Не беше лесно да изберем маршрут между старите сгради, така че да успеем да разгледаме възможно най-много. Така не след дълго се озовахме на самия връх на Цитаделата.

Навремето там стратегически е била съсредоточена английската военна сила, която отблъсквала опитите на французите да навлязат в Нова Скотия. Днес около хълма услужливо се вие приятно гладък асфалтиран път, а в укреплението туристите могат да се докоснат до парченца канадска история.

Вървяхме бавно, а наоколо животът се движеше с нормалните си темпове. Като повечето туристи и ние се оглеждахме с фотоапарати в ръце. Легнахме в основата на хълма и се загледахме в дълбокия залив, където преди почти един век избухва натовареният с експлозиви френски кораб Монблан, разрушавайки хиляди сгради и убивайки над 1500 човека. Днес всичко е възстановено, но спомените не избледняват зад стъклото на историята.

И тогава решихме, че не си струва заради умората да посрещнем залеза в града. Бързо определихме маршрута до Заливчето на Пеги, приказно място за любителите на спокойствието, вълните и красотата.

И не сгрешихме…

Сгушено на брега на океана и обливано от оранжевите лъчи на слънцето, малкото градче просто тънеше в спокойствие.

Халифас бе един от градовете в Канада, които ме спечелиха от самото начало. Не успяхме да му посветим много време, защото на следващата сутрин трябваше да вземем последния член на малката ни групичка от летището на Халифакс и да поемем към North Sidney. Там ни очакваше фериботът за Нюфаундленд…

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Преди време да си получаваш имейла на телефона беше модерно. Днес е почти задължение. Преди продавачът в магазина те познаваше по име и знаеше колко често си купуваш хляб. Днес виждат името ти единствено върху кредитната ти карта и това е всичко. Разбира се, една безчувствена система все пак знае какъв хляб си купуваш, колко често и какво още слагаш в пазарската количка заедно с него.

Всичко се движи с толкова високи обороти, че понякога забравяме за вниманието. Не защото не искаме да го даваме, а защото не можем да обърнем внимание на всички. Затова и предпочитам по-малките мащаби. Те ти позволяват да вникнеш в детайлите и да направиш изживяването лично. Колкото повече ни дистанцират скоростта и новите технологии, толкова повече започваме да ценим личното внимание.

Преди малко си свалих приложение. Поредното, което да ме свързва с приятелите ми, като ми казва къде са и какво правят в този момент. За да мога да им се обадя, ако съм наблизо, и да се видим. Допреди няколко години нямах нужда от приложение, за да се видя с приятелите си. Когато го свалих обаче, получих съобщение от единия от създателите му. Благодари ми, че съм се присъединил, и каза, че е винаги на разположение, ако искам да споделя някакви идеи или открия проблеми. После получих и имейл. Там се представи накратко, разказа за идеята, остави ми личния си имейл и телефонен номер, за да се свържа с него при нужда. 24/7.

Да, автоматично генерирано съобщение, но заредено с ентусиазъм и разбиране. И под него стои едно име, а до него телефонен номер. Отговорих на имейла. А и приложението ми стана още по-интересно.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Автор: Nick Bilton

Когато го споделих във Facebook, предизвиках две реакции на мои приятели. Едната бе на неодобрение, защото работата не трябва да е центърът и смисълът на живота. Важното е да ти доставя удоволствие. Другата бе по-скоро неутрална, защото наистина някои хора посвещават живота си на работата, докато за други работата е просто ежедневие. Но всички те са хора.

Освен ако не сте намерили някаква магическа формула за оцеляване, при която не ви се налага да мръднете и пръст, за да се нахраните или да си платите наема, и вие изкарвате голяма част от деня си в работа. Можете да продавате билети, да подреждате книги по рафтове, да защитавате рекламен бюджет, да планирате високотехнологичен проект или да отговаряте с „да“ или „не“ на имейли, но вие работите и срещу това получавате пари.

Колкото по-отдадени сте на работата и с колкото по-голямо желание я вършите, толкова по-добре – и за вас, и за нея. Вие давате всичко от себе си, усмихнати сте и сте доволни, защото резултатите са очевидни и са си стрували усилията, а задачите са изпълнени и някой друг също е останал доволен. Възможно е така дори да промените нечий живот. Най-малкото своя.

За да се случи всичко това обаче, е важно не само да си въобразите, че работата е всичко за вас, но и да се чувствате добре на работното си място. Разбира се, не е задължително да жертвате почивните дни, въпреки че аз съм го правил. Дори лекото усещане за принадлежност, за това да бъдеш част от нещо, е достатъчно силен мотиватор винаги да търсиш начин да вършиш работата си по-добре, дори да надскачаш себе си. Писмото горе е само малък пример за това как може да се създаде такава благоприятна среда, в която да развиеш таланта си и да му дадеш свобода да се развихри.

Не, не става въпрос за това да забравите семейството си, да се прибирате вкъщи след полунощ, а всички вече да са заспали. Става дума за това да се чувствате удобно, когато седнете на работното си място, и да карате хората, с които работите, да се усмихват и също да дават всичко от себе си. А когато спрете компютъра, да си кажете, че утрешният ден ще бъде още по-добър.

Това е моят начин да работя. Ако не изпитвам удоволствие, сякаш давам много по-малко от това, на което съм способен. А тогава не се чувствам удовлетворен, защото знам, че мога повече. Работата трябва да е удоволствие. И знам, че не е много трудно да я направиш такова.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

В действителност на тази стена доскоро е имало телевизор. Дупката в лявата част на кадъра свидетелства за това. Ще я запълня. Хубавото е, че вече и стената е запълнена с красивата снимка на Владо Донков, която си купих от последната му изложба във Фотосинтезис тази година.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Притежавам неща, от които имам нужда и които ми носят удоволствие. Лонгборд например. А шкафчето, върху което би трябвало да седи телевизорът, е пълно с книги. Преди малко си купих още една. За да чета сутрин, докато другите гледат телевизия – как някой обидил или убил някого, как разрушил нещо, как откраднал едни пари… Ей такива работи. Не, мерси. Гледам точно това, което искам да гледам, точно тогава, когато намеря време и имам настроение.

Сетих се за още една причина, поради която нямам телевизор. Не ми се гледат глупости. Да, вероятно новините ще ме накарат да се чувствам по-добре след работния ден (всъщност… едва ли), но нищо повече от това. Същото е и с повечето вестници. Което ми напомни, че преди малко прочетох следния коментар в Дневник под една статия за домашните кучета в София:

Мързеливи и безхаберни чиновници. Законът ги задължаваше да направят до 2009 регистър на чипираните кучета – ама тц! Като си чипирах кучето, каква ми е ползата, освен че направих част от печалбата на ветеринарния и на общината? Ако го загубя, който го намери, не може по чипа да ме открие. За пореден път установявам, че няма смисъл да се спазват законите, защото освен разходи и главоболие полза не носят, а и на никой не му пука.

Под коментара стои подписът на човека, изписал го така старателно:

Най-добрият аргумент против демокрацията е 5-минутен разговор с избирател – Уинстън Чърчил

Ключов момент в коментара – „на никой не му пука“. Втори ключов момент – виж горния цитат. Та, да, взе да ми омръзва на никого да не му пука. Освен това ми омръзна в банята ми да мирише на готвено, само защото някой е решил, че кухненските аспиратори и вентилаторите в банята следва да издишат на едно и също място.

Та, мисълта ми е… Спрете да се чудите защо нямам телевизор, спрете да давате излишно акъл как да се правят нещата, а ги случвайте самите вие. Щото от непукизъм по-добре няма да станем. И, съседите, без пържени картофки вечер, моля!

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Дори не поглеждам назад. Едно леко отпускане на кормилото може да ме запрати върху близкия тротоар. Стягам още повече захвата и си поемам дълбоко въздух. Дали да не ускоря още малко? Ще имам време да спра преди следващия светофар, а след това едва ли ще имам сили да продължа със същото темпо.

Нямам представа с колко се движа. Огледалата на паркираните автомобили се приближават и отдалечават много бързо. За разлика от мислите ми, застинали в тихия вакуум на спокойствието и скоростта. Отдадени на предизвикателната усмивка и дълбокия поглед. На играта на думи и внимание.

Въздъхвам и стъпвам върху изстиващия асфалт. Остава ми още малко време. Докато слънцето залезе.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Едно приказно място, което със сигурност бих посетил отново.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев