Здравейте и благодаря!

A, да – и честито!

Малко повече от месец след изборите и две седмици след като взехте властта, успявам да седна и да Ви напиша това писмо, г-н Станишев. За да Ви поздравя за изборната победа, която Вашата партия изкова на 12 май 2013 г.

Така че, нека да си го кажа. Честито!

Искам и да Ви благодаря за това, че успяхте да обедините българите така, както никой друг преди Вас не го е правил. Е, освен ГЕРБ, а преди това НДСВ. А преди тях СДС. Ама те всички са мошеници, нали така? Добре, де, НДСВ не са съвсем. Ама това е друг въпрос. Както и да е – благодаря Ви, г-н Станишев!

Моля да ме извините за закъснението, с което Ви пиша. Така е, някои хора просто работим, за да Ви помагаме да водите държавните дела с присъщия за Вас решителен замах и да се справяте с проблемите с прецизност и такт, на които и Ердоган би могъл да завиди.

Но простете ми тези емоционални редове, г-н Станишев. Няма как, ръката ми направо тРеПеРи оТ вЪлНеНиЕ (което, впрочем, се вижда), защото Ви пиша това писмо. Наистина, не се шегувам. Да ми вдигнат данъците, ако лъжа!

Уф, отплеснах се.

Първо, позволете ми да Ви честитя блестящата победа на изборите, с която толкова много (и с основание, разбира се) се гордеете.

Е, вярно, някои зложелатели и невежи се опитаха да опорочат и този Ваш триумф, г-н Станишев. Те не осъзнаха, че той е равносилен единствено на предишните Ваши изключителни победи над политическите опоненти през последните няколко изборни кампании, откакто Вие сте председател на Партията. Но фактите са налице. Истинският победител ( и в това вече никой не се съмнява), сте Вие и само Вие.

Като един истински експерт по всички науки Вие проникнахте отвъд законите на математиката. Разбира се, че 26,61% е много повече от 30,54%, нали? Ние всички знаем, че е така. Защото Вашите проценти са истински, докато останалите са фалшиви – спечелени с измама и дадени на разни невменяеми политически мошеници-еднодневки с перверзна склонност към подслушване, които Историята бързо ще забрави.

Знам, че е това е истина, защото Мая Манолова също го каза. Вие сте безспорните морални победители, а „БСП игра честно на изборите“. А ония случаи във Видин и Самоков бяха гнусна клевета. И нея я забравихме, защото любовта ни към Вас е по-силна от низките страсти.

Благодаря Ви, г-н Станишев, че поехте политическата отговорност да сформирате така желания от Вас, а и от цяла България, кабинет. Разбира се, всички знаем, че това е програмен, а не партиен кабинет, нали така (ох, простете, г-н Станишев, това беше тик на клепача ми, а не съзаклятническо намигване)?

Както и да е, сега имаме кабинет. Кабинет, чиито основи са подсилени като бетона на мавзолея с гласовете на онези 942 541 верни на Вас съвестни и дисциплинирани избиратели.

Оставете ги онези, които казват, че Вашите хора са едва 26,6% от броя на всички гласували. Надали има нужда да се доказва, че именно това са правилните гласове. Те знаят най-добре от какво има нужда нашата родина, а именно – 45% ръст на минималната работна заплата и нови 250 000 работни места, АЕЦ Белене и други такива, все хубави неща. Как ще се случи това, ние не знаем, но ни стига да сме съгласни, че Вие, г-н Станишев, сте наясно, нали? Затова изобщо не ни притеснява, че не ни обяснихте как точно ще се случи това. Хич даже.

Затова на мен лично ми е напълно достатъчно, че от общо 6 919 260 имащи право на глас българи (по данни на ЦИК), за Вас са гласували около 13,6%. Тринайсет, ама какви, ще кажа аз! Тука е така – демокрация. Затова и сега управлявате държавата демократично, г-н Станишев. Избрали са Ви хората, при това по време на едни опорочени морално избори, при които само и единствено БСП игра честно. Знам, че е така, защото Мая Манолова го каза.

Е, това не са повечето хора, но пък са правилните, нали? Вие в БСП не можете да бъдете представени от безпаметни и безмозъчни гласоподаватели, голяма част от тях доста по-богати на години от останалия електорат (и следователно носители на онази впечатляваща и дори бих казал съдбоносна мъдрост, която само Вашите симпатизанти притежават от 1946 г. насам. Доказателство за това са както резултатите от референдума тогава, така и от този за Белене).

Но това далеч не е всичко.

Благодаря Ви, г-н Станишев, че помогнахте и на нашия министър-председател Орешарски (Бог да бди над поста му, че нещо напоследък и на него не му е лесно) да се ориентира политически. То не беше СДС, то не беше безпартийност и прочее блуждаещи и терзаещи го съмнения. Ясно е, че мястото на такъв невероятен финансист е в БСП, този своеобразен център на управленския интелект. Крайно време беше някой да му покаже правия път и това бяхте Вие, г-н Станишев!

Как иначе този проникновен мислител щеше да успее да разгърне гениалния си план, който включва едновременно а) увеличаване на минималните заплати и на данъците върху доходите на омразните богаташи, паралелно с б) повишаване събираемостта от страна на държавата и борбата с безработицата. План, на който онези некадърници икономистите продължават да се чудят. Нека се чудят, г-н Станишев – аз знам, че Вие и Вашите колеги от БСП можете да се справите. Мая Манолова го каза, значи е вярно, нали? Също както е вярно и онова за бюлетините. Пак защото тя го каза. Дори с риск да наруши закона в деня за размисъл. Така е – храбро момиче е Мая, спор няма.

И кой друг освен Орешарски и Вас, г-н Станишев, щеше да вземе най-правилните решения в този критичен за страната период? Кой освен него щеше да намери смеслост да спре приватизацията на БДЖ и Български пощи – тези два стълба на мощната и съперничеща си по ръст само с Турция българска икономика?

Били на постоянна загуба тези двете ли? Глупости! Толкова много хора работят там, няма начин това да утежнява бюджета. Някакъв самонадеян и млад изпълнителен директор на БДЖ от времето на ГЕРБ се опитваше да твърди противното и онези го изгониха начаса. Което беше комай единственото правилно решение на предишното правителство – нали ще се съгласите с мен, г-н Станишев? Ама как така ще посяга на железниците, бе? Келеш!

А грижата за майките и децата? Ама разбира се, че парите за тях дойдоха от държавните помощи, които пък дойдоха от значително по-високите данъци. Те пък на свой ред помогнаха на сивата икономика чудодейно и внезапно да побелее. Също като в реклама на банка – на заден ход – ама никой освен Вас, г-н Станишев, нямаше достатъчно акъл, за да се сети за този хитър управленски маньовър. Но на нас ни стига да знаем, че Вас Ви има и че Вие мислите вместо нас. А на мен лично ми е предостатъчно, че Мая Манолова също е наясно с това.

Благодаря Ви и за това, че вместо да започнете да се джавкате с опозицията в парламента за маловажни неща като бедността и безработицата, Вие и съпартийците Ви се захванахте с далеч по-важни неща като цигарите, Белене и ДАНС. Правилно – Русия и сигурността над всичко. А, да, и здравето.

Благодаря Ви, задето Вие и г-н Орешарски се спряхте на този добродушен симпатяга Делян Пеевски за председател на ДАНС. Безспорно се възхищавам на подхода Ви, може би вдъхновен от принципите на лорд Ветинари от романите на Пратчет, че ако има престъпност, по-добре е тя да е организирана (и самоорганизирана). Едва ли има някой по-подходящ кандидат за такава задача от г-н Пеевски, което за пореден път е доказателство за Вашата брилянтна кадрова политика, г-н Станишев.

Ох, още колко много благодарности само мога да изсипя към Вас (и Вашите избиратели)… За колко много правилни решения имам да Ви се възхищавам… За колко безспорни политически победи имам да Ви честитя…

Но друг път.

Сега, г-н Станишев, да не вземете да се огънете пред онези 15-ина хиляди лумпени*, дето се шляят по улиците напоследък? Какво са те в сравнение с могъщата вълна на социално задоволство, която се носи от редиците на пенсионерите и малцинствата (името им е Легион). И която ще се отприщи като цунами веднъж щом така лелеяните държавни помощи потекат към тях.

А онези навън пред Парламента? Е, те са просто досадна подробност, която ще отшуми след три дни.

И накрая, ако ми позволите, един съвет.

Не пускайте властта, г-н Станишев. В никакъв случай. Какъв социалист сте, ако го направите? Да си спомняте някой от предшествениците Ви да го е допускал (е, ама поне не без бой)? Нее. Значи ме разбирате, нали? Не пускайте властта, пък ако Ви я вземат, поне ще казвате, че не сте я дали.

Не гласувах за Вас на последните избори, но това не означава, че Вие не сте съвсем наясно с нещата, нали?

Мая Манолова е убедена, че сте. Орешарски също го знае. Значи е вярно. Поне за мене.

Така че не ни разочаровайте. Моля Ви!

Ваш,

Аз

* Които всъщност са 5, ама са се самозабравили дотолкова, че умножават всичко по три. Но ние с Вас, г-н Станишев, знаем много добре колко са точно, защото от прозорците на парламента сте ги броили един по един, нали? А Мая Манолова беше ли? Щото ако и тя е броила, ще съм напълно сигурен, че е така.

Истината за онова, което се е случило на Осама, можете да научите от Twitter акаунта на терорист №1:

„Всички ме мислят за умрял. Благодаря Ви, д-р Енчев!“

Голяма част от жителите на Земята никога няма да стъпят в Света гора Атонска, не само защото там не се допускат жени. Древен закон ограничава посещенията на това странно място само за мъже, при това не какви да е, а християни. Защото двайсетте манастира, които са построени на по-малко от 60-километровия полуостров, заедно с многобройните скитове, колиби, килии и прочее уединени места, са предназначени за ушите и очите само на покръстените. Има и дневна квота от 100 източноправославни поклонници на ден, както и 10 други християни. Квотата обаче често се надхвърля.

Атон е провъзгласен за място на монашеството през 885 г. със Златната Була на император Василий I. Малко по-късно, през 972 г., император Йоан Цимисхи издава първия Устав, който е написан върху козя кожа (гр. – τράγος) и затова го наричат „Трагос“. Така Атон официално е признат за независима монашеска държава, а първият построен там манастир – Великата Лавра, оглавява и до днес йерархията на богоугодните места от полуострова.

Както вече беше казано, ако искате да посетите Света гора, трябва да сте най-вече мъж и християнин. За да получите разрешението (диамонитрия), трябва да изпратите две-три седмици по-рано имената си, номер на личната карта и ЕГН по факс до Бюрото за поклонници в Солун. Номерът е 0030 2310 222424. В допълнение трябва да посочите точните дати, на които искате да посетите Атон, да споменете най-общо с какво се занимавате (учител, студент, работник) както и да посочите манастирите, които искате да посетите. За всеки случай е добре да уточните в кои манастири ще пренощувате.

На следващия ден трябва да се обадите на тел. 0030 2310 252578, където възпитан служител с много добър английски ще ви каже дали всичко е наред с документите. Ако е така, горещо препоръчвам да се обадите поне четири дни преди да тръгнете на същия номер, за да разберете дали диамонитриите са издадени. В нашия случай беше станало недоразумение, та трябваше да изпращам факс до българския Зографски манастир, за да ускорим придвижването на разрешителните.

Обикновено диамонитриите се взимат от Солун или от Урануполи – малко курортно градче, откъдето тръгва фериботът за Света гора. Лично аз ви съветвам да си вземете заветния лист от Урануполи, защото е по-лесно и можете да го направите точно преди фериботът да тръгне. Бюрото се намира зад единствената бензиностанция в градчето, от дясната й страна, просто няма как да се объркате. Работи от 07:30 докъм 09:30. За разрешителния документ се плащат 25 Евро, а ако сте студент – 10 Евро. Малко английски там няма да ви е излишен, въпреки че можете да се разберете и на жестомимически.

Важно е да се каже, че трябва да сте в Урануполи рано сутринта в деня, който сте заявили като начална дата на посещението си в Атон. Това е така, защото от една страна трябва да си вземете диамонитрията, без която не можете да се качите на ферибота, а от друга, защото фериботът тръгва в 09:45 часа и след това няма друг. Разбира се, има по-малки (но по-бързи) корабчета, наречени „тахипло“ (taxyploo), които също можете да използвате, но на по-висока цена. Иначе билетът за ферибота до първото пристанище (Йованица), което обслужва Хилендарския манастир, струва 5,50 Евро. Доколкото разбрах, влизането в Атон става само по море, въпреки че има и сухопътна граница.

В нашата групичка решихме да пътуваме на предния ден и да отседнем в хотел. Списък на хотелите с нормални цени ще откриете тук. Разстоянието от София до Урануполи е около 420 км и при нормално каране се изминава за около 6-7 часа. Когато минете границата с Гърция през Кулата/ Промахонас, трябва да продължите в посока Солун и малко преди него да хванете отбивката за Кавала. Ние малко се пообъркахме там, но има и втора отбивка, която можете да използвате, когато навлезете в индустриалната зона на Солун. Тя обаче е доста объркваща и имахме късмет, че открихме бързо правилния път.

В самото градче няма кой знае колко забележителности, освен старата и погрозняла пристанищна кула. Тя обаче служи за добър ориентир, защото от кея пред кулата тръгва фериботът. От магазинчетата наоколо можете да си купите и подробна карта на полуострова за 4 Евро, която ще ви бъде полезна. Наоколо има много ресторанчета, които предлагат огромни порции на обичайни цени (вечеря, обилно полята с вино излиза около 15 Евро). След вечерята ви очаква почивка в хотела, за да се подготвите за ранното ставане на другия ден.

Кулата в Урануполи

(край на Част 1)

В сърцето на Тоскана има град, който два пъти годишно обича кратките конни състезания. Десет от неговите седемнадесет квартала (Contrade) мерят сили на централния площад (Piazza del Campo), който си струва да бъде видян по всяко време, но най-вече когато слънцето го огрява. А това се случва доста често.

Сиена трябва да бъде гледана по два начина: отвисоко, за да се види пълната й красота, и от земята, за да се усети средновековната й атмосфера. Освен ако не можете да летите, за първия начин се препоръчва удобната за целта Torre del Mangia (или Кулата на хранещия се), в която храненето може да ви докара само проблеми. Това е втората по височина кула в Италия, която далеч задминава по височина недоразумението в Пиза и изостава единствено от посестримата си в Кремона.

Централният площад в Сиена е като раковина, разделена на девет еднакви и леко наклонени части. Те символизират Управлението на Деветимата  – олигархична институция, която през 13-14 в. помага на града да се мери с далеч по-титулованата си братовчедка Флоренция. Всички девет части се събират в жаден тунел – част от централната дренажна система, който е изключително доволен, когато вали. Наоколо са пръснати живописни кафенета, в които могат да ви изненадат с малките си и скъпи порции памфорте и други сладкиши, но за сметка на това осигуряват приказна гледка към Фонтана на радостта (Fonte Gaia) или към сградата на управата (Palazzo Publico).

Сиена си има и друга гордост – удивителна катедрала (Duomo di Siena), с фасада на Андреа Писано, защитена от зловещи гаргойли, която за разлика от много други италиански храмове е еднакво красива както отвън, така и отвътре, и е украсена както отдолу, така и отгоре.

Но най-вълнуващото в този малък средновековен шедьовър е разходката из тесните улици, които разкриват за прехласнатия пътешественик чудата поредица от статуи, малки магазинчета, красиви църкви, интересни дворчета с богато оцветени арки и други запомнящи се гледки.

Опаковайте багажа и тръгвайте – еднодневната разходка ще ви осигури многодневни спомени.

Оказа се, обаче, че това не е точно така. Конспирацията срещу българската музика е разкрита, а тайната на успеха на някои известни „певци“ или „групи“ (в кавички, защото славата им в действителност е незаслужена) е напълно развенчана!

Да започнем по-отрано. Ванеса Паради, тази мъжемелачка, която разби сърцето на Лени Кравиц и прелъсти Джони Деп, с което си навлече гнева на де що жени има по света, дължи славата си на певица единствено на нашата мила и родна България. Защото Ванеса стана звезда чак след като започна да припява с пискливия си гласец „Жуля такси“ , умело прикрито зад неразбираемия френски бъркоч от думи.

Какво да кажем за фамозния проект на господата Мюнциг и Андзилоти – SNAP!, който пожъна небивала слава с парчето „The Power“, въпреки че в него припяваха на чист български „Аз ям попара“, а в припева плагиатът Turbo B редеше безнаказано (досега!) думите „...и ти, ли, и ти, ли, и ти ли се наяде„…

Въпреки пословичната бдителност на родните журналисти, на тях все пак им убягна фактът, че Мадона в своя хит „American Pie“ е сложила останалите 14252 знамена, само за да прикрие роден трибагреник, който й гарантира онзи грандиозен успех…

Да не забравяме и Род Стюард, който въпреки българската непоносимост към всичко, което не е от големия град, имА смелостта да заяви: „Аз съм селянин“ на всички, при това на развален български.

Дори и кумирите от The Prodigy посегнаха на най-святото ни – езика – за да може Кийт Флинт да се лензи пред екрана и да обяснява: „Аз съм сам в стаята…“. Благодарение на доброто си владеене на български език те станаха толкова популярни. Но българинът, таз душа покорна, но и отмъстителна, им го върна тъпкано. По време на посещението си в София през далечната 1999 г., англичаните откриха на пазара на „Славейков“ свой албум, който те никога не бяха издавали… А за капак, обвиниха за това братушките…

Но да не спираме дотук – всички си спомнят Take That от времето, когато бяха на върха на славата си. Но защо бяха там – защото в едно от най-известните си парчета те сълзливо грачеха „Чушкопек фор гуд…“.

Тях в случая не трябва да ги виним – комбинирането на английски и български думички в една песен беше заложено още в песните на Haddaway, който в парчето „What is Love“ припяваше – „Бейби, дъхът ми…“

И House of Pain са крали безсрамно от езика ни – нека си припомним как започваше най-големият им хит „Jump“ – „Макарон несварен, легни в леген…“

Много, много са прегрешенията на известните музиканти. Към тях можем да добавим и Deep Purple с тяхното „Хей, чичо, стига си ревал…“, двойно по-наглият Shaggy с двата му хита „С пръста рова, рова…“ и „О, кара л*йна“, както и The Shorts с небезизвестното „Камион с дърва, конци, конци, на макара“.

Разбира се, към дългият списък на провинилите се можем да добавим още много известни музикални дейци, но важното е, че в крайна сметка българската музика е жива, както и че тя пулсира в ритъма на толкова известни песни, въпреки че е обречена други да жънат славата, която по право се полага на нея…

Това е тъжната история на Сандра.

А това са номерата на банковите сметки, които можете да използвате още сега.

Сандра Валентинова Младенова

ЕГН: 8611297052

Сметка в ЛЕВА:
Банка ДСК АД
IBAN: BG10STSA93000018907829
BIC: STSABGSF

Сметка в EURO:
Банка ДСК АД
IBAN: BG56STSA93000018907874
BIC: STSABGSF

Сметка в USD:
Банка ДСК АД
IBAN: BG62STSA93000018907863
BIC: STSABGSF

Има и DMS кампания. Можете да изпратите SMS (и) с текст DMS SANDRA на 17777. Аз вече го направих.

Благодаря!

Просветеният читател сигурно знае, че столицата на Франция не носи името на наследницата на известна хотелиерска фамилия. По-скоро е обратното. Но не това е най-важното, което трябва да се отбележи за този прочут град…

Може би съвсем малко по-важно е да се знае, мосю (или мадмоазел), че гражданите на Париж се изхранвали с пасти. Поне така си мислела една малко привнесена от Австрия френска кралица. Още по-важно е да се има предвид, че не всички парижани изпитват затруднения при говоренето на английски език. 83% не означава всички. Но за сметка на това са изключително услужливи и всячески се опитват да помогнат на залутания турист, който безуспешно се опитва да разбере например каква е разликата между RER (карта тук) и метрото (карта тук), както и защо на картата те изглеждат почти еднакво.

По-известна дори от самия град е зашеметяващата купчина от 7300 тона желязо, 2 500 000 нита и 18 038 метални парчета, която е висока 324 метра и досега е посетена от над 250 милиона туристи. С други думи, тази метална дантела за града е същото, каквото са Гауди за Барселона, Моцарт за Виена, гондолите за Венеция, Жулиета за Верона и Димитър Пенев за Мировяне. Можете да я видите във всички магазинчета за сувенири, под всякакви форми, на всякакви цени…

Както всеки голям град и Париж си има река. Сена е напомпана със самочувствие и е толкова важна, че номерата на улиците започват от по-близкия към реката край. Няма път, който да пресича извиващото се корито и да запази своето име на другия край. С други думи, в Париж всичко започва от Сена.

На по-големия остров в центъра на Париж се намира онази катедрала, по чиито кули в търсене на любовта се е катерил най-известният и самотен гърбушко на света. Компания са му правели единствено мълчаливите водоливници, описани от известния френски писател. Катедралата е значително по-красива отвън.  С изключение на прекрасните стъклописи, вътре не е особено различна от останалите. Това не може да се каже за Сен Сюлпис, от която пишещият беше толкова впечатлен, че забрави да я снима…

Градините в Париж са от друга планета – особено тази пред двореца Люксембург, който приютява Сената. Наблизо е латинският квартал, който е изключително приятно място за изморителна разходка. По на юг, криволичейки по уличките, ще откриете Пантеона, в чийто основи не тупти едно сърце на герой от Френско-пруската война и почиват в мир някои от най-влиятелните дейци на Просвещението, а и други французи.

Много от славата на френската столица идва от един северен квартал, в който преобладават увеселителните заведения, секс-шоповете (има дори и нещо като секс-мол на три или четири етажа), а над целия този триумф на порока се е надвесила бялата църква „Сакр Кьор“, около чиято святост преобладават художниците, пияните тийнейджъри и един тъмнокож футболист-виртуоз.

Но колкото и да приказваме за Париж, винаги ще пропуснем нещо важно, затова не зяпайте в монитора, а стягайте багажа за там. Струва си всяка отделена минута.

А, да, и четири дни определено няма да са ви достатъчни, за да го разгледате добре.

Тази година участвам с друга презентация, на сходна тема. Заглавието е The World In Your Face и е фокусирано върху силно нарасналото влияние, което има всеки от нас, в резултат на непрекъснато развиващите се технологии и средства за общуване.

Имах безумни проблеми с форматирането, качването на файла и шрифтовете, затова накрая се наложи да използвам по-традиционните Tahoma и Courier. Все пак, ако презентацията ви хареса, можете да гласувате за нея чрез бутончето с вдигнатия палец, разположено точно под нея. Изисква се регистрация в сайта.

Можете да ми помогнете още повече, ако публикувате линк към нея във Facebook, Twitter или на своя личен сайт или блог.

Благодаря предварително:)

В очите на другите успехът се измерва количествено: например като големина на заплатата, брой спечелени награди, честота на пътуване в чужбина, брой притежавани коли, брой маркови дрехи и обувки. Другите не могат да почувстват успеха по начина, по който го чувстваш ти. И затова търсят да го измерят по лесния, видим и измерим начин.

В нашите собствени очи заплатата може да няма значение, наградите може да са само статуетки или купи във витрината, пътуванията в чужбина да са досадно задължение, колите да са само средство за придвижване, а дрехите да са просто случайно подбрани парцалки от най-удобния магазин.

Сър Кен Робинсън в една своя книга показа как всичко се променя, когато откриеш собствената си страст, елементът, който те кара да се чувстваш наистина щастлив и успял. И това може да няма нищо общо с успеха, както го разбират и определят другите.

Успех е да можеш да откриваш себе си в нещата които правиш. Успех е да постигаш малки победи там, където ги търсиш. Да постигаш мечтите си. Успех е да имаш хора, на които да можеш да разчиташ, които да обичаш и за които да знаеш, че заедно можете да направите чудеса.

Успех е дори да намериш в себе си сили да се извиниш, когато си издънил нещата.

Понякога успехът е да можеш да се отречеш онова, което другите приемат за успех.  Защото в крайна сметка, когато става въпрос за успеха, не е чак толкова важно какво ще кажат хората.

Чърчил има забележително прозрение по темата: „Успехът е способността да преминаваш от един провал към друг, без да губиш ентусиазма си.“

Пък другите нека си говорят…

На покана се отговаря. И се отговаря с „Да, ще дойда“ и „Не, няма да дойда“. Ако все пак някой иска да бъде учтив, посочва и причината, поради която няма да присъства. И когато тази причина е достатъчно уважителна, всичко е наред. Но шикалкавенето и увъртането само затрудняват организатора на събитието. И е странно защо голяма част от отговорите са именно такива.

Другото, което е странно, е че изключително рядко някой отговаря напълно искрено с „Няма да дойда, защото събитието не ми харесва/ присъстващите не ми харесват/ организаторите не ми харесват/ просто не ми се ходи.“

Толкова ли е трудно да бъдем честни с един друг? И толкова лошо ли е да не се срамуваш да заявиш позицията си? Мисля си, че не е… Още повече, когато събитието (не) си заслужава.