Днес в разговор с колеги стана дума за онлайн общностите и доколко и как помагат на бизнеса да разцъфне. В крайна сметка всички стигнахме до извода, че в никакъв случай не е задължително всяка компания да има своя онлайн общност. Изключително важно е, обаче, всяка компания да се опитва да бъде все по-интерактивна и да провокира все повече и повече диалог с публиките си.

Измъдрихме също, че е важно всяка компания да има интерес от създаването на възможности за изграждане на връзки между клиентите си, за да могат те, клиентите, да изграждат взаимоотношения около марката или бизнеса.

снимка: spekulator, sxc.hu

С времето ICQ замря и този вид спам се пренесе в Skype. Там беше същото, само средата беше различна.

Дойде време простотията да превземе и Facebook. Ето какво се дотътри в съобщенията ми.

Човекът, който ми го изпрати, хич не му пука дали утре ще има Facebook.

Въпросът е кога хората ще спрат да се връзват на подобни безумия и ще почнат да използват главите си за мислене, а социалните сайтове и инструменти – по предназначение?

*Вашият e-mail е взет от публичното пространство, за това съобщението може да бъде разпознато като непоискано търговско.

Ако не желаете да получавате повече писма от нас, моля отговорете на това писмо, като в полето subject напишете stop.

Ако сме Ви причинили неудобство, моля да ни извините, нашата единствена цел е да бъдем полезни.

и подписано от „Маркетинг Салюшънс“ (получерът е от мен).

Още преди време се заиграх и върнах „стоп“ – резултатът е нулев, пак си получавам простотиите им. Затова току-що директно заминаха в спам филтрите. Без извинение.

Иначе ето един мейл, за да „се намира в публичното пространство“ и да могат спамерите по-лесно да го надушат – sales@viacall.info.

„Колелото ще се завърти.“

И ето, вече се завъртя. Предпремиерно успях да се добера до киносалона и да изгледам шестата част на филма, който всеки път успява да ме шокира с бруталността си. Филм, за който на касата на киното искат лична карта, защото е забранен за зрители под 18 години.

Предполагах как ще продължи поредицата – Стром умря в края на предишната серия, Хофман успя да се спаси и той ще трябва да продължи делото на Пъзела. Няма да издавам много, но ако от предишната част някой е останал с впечатлението, че Стром достатъчно силно се е борил да докаже волята си за живот, то значи още нищо не сте видели…

Иначе историята е много добре замислена и реализирана и успява да въвлече в действието. Капаните са много добри, а насилието е точно толкова, колкото е необходимо и макар нищо да не се случва директно пред камерата, успява да накара всички в салона, дори и най-коравите, да извърнат поне веднъж глава настрани…

Интересно ми беше, или по-скоро странно, как досега винаги преди началото на „играта“ (I want you to play a game, нали се сещате) гласът на Пъзела изричаше думите „Live or die, make your choice.“ (“Живей или умри, ти избираш.“), а сега беше нещо от сорта на „от Х души, У ще умрат. Кои ще живеят, решаваш ти.“ Т.е. няма я вече тръпката у жертвите да се борят за живота си и по този начин да го оценят, тук те са само пионки в играта и друг решава кои животи ще бъдат спасени. Но това си е естествено навързано и със сюжета.

Моралната дилема, пред която е изправен Уилям като част от „неговата игра“, емоцията при всяко едно негово решение, финалните моменти на всеки един от капаните… няма как да не ви полазят тръпки.

Пъзелът започна да се нарежда. И с всяка поставена частица, с всеки отговор на многото въпроси, картината започва да придобива смисъл.

Нямам търпение да гледам 7!

Идейно и свежо.

Ето два начина за вмъкване на слевеевите песни на Twitter в Google Wave – за всички онези, които вече са получили своите покани.

Започва се нова вълна и се щраква върху бутончето за добавяне на джаджа чрез уеб адрес и в полето се изписва следният адрес:

http://www.twittergadget.com/gadget_gmail.xml

После трябва да се въведат потребителското име и паролата за сметката в Twitter и… готово. Получавате приличен интерфейс и всичките си чуроликания.

Има и друг начин – добавя се в списъка с контакти адреса

tweety-wave@appspot.com

и после пак се въвеждат потребителското име и парола за сметката в Twitter.

Аз лично използвам първия вариант.

И така, от днес официално настъпва нова епоха в световния уеб.

От днес официално спира да същесвува един динозавър – Geocities. Онези, които ползват мрежата от по-дълго, вероятно помнят времето, когато голяма част от малкото сайтове, които имаше тогава, бяха:

• грозни,
• обикновени,
• хостнати в Geocities…

Е, дами и господа, днес, заедно с Geocities, умря уеб 0.1.

Rest in pieces!

Дано ни очакват едни още по-интересни (уеб) времена…

Ако по една или друга причина клипчето oт vbox7 не се зареди коректно, можете да го изгледате ето тук.

Небезизвестната пиратска песен все още кънти в ушите ми и този кънтеж едва ли ще заглъхне скоро, връщайки ме далеч назад във времето, когато като дете четях романа „Островът на съкровищата“ и жадно поглъщах разказа на Джим Хокинс за пътешествието му по море, за скритото съкровище на Флинт, за страховитите пирати…

Едва ли има някой, който да не се е сблъсквал с романа на Робърт Луис Стивънсън още в детството. Непонятно защо, но в България погрешно се приема схващането, че „Островът…“ е детски/юношески роман и като такъв, той остава недооценен и леко пренебрегван от по-възрастната [четяща] аудитория. Петър Кауков се е нагърбил с нелеката задача чрез драматизацита на Кен Лудвиг (в прекрасен превод на Харалампи Аничкин) да разчупи това схващане и да представи на сцената спектакъл, подходящ да привлече вниманието на цялото семейство. И е успял, предвид че на премиерата децата бяха силно впечатлени от ставащото на сцената, дори смаяни възклицаваха „Леле-е-е-е!“ по време на спиращите дъха батални сцени, а по-възрастните с не по-малък интерес и с приключенски плам в очите следяха разказа.

Защото спектакълът наистина е зрелищен. Досега не бях виждал спектакъл, реализиран толкова умело, въпреки ограниченията, които има сцената – без пропадала, без оркестрина… и само чрез кръга и с осветлението да се пренесе действието в страноприемницата „Адмирал Бенбоу“, на кея преди отплаването, на палубата и в трюма на шхуната „Хиспаньола“, пътуваща от Бристол до Карибите, из джунглите на острова, на който е скрито съкровището на будещия страх капитан Флинт… Не ми се мисли дори какво щеше да се получи, ако сцената позволяваше дори още малко повече динамика… За да са нещата още по-истински, за да могат зрителите още повече да се потопят в действието, спомагат както интересното сценографско решение (на Венелин Шурелов), костюмите и гримът (Елица Георгиева), така и музиката (Явор Димитров и Страцимир Димитров).

Да, музиката… още когато преди време чух откъси от нея, във времето, когато се подготвяше, очаквах някакъв сериозен размах на режисьорските идеи, сериозно вглеждане в детайлите. Това, което видях на сцената по време на премиерата, обаче, надмина и най-смелите ми очаквания. Именно затова харесвам Петър Кауков като режисьор – подборът му на пиеси е винаги много добър и обмислен, винаги на теми, които са интересни за много широк кръг зрители, и предизвикват както размисъл, така и провокират диалог със зрителите. За Кауков няма средностатистически зрител, затова във всяка една от пиесите, които поставя, има по нещичко, което да привлича вниманието и интереса на всеки, наредил се за билети на касата. Така е и с „Островът…“.

Актьорската игра беше, като всичко останало, на много високо ниво. Плахият в началото и възмъжал в края Джим Хокинс (Велизар Величков – Визо) и коварният еднокрак пират Джон Силвър (Атанас Атанасов) бяха като извадени от спомените ми от детството – точно според представите ми, истински, живи. Другите актьори също бяха много добри в представянето на персонажите си, но Джим Хокинс и Дългия Джон Силвър са двата героя, които най-ярко са се запечатали в съзнанието ми след прочита на романа – образи, запечатани до днес, изведнъж материализирали се на сцената.

…Така за последен път видях еднокракия морски вълк, за когото Били Кокала ме беше предупредил пръв. И все си мечтая за него, докато гледам към хоризонта, застанал на носа на някой кораб и се усмихвам на онова, което бъдещето може още да ми донесе. И тогава разбирам, че моето приключение на Острова на съкровищата не завърши онази сутрин на кораба “Хиспаньола” – и че няма да завърши докато съм жив.

Дали съм харесал „Островът на съкровищата“? Разбира се, всеки, който е мечтал за морските приключения на Джим Хокинс, би го харесал. А онези, които ще решат, че този „детски театър“ не е за тях, ще изпуснат пътешествието на живота си. Назад към детството.

снимка: Деница Русева. Плакатът е на Георги Вачев

Вече всеки може да се регистрира и да изпробва бета версията на микса за бързо споделяне на текст, снимки, видео и музика. Аз съм там, можете да ме последвате.