– Ми, освен да изтрия всички изрази на съжаление за приключилия преждевременно разговор и да ти пожелая лека нощ с усмихнат емотикон. Винаги ли се поддаваш на рационалното същество, или разчиташ на романтичното в себе си, което често води до необмислени действия, но ярки и горещи изживявания?
– Аз не съм се отказал още. Това е извинението за разказа.
– Е, добре, това не го разбрах. Много линии на повествованието паралелно се събраха. Не мога да ги следвам.
– В един чат.
– В един чат, представи си. Сега наистина настъпи моментът, в който няма да пиша за малко. Да не кажеш само после, че трия, или да заспиш както последния път.
– Това е било особено просташко от моя страна, съжалявам.
…
– Това би бил интересен експеримент
– Кой?
– Всеки път, когато усетиш импулса за триене, да си дадеш сметка на какво се дължи. Много защитни механизми биха излезли наяве.
– И някой психолог ще си намери доста работа да ти анализира прегорелия мозък после.
– Е, не, ти сам ще си намериш работа. Аз, де, в случая. Всъщност не минават с теб такива. Ти се пазиш добре.
– Каза тя, докато скрояваше паралелния план за разплитане на историята. Пфу, така ми липсва емотикон! И тоя айфон ще ме побърка с гадната си клавиатура. Тя е направена за емотикони.
– А на айпада можеш цели лица да рисуваш.
– Важното е, че се справихме отлично без емотиконки.
– Да, беше приятно.
– Обичам ги тези разговори.
– Кои
– Интелектуално-предизвикателните
– Аха, аз рекох, че с мен
– С теб.

Разказът е по действителен разговор.

Няколко цветни дни в Истанбул

Иван Ралчев — Tue, 14 Aug 2012 10:20:00 +0300

Имаме смущаващия навик да забравяме, че светът е твърде голям, за да го познаваме достатъчно добре. Затова са пътуванията – те предизвикват сетивата ни и ги отварят за непознатото и новото, за нечие друго всекидневие. Пешеходната пътека, която за едни е скучният път към работата, за други се превръща в скромна и тясна пътечка към историята и изкуството. Цветните предмети от картичките вече са на една ръка разстояние. И колкото повече те болят краката, толкова по-щастлив и доволен си, защото си видял още нещо в живота си.

С такава нагласа се впуснахме в едно кратко пътешествие из Истанбул – горещото и апетитно късче земя от двете страни на Босфора. Въпреки че през по-голямата част от времето бяхме все в Европа, далеч не се чувствах така. Обонянието ми дразнеха съвсем други миризми. В обективите ми се сблъскваха много по-ярки цветове. Бързо забравих надеждата, че там ще намеря спокойствие – просто нямах нужда от него. Забавната агресивност, с която от всеки магазин и ресторант се опитваха да привлекат и задържат вниманието ми, мигновено измести на заден план удоволствието от осъзнатия факт, че телефонът ми си стои мирно в джоба и не ме тормози.

Без съмнение Истанбул има страшно много лица.

Видяхме го в тази светлина.

От този ъгъл… (от кулата Galata)

Почувствахме се малки във величествената Св. София…

Ядохме най-вкусните сандвичи с риба и лук. Правеха ги на лодка, вързана за брега. Горещо ги препоръчвам – точно до моста Galata в квартала Eminönü.

Пазарихме се на пазара за подправки. Продавачът на локума от тази снимка ни говореше на руски език. И се разбрахме почти без проблеми.

И аз имах своите моменти на тържествуване като този например. Заваля ни силен дъжд, докато се връщахме от Üsküdar.

В търсене на Желязната църква Св. Стефан пристъпихме и в някои от по-отдалечените и консервативни квартали на Истанбул. Вървяхме близко един до друг, без особен страх, единствено се ослушвахме за заплашителните клаксони на летящите по тесните улички автомобили. След няколко разминавания на косъм с огледала и брони свикнахме добре да преценяваме битките за предимство от единия до другия тротоар. Нужни са само няколко часа, за да приемеш хаоса. След това дори ти става приятно и ти да нарушаваш правилата. Това те потапя в атмосферата, иначе донякъде дистанциран заради дрехите на турист, окачения на врата фотоапарат и раницата на гърба.

Разходките там си бяха обаче истинско предизвикателство – заради тежката жега и стръмните наклони, заради заетите от сергии тротоари и размяната на удари с рамо, докато се разминаваш с насрещното движение. Но пък си струваше всяко изохкване и поредно посягане към бутилката минерална вода.

Например това изкачване до площад Taksim. Няколко пъти проследихме с поглед емблематичния стар трамвай, до който така и не успяхме да се доберем.

Тези няколко дни ми напомниха, че ако искаш да бъдеш чут и разбран, често е достатъчно просто да надвикаш шума наоколо. А ако не рискуваш да привлечеш нечие внимание, вероятно никога няма да напълниш кафенето си или да продадеш шаловете от кашмир.

Важно е и приятелското отношение. В хостела ни приеха като истински гости. Обмениха пари при много по-добър курс, отколкото даваха обменните бюра например, чаят и кафето бяха безплатни, както и закуската на покрива на сградата всяка сутрин. Когато ми подгизнаха обувките, докато чаках да вляза в Цистерните, единият от собствениците на хостела ми предложи да ми потърси чехли или сандали, защото всички магазини наоколо бяха затворени след дъжда. Накрая ни стисна ръцете, пожела ни всичко най-хубаво и ни изпрати на входа на малкия хостел в самия център на Sultanahmet – Стария град.

Истанбул е едно наистина комплексно изживяване. Ужасно красив, но и понякога отблъскващ като всеки голям град, той крие по нещо за всеки. Горя от желание отново да отида там, този път въоръжен с повече търпение и сили, повече свободно място на картата, по-широки обективи и статив.

На разходка с лодка

Иван Ралчев — Sun, 22 Jul 2012 10:20:00 +0300

Първата гледка в морето

Изгревът до "фарватера"

От мостика

На трета скорост

В подготовка на котвата

Котвата е спусната до о. Света Анастасия

Кукичка сред кукички

На връщане след богатия улов

От онези кадри

Иван Ралчев — Sat, 07 Jul 2012 08:10:00 +0300

През последните няколко месеца фотографията за мен се изчерпваше с носене на един или два фотоапарата на гръб и снимане с мобилния телефон. Веднъж прибрал се вкъщи, почти с нежелание свалях снимките на лаптопа, набързо ги преглеждах в Aperture, харесвах си една и затварях програмата.

Така съм успял да събера и запазя почти само за себе си страшно много кадри. От онези красивите, които с удоволствие можеш да гледаш на стената в хола или да прехвърляш на хартия в разпечатка 30х20 см.

И всичките са от пътувания.

В мнозинството си са ужасно семпли.

Но пък пазят много емоция. И колкото и да ги гледам, не мога да им се наситя.

Май ми е време да направя още такива.

На още едно голямо пътуване. Остава да измисля накъде.

На една партия шах

Иван Ралчев — Sun, 01 Jul 2012 08:20:00 +0300

Преди известно време ми дойде една идея – да наредя шаха на масата в апартамента, която и без това рядко използвам, и да местя по една фигура на ден с приятел. Обещаваше да е интересен експеримент. От една страна, нещо щеше да привлича вниманието ми поне за няколко минути на ден и да го отвлича от всекидневните задачи. От друга страна, щях да играя шах с приятел на 500 км разстояние, с когото напоследък се виждаме рядко, а и рядко се чуваме. Facebook беше таблото, на което оповестявахме ходовете, там качвах и по една снимка на всеки ход от своя и от негова страна. Направихме две игри. Сам съм си виновен, че загубих и в двете. Тук, Оги, официално се обявявам за победен в последната. Причината? След малко.

От дистанцията на времето мога да кажа, че идеята беше наистина добра. Единственият недостатък при играта на шах от дистанция и с отлагане на ходовете е, че в крайна сметка отлагаш цялата игра. Забравяш докъде си стигнал и къде си смятал да местиш фигурите. Изпуснал си и последователността, в която партньорът в играта следва своята логика и я адаптира към твоите решения. Липсва и зрителният контакт, в който можеш да прецениш дали според другия си сгрешил, за да предпочетеш някой от всичките варианти за поредица от ходове. А и губиш интерес да продължаваш.

Затова, както се уговорихме, Оги, и тази победа е твоя. При следващата игра бирата е от мен, а от теб е дъската.

Без спирачки

Иван Ралчев — Sun, 01 Jul 2012 08:10:00 +0300

Един велосипед с една скорост и без спирачки, удобно паркиран пред ресторант в Монреал, Канада.

Халифакс и заливчето Пеги

Иван Ралчев — Sun, 13 May 2012 08:10:00 +0300

Когато се събудихме в Халифакс, а лъчите на слънцето вече бяха успели да преборят дебелите завеси на хостела, затегнахме връзките на обувките и тръгнахме да изследваме района. Старата част на града, в чийто център бяхме самите ние, се оказа наистина интересна. И ужасно цветна и изпълнена с живот.

Не беше лесно да изберем маршрут между старите сгради, така че да успеем да разгледаме възможно най-много. Така не след дълго се озовахме на самия връх на Цитаделата.

Навремето там стратегически е била съсредоточена английската военна сила, която отблъсквала опитите на французите да навлязат в Нова Скотия. Днес около хълма услужливо се вие приятно гладък асфалтиран път, а в укреплението туристите могат да се докоснат до парченца канадска история.

Вървяхме бавно, а наоколо животът се движеше с нормалните си темпове. Като повечето туристи и ние се оглеждахме с фотоапарати в ръце. Легнахме в основата на хълма и се загледахме в дълбокия залив, където преди почти един век избухва натовареният с експлозиви френски кораб Монблан, разрушавайки хиляди сгради и убивайки над 1500 човека. Днес всичко е възстановено, но спомените не избледняват зад стъклото на историята.

И тогава решихме, че не си струва заради умората да посрещнем залеза в града. Бързо определихме маршрута до Заливчето на Пеги, приказно място за любителите на спокойствието, вълните и красотата.

И не сгрешихме...

Сгушено на брега на океана и обливано от оранжевите лъчи на слънцето, малкото градче просто тънеше в спокойствие.

Хиперсвързаност и внимание

Иван Ралчев — Sat, 12 May 2012 08:10:00 +0300

Преди време да си получаваш имейла на телефона беше модерно. Днес е почти задължение. Преди продавачът в магазина те познаваше по име и знаеше колко често си купуваш хляб. Днес виждат името ти единствено върху кредитната ти карта и това е всичко. Разбира се, една безчувствена система все пак знае какъв хляб си купуваш, колко често и какво още слагаш в пазарската количка заедно с него.

Всичко се движи с толкова високи обороти, че понякога забравяме за вниманието. Не защото не искаме да го даваме, а защото не можем да обърнем внимание на всички. Затова и предпочитам по-малките мащаби. Те ти позволяват да вникнеш в детайлите и да направиш изживяването лично. Колкото повече ни дистанцират скоростта и новите технологии, толкова повече започваме да ценим личното внимание.

Преди малко си свалих приложение. Поредното, което да ме свързва с приятелите ми, като ми казва къде са и какво правят в този момент. За да мога да им се обадя, ако съм наблизо, и да се видим. Допреди няколко години нямах нужда от приложение, за да се видя с приятелите си. Когато го свалих обаче, получих съобщение от единия от създателите му. Благодари ми, че съм се присъединил, и каза, че е винаги на разположение, ако искам да споделя някакви идеи или открия проблеми. После получих и имейл. Там се представи накратко, разказа за идеята, остави ми личния си имейл и телефонен номер, за да се свържа с него при нужда. 24/7.

Да, автоматично генерирано съобщение, но заредено с ентусиазъм и разбиране. И под него стои едно име, а до него телефонен номер. Отговорих на имейла. А и приложението ми стана още по-интересно.

За удоволствието да ходиш на работа

Иван Ралчев — Wed, 09 May 2012 08:10:00 +0300

Преди няколко дни попаднах на това:

Автор: Nick Bilton

Когато го споделих във Facebook, предизвиках две реакции на мои приятели. Едната бе на неодобрение, защото работата не трябва да е центърът и смисълът на живота. Важното е да ти доставя удоволствие. Другата бе по-скоро неутрална, защото наистина някои хора посвещават живота си на работата, докато за други работата е просто ежедневие. Но всички те са хора.

Освен ако не сте намерили някаква магическа формула за оцеляване, при която не ви се налага да мръднете и пръст, за да се нахраните или да си платите наема, и вие изкарвате голяма част от деня си в работа. Можете да продавате билети, да подреждате книги по рафтове, да защитавате рекламен бюджет, да планирате високотехнологичен проект или да отговаряте с „да“ или „не“ на имейли, но вие работите и срещу това получавате пари.

Колкото по-отдадени сте на работата и с колкото по-голямо желание я вършите, толкова по-добре – и за вас, и за нея. Вие давате всичко от себе си, усмихнати сте и сте доволни, защото резултатите са очевидни и са си стрували усилията, а задачите са изпълнени и някой друг също е останал доволен. Възможно е така дори да промените нечий живот. Най-малкото своя.

За да се случи всичко това обаче, е важно не само да си въобразите, че работата е всичко за вас, но и да се чувствате добре на работното си място. Разбира се, не е задължително да жертвате почивните дни, въпреки че аз съм го правил. Дори лекото усещане за принадлежност, за това да бъдеш част от нещо, е достатъчно силен мотиватор винаги да търсиш начин да вършиш работата си по-добре, дори да надскачаш себе си. Писмото горе е само малък пример за това как може да се създаде такава благоприятна среда, в която да развиеш таланта си и да му дадеш свобода да се развихри.

Не, не става въпрос за това да забравите семейството си, да се прибирате вкъщи след полунощ, а всички вече да са заспали. Става дума за това да се чувствате удобно, когато седнете на работното си място, и да карате хората, с които работите, да се усмихват и също да дават всичко от себе си. А когато спрете компютъра, да си кажете, че утрешният ден ще бъде още по-добър.

Това е моят начин да работя. Ако не изпитвам удоволствие, сякаш давам много по-малко от това, на което съм способен. А тогава не се чувствам удовлетворен, защото знам, че мога повече. Работата трябва да е удоволствие. И знам, че не е много трудно да я направиш такова.

Дядо и внуци

Иван Ралчев — Wed, 02 May 2012 08:10:00 +0300

Дядо и внуци на морска гара във Варна.

Горе хората стават хора

Иван Ралчев — Thu, 22 Mar 2012 08:10:00 +0200

– Скиорите вярно ли мразят сноубордистите? – Така говорят. – Що така? Щото им разваляте пистите? – Въпрос на гледна точка. Според мен ние я изглаждаме… – Наскоро ми разказаха как сноубордисти били спасили един скиор след тежко падане извън писта. – В удоволствието скиорите и сноубордистите са равни. А и там горе хората са наистина хора.

Ирландски спомени

Иван Ралчев — Sat, 17 Mar 2012 08:10:00 +0200

Днес е денят на Св. Патрик. Аз все още не съм довършил разказа за пътешествието си из Ирландия и Северна Ирландия, не съм и показал много кадри от там. Това са три от любимите ми, за които предстои да разкажа…

Дюни

Иван Ралчев — Mon, 12 Mar 2012 08:10:00 +0200

Обичам го този път... От едната страна море и дюни, от другата блато.

И едно спокойствие...

Въздишка

Иван Ралчев — Sat, 10 Mar 2012 08:10:00 +0200

Отново беше успял да загуби представа за времето. Късният час и обичайната му вглъбеност за момент лишиха събеседника му от неговото внимание. Надигна почти машинално чашата вода и погледите им се срещнаха.

– За какво си се замислил пак? – Просто изключих. Късно е. Докъде бях стигнал? – Разправяше за последния си проект… – Ами, май това е в общи линии. – И не смяташ да се отказваш, нали?

Повдигна озадачено вежди.

– Проектът е страхотен и предизвикателен. А и кога съм се отказвал? – Никога, точно в това е проблемът. – Откога пък това е проблем? – Откакто почна да мислиш само за това. Спомняш ли си какъв беше преди година?

Опита се да си спомни. Всъщност не му беше трудно, сам усещаше разликата и не спираше да търси причината. Промяната не е лошо нещо, стига да не противоречи на идеалите, с които се е пропил духът ти.

– Да, безгрижен. Обаче вече няма как да съм безгрижен. Един такъв безразличен. Просто няма как да стане. – Защо? – Защото гледам и виждам. И много неща не ми харесват. Но също толкова много ме вдигат от леглото сутрин или не ми дават да заспя, защото са хубави. Защото от тях има смисъл, въпреки че като че ли вече на никого не му пука особено. – А на теб ти пука. Това е другият проблем. – А на теб не ти пука? – Пука ми, но не за всичко. Пука ми за семейството ми, за броя цифри на сумата в банковата сметка и за бирата с приятелите ми. А ти даже не пиеш бира. И освен това не сме се виждали с месеци. – Изморен съм. Една бира ще ме довърши. А за месеците си прав… – И стига го гледа тоя телефон. Не ти трябва имейл, за да вземеш решение. – Харесва ми.

Повдигна тактично ръка и повика сервитьора.

– Една голяма бира, ако обичате. – И не се отказваш от тия маниери… – От кои? – Няма значение. Понякога не мога да разбера защо го правиш. – Защото така ми харесва и защото виждам смисъл. – Винаги? – Достатъчно често. – Непоправим си. – Знам.

Погали ръба на тежката халба и прокара пръсти през дръжката.

– А там как се нещата? – В застой. – Как така? Това не си ти. – Аз съм. – Не, не си. Никога не си се отказвал досега. – Не съм се отказал и сега, просто си поемам въздух. – Голяма въздишка ще да е това. – Голяма е. Наздраве! – Наздраве.

Наивност

Иван Ралчев — Thu, 23 Feb 2012 08:10:00 +0200

Беше студено, а пресният сняг полепваше по влажните ми обувки. Раницата уверено тежеше на детските ми рамене, а в главата ми се рееха наивни мисли. Вървях почти безгрижен. Почти всички в града познаваха родителите ми. Заслужават го. Гордо минах под табелата, на която бяха изписани имената им. Тя май все още си е там. Табелата.

Чувствах се добре в средата, в която растях и в която се сблъсках с първите си малки предизвикателства. Като глуповатия, но убедително нахален комшия от съседния вход например. Още си спомням ризата, с която се правеше на мъж и не пускаше никого на пързалката – бяла, покрита с щампи, все едно от вестник. Или съученика, който се биеше в междучасията, докато аз въртях шестиците в бележника.

Доближих се до перилата на моста. Загледах се в тясната рекичка, пробиваща си път в дебелия лед на десетина метра под мен. Сигурно съм изглеждал смешно отстрани – висок, но само толкова, че да не мога да погледна над парапета. И когато реших да продължа, забелязах възрастната жена. Само на няколко крачки от мен. И тя гледаше към реката. Но не замечтано. Тъжно. Повика ме с ръка.

– Момче, помогни ми! – Добре! – казах аз пак толкова наивно. – Кажи как. – Помогни ми да скоча.

Хванах я за ръка и й казах “няма”. Мисля, че не използвах думичката “защо”.

– Ела с мен. Отивам при мама, а там е топло. Не знам защо, но бях решил, че е застанала на моста, защото й е студено. И сигурно не съм бил далеч от истината. – Далече ли е? – Не, само няколко минути. – Добре…

И преминахме от другата страна на голямата улица. След една или две минути ме помоли да спрем. Искаше да си почине. Не пусках ръката й. Беше студена, но жива. Следващия път седна на пейката пред една малка къща.

– Още много ли има? – Не, стигнахме.

Тя стана и уморено продължи. Сякаш не искаше повече да върви напред. Искаше да спре. Аз обаче не се отказвах и не пусках ръката й. Помогнах й да се качи по стълбите до входната врата на мястото, където работеше майка ми. Педиатър. Грижеше се за деца, много малки деца. Беше втора смяна след сутринта, прекарана в педиатричното отделение в болницата в града. Искаше да промени света и продължава да го прави.

Майка ми ме очакваше, но не очакваше новия ми приятел. Погледна смутено, а зад гърба й надничаха другите педиатри и няколко сестри.

– Влизайте, влизайте на топло!

Не си спомням много след това. Само няколко деца, по-малки от мен, чакащи преглед, и една от онези метални печки, натъпкана с дърва. И ужасно, ужасно топла. И бабата, която седна до нея, потърка ръце и почна да се усмихва, пак тъжно. И майка ми, която набра някакъв номер и говори дълго по телефона. И един чичко, който по-късно влезе, усмихна се, поговори с майка ми, прегърна бабата и заедно си тръгнаха. Бабата се обърна и ме погледна. Със същия тъжен поглед, но този път изпълнен с надежда.

Историята е истинска. Май не съм я разказвал, но си я спомням, въпреки че ни делят повече от 20 години. А аз съм все така наивен. И наивността често ми е голям приятел.

До Халифакс и нататък

Иван Ралчев — Sat, 18 Feb 2012 08:10:00 +0200

Събудихме се рано, сипахме си чай и кафе и почти не обелихме дума, докато не приключихме със закуската. Багажът вече беше в колата, закопчахме коланите и поехме към изхода от Квебек в посока Халифакс, Нова Скотия. Не след дълго четирите ленти се сляха в една, която внимателно ни сближи с насрещния трафик.

А аз, отпуснат в удобната седалка и оставил колата сама да поддържа 100 км/ч, бях зареял поглед в далечината. Нямахме търпение да се измъкнем от цивилизацията и да се потопим в спокойствието на пустошта. А тя беше пред нас – малко над 1000 км през вековни гори и малки езерца до следващата ни голяма спирка. И някъде тогава към нас се присъедини и есента.

Следвахме неотлъчно правия път и често с тъга посрещахме бързо приближаващите се знаци за отбивки към паркчета и малки градчета. Имахме още доста километри пред себе си, а стрелките на часовника не проявяваха разбиране. В един момент обаче просто реших да отбия, поддал се на емоцията, и по тесен път стигнахме до най-дългия покрит мост в света, Хартландския.

Конструкцията от дърво се протяга 391 м над р. Св. Джон. През нея може да се провре само една колона от автомобили. Затова и почакахме няколко минути на знака Стоп, затаили дъх. Спряхме на паркинга в другия край на моста и се разходихме пеша по него.

Мост на 110 г.

Качихме се отново в колата и поехме обратно към магистралата. Настигахме и изпреварвахме камиони, редувахме се за кратка дрямка на дясната седалка и просто се наслаждавахме на тишината, спокойствието и живота изобщо. А пристигането ни в Халифакс беше ужасно красиво…

Искам пак.

Има дни...

Иван Ралчев — Mon, 06 Feb 2012 08:10:00 +0200

в които подскачащият ми с различни мелодии за писма в петте ми пощенски кутии, съобщения във Facebook, Whatsapp и новости покрай четирите ми профила в Twitter, телефонни обаждания и т.н. телефон не успява да привлече вниманието ми. Въпреки старанието си.

В тези дни се разхождам, слушам музика, общувам, смея се, поръчвам си кафе в приятна компания. Разказваме си истории, мечтаем и споделяме. Иска ми се тези дни да са повече. И да са по-дълги. За да не се събуждам с усилие и с отегчение да натискам бутона за отлагане на ставането след това.

За фотографията и хората

Иван Ралчев — Mon, 06 Feb 2012 08:10:00 +0200

Когато хванах фотоапарата за първи път, го задържах повече, отколкото беше необходимо. След като направих първия си кадър, продължих да фокусирам. Превъртях филма до следващата поза и зачаках. Фотоапаратът беше Zenit 12XP и в момента е прибран в шкафа ми. С този фотоапарат се научих да ценя красивото. Минимализма. Детайлите. Черния и белия цвят и нюансите между тях.

Днес имам няколко фотоапарата. Имам и няколко обектива. Те са моята кутия за спомени. С тях събирам топлите цветове на есенните листа, меките извивки на белия сняг, романтичния отблясък на чашите с червено вино, срещите с приятели и прекъсваните от тихото изщракване на затвора разговори.

В Инсбрук

Иван Ралчев — Wed, 25 Jan 2012 08:10:00 +0200

Честно, изобщо не ми се тръгваше...

Перфекционизмът, максимализмът и хората

Иван Ралчев — Mon, 23 Jan 2012 08:10:00 +0200

През 2004 година, когато подкарах блога си, домашният компютър работеше постоянно. Защото беше моят сървър. Бях му сложил един тормозещ родителското тяло SuSE и ми вършеше чудесна работа, особено когато не ми се налагаше да сядам, да монтирам дискети и USB устройства и след това да се чудя защо нещо не е както трябва. Една или две години по-късно се отказах от домашния хостинг и започнах да си плащам за услугата. През 2007 година пък се сдобих с настоящия си Macbook Pro. И тогава окончателно осъзнах предимството на това да използвам нещо, което просто работи, без непрекъснато и отчаяно да се нуждае от вниманието ми.

И ако има моменти, в които не мога да заспя, докато не реша конкретен проблем, почти винаги се старая внимателно да подбирам битките и будните си нощи.

Повечето сме точно такива като клиенти. Прекалено големият избор и динамиката на живота определят поведението ни като потребители, ползватели и ходещи портфейли изобщо. Някои от нас нямат нищо против да легнат под автомобила си, да се изолират почти изцяло от заобикалящия ги свят и да се отдадат на удоволствието да човъркат и да се чувстват незаменими с часове. В общия случай обаче правим, или поне се опитваме, избори, които ни спестяват последващи избори.

Затова и ако ме попиташ какъв ще е следващият ми компютър, убеденият ми отговор ще е Mac.

Не защото съм вманиачен сектант, а защото знам, че ще ми доставя удоволствие – с отварянето на кутията, с поглаждането на изваяните с нездрава вманиаченост линии, със стартирането на софтуер, работещ в пълен синхрон с хардуера. Удоволствие от перфекционизма, вложената мисъл и страстта. На съответната цена и независимо от нея.

Много често мои приятели с почти детинска привързаност казват, че не могат да си представят друг телефон. И поглеждат влюбено към своя iPhone. Няколко месеца по-късно в чантата им започва да ги придружава Macbook Air. Или пък Macbook Pro. С трогателна всеотдайност разказват за това как могат да управляват презентацията на своя лаптоп от iPhone-a. И как всичко работи. Красиво е и работи. Защото всички тези хора нямат нужда от 8 порта, към които да прикрепят различни периферни устройства. Нямат нужда от дълги и сложни менюта. От конзола и хиляди команди, каращи душата на хакерите да захвърчи от удоволствие. И веднъж попаднали в омайващата екосистема на Apple, не биха я напуснали за нищо на света.

Всъщност не е никак трудно да печелиш и задържаш клиенти. Но не би успял с намръщено чело и груб глас, некачествен продукт и незадоволителна услуга. И особено важни са детайлите. Детайлите…

Ще си позволя да разкажа още една история от работата си. Клиент имаше нужда от нещо съвсем просто – документ от един лист. Струваше ми две минути разговор по телефона, за да му го осигуря. Принтирах го. Сложих го в една от красивите ни папки. Вътре оставих своя визитна картичка. Затворих всичко това в един плик и го изпратих.

Един документ. А получих благодарствено писмо за това, че съм подходил с необичайно разбиране и внимание. Обичам малките неща, детайлите, жестовете. И понякога това ми пречи, но почти винаги си струва. Заради страстта, перфекционизма и удоволствието от тях.

Алпите...

Иван Ралчев — Tue, 17 Jan 2012 08:10:00 +0200

Мисля, че няма нужда от коментар.

За страстта от нещата

Иван Ралчев — Sun, 15 Jan 2012 08:10:00 +0200

Кога за последно направи нещо със страст? Заради простото желание да създадеш нещо хубаво, което да носи удоволствие и на другите хора? Заради глупавия перфекционизъм?

Наздраве за нещата, направени със страст.

Въпроси и отговори

Иван Ралчев — Sat, 14 Jan 2012 08:10:00 +0200

– Добър вечер! – Добър вечер. – Какво бихте желали да пиете? – Просто вода, благодаря. – Чешмяна или в бутилка? – В бутилка. – Топла или охладена? – Нормална. – Газирана или не? – Газирана. – Малка или голяма? – Каквато намерите най-лесно.

Понечих да се огледам, когато дамата направи една крачка назад и се показа отново от колоната, зад която се беше скрила.

– Извинявайте, че задавам толкова много въпроси. – Няма за какво, всички задаваме въпроси и после търсим отговори.

Понякога се срамувам, че петте години в гимназията вече са просто диплома, прибрана в шкафа с важните документи, и приятелства, за които се сещаме рядко, защото почти нямаме време, а и защото сме се променили ужасно много. Богатият ми речник и сложните конструкции също са само на хартия. Когато седна да пиша мотивационно писмо или друг текст, се появяват, но се случва да забравя как точно да си поискам сметката в заведението. Затова често разговорите започват убедително на немски, но неусетно се промъква английският.

– Надявам се, че сте тук на почивка. – На почивка съм. – Радвам се. Лека вечер. – Лека вечер и на Вас. И до утре! – По-скоро до понеделник. – Приятен почивен ден в такъв случай. – Благодаря. Извинявайте отново за многото въпроси. – Не се притеснявайте и благодаря за вкусната вечеря.

Можех да изляза и навън, да се разходя по почистените и подготвени за студената нощ тротоари. Обаче пъхнах електронния ключ в джоба на поизмачкания панталон, завързах набързо обувките и потърсих убежище в тихия ресторант на хотела. Свещите разместваха игриво сенките върху стените. Чашите блестяха на подноса в центъра на залата, а от далечината долиташе мелодията на песен на Enya. Не можах да се сетя за името й. В момента единственото, за което искам да мисля, е спокойствието, пропило се във всяка материя наоколо. И за белите върхове, обградили малкото градче. И за бавните крачки и отзивчиво възприелия температурата на въздуха навън фотоапарат.

Харесват ми хората. Сякаш всички изпитват удоволствие от това, с което се занимават. Поздравяват те с усмивка. Свикваш лесно с нея. И се усмихваш, докато благодариш на собственика на лъскавия автомобил, намалил скоростта, за да пресечеш преди него улицата.

И неизменно се сещам за имейла от клиент, който получих преди няколко дни. Благодареше ми за подхода, старанието и усилията да й помогна. Не й се било случвало скоро. В България. И ми пожелаваше успех в кариерата.

Хубаво е, когато правиш нещо заради самия себе си. Не защото си егоист, а защото така ти харесва. А може и това да те прави егоист. И не е задължително да очакваш някакъв отговор. Похвала… Назидание… Но когато затворих писмото, се почувствах наистина добре. Не само бях угодил на себе си, мислейки един ход по-напред, за да спестя усилие и неудобство на клиент, но и получих благодарност.

Точно като тази, която преди малко си размених с дамата в ресторанта. А за въпросите… Май понякога не ни остава време да си зададем правилните въпроси, за да получим истинските отговори. За да бъде и нашият свят едно уютно местенце за живеене. И изживяване.

Ново начало

Иван Ралчев — Sun, 01 Jan 2012 08:10:00 +0200

В края на годината често прибягваме до равносметките. Понякога по инерция, друг път от чисто любопитство и желание да видим къде сме в момента и какво ни остава. Истината е, че равносметки можем да правим и преди края на годината, и преди края на който и да е период.

Същото се отнася и за желанието за промяна. Не е необходимо, да не говорим за достатъчно, в началото на годината да си кажем, че искаме да сме по-добри, по-щастливи и т.н. Това също можем да го направим по всяко време. А още по-добре ще е, ако освен със съчиняването на обещания се заемем и с реални действия.

Ще ми се новата година наистина да е по-добра. И по-добре да е по-добра, защото старата на моменти беше ужасна. Изпълнена с негативни вълнения, със загуби, с подсъдна простотия и афинитет към статуквото. Радвам се, че съм заобиколен от хора, които случват промяната. Които са добри и всеотдайни, можещи и търсещи.

Защото… Винаги има начин да правиш нещата по-добре.

Маршрутът през Канада — по TCH до Квебек

Иван Ралчев — Sun, 18 Dec 2011 08:10:00 +0200

Едно от най-трудните решения, с които можеш да се сблъскаш, когато си на път, е в коя посока да поемеш и какво да видиш. Особено ако страната, в която се намираш, е с обща площ почти 10 000 000 кв. км и голяма част от нея не е докосната от цивилизацията – нещо, за което мечтаеш, ако по цял ден си потопен в модерния излишък от материалистично мислене.

Дивата Албърта с невероятните гледки към Скалистите планини…

Moraine Lake в Banff National Park. Една снимка на Richard Dedeyan: http://www.flickr.com/photos/richdedeyan/2792397013/

Останките на изоставени миньорски градчета, построени в зората на златната треска...

Най-дългата пътна отсечка в Канада без нито едно населено място, бензиностанция или друго нещо, обитавано от човек…

В крайна сметка натоварихме раниците и куфарите в багажника на колата, заредихме резервоара и тръгнахме с бегла представа за спирките по пътя, както и километрите, които трябваше да изминаваме всеки ден, за да се приберем навреме. А общата дължина на маршрута беше... 7000 км. Без разстоянието по море от Нова Скотия до Нюфаундленд. Но за това по-късно.

Докато търсехме най-прекия път до Trans-Canada Highway, се усетихме, че сме забравили документите на колата. Да, примерен шофьор съм, но не ми се искаше по средата, по всяка вероятност в Квебек, да обяснявам на полицаите чия е колата. Още повече че с тия 140 коня нямаше да можем и да им се опрем особено… И с това, разбира се, приключенията само започваха. Но търпение. Първо да стигнем до Квебек. Той беше заветната дестинация, която избрахме за първия ден от пътуването. И въпреки че ме подготвяха за сблъсъка с табелите на френски, не очаквах, че няма да мога да разбера нито един ориентир по пътя. Разчитах на навигацията и пътната карта. Предвидливо бяхме избрали хотел в по-спокойна част на града, достатъчно близо до забележителностите и големите пътни артерии, но достатъчно далеч от лудницата в по-централните райони.

И така, малко след полунощ и почти 10 часа каране без почивка се намъкнахме в Quality Suites. Между другото, да живее Cruise Control-ът. Колата ни беше с ръчни скорости, но това не пречеше да поддържам скорост по съвсем правата и почти равна магистрала, без да докосвам с крак педалите. За скромната цена от близо 80 канадски долара на вечер имахме на разположение два телевизора, уютен апартамент с малка кухничка, вана, безплатен паркинг… Починахме и на следващия ден започнахме разходката.

Квебек е считан за най-европейския град в Канада. И действително старият град много прилича на европейски – по малките и тесни улички, по архитектурата, по градинките, по изписаните на френски менюта (имаше и на английски, за щастие). Беше красиво, но мрачно и хладно. А Фронтенак е божествен, особено с гледката към канала, платформата и красивите беседки.

Разходката из Стария Квебек е просто задължителна. Отделете повече време, ако имате възможност. Наистина има много красиви места, повечето от тях са встрани от главните улички. Паркингът е към 10 канадски долара за цял ден.

В момента, в който се отдалечиш от Стария град, си отново в Северна Америка. Американски коли, американски стълбове, американски къщи.

В един момент дори започнахме да се чувстваме леко неуютно, въпреки напеклото слънце. За да починем и заредим батериите, седнахме в едно хубаво заведение и поръчахме специалитета за обяд – доматена супа със сандвич. Без бира за шофьора, разбира се.

И все пак много неща там ми харесаха. Минаваха тежки и мощни коли, но не се чу нито веднъж форсиране на двигател, да не говорим за клаксон. Хората се наслаждаваха на времето, караха си спокойко, даваха предимство и на другите шофьори, и на пешеходците. Велосипеди бяха наредени редом с колите пред къщите, с много се разминахме и по пътя. Дворчетата бяха спретнати, тревата подрязана, всичко чисто и подредено.

Единственият недостатък беше, че се преуморихме от ходене. Затова се прибрахме по-рано в хотела, за да съберем сили за следващия ден и повече от 1100 км до следващата дестинация – Халифакс.

Да видим кога ще напиша следващата част от разказа.

До Канада и назад

Иван Ралчев — Sun, 23 Oct 2011 08:10:00 +0300

Пак щях да се чудя какво да правя на летището, затова си взех книжката. И любимите хора пак щяха да ми липсват, този път дори за повече – цели три седмици. Но имах нужда от почивка и единствената ми връзка с технологиите да бъдат дигиталният ми фотоапарат, кварцовият ми часовник и BlackBerry-то (за всеки случай). И така поех на път към огромната Канада.

А Канада е красива и подредена страна. Единственият проблем е, че и там, подобно на САЩ, се чувстваш ужасно малък на фона на високите сгради и широките магистрали. Но идеята да пътуваш с дни през канадската тундра и да се потопиш в тихия живот на малки градчета, сгушени или между диви гори, или в тихи заливчета, може да те накара да забравиш всички притеснения. И въпреки че нашият маршрут започваше в Торонто и пресичаше Квебек, в края си щеше да ни отведе в Нюфаундленд.

Но първо се разходихме до Ниагара. Видях величествените водопади веднъж, но от американската страна. Още тогава съжалих, че не можах да прескоча от другата. И с право…

Поправих и още една грешка – този път успях да се срещна на живо с Владо и Бо! :-))

Заедно хапнахме, обсъдихме живота в България, САЩ и Канада, а накрая снимахме водопадите под светлините на прожекторите.

Пътуванията променят хората. Отварят им очите. Правят ги по-толерантни към новото и различното. Показват им, че стойностният живот е изпълнен с приключения, а не с дребни номера. И с такива хора винаги можеш да намериш общ език. С Бо и Владо се запознахме типично по блогърски преди години. Но както е в повечето случаи, след коментарите под публикациите и снимките и разменените мейли се стига до среща на по бира. Канадска и американска, не българска за щастие и уви. Надявам се, че скоро ще се видим отново и ще имаме повече време за разговори и снимки. И малко съжалявам, че точно такива българи живеят не в България, а в чужбина…

Но горе главата, разказът за пътуването тепърва започва, а определено имам какво да разкажа и покажа. Благодаря на всички, които се зачудиха къде изчезнах :-D Благодаря и на Марина и семейството ѝ, които ме приютиха :-)

А ако все още очакваш да довърша историята за пътуването до Ирландия, търпение, работя по въпроса! Все ще успея по някое време до края на годината :-))

За счупените прозорци

Иван Ралчев — Wed, 31 Aug 2011 10:20:00 +0300

Случвало ли ти се е да минеш покрай обърната кофа, да се огледаш и да си хвърлиш боклука при останалите разпръснати наоколо остатъци от храна и обществена нищета? Не защото следващата кофа е на километър отстояние, а защото усещаш, че е норма на поведение.

Нещо подобно гласи теорията за счупения прозорец, т.нар. Broken windows theory (по Уилямс и Келинг). Тя намира обяснение на простото наблюдение, направило впечатление на теоретиците през 80-те години на миналия век – че социалният безпорядък води до задълбочаване на самия този безпорядък и изобщо до повишаване нивото на престъпността.

Бавно повдигаш крак и още по-бавно стъпваш в мекия слой обществена и ценностна беднота, в която тъне твоят квартал. С всяка следваща крачка губиш самоувереност и почваш да чувстваш как несигурността се пропива в собствените ти вени. На следващия ъгъл вече се оглеждаш изплашено и си готов да забравиш за всичките си добри навици и морално поведение. Хаосът наоколо ти подсказва, че обществените предписания не действат, затова и собственото ти желание да противодействаш на случващото се избледнява. И когато ти, човекът, който досега е служел за пример, се прибереш вкъщи омърлушен и спреш да правиш забележка на съседа, замерващ кофата за боклук с фасове от терасата си, купчинката около кофата необратимо започва да нараства. Защото все повече и повече хора се чувстват като теб. Интересно е наблюдението, че значение има не толкова фактическият безпорядък, колкото емоционалният му ефект върху хората. Ако мръсотията наистина подсказва за наличието на някакъв проблем в обществото, например липса на желание от страна на властите да упражнят необходимия контрол, тя оказва много по-силно и пряко влияние.

Ако обаче всичко наоколо е чисто и подредено, а някой мине и самодоволно извърши своята физиологическа нужда на метеното, вероятността да му откъснат ушите и да му наритат самочувствието е много по-голяма.

Всеки ден ставаме свидетели на тази зависимост, а теорията за счупения прозорец лесно може да ни послужи за пример. Затова и изказвания от типа „аз нали си плащам данъците – за да чистят след мен“ могат да ме извадят от равновесие. Не буквално, разбира се. A нечие идиотско поведение на пътя може да предизвика съвсем неочаквани реакции от моя страна – виж „Време ми е за каска“ за повече по този въпрос.

Решението е просто – променяй света около себе си парченце по парченце. Може и малко да е, но и боклукът – и в преносен, и в буквален смисъл – също е малък. По-скоро дребен.

Време ми е за каска

Иван Ралчев — Wed, 31 Aug 2011 09:20:00 +0300

Убеден съм, че има някаква зависимост между цената на един автомобил и вероятността неговият собственик да е свикнал да не се съобразява с правилата за движение по пътищата. Много е вероятно да е правопропорционална.

Не е изключено подобна зависимост да има и между мощността на един автомобил и гордостта на неговия собственик. Гордост, която да не му разрешава да остави велосипедист да кара спокойно и плътно вдясно по иначе широк път, по който могат да се разминат три велосипеда и един автомобил.

А ако автомобилът е с матова боя, просто е задължително шофьорът му поне веднъж да се опита да ти покаже, че той е царят на пътя, като се доближи зад теб и започне да форсира жадния за гориво двигател. Ако случайно не му обърнеш внимание, пък ще се опита да те изкара от пътя, като те притисне между паркираните коли и стърчащото си грозно огледало. Докато се движиш. На колело. По асфалт. Със скорост, по-висока от 5 км/ч. 30 км/ч например.

Да, крайно време е да си взема каска. Може би и наколенници. А не е изключено да си купя и цяла броня, каквато имат момчетата, спускащи се по Лалето с велосипедите си. Просто ей така, че да не вземе да ме убие някой на пътя. Мдам, ще си купя каска. И следващия път, когато някой нещастник реши, че когато съм на велосипед, е в правото си да ме прегази, само защото се движа и аз по пътя, ще сваля каската и ще му строша най-близкото стъкло. И ще му оставя каската за спомен.

Към Великанската пътека

Иван Ралчев — Sun, 07 Aug 2011 08:10:00 +0300

Помниш ли хостела с отключената входна врата в Колерийн, Северна Ирландия? Когато се събудихме и се затътрихме надолу по стълбите, за да си приготвим закуска, в кухнята открихме ето това. Две колела, изминали разстоянието от Корк до Колерийн – близо 500 км. Собствениците им, баща и син от Англия, предприели предизвикателното пътешествие пет дни по-рано и им оставаха още три, за които щяха да се разходят по северния бряг и да се спуснат отново на юг, за да се качат на ферибота и да се върнат в Англия. Ние им разказахме какво сме видели по пътя, те пък ни посочиха по-впечатляващите маршрути из Ирландия. И въпреки че тръгнахме преди тях, не след дълго ги настигнахме по пътя към Бушмилс.

А самото градче се оказа съвсем малко. Достатъчно малко, за да ни спечели със зелените дворчета около къщите, с часовниковата кула в центъра и препълнените с хора улици. На едно от кръстовищата обаче се изправихме пред труден избор – дали да поемем по пътя към Великанската пътека, или да се отбием първо през старата дестилационна фабрика. Е…

За съжаление бяха затворили портите на производствените халета, за да подготвят следващата реколта от огнената напитка. Наложи се да се задоволим с няколко кадъра от разстояние, две или три въздишки по изпуснатата възможност и силна доза ентусиазъм, че все пак сме се насочили към едно легендарно и невероятно красиво място. Отново свихме в лявата лента и поехме към крайбрежието.

Очакваше ни паркинг с шест автомобила и усмихнат младеж, който ни насочи към касата. А след това с фотоапарати през рамо заизкачвахме хълма, налазен от стотици туристи. Все пак успяхме да изпреварим голяма част от групата новодошли, а докато крачехме към мястото, към което се бяхме запътили, се поддадохме съвсем съзнателно на въздействието на гледката – чистата и непокварена зеленина, стръмния бряг и тъмносините води на Ирландско море.

А когато стигнахме до Великанската пътека, просто замълчахме. Въпреки че сме изминали страшно много път в надграждане на това, което са имали предшествениците ни, все още смирено свеждаме глава пред природата. Защото силата ѝ е невероятна.

Едно вулканично изригване, коренно променило този бряг преди 50 или 60 милиона години, дори и от дистанцията на времето не ни оставя безучастни. При изригването на лавата и сблъсъка ѝ със студените води се образували базалтовите колони, известни като Великанската пътека (The Giant’s Causeway). В зависимост от скоростта, с която лавата е избликвала на повърхността, са се образували и различните по големина близо 40000 на брой базалтови блокове, повечето от които с почти идеална шестоъгълна форма.

Виждал съм много снимки на Великанската пътека. Докато се подготвяхме за пътуването до Ирландия и ровех за интересни места за посещаване, изгледах стотици. Мечтаех си как ще застана върху най-високата колона, залезът ще се къпе на ръба на хоризонта, а аз ще направя своите кадри. Е, когато веднъж стигнеш там, а залезът е твърде далече, не ти остава нищо друго освен невероятното усещане, че все пак си успял да видиш това неповторимо място през собствените си очи.

Вероятно броят на легендите за Великанската пътека е близък до този на каменните блокове. Едно обаче е сигурно – във всички участие взема великан – Фин Маккул. Тази, която аз успях да запомня, представя Фин като обиден от шотландския великан Финдал. За да му докаже силата си, Фин решил да направи мост през Ирландското море до Шотландия и да сплаши Финдал, затова започнал да хвърля каменни блокове в морето. Когато приключил обаче, бил толкова уморен, че променил леко плана си – престорил се на бебе. Когато Финдал видял моста, се засилил през морето и срещнал жената на Фин. Питал я къде е Фин, а тя само му посочила „сина си“, защото не била виждала Фин скоро. Погледнал Финдал завития през глава „малък“ великан и се уплашил. Не го упреквам. Ако синът на Фин бил толкова голям, колко ли огромен всъщност би бил самият Фин? Финдал хукнал през глава обратно по моста и с бързите си великански стъпки разрушил по-голямата част от моста, дело на Фин. Добре поне че е оставил нещо и за нас – това наистина невероятно красиво място.

Всъщност северното и западното крайбрежие на острова могат да спрат дъха на всеки. Набраздени са от красиви каменисти заливчета, каменни носове, на върха на които за някогашното си величие напомнят останките на непристъпни крепости.

Искаше ми се днес да стигна и до Атлантика, но няма да се справя. Очаквай продължението!

Първата сутрин в Ирландия

Иван Ралчев — Sun, 31 Jul 2011 08:10:00 +0300

Сутрешният дъжд не ни свари неподготвени. Очаквахме го. Прибрах фотоапарата под новата си ветровка, която грижовно ни скри от мокрите капки. И така с начертан маршрут до следващия сравнително голям град, с Ким се запътихме към колата, която оставихме да пренощува в съседния подземен паркинг. Ако си я бяхме взели при нас в стаята в хостела, сигурно щяхме да платим същата цена. Паркирането в по-големите градове е затруднено, а и платено. Обикновено нощувката на автомобила струва 15 евро, но за гости на хотела в близост може да се договори и по-ниска тарифа – 10 евро например.

Двигателят затрака бодро и приятно и поехме по застланите със сутрешния трафик улици към изхода от града. Разчитахме единствено на поомачканата вече карта и способността ми да се ориентирам в градски условия, подсилена от несломимото ми желание да изляза колкото се може по-бързо от бъркотията в ирландската столица. И така се озовахме на М1 – достатъчно широка магистрала с не особено гладък асфалт. Но дъждът, станциите, които често пускаха ирландска музика, и разговорите, с които наваксвахме от последния път, когато се видяхме в Швеция, държаха настроението на ниво.

По съвет на момчето от рецепцията изключихме Белфаст от възможните дестинации. По мое желание пък не след дълго слязохме от магистралата и хванахме живописните и тесни пътища, виещи се из ирландските национални паркове. Сградите, които ни направиха най-голямо впечатление, бяха църквите и катедралите. А такива по пътя имаше много, затова и често отбивахме за кратка почивка и снимки.

Така първото градче, в което спряхме, беше Дъндолк. То е точно в края на магистралата към Белфаст. Малко и ниско като повечето градчета на острова. Но с изключително дружелюбни хора и много вкусни закуски. След като намерихме убежище в модерната библиотека в стара сграда, издигната от камък и дърво, със стъклен покрив, събрахме по-интересните пътеводители за Ирландия и Северна Ирландия. За да можем да си направим по-добре маршрута, естествено. Имахме още поне два пъти по толкова път до заветната цел за деня – Колерийн в Северна Ирландия.

В един момент ирландският флаг отстъпи място на великобританския. Километрите в час станаха мили в час, а цените в евро – цени в британски лири. Да, вече бяхме в Северна Ирландия и започнахме бавно да приближаваме Lough Neagh – най-голямото езеро на острова. Lough на галски означава езеро, между другото. И сами се сетихме, след като единствено тази думичка се запазваше в името на различните малки и големи езерца, покрай които минавахме.

След едно или две кратки загубвания все пак успяхме да намерим пътя до Нюпорт Тренч, което сметнахме или за малко пристанище, или за селце на ръба на езерото. Оказа се малък паркинг за лодки с няколко пейки и полузатворен бар. Но пък изтупахме трохите от закуската, размърдахме малко крайниците и решихме, че няма да спираме повече, докато не стигнем Колерийн.

По пътя не чух нито един клаксон, въпреки че често деснобежната сила на континенталната пристрастеност към съответната пътна лента ми напомняше за себе си. Вярно, малко по малко губеше сила и ме остави да се наслаждавам на новото изживяване, но и шофьорите действително бяха толерантни, дори и в края на работния ден, когато най-накрая се добрахме до Колерийн. А там обиколихме почти целия град, докато най-накрая успяха да ми обяснят как точно да се доберем до нашата улица. Ако бях врътнал волана наляво на втория завой, а не надясно, щяхме много по-бързо да открием хостела „26“ и да се почудим, когато просто побутнем вратата и тя се отвори.

От самото начало бяхме решили, че ще преспиваме единствено в хостели. Не само защото е по-евтино, но и защото е по-весело и интересно. Запознаваш се с нови хора и не страдаш от излишни ограничения. А в хостела не ни очакваше никой друг освен бележката с ключа за стаята, закрепена на таблото с приветствията за добре дошли. „Здрасти, Ким! Закуската е от 8 до 10, а тръгването е до 11 ч. Добре дошли!“ Изкачихме се на последния етаж, където бяха нашите две легла, хвърлихме тежките раници и взехме така жадувания горещ душ. И тръгнахме на кратка обиколка из града в търсене на приятно място за хапване.

Изнемощели от глад и вървене, разлистихме менюто в китайския ресторант на брега на реката, прорязваща градчето. Изпратихме слънцето от терасата и заспахме бързо в очакването на следващия ден, когато щяхме да видим Бушмилс и Великанската пътека (The Giant’s Causeway) и да мислим следващата дестинация – едно от вероятно най-красивите места в Ирландия. Очаквай продължение! ;-)

А междувременно, ако не си чел първата част, хвърли едно око на „Преди малко повече от година...“.

Преди малко повече от година...

Иван Ралчев — Fri, 29 Jul 2011 08:10:00 +0300

... се измъкнах от гарата в Гьотеборг, Швеция. Огледах се, предлътнах тежко и се запътих към бюрото по транспорта. Трябваше ми един билет до хостела, в който щях да изчакам интервюто във Волво – в потискащо малка стаичка, с почти непрекъсната липса на интернет. Купих си бира от съседната ICA (нещо като нашата Billa) и се върнах в тесния затвор, за да подготвя представянето си пред журито в голямата автомобилна компания.

По почти същия начин се почувствах и когато си пробих път през тълпата на Терминал 1 на летището в Дъблин. Пътуването ми беше почти 12 часа заради дългия престой в Лутън. За да си взема след това ключовете от Форда с десен волан и приятелски настроен дизелов двигател от Budget. И тогава самоувереността ми бавно започна да се връща. А усмихнатият продавач на вестници, който се промъкваше между колите на кръстовището, ме успокои, че съм на прав път. „Още 10 минути и си в центъра!“ Няколкото минути бързо станаха почти един час, докато намеря нашия хостел и докато разбера как да вкарам движещата се в лявата лента кола до него.

Е, все пак успях. Пътят от летището до хостела наистина беше „третият изход на следващото кръгово и после само направо през града“. А аз, леко подпрял рамо върху вратата и отпуснал ляв крак върху конзолата на своя Фокус, бавно си карах в най-спокойната лента на пътя.

Оставих тежащата 10 кг раница пред рецепцията на The Generator и си поисках магнитната карта за стаята. Очакваха ме дълъг врял душ и блажено отпускане в белите завивки на двуетажното легло. Преди това обаче се запознах с унгареца, прекарал последните 20 години от живота си в Тайланд, с когото щяхме да делим стаята си в хостела. За да ме закара после той в полския магазин и да ме пита дали полските сарми с доматен сос в буркан са вкусни…

Довърших предвидливо приготвените вкъщи сандвичи в компанията на своя нов приятел унгареца и сингапуреца Ерик, който вече няколко години е главен сос-шеф във вероятно най-скъпия азиатски ресторант в Лондон – Hakkasan. И вместо да се почувствам като в реклама на Загорка, просто се наслаждавах на международната атмосфера, която толкова много ми липсваше през последната година.

А вечерта? Вечерта прекарахме в Cobblestone, един наистина уютен ирландски пъб в сърцето на Дъблин, пълен с приповдигнато ирландско настроение, ирландски песни и ирландска бира.

А следващият ден започна ето така...

Без GPS, без планове и без никакви други очаквания освен намеренията да спираме навсякъде, където ни хареса, да направим толкова снимки, колкото ни се иска, и да се наслаждаваме на една кратка ваканция, далеч от интернет, безкрайно скучния живот, отдаден на работа и задължения, сред красотата на ирландската природа.

Това е първата част. Вече пиша втората.

За основните потребности, Маслоу и интернет

Иван Ралчев — Mon, 04 Jul 2011 08:10:00 +0300

Телефонът ми се събужда малко преди мен, за да изтегли нощната дажба от имейли, така че аз да мога да ги прочета по пътя към банята. Преди да набера номера на приятел пък, първото нещо, което виждам, са последните му коментари в социалните мрежи и писмата, които сме си разменили. Не чета хартиени вестници – цялата ми нужна информация е подредена, чака ме на екрана на компютъра и с всеки ден става все повече и повече.

Интернет ми дава почти всичко, от което имам нужда. Той е необятен извор на информация. Той е виртуална зала за водене на ожесточени дискусии. Той е оживеният център, в който се запознавам с интересни и богати духовно хора. Но за щастие интернет за мен е наистина почти всичко, а не всичко. Все още бирата е най-хубава студена и в забавна компания. Все още филмите са най-впечатляващи в киното, а музиката е най-мелодична в колата по лъкатушещия между стръмни склонове път.

За други обаче интернет е онова стъпало, което съвсем необяснимо е скъсило пирамидата на Маслоу с няколко нива. Той е онова условие, което задоволява всички основни потребности. За да се изходиш, вече не е необходимо да отидеш до тоалетната – достатъчно е да отвориш Twitter и да изпляскаш нещо там. Сигурността ти е гарантирана от прокси, защитна стена и анонимност. В интернет можеш да принадлежиш и към всяка една група, която си пожелаеш – групата на гордите, че никога през живота си не са отваряли книга, например. Всеки един „Like“ под поредния ти идиотски статус във Facebook пък вдига поне с 10 пункта самооценката ти – огледало на оценката, която ти дават другите индивиди в приятелския ти кръг. А това, че в многото си свободно време четеш блога на Пешо, побойника от училище, позабравения парашутист от университета и проваления безработен индивид от днешния ден, ти позволява винаги да си в крак с новостите в обществения клюкарник и не ти дава ни най-малък повод да се съмняваш в способността си да се развиваш, да добиваш все по-широки и едновременно с това задълбочени познания за заобикалящия те свят – да си това, което винаги си искал да бъдеш.

И ако Маслоу настоява, че само човекът, който е успял да задоволи всяка една от изброените по-горе основни потребности, е здрав, аз все по-уверено се чудя дали интернет всъщност не ни разболява.

Тъжно и против

Иван Ралчев — Mon, 20 Jun 2011 08:10:00 +0300

Радвам се, че успях да видя Дом-паметника на БСДП, докато беше скрит под дебел слой сняг и лед този март. Не искам и да си представям как би изглеждал полуразрушен на върха на зеления хълм на Бузлуджа. Не съм русофил, не съм и русофоб. Още по-малко пък съм привърженик на социализма или пък комунистическия строй. Аз просто съм един от онези, за които принадлежността към нещо не е болезнено задължение или пък покваряващо отвращение.

Обичам да гледам на света през призмата на историята. Да, позабравих я през последните години, въпреки че полагах особени усилия да я науча и разбера, докато се подготвях за кандидат-студентските изпити като ученик. Признавам си, много неща не ми харесваха, но и поне толкова ме караха, а и все още продължават да ме карат да се чувствам горд, че съм българин.

Когато обаче видях надписа „Forget your past“, красящ церемониалния вход на ето този паметник по-долу, нещо в мен се обърна.

Защото този надпис не осветява гордо мечтите ни и всекидневните ни усилия да си създадем онова по-добро настояще, че и бъдеще, за което толкова силно мечтаем, а хвърля грозен, макар и зареден със завидна доза хумор поглед върху нещо, което отдавна е отминало и от което можем само да се учим, без да обвиняваме някого или нещо. Щото глупости продължават да се случват, въпреки че спокойно можем да се позовем на богатия опит на историята и да им попречим. Щото историята е там, за да се учим от нея, не да я забравяме.

Не съм живял във времената, които Паметникът на съветската армия олицетворява, но не искам и да съм част от времето, в което паметниците, независимо на какво, се превръщат в евтина сцена на „изкуство“. Защото паметниците са символ на нещо и те са монументи, които трябва да ни напомнят за него, независимо дали е за добро, или е за лошо. Щото без история ще сме просто едно просто племе без спомен и посока.

Каквото май и сме. Но пък вниманието ни лесно се насочва в желаната посока. И ако трябваше да разрушаваме всяко нещо, което по един или друг начин не съответства на настроението ни днес, с какво ли щяхме да живеем. С хумор и бои, които дори нямаше да можем да използваме върху нечий образ.

П.П. Благодаря на Томи Савов, че ми разреши да използвам неговата снимка на оцветения Паметник на съветската армия.

По-бавно

Иван Ралчев — Thu, 31 Mar 2011 08:10:00 +0300

Понякога ми липсва спокойствието, към което привикнах в Швеция. Разходките с велосипеда след интересните лекции в университета… Горещият и ароматен чай в кухнята на общежитието… Дебелите книги, които бързо се трупаха по рафтовете на стената…

Затова и сега, когато се прибера вкъщи, се старая да забавя оборотите възможно най-много. Пускам си тиха и приятна музика – K-Pax OST, Бах или Моцарт, – посягам към една от книгите, подредени върху шкафчето с напитки в хола, и бавно започвам да разлиствам страниците. Не гледам телевизия.

Един час чета книга. Един час приготвям вечеря. Половин час седя на дивана, размахвайки тънък молив над поизмачкания бележник. И в края на вечерта сърдечният ми ритъм отново е нормален. Мислите в главата ми не се блъскат една в друга. А очите ми вече сами се затварят.

Понякога се чудя защо бързаме толкова много. Не вършим повече работа. Не раждаме повече свежи идеи. Просто бързаме.

Полезните дигитални забавления — Vivo.bg

Иван Ралчев — Fri, 03 Dec 2010 08:10:00 +0200

Търсех фризьорски салон в непознат квартал. Двата разговора с приятели не успяха да ми помогнат. Последния път питането в twitter ме спаси, обаче този нямах толкова време – беше почти 19:00.

Сега си представи, че вместо да набираш номер на приятел, пускаш приложение и пишеш ключова дума. Една ключова дума. Приложението взема предвид твоето местоположение и часа и ти връща списък с най-близките обекти, които са отворени и могат да ти свършат работа. Съвсем прост проблем със съвсем просто решение, поне на думи. Такова предложение дадох на екипа на Vivo. Вярвам, че съвсем скоро ще могат и да ни го предложат.

А Vivo е българският конкурент на foursquare – социална мрежа за геокомуникация. Повече за тях можеш да разбереш на сайта и блога им. За тях през последните дни писаха много хора – Боян, Атанас, Борис, Калоян, Ивелина. Те са единодушни, че проектът е обещаващ и ще донесе много ползи както за потребителите, така и за бизнеса в България. Не е учудващо, обаче, че има и други мнения.

Приятели от социалните мрежи с нотка на скептицизъм предпочитат foursquare, услугата, която се развива в продължение на почти две години – от пролетта на 2009 г. Да, разработена е и работи почти безотказно, но развитието й сякаш спря. В момента наблягат на модела, който с времето се оказа най-подходящ – създаване на тесни връзки с бизнеса и предлагане на облаги на потребителите под формата на преференции в съответните обекти.

Този тип услуги имат далеч по-голям потенциал от простото споделяне къде се намираш, ставането на кмет, печеленето на значки и хапването на безплатни картофки. Тук идва и мястото на Vivo. Като локална услуга Vivo има шанса да се развива с много по-високи темпове и да се адаптира много по-лесно към пазара. И най-хубавото е, че екипът, който стои зад проекта, с радост посреща всички идеи за нововъведения.

Докато някои недоволстват, че Vivo е още в бета, не всичко работи без проблеми и няма приложения за мобилни телефони, а други негодуват срещу вълната от спам, започваща с аз съм в…, помислете за удобството на умната карта в ръцете ви, която ще ви помага да се ориентирате още по-бързо в града, в който се намирате. И ще го прави точно, защото е създадена по мерките на нашата си страна.

И следващия път, когато имам нужда от фризьор, ще ми е много по-лесно – ще знам на коя улица е, на какво разстояние от мен, до колко работи, че и колко пари ще ми вземат за едно бързо подстригване. Винаги съм смятал, че най-оригиналните идеи се раждат в отговор на съвсем злободневен проблем, когато погледнем на него под друг, по-позитивен ъгъл.

Аз пожелавам успех на Силви, Фипо и Слави! Само така ;-)

На ръба

Иван Ралчев — Thu, 30 Sep 2010 08:10:00 +0300

Поглеждам към страничното огледало – зад мен се стели плътна и влажна мъгла. В тревата проблясват дребните капки дъжд. Ярките светлини огряват мокрия път пред мен. Дясната ми ръка потреперва върху скоростния лост. Свивам пръстите на лявата, а коженият волан проскърцва нетърпеливо. Стрелката подскача между 2000 и 3000 оборота в минута. Изпъвам напрегнатия си ляв крак, тежкият педал потъва. С рязко движение превключвам на първа скорост. Поглеждам назад. Единственото, което виждам, е сгъстяващата се още повече мъгла от изгорели газове и прегрели гуми.

Първият завой идва неочаквано. Въртящите се с бясна скорост задни колела поддават под ударите на осемте цилиндъра. Близо седемстотинте коня избутват автомобила ми в ниската трева. За вниманието на съзнанието ми се борят респектиращото ръмжене на двигателя и енергизиращите вибрации на музиката. Мускулите на гърба ми се стягат, а мислите ми се отпускат. Изтървавам осевата линия и за няколко секунди се движа в лентата за насрещно движение. В далечината срещу мен премигват фарове. Бързо, но прецизно връщам волана надясно. Задницата на моя Chavelle отказва да се подчини и залита в другата посока. Инстинктивно превключвам на втора скорост и натискам педала на газта докрай. Тялото ми изчезва в дебелата и удобна кожена седалка. Петата на десния ми крак е във въздуха за по-малко от секунда, а стрелката на оборотомера вече е задминала 5000 оборота.

Disturbed довършват своята Down with the sickness. Компресорът си поема жадна глътка въздух. Зъбните колела на скоростната кутия прилягат удобно. Очите ми се вкопчват в стискащия скоростния лост юмрук. Дясният ми крак се мести неумолимо бързо – гумите свистят преди следващия завой и затихват в безшумно несъгласие веднага след него. Навеждам главата си напред. Сякаш виждам усмивката си в огледалото, без дори да се налага да поглеждам към него.

Една позакъсняла публикация

Иван Ралчев — Sun, 27 Jun 2010 08:10:00 +0300

Когато преди година заслизах по стълбите на Варненския икономически университет, без намерение скоро да ги изкачвам отново, единственото, което изпитах, беше удовлетворение. Не ми беше толкова лесно, обаче, да гледам как автоматичната врата на икономическия факултет на университета в Лунд се затваря след мен. Естествено, в буквалния смисъл на думата. Както каза един от най-добрите ни професори там, Кристина Енерот, тази сграда и онези сърца винаги ще са отворени за нас, нашите опити, самоуверени провали и заслужени победи. Но ръкостискането с преподавателите, топлите спомени от съвместната работа, обещанията за нови срещи, разменените контакти и изградената солидна мрежа от познанства няма как да ме оставят безразличен.

Преди няколко дни в „Залата на светлината“ завърши моята шеметна надпревара с времето, броя на учебниците и техните страници, дебнещия за плагиатство Urkund, известяващия отличните резултати Ladok. Към своя край бяха и телефонните разговори за по десет стотинки с приятели и колеги, нощните събирания на по бира за десет лева, излетите и пътешествията из Швеция…

Беше една невероятна година. Изниза се неочаквано – в писане, четене, пътуване. Дойде време за още едно, с което отварям следващата глава на книгата за своя живот. Реших да се кача на самолета към България. Имам достатъчно основателна причина да го направя.

Е, с приятели от над 50 различни страни ще ми е невероятно трудно да стоя на едно място. Няма и да се опитвам – Швеция, Германия, Дания, Норвегия, Австрия, Канада, САЩ, Холандия, Турция, Малдивите, Пакистан, Индия, Мексико, само за начало. Приключенията тепърва започват, имаме работа да вършим, при това сериозна.

Българийо, пази се, че се върнахме! И както настоявах, че никога няма да живея в София, познай къде се намирам през петте работни дни на седмицата… :-D

До София и обратно

Иван Ралчев — Tue, 05 Sep 2006 08:10:00 +0300

В понеделник в рамките на 5 часа се опитах да оцелея в София, сред шума и голямата тълпа забързани занякъде хора. Природонаучният музей бе ausser Betrieb, защото нЕмаше ток…

За сметка на това Археологическият работеше. НДК, СУ, площади и тесни улички…

Скоро може пак, този път с телеобектив.

Лентово

Иван Ралчев — Sat, 02 Sep 2006 08:10:00 +0300

Днес най-накрая успях да намеря време и да се заровя във филмите, останали ми за спомен от почивката тази година. Избрах 9 кадъра от двете ленти и директно към близкото дигитално фото.

Изненадах се от факта, че сканиране на два филма с прилично качество (2400х1600, 72dpi) би ми струвало 4 лв. Е, аз дадох 4 лв за 9 пози.

Нищо.