Сет Годин пише книги. Книги, които се купуват, та дори и се четат. Доста полезни, бих казал… Всички до една (е, поне всички, които съм чел).

Сет Годин продава книги. Много успешно, разбира се. Което не е никак трудно, когато блогът ти е един от най-посещаваните.

Сет Годин се различава от останалите (добре, де, пак скоби – повечето от останалите) автори по това, че по един особен начин е забележителен. Той има забележителен стил, забележителни корици на книгите, забележителни идеи. Неговвата любима думичка на английски е remarkable.

Повечето (но не всички) издателства в България могат да продадат 800 бройки от една добра книга за не по-малко от няколко дни (моля, поправете ме ако греша; разбира се, има и едно изключение, което продава много повече, но това е друга тема…)  Ако книгите са няколко и са опаковани в комплект, вероятно това ще е доста по-трудно.

Сет годин продаде 800 книги за броени минути/часове. Не само защото книгите му са добри и защото стотици хиляди читатели следят блога му. Той даде на читателите си нещо, което другите автори рядко успяват да направят: 1. добра колекция от книги; 2. ограничен тираж, само за най-запалените му читатели; 3. нов дизайн (или допълнителни материали към старите книги); 4. усещане за изключителност, защото само още 799 души на света освен теб ще притежават този комплект; 5. усещане за спешност – „По една книга на клиент, ние ще свалим страницата, когато продадем всички кутии“(което, разбира се, не се случи, за да може човекът да се похвали); 6. подарък-изненада; 7. над 35% по-ниска цена за всички книги в комплекта в сравнение с коричната им цена поотделно (между другото, малко издателства го правят…).

Ако вие напишете книга, как ще я предложите на потенциалните купувачи?

Звъни телефонът на Батков. Той вдига слушалката:

- Ало?

- Добър ден, обаждам се от ФК „Рубин“ (Казан). Искаме да купим четирима Ваши футболисти.

Батков се замисля и след секунди отговаря:

- Защо са ви, нали вече бихте Барселона?

Всяка сутрин, докато чакам трямвая на спирката в квартал „Надежда“, един стар и олющен електрически стълб привлича погледа ми. В долната си част този стълб някога е имал капак, който е скривал някакво командно табло или кабели. Разбира се, капакът отдавна липсва. Но в дупката вътре в стълба, вместо кабели човек може да види само боклуци. Видял някой недотам цивилизован наш съгражданин дупка, имал боклуче подръка, та се запитал дали да не метне боклучето в така удобно зейналата пред него дупка… Хем прибраничко, никой няма да види какво е сторил, хем няма да хвърли боклука направо на улицата.

Да, ама някой друг минувач го видял и си казал: „Що пък и аз да не хвърля там боклучето? Е, не е кошче, ама пак върши работа, няма да цапаме улиците, я…“ И така вълна след вълна, докато сега „кошчето“ е препълнено.Защото е много по-лесно да правиш онова, което правят останалите, отколкото да пазиш поведение и да следваш елементарни правила.

Сигурен индикатор, че се намираш в сбъркана държава, е когато обществените площи, сгради и предмети не изпълняват функцията, за която са предназначени, а се използват за нещо съвсем друго. Така кошчетата за боклук и контейнерите се превръщат в огнища, електрическите стълбове – в кошчета, трафопостовете и входовете на блоковете – в тоалетни, а зелените площи – в паркинг.

Лошото е, че нашата държава е не просто сбъркана. Тя е превърната в бунище, в което всеки пикае.

Днес е Blog Action Day. Темата за тази година е промяната в климата. За която Ал Гор направи филм, толкова оспорван, че беше забранен в училищата в Англия.

Както някои от вас не знаят, темата за промяната ми е доста интересна. Във всяка една сфера на живота., включително и метеорологическата. За промяната в климата мисля, че на всекидневно ниво вече всеки я е осъзнал. Казваме, че лятото вече не е такова, каквото беше преди, „като по времето на  Тодор Живков, когато всичко беше по-хубаво“ (шегувам се, разбира се). И зимата не е особено зимна. А понякога излиза така, че в зимата има повече пролетни елементи, отколкото зимни, а пък през лятото – есенни, а през пролетта – зимни. Абе пълна климатична какофония…

Това, че сме информирани за промяната в климата на всекидневно равнище, обаче, нищо не означава. „Ми хубуу, нека се топят там нек’ви ледници“, както каза един бакшиш преди няколко месеца, докато ме „извозваше“. Проблемът е, че знаем за това, но нищо не предприемаме. И Боби Михайлов знае, че българският футбол е на инвалидна количка, ама да го виждате да прави нещо по въпроса, освен да се опита направо да му ампутира краката?

За да постигнем промяна в промяната на климата, трябва да се научим да действаме отговорно. На много от нас, включително и на мен, това ни липсва. Най-отговорни сме в безхаберието, там сме отличниците на випуска.

Да вземем за пример медиите. Вместо да ни заливат с журналистическа помия, могат да помогнат изключително много, като не само описват промените в климата, а обяснят как всеки от нас може да допринесе за предотвратяването на подобни катаклизми. И да го правят методично и настоятелно, а не само спорадично и описателно. Климатът се променя бързо: факт. Хората реагират бавно: факт. Хората могат да реагират по-бързо и по-ефективно: факт. Повечето хора не знаят как: факт.

Да си помогнем сами и да започнем да търсим информацията, а не само да я чакаме. Искате ли?

В една от публичните си изяви (по време на семинара TED) шведският професор Ханс Рослинг показва по изключителен начин как огромно количество привидно скучновати данни могат да бъдат превърнати в много интересно двадесетминутно резюме на някои от световните проблеми. Продължителността на живота, разликата между доходите в една и съща държава, в един регион или един континент и други са представени от професор Рослинг по един неподражаем начин, със стабилна доза хумор, занимателно и най-вече образователно.

Препоръчвам на всеки, на когото му предстои да говори пред по-широка аудитория, да има търпението да изгледа краткото филмче от представянето на шведския учен. Има много неща, които да се научат, както и много, които да се използват.

За мен най-интересната част е онази, в която професорът обяснява защо действията, предприети за преодоляване на някои демографски или икономически проблеми на регионално или международно равнище, обикновено не носят никакъв успех. Колкото по-детайлно и конкретно се вглеждаме в проблемите, толкова по-възможно става тяхното разрешаване. Можем да спасим света, но не като го гледаме отвисоко. Вижте го, страхотно е. Идеята на Рослинг определено заслужава да бъде разпространена и със сигурност няма да се провали (както често се случва).

Около нас е пълно с провалени велики идеи. Идеи за по-щастливо семейство, по-успешна кариера, по-добър живот, по-добро личностно развитие, по-оригинални дрехи (мода). Не това обаче е най-важното.

По важното е, че вероятно ние никога няма да имаме възможността да преценим дали тези идеи са били наистина велики.

Като всички останали хора аз също съм имал много идеи, които съм мислел за брилянтни. Да можеше някой да разбере колко уникални, навременни, прекрасни, точни и гениални идеи са минали през главата ми… Оставям настрана изключително глупавите, които вероятно са били в пъти повече.

Проблемът на провалените идеи е, че хората, които ги измислят, бързо се отказват да ги реализират. „Шефът няма да го хареса“, „Някой може да го направи по-добре“, „Ще го направя по-късно“, „Като се замисля, идеята не ми се струва чак толкова добра“. Това са само някои от извиненията, с които обикновено тешим самите себе си за собствената си нерешителност.

В общуването помежду си хората създават особен мисловен праг, който има за цел да подбере онези идеи, които биха вършили работа за постигането на определена цел. Проблемът е, че изискванията, които хората сами налагат, за да успее една идея да премине този праг, често са неясни и за тях самите. Една голяма фуния събира всички добри идеи и през тясната й част успяват да се промъкнат само онези от тях, които по добро стечение на обстоятелствата отговарят на критериите за момента.

Понякога изключително добри идеи не успяват да бъдат реализирани просто защото към тях не се подхожда правилно. Всъщност, има много и разнообразни причини една велика идея да не се случи. Ето само една малка част от тях:

• Непълно съдържание - може би идеята е брилянтна, но нещо й липсва. Това кара онези, които трябва да вземат решение, да я отхвърлят;
• Лошо представяне – една добра идея за съжаление не струва, ако нейният създател не успее да я представи по начин, който да се хареса на взимащите решението за реализацията й;
• Неподходящо време – понякога нереализирането на идеята е просто въпрос на погрешно избран момент за представянето й;
• Неподходящи хора, които да разпространят идеята – това е основният проблем на неуспешните вирусни кампании в Интернет например. Хората, които отказват да разпространят една идея, са основният фактор за неуспеха на всяка една социална епидемия. Малкълм Гладуел го е обяснил достатъчно добре в изключителната книга „Повратната точка“ (The Tipping Point).
• Объркан план – понякога идеята наистина си струва, но планът за това как ще бъде реализирана, куца. Тогава не става въпрос за качество на идеята, а просто за погрешното й изпълнение.
• Страх – да, страх. Често се страхуваме да направим онова, което би ни позволило да реализираме идеите си. Било защото се страхуваме от вземащия решението за това, било защото ни липсва самочувствие, било поради страх от провал. Или страх от промяна. Или просто поради това, че лесно се отказваме. Ако искате да разберете защо хората се отказват, питайте Сет Годин.

Има още много причини, но това са основните. А когато една идея се провали веднъж, много често тя отива в боклука, докато единственото, което й трябва, е малко повече доверие във възможностите й.

Вие имате ли велика идея, която си заслужава да бъде реализирана или разпространена?

Ако имате, побързайте – някой може да Ви изпревари и да го направи преди вас.

От четири години опитвам да осъществя идея, която се проваля вече трети път. Правя го, защото вярвам в нея. И когато се случи, ще знам, че си е струвало усилията.

Ето и линк

Всеки, който по детски се е докосвал до магията на осем-часовите мачове в махалата, организирани от тартора в групата, негласно обявен едновременно за капитан, треньор, скаут, рехабилитатор, съдия, лекар, чат-пат дори публика, знае много добре как понякога всред футболните правила се прокрадваха заемки от други спортове или просто нови изисквания, но винаги само и единствено с цел играта да стане по-интересна. „Три корни – дузпа“, „Три дузпи – гол“, „Всеки може да е вратар“, „Играе се зад вратата“ (както в хокея например) са само някои от многото примери.

„Три корни“ е един забавен проект, в който Влади има пръст. А обикновено проектите, в които Влади има пръст, са забавни. Това е един модерен поглед към псевдофутбола в България и по-света, съпроводен от задълбочени анализи, в които умело се борави с интересна статистика и се отправя с намигване един дружеско-критичен тон към онези лица в България, които се занимават, инвестират, вълнуват, а може би по случайност чат-пат (но в никакъв случай това не е изискване sine qua non) имат представа от футбол.

Струва си. Най-малкото, за да се посмеем.

От днес ще можете да откриете линк към „Три корни“ и в блогрола.

Тишина беше обгърнала този блог през последните две седмици. Тишина, от която човек направо може да оглушее. Но имаше защо.

Бяхме за една седмица в Турция. Регион Анталия, близо до град Сиде. Хубав град, мъничък, с почти задължителните за тази част на южната съседка руини от античен град. Снимките – малко по-късно тази седмица, ако смогна.

Турците определено знаят как да направят туризъм само благодарение на едната история. Хотелите им в повечето случаи или не струват, или ако са много добри като база, обслужването е доста зле. Разбира се, има доста изключения, но ако отидете на all inclusive не очаквайте топ сървис или много месо в храната…

Хотелът, в който бяхме ние двамата с Биляна, беше страхотен като база – голям, с 5 а ла карт ресторанта, огромен и страхотен басейн, добри стаи, водни пързалки, пясъчен плаж – изобщо всичко, което може да иска човек. Когато обаче трябваше да помоля за комплект за шиене четири пъти или да потърся чиста чаша, нещата започнаха да се объркват.

Сигурно е изключително трудно да управляваш хотел. Особено, когато е голям. Има много за чистене, руско-немско-българските туристи като скакалци нападат ресторанта една минута след като отвори и се опитват да изядат много повече, отколкото им понася (нали е безплатно, да не изпуснеме далаверата) и това води до много петна и похабен прах за пране. Е, понякога, де… В някои случаи просто изтупваха покривките.

Ако имате страхотен продукт и обслужването куца, можете спокойно да кажете „чао“ на по-сериозните клиенти. Ако имате страхотен хотел и обслужването куца, можете да кажете „чао“ и на големите туроператори. Другата година повечето от тях няма да работят с хотел „Dionysos“.

Сега се връщам от Словения, от изключително красивите градчета Порторош и Пиран, където за пореден път се опитвах да накарам малко мързеливите словенци да си свършат работата. Там пък обслужването беше много добро, но в стаите нямаха Интернет и мини-бар, а бяха реновирани преди два месеца (?!). Освен това прозорец в стаята ми нямаше – само една врата към задния двор, която излизаше на… храсти.

Не е важно само да имате нещо добро. Важно е да умеете да го предлагате като хората. Или ако нямате, блудкавите опити да замажете очите на клиентите няма да помогнат особено.

Вчера забелязах, че отнякъде за вкъщи сме купили тоалетна хартия с особена щампа – отпечатък от устни. Марката е „Meri“. Преди да ме заклеймите като някой перверзник, ще се оправдая с това, че ако аз съм купил това нещо, съм гледал единствено цената и не съм обърнал внимание какво е отпечатано на въпросния целулозен продукт.

Неволно се сетих за „Фикосота Синтез“, които също имат някакви много странни идеи за продуктите си – мечка панда рекламира тоалетна хартия, разновидности като „Milde Spring“, „Milde Spa“ и „Milde Relax“ и прочее чудатости. Особено ми хареса онова за „лилавото усещане за спокойствие“, както и фактът, че тоалетната хартия може да ви помогне да се „отърсите от натрупания през работния ден стрес“.  Да ги убиеш тези копирайтъри. Правят подобно безумие и го пускат на пазара. И вероятно хората го купуват. Иди, че ги разбери. Но мога да се обзаложа на каквото искате, че не купуват „Milde Relax“ нито заради лилавостта, нито заради освобождаването от стреса. Клиентите купуват тази хартия, за да направят едно елементарно нещо – да си обършат онази част от човешкото тяло, където гърбът губи почтеното си име, както казваше Кембъла, Бог да го прости. Обаче, с цел да направят продукта си забележим, производителите на тоалетна хартия се състезават кой да сътвори по-голяма глупост, като си мислят, че така ще напомпат продажбите. Иван Стамболов имаше хубав коментар по въпроса.

Но да се върна на щампата. Преди време в САЩ хит беше тоалетна хартия с лика на Саддам или на Осама. Някой беше решил, че нацията има нужда от емоционален отдушник в тоалетната, затова що да не отпечатаме някой близкоизточен тероряга, към който американските граждани да изразят своя протест срещу международното насилие, като устремно обършат четирибуквието си и запокитят физиономията на омразния враг там, където смятат, че му е мястото – в канала.

Явно производителят на „Meri“, тънък народопсихолог, познавач на българската душевност, си е казал: „Що да не отпечатам устни на тоалетната хартия? Хората винаги ще искат някой да им целува задника.“ Речено-сторено.

Само че аз се смущавам, когато някой гледа задника ми, дори и с намерението да го целуне.

Голяма част от бизнеса, особено в медийния бизнес, е основана на лъжи (голямо откритие направих, няма що).

Е, добре, де, не чак лъжи, но премълчани истини.

Ето няколко елементарни примера:

Казано: „70% от потенциалните ни клиенти познават марката, която предлагаме“. Премълчано: „Едва 1% от тях я купуват“.

Казано: „На нашия сайт правим по 100 000 импресии на ден“. Премълчано: „…които се правят от 2000 души, цъкащи по страниците като обезумели, докато съвсем игнорират банерите, които Вашата компания сложи на нашия сайт преди месец“.

Казано: „Ще ти дам отстъпка за обеми от 20%“. Премълчано: „Но съм вдигнал цените в офертата с поне 10%“.

Казано: „Това предаване има рейтинг от 20%, което означава, че над 100 000 души го гледат всеки ден“. Премълчано: „Но всичките са с покупателна способност под средната, а ти предлагаш луксозни стоки“.

Казано: „Списанието има тираж от 50 000 броя на месец“. Премълчано: „Но ние успяваме да продадем около 30 000″.

Ако бях рекламодател (хей, ама аз съм?!?) нямаше да платя и стотинка за реклама в телевизия, списание или рад (поправка: добре де, щях да платя, ако можех да измеря ефекта). Освен ако рекламата не е изключителна и забележителна. Но и тогава бих се замислил сериозно. На всеки 1000 вложени лева ще съм хвърлил на вятъра поне 950. Сигурен съм. Вероятно мисленето ми е малко форматирано, но предпочитам да давам парите си там, където това би имало успех.

Вие можете ли да измерите колко пари губите, когато рекламирате?