Това са правилата на играта в тази част на Европа.

Това, което шокира, е невъзможността на ЕС да намери начин да промени поне малко тези правила. Вместо да се търсят начини за засилване на политики като Източното партньорство, Европейската комисия на практика се опитва да ги заобиколи.

Как? Като предлага списък със задачи на украинското правителство, които биха могли да го приближат по-близо до ЕС. Нима задачите не са достатъчно ясни от години насам? Нима има нужда от още един списък, от още допълнително финансиране, което и без това е отчайващо малко?

Докато украинските депутати се замерят с яйца, пускат димки в пленарна зала и се бият за пореден път, Европейската комисия и страните-членки на ЕС се опитват да махат с ръце в опит да бъдат забелязани.

Да, важно е да имаме Европейска служба за външни отношения, която бавно си проправя път през европейските институции. Но по отношение на Украйна е още по-важно да бъде решено какво ще прави ЕС там до 2047 година. Защото, за пореден път, някой друг постави крайните срокове и правилата на играта.

Двата атентата в московското метро дойдоха само няколко дни след като Русия и САЩ се договориха да подпишат нов договор за разоръжаване. Само няколко месеца след взрива във влака Невский експрес. И цели шест години след последния подобен атентат в метро.

Преди около половин година президентът Медведев тържествено обяви край на антитерористичните операции в Чечня, който сега изглежда като обявяването на края на войната в Ирак от бившия американски президент Джордж Буш. С две думи – wishful thinking.

Но този wishful thinking беше заразил и западните съседи на Русия, които решиха да не се намесват в този “вътрешен” за Русия въпрос. Даже и по време на руско-грузинския конфликт. Единствените, които продължаваха да следят какво се случва в региона, бяха правозащитните организации. И руските власти, разбира се. Официалният край на операциите не пречи те да продължат да се провеждат, без много шум.

Важното е, че Рамзан Кадиров превръща Грозни в красив град и неговият личен автопарк се разраства постоянно с нови бентлита, ферарита, кайени и хамъри. И че Сочи ще е домакин на зимните олимпийски игри през 2014 г.

Останалото ще се нареди някак си. Без много шум.

В интервю за Euronews новият украински президент съвсем открито каза, че с хората на Оранжевата революция вече е приключено и очаква съвсем скоро Юлия Тимошенко да се оттегли заедно с цялото си правителство. Но и посещението в Брюксел, и думите към Тимошенко заобикалят обществената тайна – това, което е пред очите на всички, но някак си остава встрани. Състоянието на самата Украйна.

Постоянно чуваме, как Украйна е важна за енергийната сигурност, важна е за Русия, важна е за ЕС. Но дали е важна сама по себе си, дали е важна за самите украинци? Съдейки по това, че най-важната сграда в Киев е тази на Централната избирателна комисия, нещата не вървят добре. Няма как нездравата отвътре Украйна да излъчва стабилност навън.

Никой украински лидер вече няма да може да се скрие зад големи лозунги – нито Тимошенко и Юшченко, нито самият Янукович, нито Сергей Тихипко, който завърши трети в президентската надпревара. Важно е, че Оранжевата революция избледня тотално – тя показа, че нещата не могат да вървят, когато управлението е единствено отгоре-надолу. И когато управлението е подчинено единствено на публични заигравки с Брюксел и Москва и задкулисни сделки… с всички, които предлагат изгодни условия.

Поведението на Янукович ще бъде сравнително предвидимо. Но най-голямата му задача ще бъде да постави Украйна обратно в центъра. И то без да играе толкова често европейската или руската карта, всяка от които има други важни игри за печелене.

Вместо да опитва да прокарва мостове между изтока и запада, новият президент ще трябва първо да осъществи връзка със своите граждани и да подсили (не да засили) държавните институции. Не защото трябва да го е страх от нови протести. А защото ще влезе в същия омагьосан кръг, както своите оранжеви колеги.

Преди няколко дни Обама отново стресна финансовия свят с предложенията за ограничаване на дейностите на големите банки. Уолстрийт реагира веднага, а дългосрочните последствия не са никак ясни.

Хаити беше сринато до основи от земетресение, което успя да покаже не само страданията на хората, но и трудностите да се намери координиран отговор, даже в рамките на самия ЕС. По ирония на съдбата, най-проблемната кандидатура в предложения нов състав на Европейската комисия се оказа тази за управление на кризи.

САЩ са на път да се скарат сериозно с Китай за свободата в интернет, въпреки силното им желание да могат да следят всеки заподозрян терорист по всевъзможни начини, без цял куп излишна документация.

Гърция е в тежка финансова ситуация и държи на нокти цялата еврозона, а фермерите отново блокираха границата. България отново показа, че още разчита на ефектни появявания на висши лица, без да има ясна стратегия какво да прави при такива ситуации, които, както изглежда, ще се повтарят периодично.

Предложените промени в правителството все още не се нуждаят от коментар, докато не станат факт.

А на път към Берлин аз тайно се надявам, че един стар израз няма да се окаже верен. Не и този път.

Изразът, както може да се досетите, е “колкото повече нещата се променят, толкова повече остават същите”.

Цветни революции, размразени конфликти, газови кризи, нетрадиционни заплахи за сигурността и съвсем традиционната война в Грузия приближиха шест държави – източните ни съседи – към ЕС. Но не с общи ценности, а с общи заплахи.

Само във Financial Times можете да прочетете 10 статии с 10 различни мнения за това дали тези двама души са правилният избор за ЕС. Но ако изместим фокуса от самите тях към задачите, които имат да изпълнят, тогава картината става малко по-ясна.

Даже бегъл поглед върху дейностите на президента на Европейския Съвет и Върховният представител на ЕС по външната политика (официалните, дълги и леко тромави имена на двата поста) показват необходимостта от много сериозна координация. Нещо, което всички забелязваме постоянно – по време на газовата криза, финансовата криза, войната в Грузия и много други ситуации. Паралелно с това, след влизането в сила на Лисабонския договор не се очакват толкова сериозни институционални промени в близките години. Което означава, че е необходима и консолидация.

Е, ако погледнем малко по-отгоре, ЕС постоянно ще бъде подлаган на натиск да играе глобална роля по въпроси като промените в климата. И постоянно ще бъде критикуван за липсата на добра комуникация със своите граждани.

Но ако само за момент приемем г-н Ромпой и г-жа Аштън за “преходен екип”, който трябва да въведе ред и да сближава позициите на страните-членки, то може би те са правилните хора в правилния момент.

Гидеон Рахман се пита: “Ако Ромпой и Аштън са отговорът, то какъв по дяволите беше въпросът”? Всъщност, това е проблемът. Обръщаме прекалено много внимание на личностите, а не на проблемите и техните решения. Но там така или иначе е скучно.

Резултатът? Русия поиска ясен план какво прави България. А България реши да продължи работата по проектите, независимо от предишни и малко по-различни идеи.

Проблемът е, че не сме много сигурни дали тези три проекта – заедно и поотделно – са в наш интерес или не. През това време Турция доста бързо се съгласи да даде своята акватория за преминаването на Южен поток, в комплект с развитие на петролопровода Самсун-Джейхан и газопровода Син поток 2, предназначен за Близкия Изток. Защото има осъзнат интерес и го преследва. Излиза скъпо, но решението е взето.

България се намира в особеното положение едновременно да не може да реши какво ще прави с руските проекти и как ще участва в европейската политика в областта на енергетиката. Затова и Русия, и Европейската комисия си позволяват да ни дават срокове, без да получават нищо в замяна.

А през това време коментираме реакциите на президента и отговорите на правителството. Без да обръщаме внимание на европейски компании, които проявяват интерес към Южен поток. Без да поговорим сериозно с Италия и ENI, която е 50/50 участник в газопровода заедно с Газпром. Без да си дадем сметка, че исканията за публичност на договорите са доста амбициозни, предвид че договорите засягат т.нар. “критична инфраструктура”. Досега германското правителство не е попитало германския народ дали иска Северен поток или не.

Не можем да решим кое е важно за нас, и кое – не. Вместо това, хабим енергия в излишни спорове без никакъв реален резултат. Това води само до едно – правилата се определят от други, а ние даже нямаме право на отговор. Независимо дали е “да” или “не”.

For the European Union, these are turbulent times not only because of global issues such as the financial crisis or internal problems such as the ratification of the Lisbon Treaty. It is enough to look at the media headlines from the past several months in order to get the picture of an unstable and problem-ridden Eastern neighbourhood from Zagreb to Astana.

Some of its highlights include a conventional war between Russia and Georgia, gas conflict and political instability in Ukraine, violent protests in Moldova and Georgia, territorial tensions between Armenia and Azerbaijan, stalemate in the accession hopes of the Western Balkan countries and Turkey, uncertainty over the security system in Europe and Russia’s role in it, fierce competition for energy resources in Central Asia.

How does the EU respond to all of these events, happening right next to its borders? In general, the Union works on three levels in order to deal with its prospective members, neighbours or partners to the East. The first one is through the big and comprehensive policies of enlargement, the newly initiated Eastern Partnership for the Eastern ENP countries, the strategic partnership with Russia and the strategy for Central Asia. These are long-term frameworks of cooperation, using similar instruments but providing quite different final results in terms of moving the countries closer to the EU.

The second level involves small and short-term steps such as the creation of monitoring and/or fact finding missions to deal with particular circumstances, such as the ones in Georgia and Ukraine. In parallel, the EU has a number of ESDP missions with specific tasks and several Special Representatives with broad mandates related to the region or the country concerned.

The actions of individual Member States or a group of them represents the third level of involvement. These actions could lead to different results – from the initiation of whole new policies, such as the Eastern Partnership in the case of Sweden and Poland, to conflict-mediation efforts such as the actions of France in the aftermath of the August war in Georgia.

With so many instruments at its disposal, it might seem that the EU is perfectly equipped to influence events and processes originating from its broad Eastern neighbourhood. However, this multi-level approach was not enough to prevent instability and conflict. Neither the long-term policies nor the short-term actions proved effective enough, and quite often the blame falls on the inability of the EU to speak in one voice or act as a single, coherent entity. Or, in other words – that the EU lacks a common strategy.

Such an opinion might be valid to some extent, but fails to acknowledge that the decision-making process in the EU institutions involves arduous exercises of coordination, bargaining, package deals and compromises. Therefore, it is quite hard to steer all Member States and institutions in one direction and to expect clear-cut and concrete results, especially concerning actions related to more than one policy. If we take the enlargement process – EU`s biggest “carrot” – there are difficulties even when it comes to the most advanced countries such as Croatia.

Yet the European Union might not need a common strategy for the broad Eastern neighbourhood. What is needed is a common approach towards it – an approach, based on connecting EU`s policies and the three levels of EU involvement mentioned above. This idea goes along the same lines as a recent paper by the Centre for European Policy Studies, arguing “whether and how the EU might, in its policies towards Russia, the Eastern partner countries and Central Asia, build stronger common programmes and projects across these three political ‘spaces’”.

The geography is a bit different, but the argument is the same – it is not enough to have a number of comprehensive, separate policies targeted towards different countries and regions. What the EU needs to do is to establish linkages between these policies in order to deal with issues that do not respect the geographical span of the enlargement area, the Eastern Partnership zone or the relations with Russia. The recent gas crisis between Russia in Ukraine is one of the most recent examples exposing the lack of mechanisms for dialogue and cooperation out of the main EU policies. Sometimes it is indeed useful to enlarge the context in order to resolve a certain issue – in this case, to sit together with Russia and Ukraine on one table and not to discuss with them separately.

This is what initiatives such as the Black Sea Synergy or the Northern Dimension are supposed to do – deal with issues such as environment, transport, energy and soft security that require joint efforts from countries belonging to different EU policies. If such initiatives are coupled with concrete and visible projects that provide short-term impact and efforts to strengthen the coordination between the Member States, the EU might be in a much better position to address the challenges originating from the Eastern neighbourhood.

This text was also published in The Bridge magazine.

Какво се крие зад това? Най-важният резултат от конференцията е, че за първи път бяха широко обсъдени руските предложения за нова система за сигурност в Европа, предложени в края на миналата година. Това беше доста изненадващ ход, тъй като обикновено сме свикнали от Москва да излизат по-скоро критики, отколкото предложения. Въпреки че все още не е много ясно какво точно има предвид Русия, самият факт че започва сериозно обсъждане на системата за сигурност в Европа, и то с всички заинтересовани, е много положителен.

А наистина не функционира достатъчно добре. Русия обикновено дава пример за това с конфликта в Грузия. Страните от Централна Европа дават пример с необходимостта от гаранции от САЩ и изграждането на система за противоракетна отбрана. Ако приемем енергийната сигурност като част от цялостната система за сигурност в Европа, най-скорошният пример е невъзможността за дълготрайно разрешаване на проблемите между Русия и Украйна. Сферата на енергетиката е втората, за която Москва даде конкретни предложения.

Основният въпрос, който трябва да бъде решен по отношение на сигурността в Европа, засяга ролята на Русия за Европа и ролята на Европа за глобалните цели на САЩ. Важен въпрос е и способността на ЕС да се справя с конфликтите в съседните страни и региони, въпреки че много анализатори очакват ЕС да се държи като национална държава и да действа бързо и целенасочено. Даже и да не действа така, “външната политика” на ЕС е пример за един консенсусен модел плюс важна роля на наднационален орган (Комисията), който често работи.

Всички тези неща са прекалено важни за България, за да бъде пропускан. С изключения на елементи от изказването на бившия външен министър Ивайло Калфин, нито един коментар за срещата не се появи в българските медии. Може би това ще се промени, ако се заговори по-сериозно за промяна на целите на НАТО или търсене на гаранции за Русия. Неща, които съвсем спокойно могат да се появят и дискутират в течение на процеса от Корфу и които не бива да бъдат подминавани от една от страните, които се намират в центъра на тези процеси.

Това, че сме в центъра, не е комплимент за България, а отговорност.

Има и недоволни от това, че Албания и Босна и Херцеговина остават извън обхвата на решението, което предстои да бъде консултирано с Европейския парламент и Съвета през есента. Дава се пример с бошняците, които за разлика от босненските сърби и хървати няма да могат да пътуват без визи в рамките на ЕС. Друг забележим момент е липсата на Косово, което не е част от процеса поради “съображения за сигурност”.

Случаят с премахването на визите е ярка илюстрация на това, че процесът на присъединяване на тези страни към ЕС винаги ще се сблъсква с дилемата “всичко заедно, на групи или поотделно”. Винаги ще има недоволни от това, че дадена страна получава повече от друга, заслужено или не.

Комисията винаги настоява, че процесът за премахване на визите е основан до голяма степен на технически условия, които могат да бъдат проверени на практика. Но за да се намали фалшифицирането на паспорти, организираната престъпност и трафика на хора, трябва сериозна политическа воля – а тя често не може да бъде измерена количествено и качествено. А както се вижда напоследък, страни като Словения и Хърватска са готови да поставят на сериозно изпитание и без това несигурния процес на разширяване, за да решават двустранни проблеми. Вече имахме подобен пример с приемането на Кипър, когато под заплаха беше цялото източно разширяване.

Проблеми с премахването на визовите режими винаги е имало – достатъчен е само случаят със споразумението за либерализация на визовия режим с Русия, който даде възможност на почти всички в Абхазия, но не и на грузинците, да пътуват облекчено в ЕС. Но на Балканите не е време за завист. Може би страните трябва да помислят за какво искат да се състезават – кой пръв ще покрие критериите за членство или кой ще се оплаква най-много от това, че не са отчели неговите постижения.