Казусът е интересен, в него няма правилно решение, всеки трябва сам да предпочете как да постъпи, в зависимост от личните си предпочитания, както и тези на читателите на блога (доколкото навиците им се познават). Пък и е по-добре да се задоволяват потребностите на общността, на редовните читатели, отколкото на няколкото случайни, които евентуално биха попаднали на стар материал, ако няма дата.

Аз предпочитам да има дати, забелязал съм се, че ако няма дата, съм нащрек дали това, което чета е достатъчно релевантно към настоящия момент, дали нещо не се е променило и дали не чета нещо старо и неактуално. А като има дата, дори и да има обновявания след написването, те се откриват значително по-лесно.

Затова тук, в блога, има дати на всяка публикация и не смятам на този етап да ги премахвам.

Вие как мислите? Ако имате блог, ще махнете ли датите за (евентуално) няколко читатели повече?

По време на абсолвентския бал на сина си, Джейн е с бившия си съпруг, който вече е смного по-млада жена. И ако бившият ти с любовницата не стига, на сцената идва и Адам – поразителен архитект.

Романтична комедия за любовта, развода и всичко между тях, написана и режисирана от Нанси Майерс и изиграна съвършено от Мерил Стрийп, Стив Мартин и Алек Болдуин.

Джейн (Мерил Стрийп) е майка на три пораснали деца, собственик е на преуспяваща пекарна в Санта Барбара и след десетилетие като разведена, поддържа приятелски отношения с бившия си съпруг, адвокатът Джейк (Алек Болдуин). Но когато Джейн и Джейк се озовават заедно за дипломирането на сина им, нещата започват да се усложняват. Невинен обяд заедно се превръща в невъобразима любовна афера.

Джейк е повторно женен за много по-младата Агнес (Лейк Бел, която изглежда завидно добре тук), а Джейн вече е в ролята на „другата“ жена. Сякаш заклещен насред обновения романс е Адам (Стив Мартин), архитект, нает да промени пекарната на Джейн. И докато той самият се възстановява от развод, започва да си пада по Джейн. Скоро разбира, че става част от любовен триъгълник.

Трябва ли Джейн и Джейк да продължат напред с живота си или любовта е наистина по-хубава вторият път? Ситуацията става… сложна.

Харесвам Мерил Стрийп и начинът, по който изглежда различно във всеки един от филмите, в които участва. Просто няма две еднакви роли, напълно различна във всеки филм. Безупречна. Може би защото съм заслепен от нейната игра, филмът ми хареса до толкова, че нямам забележки към него.

Няма нещо, което да се нуждае от промяна. Между Мерил Стрийп и Алек Болдуин има такава химия, че ти се иска тяхната игра да продължава още и още. Ще ти се прииска да видиш още сцени от това дуо. Играта на Стив Мартин е в перфектна амалгама с героя на Болдуин. Мартин е привлекателен и уязвим. Стрийп е изправена пред истинска дилема с богатството на тези двама герои. Когато ѝ се наложи да избира, как ще го направи?

Определението „удивителен“ категорично се отнася за този филм. Сценарият е много силен и не е подходящ за деца. За първи път виждам на екран актьори, които дотолкова добре свалят маските, разкриват сърцата си… сякаш наистина го правят.

Поддържащите герои също са много въздействащи. Джон Красински е особено добър в ролята си на зетя.

Вместо заключение – подарете си филм, който няма да ви потиска, нито ще обижда интелекта ви. Насладете се на лента, която показва какво могат да направят няколко отлични актьори, когато всички съставки във филма са на мястото си.

Личната ми оценка е 9/10. Защото на моменти натежава от драматизъм. И не, макар и филмът да е класифициран като женски, мъжете ще му се наслаждават и смеят на комичните моменти наравно с жените.

Като са в чужбина, всички са българи и се възползват от всички предимства на това. Като ги върнат в България, изведнъж стават роми, турци, чергари, мамалигари, византийци и пр. и са малцинство, ощетени, с незачетени права…

Защо? И до кога така?

Направи ми впечатление, обаче, че засичат и какво точно е събитието. Ето за какво иде реч – днес мой приятел има рожден ден (Честит рожден ден, Дяло!), а във feed-a с новините ми се показаследното:

Не само са групирали двете съобщения от стената на рожденика, ами и са засекли, че са по повод рождения му ден. Ей такива дребни нещица гъделичкат потребителите и ги карат да се усмихват.

Въпреки това, има два сериала, които следя. Но не, не ги гледам по телевизията. И двата по един или друг начин са успели да ме грабнат. И на двата попаднах съвсем случайно, дори не очаквах, че ще ме запленят дотолкова, че да тръпна в очакване за следващия епизод, за да получа още 40 минути от историята, за която разказват.

Признавам си, че не очаквах подобно нещо да се случи, не и след като обзелата ме мания по „Изгубени“ приключи с грандиозния финал. Сега всичките ми очаквания бяха насочени към следващия сезон на хладнокръвния сериен убиец „Декстър“, който се задава през септември.

Та така, серия след серия, ето кои са двата сериала, които привличат и задържат вниманието ми.

Haven / Хейвън

Когато случайно попаднах на „Хейвън“, хареса ми идеята, че ще е сериал по роман на Стивън Кинг. В последно време нещо Стивън Кинг съм го разлюбил като автор. Много комерсиален ми идва, сякаш загубил страстта си към съшиването на думи в изречения и разказването на вълнуващи истории. Въпреки това ми стана интересно как ще бъде реализиран сериала, предвид неоспоримия факт, че с 2 изключения („Изкуплението Шоушенк“ и „Зелената миля“), всички други филми, направени по негови романи, които съм гледал, са абсолютна боза с косми.

Оказа се, че „Хейвън“ е доста приятно за гледане сериалче, което не затормозява излишно зрителя. На всичкото отгоре е бегло базиран на новелата на Стивън Кинг, така че (не)познаването й по никакъв начин не намалява удоволствието от гледането.

Историята се завърта около млада агентка от ФБР, която се озовава в Хейвън (нейде из Мейн) докато разследва убийството на местен бивш затворник. В интерес на истината Одри се справя доста бързо с разследването, което беше в началото шокиращо, предвид че сериалът тепърва започваше, но в хода на разследването разбули друга, значително по-дълбока мистерия. Оказва се, че Хейвън е необикновено градче – в него живеят хора със специални свръхестествени способности. Във всеки епизод, докато скритите способности на местните се проявяват, Одри Паркър ще се опитва да балансира с тях и едновременно с това да разкрива загадките на града, като и мистерията, обвила нейното собствено минало.

Има и класическата ситуация – двама съвсем различни като типажи мъже харесват една жена, която пък не знае кого да избере. Добре е, че тази нишка не се натяква много-много, иначе щеше да ми дойде в повече.

Харесва ми, обаче, как се справя с ролята си Емили Роуз. Като цяло харесвам играта пред камера на театрални актьори, някак си по-умели са в изграждането на образа.

Persons Unknown / Неизвестни лица

На „Неизвестни лица“ попаднах след погрешен клик, но ми хареса плаката, та се зачетох. После реших да му дам шанс, тъй като имах възможност и време за губене да изгледам пилотната серия. После изгледах всички вече излъчени серии. Грабна ме.

Идеята е проста и не блести с особена оригиналност, още повече, че вече сме гледали подобни неща – седем човека, тотално непознати, мистериозно се озовават в празен хотел в изоставен град. Дотук всичко напомня на филма „Кубът“ и разните му продължения. Сега, за да е по-интересно, навсякъде из града има разположени камери, които снимат всяко действие на похитените. И така, имаме си „Кубът“ с елементи на Big Brother. Паралелно със ставащото в града се развива и една друга история, за журналист, който е надушил за тази световна конспирация, както се оказва. И се озовава до шия в батака.

Новината се разпространи бързо. На 4 август в официалния блог на Google се появи публикация от Урс Холцле, че от фирмата спират разработките на платформата си за комуникация и сътрудничество Google Wave като самостоятелен проект. Това, което трябваше да е Второ пришествие за електронната поща, груповия чат и мигновените съобщения, се оказа твърде сложно за приемане от публиката.

Затова, година по-късно, разработките ѝ трябва да спрат. За да могат усилията да бъдат насочени в друга посока. Защото за Google е важно да работят по проекти, които са значими за възможно по-голям кръг потребители.

Google Wave беше представена като платформа миналата пролет на Google I/O в Сан Франциско. Първоначално беше приета с много ентусиазъм от малцината избрани да изпробват първи как работят нещата. Малко след като получих поканата си, обявих публично, че ще каня наред всеки, който прояви желание да го изпробва, тъй като в началото достъпът беше с покани. А Wave беше социален проект, в който ако не учатсват повече хора, няма как да опознаеш целия му потенциал и възможности, няма как да се насладиш на бляскъка и гениалността зад идеите.

На по-късен етап споделих за добавените предефинирани шаблони за нови вълни.

Аз харесвах Wave и го ползвах. Не ежедневно, но много често се случваше да се възползвам от неговите възможности за комуникация и организиране на информации. Така лека-полека се превърна в едно от основните места за спокойна работа. Мястото за размисъл, за споделяне, за екипно създаване на неща, за планиране и обсъждане на проекти, за общуване (макар и по-малко). Харесваше ми начина, по който можеше да се забързва и забавя, в зависимост от скоростта на участие на потребителите – от скоростта на електронна поща до мигновен чат и обратно. Харесваха ми и всички онези неща, които екипът направи реалност, а дотогава бяха считани за недостижими за реализиране в браузър.

Това беше големият проблем на Google Wave – предлагаше твърде много нови, считани за невъзможни дотогава неща. Въпреки всички предоставени възможности, които позволяваха на потребителите да вграждат видео, графика и снимки, ауди и друго съдържание във вълните, както и уникалното тогава виждане на отговора на отсрещния в реално време, потребителите не успяха да разберат точното предназначение на Google Wave. Беше объркващо. Чат? За работа по документи? За споделяне на файлове?

Дори Холцле признава, че „в Google бяхме много ентусиазирани, въпреки че не бяхме сигурни как потребителите ще реагират на този радикално различен тип комуникация“. Очевидно за повечето потребители Google Wave е бил безразличен или антипатичен проект, въпреки че имаше и много привърженици.

Google Wave беше описван по различен начин от различни хора. Според някои, създаването му целеше да замести електронната поща (и донякъде успя). Други го наричаха Google Talk на стероиди (но като средство за чат се оказа неефективно, особено в голяма дискусия). Някои го нарекога Google Документи за групи (и това е най-близо до това, което можеше Google Wave. В последствие екипът на Google Docs дори добави някои нови функционалности, които дублираха възможности на Wave¹).

Другият проблем на Wave беше, както написах по-горе, че беше твърде амбициозен проект. Потребителите са научени и са свикнали да им се казва кое за какво служи точно и ясно, а не да гадаят за какво и как да използват някой продукт за работата си. А затвореният с покани проект затрудняваше както възприемането, така и възможността за опознаване на продукта.

Според официалното съобщение, много от концепциите и технологиите ще продължат да се използват в други продукти на Google. Вече сме свидетели на това – писането в реално време вече е част от Google Docs, а възможността за завлачване на файлове директно в съобщенията беше добавена в Gmail.

Затварянето на Google Wave е неочаквано и леко объркващо. В серията продукти на Google има други, които на пръв поглед са значително по-неефективни, в т.ч. Knol (поумрелият убиец на Уикипедия), Orkut и т.н. Wave имаше потенциал и всъщност съм убеден, че или проектът е бил стартиран като експеримент, за да бъде убит в последствие, или се спира като самостоятелен проект, за да може идеята зад него да бъде вплетена в нещо по-голямо² и да не се дублира. От Google винаги са били потайни при разработките си и не са обяснявали докрай действията си. И ако откъснем поглед от детайлите и опитаме да видим цялата картина, която Google редят, вторият вариант е много възможен.

Но ако това не се случи, Google Wave със сигурност ще ми липсва. И ще е жалко, че умря толкова бързо, преди да успее да се развие дотолкова, че да може да съществува като пълноценен и равноправен продукт.

Та така, според новата заповед на Вежди Рашидов, директор е Пламен Тасев. Някои пловдивски медии услужливо припомниха кой е Пламен Тасев – „оркестрантът от Русе, който под тепетата се прослави с това, че успешно сваля директори. Вече вписа трима детронирани в биографията си“, пише „Марица“. Така е, директорите се сменят, длъжността е избираема след конкурс на всеки 4 години, останалите позиции се заемат доживотно. Без значение кадърност и компетентност.

В същия материал „Марица“ споменава и за двама диригенти с инфаркт през последната седмица. Същите тези, които си кротуваха в кошарата, без да имат изяви, докато ОФД-то плащаше хонорари на чужди диригенти? Притеснили са се хорицата, че приказката им свършва. Крайно време беше да се сложи край и да се изкорени скатаването. За да съществуват, културните институти трябва да функционират. На всички възможни нива. Ето, на сайта на ОФД-то все още пише, че директор е Калуди Калудов. Отгоре, в главата, все още седи надписа „Оперно-филхармонично дружество – Пловдив“. Последната новина е от 4 юли, т.е. информация на сайта за всички неща, които се случиха през изминалия месец липсва. За какво му е на ОФД-то сайт, тогава? За да е неактуален ли? А за какво му е на Пловдив опера? За да мързелува и не работи ли? Пратих писмо на мейла, който открих на сайта на някой, който отговаря за „връзките с обществеността“. Любопитен съм кога и дали ще получа отговор и каква ще е реакцията и скоростта.

Покрай уволнението на Калуди Калудов, Славчо Атанасов изръси поредната си мъдрост:

„Отстраняването на Калуди Калудов си е чист опит за убийство срещу пловдивските културни традиции. Тук не става въпрос за личността, която все пак е сред десетте световни топ тенори, а говорим за желанието и опита му да запази операта и филхармонията в Пловдив. Тези културни институции са донесли на града ни световна слава, а отношението на държавата е немислимо и с уволнението на Калуди Калудов ситуацията вече излиза извън границите на нормалността. Какво трябва да си мислят сега пловдивчани, че всеки, който се опита да защитава интересите на града, ще бъде отстраняван и премачкан ли? Точно така се получава на практика обаче.

Махат директора на операта, защото той застана открито в защита на състава и неговите традиции. Изумително е да се случват подобни неща. Нашите световни имена в изкуството се оказват немили-недраги в собствената си родина. А когато става въпрос и за Пловдив, аз не мога да приемам равнодушно това грубо посегателство срещу културната столица на България.”

Само Петя Гогова нещо ми се губи от картината. Да не е болна нещо таз мила жена от народа, да не е в отпуск, та така пропусна да е и тя в центъра на събитията?!

Иначе истината е много проста: Калуди Калудов може да е сред 10-те най-големи тенори на планетата, на галактиката, на вселената, но като управленски кадър е гола вода. Затуй го махат, не заради друго. След като не е успял да задвижи механизма, наречен ОФД-Пловдив така, че да не е трън в очите на министерството, значи се търси някой друг, който да го направи. А кметът, вместо да се изживява като декоративен петел и вместо да заплашва с гладни стачки, да беше излезнал с оферта. Солидна и неуборима, такава, каквато МК да не може да откаже и да не приеме.

А Калуди да звънне по телефона на Вежди и да пият по една ракия, както са се разбрали.

Ето кои са директорите, а в скоби и курсив в края съм добавил мои кратки коментари, където съм имал какво да кажа.

• Павел Васев – Народен театър „Иван Вазов” със сцена „Сълза и смях”; (Логичен избор. Между Павел Васев и Венцислав Кисьов, по-добрият вариант е Васев. Остава да виси въпросът какво ще се случи с директорския тандем на „Сълзата“ – Кисьов и Банов?)
• Тодор Димитров – Държавен музикален и балетен център – ДМТ „Стефан Македонски” и балет „Арабеск”; (това назначение ми се струва весело – първоначално Оперетата се натискаха за този директор, защото „е един от тях“, а напоследък почнаха да имат щения да го махат, защото е неквалифициран. И вероятно да им отмъсти заради „случая Панкин“, Рашидов им го натресе пак. Честито.)
• Славчо Славов – Театрално-музикален продуцентски център – Варна с Драматичен театър „Стоян Бъчваров” и Държавна опера – Варна; (този господин ми е непознат. Дали не става въпрос за зам. областния управител на Варна? И ако да, с какъв акъл е приел това „понижение“?)
• Кръстьо Кръстев – Драматичен театър „Н. О. Масалитинов” -Пловдив със сцена „Николай Хайтов” – Смолян; (неприятно, но факт. Все се надявах, че ще е някой друг. Дано не повлече след себе си смолянската трупа, освобождавайки пловдивски артисти. Ще е трагедия.)
• Найден Тодоров – Държавна опера – Русе;
• Александър Текелиев – Държавна опера – Бургас;
• Пламен Тасев – Държавна опера – Пловдив; (ето тук това е също много весело решение. Уволниха Калуди Калудов и назначиха Пламен Тасев, който историята помни като зам–директор на ОФД-то преди години, а сега е солист-водач на кларнетистите в оркестъра на операта. Назначението е, защото „има повече управленски опит“. Славчо Атанасов пак скочи и започна с необмислените си дела и думи, сега чакам квачката Петя Гогова да започне да му приглася.)
• Мирослав Кръстев – Симфониета – Видин;
• Димитър Панов – Симфониета – Враца;
• Станислав Ушев – Симфониета – Шумен;
• Неделчо Стойчев – Драматично-музикален театър „Антон Страшимиров” – Разград със сцена „Назъм Хикмет”;
• Димитър Игнатов – Драматично-куклен театър „Димитър Димов” – Кърджали със сцена „Кадрие Лятифова”;
• Борислав Ненков – Драматичен театър „Сава Доброплодни” – Силистра;
• Златина Станева – Куклен театър – Силистра. (При положение, че навсякъде се реже, свива и оптимизира, защо в Силистра има множене на директори, така и никой не седна да обясни. Така и не стана ясно защо вместо сливане, тук ставаме свидетели на разделяне и вместо намаляване броя на директорите, имаме добавяне на още един, който ще има зам. и т.н.).

Тази промяна няма да промени нищо. За да се случи нещо и то да е ефективно, необходимо е Министерството на културата да свърши нещо друго. Също така, за да има реален резултат, необходимо е и културните институти да започнат да работят и да променят манталитета си на държавни служители. Време е да започнат да показват защо получават заплати, а не да се чудят къде и как да се скатаят в интервала от 9 до 17.

Нито един от сайтовете на културни институти с нов директор не отрази събитието и не е променил името на директора си. На театъра във Варна дори все още пише, че Дафинка Данаилова е директор (!).

Животът ви е в опасност. Докато четете този текст, вие сте в обсега на действие на един убиец. Зад вас стои изправена смъртта — мълчалива и невидима. Всеки миг може да почувствате ледения й дъх на тила си, когато тя се наведе да ви потупа по рамото…

В най-близко бъдеще някой от четящите това съобщение ще умре от ръката ми — гротескно и ужасно (това може да си ти!).

Казвате си: Невъзможно. Не, това не се отнася до мен!

Защото смятате, че сте неизвестни и незабележими. Чувствате буфера на разстоянието между вас и мен — автора на това съобщение. Намирате спокойствие в собствената си анонимност.

Няма такъв буфер. Фактът, че този текст ви е намерил, е доказателство, че където и да се намирате, там мога да стигна и аз.

А анонимността… тя повече не съществува.

Отказахме се от нея в името на удобството — пожертвахме я на олтара на Негово Величество Електрона. Дигитализираните подробности на вашето съществуване са предоставени за общ достъп и всеки, притежаващ минимум интелект и опит, може да ги извлече. Вие сте разголени.

Отворени сте за мен като курва, завързана с белезници за четирите крака на легло. Ще проникна във вас, когато ми се прииска. Внимателно и без да бързам ще ви разрежа, ще ви изследвам и ще ви разчленя. Вие сте оставени на милостта ми.

Вие сте ми ИЗВЕСТНИ.

Знанието е власт.

Властта е моя.

Не можете да се скриете.

Е, как ще реагирате на това?

Изтеклата информация за незнам си колко си потребителски лични данни от Facebook и качени като торент за сваляне в Пиратския залив ми напомни за пасажа по-горе. Всъщност той е част от пролога на книгата „Лице в лице“ на Филип Финч, издадена в България от ИК „Бард“ през далечната 1995-та, когато Интернет у нас още се раждаше…

Е, романът отдавна е с изчерпан тираж, но който има интерес, може да му хвърли едно око в „Моята библиотека“/chitanka.info.

След което да се замисли какво споделя онлайн.

Каква е тази луна? Не ярката блестяща луна на безпощадно щастие, не. О, тя привлича и вие, и блести в евтина и просташка имитация на това, което би трябвало да прави, но в нея няма острота. В тази луна няма вятър, който да издуе платната на хищниците през щастливото нощно небе към съсичащия разпарящ екстаз. Тази луна трепка свенливо през измития до скърцане прозорец към една жена, която се е наместила доволно и закачливо на края на дивана и говори за цветя, канапета и Париж.

Не е тайна, че „Декстър“ е един от малкото сериали, които следя с особен интерес. Да, чел съм и романите (1, 2 и 3) на Джеф Линдзи, по които донякъде вървеше сюжета. Харесва ми стила на писане на автора, харесват ми и преводите. В сериала ми харесва как се развиват някои сюжетни линии, които са бегло застъпени и недоразвити в романите, както и фактът, че мога да чуя мислите на Декстър.

И ето, през септември за пореден път любимият сериен убиец ще се завърне на екрана, за нова порция убийства.

След драматичния и неочакван финал на предишния сезон, през септември историята продължава точно оттам, откъдето свърши. И, да, ще има кръв.

Аз не смятам, обаче, да го гледам дублиран на български, вече съм свикнал с гласа на Майкъл С. Хол и колкото и да е добър дублажа от Пламен Манасиев, ще е осакатяване на удоволствието.