фотография: нощен микс от изображенията “Лого” и “Грим”
слушайки: малко повече, отколкото трябва…

Застудя, времето спря да руменее и дори от време на време имаме възможността да се порадваме на няколкото симпатични капки дъжд, които съвсем скоро ще се превърнат в красиви снежинки, които от своя страна не особено дълго след това… ще закишеят по калните ни улици!
При такива условия ние хората, като сюблимни стадни животни, няма какво друго да направим освен да се съберем на едно място, за да се постоплим. А какъв по-хубав (и качествен) катализатор на душевна топлина от една знаменателна размяна на значки?
Имаме идея, сега ни трябва и повод? В лицето на декадния уеб стожер “БГ Сайт” познати и непознати лица от уеба (и другата част на интернет хлебопекарната) заедно откриха призванието (както и оправданието) да отделят няколко часа от времето си, за да обменят както малко приказки, похвали и жалби, така и не много самоизтъкванки, егоманиакални призиви за призове и заразно-нарцистични флуиди.

Пришествието се състоя на фона на красивите early-fuck интериорни решения на хотел “Шератон” в столицата ни. Имах прекрасната възможност да съм сред присъстващите, не защото на някой от организаторите му пука за мен, а защото един от участниците (Събина с проекта й “ентелегентно”) разполагаше с покани за официалната церемония.

Още преди месеци, когато мухата влезе в главата й, казах че не одобрявам много решението й да участва. Споделих впечатленията си от предните издания на формата, които съвсем не бяха положителни, но въпреки това амбициозната блогърка, лидерка на най-влиятелния булшит уебарник не се стърпя. Плати си като поп(адийка) и започна да агитира интернет потребителите (99% от тях нейни приятели и онлайн познати).

Мина се време… някои одъртяха, други поумняха, на трети им взеха девствеността… но какво да се прави, живот!

А под капака на престижната “БГ Сайт” тенджера се готвеха страшни кулинарии. Кой, къде и защо е гласувал, само той си знае… резултатите накрая заговориха сами за себе си!

Със сигурност не смятам, че всички победители из категориите, заслужават призовете си. Ровенето от страна на журито можеше да е доста по-обстойно. Или да го кажа така: Шапката-похлупак би следвало да е по-наблюдателна за качествени уеб апликации…

Но ако всичко зависи само и единствено от входната такса и многото навитаци да ти (съ)гласуват, е… живо и здраво да ни е интернет полето!

На комедия, като на комедия, бих казал… всъщност и вие бихте, стига да споделяхте топлината на (най-?!)огромната зала в София! Веско Маринов ряпа да яде! О, да, само потящите се баби на първия ред, хвърлящи букети по сцената липсваха.

А сцената заслужаваше! Водещите също, ей!

Яките спонсори, яката работа! Нашите хора - с папки в ръка. И с микрофони. Поне по един кренвирш да им бяха дали… мхм, какви са тия стари похвати. Нали на 10 години станахме. Интернета ни се развивал, ама друг път… Бумът стана в последните 4-5 години, като експонентата все повече се навири през изминалите 24 месеца.

Технически бе неугодно, то се видя. Нито вълнуващият флаш от презентацията на Томс бе приятен за гледане (24 кадъра, бе, хора!), нито музикалното оформление бе синхронизирано (или поне предвидено за хора, прекосяващи пешком залата - не всички са шуробадженаци на Юсеин Болт, нали).

Юлиян Вергов разчупваше кризисното шоу-награждаване, макар и с леко протъркани лафчета, докато колежката му, Диана Алексиева, тотално опустошаваше всеки един негов опит напън както за… проява на опит, така и за наличие на грамотност. Оказа се, че 10 годишно момиченце може да чете по-добре от мацката в бяло! Язък… народни артисти!

Нямаше Wi-Fi, за контакти да не говорим. Пътеката в средата на залата бе заета от камерните оператори на Re:TV, които или не са имали достатъчно логистична подготовка (или мислене), или някой от организаторите въобще не е предвиждал, че повечето излизащи към сцената ще трябва да минат точно оттам. Квазимодо бе един, но… преди да се случи събитието “БГ Сайт” 2009!

Имаше много усмивки, от много начетени хора, и от някои не толкова, разбира се! Костюм до костюм, а до костюма… още един - с якичка!
Дали има доволни - има, дали има недоволни - надявам се! Колкото до конкурса - може да се желае много повече! Дано за следващите 10 години се развие наистина до класно ниво… поне до това, до което си мисли, че е достигнало.

Поне беше забавно. Театър София рядко поставя такива комедии. Вълнуващо е - спестих си коктейла, защото ми писна от cock-опашки в главата ми - напълних се за цяла една вечер! Отивам да се празня…

фотография: сутрешно блок-матине с разгрявки от “Макс Две”
слушайки: Ъпсурт - Неделя сутрин

Изморен съм… изглежда единствено в активната почивка се крие моето спасение. А когато е сутрин и джигера ми звучи в тон с лириките, така чутовно сътворени от Ъпсурт преди много години, си мисля единствено за една хладна (не много студена) бира + качествено забъркано шкембе! С мерудийки, задължително…
Но случи ли се менструалните телевизионни вълни на БНТ и “НОВА телевизия” да преплетат шпаги, трябва да сме готови за много повече кръв и мозъчни пръдни, при това неестетически поднесени, отколкото дори Слай Сталоун може да предложи на верните си фенове в новия си говедарски, с елементи на земеделие, екшън “Рамбо 5: С памперси”.

“В неделя с…” на медийното славейче Димитър “Митко” Цонев миналият месец се сблъска с тъмната страна на зрителски конкурентната изгъзица - “Станция NOVA”.
Случи се така, че в два поредни уикенда преди няколко седмици (от)дадох чест и почитание на осиротялото ми ТВ мозъче, което имаше нужда от малко храна за цинизма и критиката, която би родило при подходящ възбудител. И какво… очакванията ми не останаха напразни!

Форматите, бълвани от 50 годишната лелка, са отдавна известни. Мустакът в кадър трудно се побира, а егото му, вършало величествено в ефир дълго време, съвсем не подлежи нито на критика, нито на полезни съвети (или по-добри сценаристи/генератори на шоу концепция). Отче наш, ти който ни боядисваш… да се слави “Пастело”-то ти… смело!

Няма нищо оригинално и на Новия фронт. Алкохолиците Иван и Андрей дърпат все повече и повече, пред която и да е друга медия. Скъсват си гъза от бачкане и отдавна забравили “PORNO” и “Сблъсък”-якичките, не се спират пред привличането на говеещите, изгладняли за зрелище български зрители. Тежка е тази борба… особено когато и двата пола на шоу байкарията не си гледат в канчетата. Интересно е обаче, че дълбоко в себе си… страшно много си приличат. Аман от ребра, ябълки и змии изкусителки!

Лафовете са стари, както и муцуните, изключваме само шоу интродукцията и досадното (разголено) присъствие в лицето на съпружеските неволи. Концепцията е отдавна посиняла, като забравен удавник от борда на Титаник, изгнил и плесенясал с годините търпение под водната повърхност.

Нищо НОВО! Текат… в червено, синьо, виолетово или мотрисово ръждиво! Анатема, мили мои сценарийни плъхове - лапачи на рейтинги и с нищо не допринасящи към общото благо! Преди да ми дадете значка за партийни заслуги нека ви кажа нещо:

Вариатетното пърдене в ефир, при това по 8 часа, насред и без друго краткия ми/ни уикенд… рано или късно (дай боже колкото се може по-преждевременно) ще убие всичките ви зрители! SMS контрацептивното присъствие на глупави водещи, крещенето срещу камерата и други виро/голо-глави лумпении, съвсем няма да привлекат хорския интерес.

Отдавна съм погребал ТВ приемника, но когато 24 кадровото зомби, с угнили мръвки във формат 16:9, избуи с маргаритка на главата си, все по жадно за зрителската ми плът, съм готов отново и отново да му отстрелям главата, така че двата метра под земята да му станат любимо местенце!

“Добро утро” на Сашко беше пионера. Не беше 8 часов, но за сметка на това иззида солиден (без употребата на YTONG) подиум за изява на разни новоизлюпени недоносчета, които не съумяха с нищо да развият формата!

Въобще, ама въобще не сте интересни!

фотография: canusta at “We Heart It”
слушайки: Pink Floyd - Another Brick In the Wall

Аромати от ирония, кълбета неприязън… отдавна забравена наслада по сън от спокойствие и любов, преливаща във вените му. Събужда се със сенки над очите, изгорено от пламъци… ирис от емоция, ерес на съчувствие…
Пагубно и бавно премлясва с устни, заличава следите от кошмара, доколкото умът му може да превъзмогне себе си и своето досадно присъствие.
Излезе навън…
Нощта бе хладна, зимата напомняше за себе си, а усещането за жена, така близка до сърцето му, че успяваше да трогне дори чудовищните гоблини, плъзващи като чума и похот наоколо, готови да покорят дори най-силно скърбящите, отдавна загробили нуждата от любов и посегателството над чувствата чужди. Емоции…
Не беше книга, нито тухла… не беше пръст, нито ковчежна молитва - портрет, отдавна омразен, стара фотография, с покъсани краища - любов недостижима.

Настъпиха сурови времена. Униформата му прилягаше по невероятен начин, превръщайки всяка стъпка в чар и харизма. Нощта го привличаше и както обикновено - той не скриваше удоволствието, което лицето му по магичен начин претворяваше в сълзи, а вместо това тайничко оставяше егото си да се наслади на мига.
Стъпваше бързо, не особено тихо, защото кънтенето от ботушите му разкъсваше неотдавна настъпилата градска тишина.

Мина покрай стената и мисълта му го пребори. Облегна гърба си в плен на утехата желана и бръкна във вътрешния си джоб. Разлистваше се по мрачните звезди и опита им да избуят на пук на цялото мъгливо присъствие. Толкова мистичност, такава прелестна нощна премяна се стелеше наоколо, че сивото присъствие помрачаваше целият опит на луната да отрази малкото топлина, домогваща се от другата страна на света. Но имаше и нещо друго - усещането… бе по-силно от всякога!

Цигарата бе изгасена в мръсния тухлен строй, а от другата страна се чуваше презареждане на автомат. Някакво сподавено бърборене и войнишки обувен тропот. Омраза и студена страст. Самотата лепнеше. Той продължи напред, като се изгуби в разстилащата се все по-гъсто мъгла…

Няколко щуреца пригласяха на тишината. На не повече от двадесет стъпки от него слаба струя вода се вливаше в коритото на студеното речно усое. Тревата мъркаше, а совите отдавна бяха напуснали това забравено от бога място. Бодливата тел проблясваше и едновременно с това хвърляше сянка върху гъстата светлина на мъгливо присъствие. Очарователно, опияняващо и в същото това време, с въздействие на отрова, така сладка и приятна, като елексирът споделен между двама влюбени.

Очите му бяха влажни, мигаше често, потриваше ръце в очакване. Движеше се успоредно на реката. Измръзваше. Нервно придържаше ръка в близост до кръста си. Не спираше да се оглежда. Шумът от стъпките му бе поглъщан жадно от калната земя. Влагата се просмука в униформата му. Ботушите понякога се хлъзгаха. Последните метри преди да доближи канализационната тръба той измина пълзешком.

По-нисък от тревата, по-мълчалив и от прилеп глухоням…

Видя малка светлинка от пламък. Запалената цигара жарко пронизваше вътрешността на тръбата. Прегази водната граница без много свян, доближи се до отвора и се усмихна. Тя приближи.

Кратък миг на нежност. Силна прегръдка и излъчване на топлина… Желание, участ, омая от сърца немирни…

Издърпа я, пое ръката й, отново я прегърна. Тогава зад себе си чу отекващо щракане. Помисли си, че краката му изстиват, а душата - поемаща по път без изход или финална дестинация. Но не беше така… Погледна в очите на двамата от караулната обиколка.

Имаше безличие…
Неприязън… замръзнал поглед… може би отчаяние…
Погнуса или желание, умора… от всичко, което се случваше…
Усещане за човек… за близък - може би брат, отдавна забравена сестра…
Баща и син… притъпени емоции, замразени в студената обвивка на несъществуваща война…

Но рефлекса, импулса живот, който премина пред погледа му, заръката на главнокомандващия и изцерителната зависимост към служебния дълг вдигна приклада. Автомата бе насочен към слепоочието вражеско.

Тя се притискаше в тялото на своя любим, мълвеше тихо любими слова и плачеше. Сълзите попиваха в шинела му. Плътно и топло, оставяйки мразовити следи миг след гальовния полъх на ноемврийската нощ.

Той я тласна, тя падна във водата и последната нахлу в ушите й. Чуваше тътен след тътен, не можеше да види нищо през мъглата, още повече с мръсната вода блъскаща се в клепачите й.

Няколко секунди по-късно ръката му я издърпа… отново… Тя избърса лицето си и потрепери. Той също… Крехкият й поглед, подвластен на страха, през мрежа от уплаха видя телата на войниците, лежащи в кръв. Последната почивка, към която сетното им дихание ги бе повело.

Гърдите на първия, тъмно червени, бяха пронизани от нож, последният грациозно впил стоманената си талия в плътта тленна на отнетия човешки живот.
Другият - с отпуснати ръце във въздуха, доскоро упорстващи на бодливата тел, разкъсала му…

Луната липсваше. Мразовития полъх държеше будни двамата тичащи… Ръка за ръка… Гърдите превръщаха всяко хлипане, зловещ спомен и очакване в моторна сила, която движеше снагата им. Нямаше връщане назад.

След толкова години на безумна суета и политически дискомфорт - неправомерно престъпен блян, те отново бяха заедно…

фотография: Олег Панфилов
слушайки: това, което не може да бъде чуто… a.k.a. “нещо си ми го говори”

Открай време хората, като психически лабилни същества, обичат да си измислят както богове, така и демони. За да им бъде… може би, по-лесно преживяването - на трудности, на лесности или на обикновени житейски капризи, които разлигавеното им житие ги кара да превъзнасят във формата на “голяма(та) работа”.
А дали трябва на една везна да измервам менталното тегло на възприятие по адрес на боговете и демоните? Мисля, че да. Искате доказателство? Нека видим след прочитането на следния материал, на какво мнение ще сте вие самите.
Не обичам да промивам мозъци, затова избягвам да го правя. Накратко - ограничавам се, като само в определени моменти си позволявам да влияя на слабохарактерните люде около мен. И не става въпрос за лъжи - не съм политик, много ви се моля!
Но за сметка на това, като съвестен представител на хищната хранителна верига, от няколко часа ме мъчат следните хрумки…

Трябва ли ежегодишно су’о и сураво да се побърква по сантименталната мания около някакво животно, съешено с вирусен контекст на някаква химична прелюдия към безсмъртието (или титаничното зло)? Накратко, не ви ли писна от епидемии?

Нещата винаги са прости и се планират по сравнително простичък начин. Разпространението им не е сложно, стига да имате необходимата власт или социални допирни точки, които могат да дадат балансирана гласност.

О, да! Той отново говори за конспирация.

Нима при усложнения или развита цироза, организма ви ще съумее да се пребори с “обикновения” грип или някоя друга простудна инфекция?

Трябва ли Прасчо да се превърне в страшен герой и тотално да се омаже приказката (напук на всички мръснишки и долни, пропити с цинизъм, вицове, които всеки един от нас може да изрецитира безпроблемно, дори и при 38 градусова температура)?

Но когато телевизии, вестници, (пропагандни) постери и/или флаери скандират: “Грух-грух епидемията тропа на българските гранични порти”, нещата стават сериозни. Защо ли? Защото не всеки мисли като мен… по точно, предпочита да се поддаде на лековерно изказаните празни приказки в ефира на достойните журнални канали, вместо малко да се напъне и да вкара елементарна логика.

Нима мехикано опустоши цяла Южна Америка? Нима всички тези приказки, които ни заливат ежедневно са ви полезни? Сериозните физиономии от екрана и съветите да носим маски помагат ли ви?

I don’t think so !

Един човек носи маска, още един до него го прави… накрая сте заобиколени от стадо маскирани прасета, които… и идея си нямат как точно могат наистина да се предпазят.
И после идва въздействието на ниво психика. Четеш материали за заразата, гледаш филми за това, смееш се на някакви иронични карикатури… а реално погледнато си живееш живота все така безотговорно, като и преди. Носенето на маска не те спасява от вируса. Нима те изолира? Ходи тогава да живееш в колиба на пустинен остров, където няма никакви зарази…

Болестта си е болест… ако ти е чукнато заветното писанье, няма смисъл да се панираш от лудостите на една или друга медия…

Чумата е отминала, СПИН-а е разковничето… отдавна говорих за факта, че не инфекциозна болест ще доведе до всеобщата ни кончина, а самите ние ще се довършим… ние, чрез нашите глави !

Предпазвайте се, защото не ви трябва някакво сричкосмилаемо химично съединение или авангардна циганска песен, с която да се смеете, докато пиете на една маса със (вероятно заразени) свои приятели, нали?

Демоните са тези, които целокупно ни настройват главите срещу “нещото”. А какво е това нещо… Карпентър… Кърт Ръсел… отново съм на 6 години… ебах я тая наука, тая интелигенция и всички тези умни глави, дето стоят най-най-най-отгоре на пачите яйца!

От 2000 години експлоатираме Земята и не се научихме как да я контролираме? Голямата работа дето сме… ако наистина тя, Земята, продължава да генерира демони, така че да ни пропъди (или прокълне) до девето коляно, може би е време… заедно, дружно, да се заличим от лицето й - и без това не сме нищо повече от “шепа” долни консуматори…

Грух!

фотография: FilmTett представя “CineEast”
слушайки: праведно-симптоматични чревни натравяния от казионни TV журналя

Така е… трябва да сте по-внимателни, особено в приказките си. Какво сте ми се разпищолили тука, и то с пиперливите си езици, м? Я веднага по местата… попръжници такива - Компетенти! Не е ли майсторлъка в това да нарежеш салатка, да си сипеш нещо градусово за пиене (навън е студено, трябва да се топлиш) и като капак на всичко - една “фафла” в ръката, гарантираща неприкосновен контрол върху телевизионния приемник (в случай, че още не сте го убили).
Какво може да видите там? Не много… поне не нищо ново… Или се говори масово за секс (като, че сте в моя блог, само че не в праймтайм-а на нацията) или дават новини. Хубаво, тук там има малко гюмюш проституция на турски език, но това мен слабо ме касае (поне все още не е наболяла серизно тази тема във ферментиращия ми мозък).
А по новините какво мога да видя? Пръдни… сладко-приятни, мозъчни, есенно пърхащи, без да вдигат прах - щото политиците ако не друго, поне се грижат за нивото на водата в организма си.

Беше узряло. Вечерното усещане за нещо нередно в телевизора. И какво беше това узрялото нещо?
Отново ми показаха фейл маршала на ГЕРБ, Мони Дянков, който убедително продължаваше да ме убеждава, че проблемът с пицата вече е решен. Е как?

Първо - пица ям в точно определени пицарии, щото знам как ги правят и евентуално може да ми се харесат или не!
Второ - да вадиш картонена кутия пред медиите, да вееш някакви папки и да сочиш с пръст: “Това е… това е !” - на мен не ми се нрави.
Трето - ако имаш хранителни грижи, или пък премиерът на любната ни татковина не ти дава обедни почивки, салютина му мръсен, моля те, не занимавай цяла България с кулинарните си предпочитания!

Пърхащи пеперуди, ама друг път!

След това се появява някакъв фетиш/фашист, продукт на гримьорната индустрия, побелял, пребрадял и ми се усмихва, повтаряйки думата “документи” поне 20 пъти в рамките на 2 минути. Това колко прави? 10 пъти в минута? Девственик да си, думата “секс” няма да изричаш с такава цикличност!

Двамата (фетиша и майстор готвача на тестени италиански “Шпециалитети”) не спират да ми напомнят важните промени, че именно МЕН, като банкохрантутник, ме чакат 6 години (минимум) за предоставяне на фалшиви данни, само и само да се възползвам от страхотните банкови оферти.

Не, мерси!

Какво точно мисля за банките - с малко размисли покрай кризата си го казах…

С риск да прозвуча лекомислено - не, не желая да ме прикоткват министри или “друг тип” специалисти, че видите ли идеята им да си заложа имуществото, с едничката идея да взема много пари от държавата (?!), била най-доброто решение за развиващия се българин.
/министри, специалисти… всите ми звучат като глисти/

Хах… капути! Добре де, презервативи! Вулканизирани при това… За да не се късат, като ги дърпа със гладна захапка озверелият българин!

Мечо Пух и Прасчо си нямат вяра, та… аз на вас ли, свине, да имам някакво доверие?

Преди е било лесно (?!) - човек дърпа количества капитал от банката, знае че в продължение на 20 или 30 години ще бачка в държавно предприятие, докато лихвите изгарят във въздуха и всичко се потапя в труд и на никой не му се пече гъза, камо ли имотите, които е заложил. А сега какво стана?

Уж си спокоен, че ако най-лошото се случи - поне живота няма да ти вземат…
Но модерните времена са на друго мнение - не само, че в затвора ще те вкарат, ами и бъбреците си ще ти пожелаят, за да ги продадеш… кам’ да ти стигнат за поне една месечна вноска по адрес на някой задобрял чифутин. Мерси!

“Банкирай трудно: В истинския смисъл на думата” - новият социален трилър с участието на Б. (идва от Брус, а не от Бойко) Борисов и шефа на партийте маняци - Саймън (”Казва”) Дянков.

Wanna play?!

фотография: Зомби сглобка от постерите на Imp Awards
на вашето внимание: Официалният трейлър към филма

Все още не е ясно, съдейки по древните анали, дали зомбитата са култови персонажи преди или след “Трилър” на безсмъртният (противно на многото погребения, които му направиха) Майкъл Джексън.
Факт е обаче, че тези undead създания са достатъчно плашещи и чаровни едновременно. Напоследък хорър филмите, които базират основната линия на сюжета върху зомби характеристиката, бягат доста от стандартния си формат. Така е - нагледали сме се на какви ли не глупости. Затова печелившият път към неприкосновената наслада на зрителя любител е когато малко или много превърнеш терора в забавна хорър-комедия.
Иронията е задължителен елемент, тънкото чувство за хумор също. Не забравяме обаче и порядъчната доза кръв и мръвки, които се плясват върху екрана ви, а миг след това с подходящ привлекателен звук запълзяват надолу по операторския обектив. Yummy, нали?

“Zombieland” (нито жокери, нито превод ви трябва) е кървавата безсмъртна (да бе, да) наслада, която Холивуд индустрията предлага тази година.
Пришествието трябва да се гледа в точно определен час - нима?
Не, не е задължително. Но за предпочитане е наоколо да е тихо, тъмнината да изпълва помещението и… звукът да е на подходящото ниво.

Какво ви обяснявам, сякаш не знаете как се гледа филм, при това представител на хорър дименсията!

Макар и да споменах, че в “Zombieland” има достатъчно хумор, това въобще не значи, че липсват отхапаните меса на много “невинни” (да се чете като “статисти”), както и гладни до безумие, неадекватно размятащи крайници зомбита. Кърваво е… при това достатъчно.

Първият герой, с който ще се срещнете е Кълъмбъс. Независим гийк, съвсем не толкова смотан, колкото изглежда. Въпреки, че непрекъснато ми напомняше за Майкъл Сера от “Развитие в застой”, пича определено бе овладял порядките на сигурното оцеляване насред Зомбиленд. Сигурно, сигурно… колко да е сигурно! Непрекъснатите му съвети рулират, а начинът по който режисьорът е избрал да ги покаже - превръща подхода в класика!

Къдравелко малко по-късно среща и kick-ass решението за успешно бизнес партньорство с лейбъл “Зомби изтребление”. Говорим за Талахаси, героят на Уди Харелсън.
Роденият убиец още един път доказва, че му отива да носи каубойска шапка, да кара “пикап” и с безразличие да отстрелва лошите копелета във филма. През цялото това време от него струи както сигурност, така и мъжество.

А защо това е важно?

Как защо… не може да има хорър без женско присъствие. Като това не включва всички онези полуголи female зомбирани същества, които на много пъти бяха близо до пулсиращите от адреналин артерии на главните герои.

Зрителя не чака много преди към групата самотни рейнджъри да се присъединят и гърл[и] елементите, представени от Уичита и Литъл Рок.
/нека не ви се струва странно ако сте открили някаква връзка между имената на досега изброените персонажи/

Арсеналът се подбира според предпочитанията, завръзката остава в тайна, а напрежението е на ниво достатъчно, че да избие чивиите и на най-заспалия субект, а както вече похвалих и хумора - заслужава си!

“Zombieland” е:
- сигурен начин да накарате приятелката си да сгуши уплашеното си тяло във вашето, пищейки, докато вие гръмогласно се забавлявате над поредната отрязана зомби глава;
- трикът, с който ще превърнете сънищата си в едно неизцеримо хорър присъствие;
- новият Холивуд комедиен зомби факт, който въпреки всичко ще ви се хареса…

фотография: Олег Панфилов
слушайки: Stribor Kusturica - Zavet OST - Jagodince Begince

Той кашля, тя кашля, то кашля!
Ние кашляме, вие кашляте, те кашлят! Ти също кашляш…
Аз кашлям [подобаващо] и бих получил сърничка-печат, ако бях в първо отделение и учителката бе доволна от мен, заради правилното спрежение. А то си е правилно! Кой знае, вечерта дори и пастичка бих си хапнал вкъщи, веднага след като покажа училищните успехи…
Но школното минало е отдавна забравено (да се чете като “отдавна зад гърба ми”). Това обаче съвсем не означава, че наблюдателността ми се е изгубила безвъзвратно, нали?
Хлапето от “Шесто чувство” може и да вижда мъртви хора (за разлика от перверзното му братче близнак), но аз виждам болни хора, наоколо, навсякъде…

И не говоря за (себе)отлъчването на разни свинеподобни - съвсем не!
Виждам хора с маски, които не страдат от жизофрения и не са готови да пърформват на Бродуей…

Но зад тези маски, въпросните хора не държат пастта си, пълна с вируси, микроби и не добре почистена сперма или вагинален сок.
Зад тези винченцо-де-капиляри покрития гореупоменатите хора крият себе си и своят егоцентризъм. Неспособността и липсата на готовност да откликнат ако трябва да се случи нещо… задружно!

И нека това не ви звучи като поредния манифестационен (да не го наричам комунистически, камо ли социалистически) редови призив - в скоби “лозунг”…

Уханието на вируси и зима около нас вещае само едно - повече групиране!
С групови действия ще постигнем заветните цели, а и даже доста отвъд тях. Повратни точки, които един човек в самотата си би могъл да нахвърля върху бял лист хартия, тайничко мислейки си, че това е вълнуващия списък с неизпълними неща в живота му.

Титанични глупости - колосални, че даже и влюбчиво натрапничави…

Имате ли нужда от терапия или някакъв друг вид социална сесия, която да ви сплоти и евентуално да ви накара малко по-задружно да живеете живота си? Опитът показва, че колкото повече сингъл поведения се наблюдават - толкова по-некачествено става обществото.

Изолирайки проблема означава само едно - поставяне под карантина и… самотек!

Повече гушкане, потене вечер и сприхаво преобличане. Топъл чай, ракия и салатка. Шушони, още един кат пуловери и чорапогащи. Връхна дреха, кубинки със зелени връзки, маркова шапка и дебели ръкавици. Редовен секс и по-малко риалити от телевизиите (или вестниците).

Това, че ти текат сополите, може да значи, че си лигав… или топъл по душа.
Ако си дереш гърлото с бурна кашлица, може би трябва да спреш цигарите.
Но ако погледът ми лепне, очите ми парят, устните вълнуващо побеляват, напуквайки се… трябва да се вземат мерки - моментално! [стига с тия удивителни]

Не яжте изпражнения, не пийте съдомиялна течност и не очаквайте малките бели маски да ви разрешат проблема… О, да - само още едно нещо: не си прецаквайте сватбите по този начин - абсурдно е просто!

* апчиху-кашлюк *

фотография: Ал Пачино като “Серпико”
слушайки: “Недосегаемите” на Енио Мориконе

Серпико беше честно ченге. Опита се, въпреки цялата ситуация-ташак около него, той се опита! Какво стана… простреляха го - оцеля и… изчезна! Като същински Чарли Чаплин… прогонен от “любимата си родина”, на която предано служеше, и на която отдаваше цялата си душа и магия на човешко съвършенство - зов за преданост.
Прецакаха го и въпреки куража му - той се отказа, разочарован, дори не погледна назад! Няма друг такъв пример за некорумпируемост.
От другата страна на улицата стоеше Елиът Нес. Корав тип, семеен, без излишно време да се двоуми или да пререшава вече взети решения. С отбор стрелци, без значение от зодиакалния знак, гласно обявява война и дърви патките на всички провинили се пред закона по един или друг начин. Заради последното им желание - ерекция и след това мъртви за цял живот!

Вече е XXI-ви век. На всеки времеви интервал, по-малък от 100 години, човешкото битие минава през подобен (симиларен - няма такава дума) участък от общата житейска синусоида. Нашето десетилетие, вещае изкачване по въпросната крива.

Търпението човешко се изчерпва, като от време на време налага по-масивни действия, при това от доста безскрупулно естество.
Време е за въдворяване на ред. Поне малко ред.

Корупцията, и като цяло - човешката поквара, са нещо неизцеримо. Може би, когато влезем в дните на генна модификация, то тогава ще си “поръчваме” [себеподобни], които ще са лишени от онези “лоши човешки черти” и вероятно ще следват някакви (писани или не) закони. Мечти, а?

Корупцията е като нощта, тъмната страна на 24-часовото времево делене. Корупцията е лошият в израза “Добрият, лошият и тъпото копеле”. В повечето случаи, добрият - това сме ние. Докато не се побъркаме тотално и не приемем шизофреничния образ на тъпото копеле. Осмиван образ при това…

Стига с тези везни и опита да балансираме. В последните години толкова глупости се случиха, такова беззаконие настана, че… вече няма място за елементарни опити за овладяване на ситуацията. Нужни са крупни мерки… истински никифорови черепи по масата на правителството! Крум рулз!

Нужен е наказателен отряд, с водач Елиът Нес и с кадрови попълнения - кръвни роднини на Серпико. Може и да са от тези… генно-модифицираните (бройлери-пушкала).

Не, отрядът с оръжията, сеещ смърт за тези, които нямат страх от закона, няма да е опасен за мирните граждани. Случаен човек няма просто така да се напъха между куршумите. Няма такова нещо… Как ще се гарантира?

Ами как - просто! Знаят се леговищата на всички тези самозвани зверове, дръзнали да диктуват живота на българското общество от тогава - края на XX, до сега - началото на XXI-ви век.
Отрядът знае местоположението на селектираните виновни, има достатъчно огнева мощ, за да хване под ръка провинилите се, да ги отведе в районното мазе (не за да пият ракия и да ядат наденици) и след това по закона на казиното - тайничко и ясно, физически да им се гравира максимата:

НЕ НА ПРЕСТЪПНОСТТА

Нужна е кръв, пролята от точните хора. С какво друго би могъл да стреснеш някого? Някой от тези среди… със съд? Затвор? В субкултура на корупция и знание, че няма съд, закон и има пари, които могат да те отърват от всяка една наложена мярка за неотклонение - ще ли да спреш с престъпленията? Не мисля…

И те така си мислят…

Нужен е отряд недосегаеми, но не е нужно членовете му да са с гореща италианска или ирландска кръв. Ясно е, ще бъдат недосегаеми… докато не ги приклещят в някой асансьор! Но честта ще е фактор номер 1, по-силен от всеки друг мотивиращ елемент.

Недосегаеми - да, но предвидими… разбира се - от тях (ще) се иска само едно нещо - да убиват на място!

фотография: IMDb представя “Død snø”
[бла]годарение на: Негово спираловидно величество

Ако има нещо, което силно да ме привлича в бившият национал-социалистически строй на Германия (върлото демографско пришествие през 30-те и 40-те години на миналия век), то това са униформите. Зловещият дизайн излъчва респект! Не мога да не го призная!
Като добавим и мощното технологично развитие, с всичките им военни разработки, възхвалата ми по “техен” адрес ще спре до тук.
Не съм фен на геноцида, нито на расовата “борба”, за стилистиката на “Майн Кампф” да не говорим, просто нацистите (представете си ги като фигурка към някое ММОРПГ), са наистина брутални копелета!
Разбира се, за да не бягам от темата (щото офтопикът ми е в кръвта) ще уточня, че култовизма у този ролево-игрови персонаж се подхранва от неговата (уни)форма на успех!

Освен това нацистите са перфектният анти-герой. За какво говоря ли?
Стивън Спилбърг трябва да е неприлично благодарен на пречупеният кръст, защото оскарите, придаващи блясък на домашния уют в дома му, са все изпечени с [не]темпоралната марка - нацизъм.

“Списъкът на Шиндлер” нямаше да е това, което е!
За “Спасяването на редник Райън” да не говорим…

А в строевата линия на по-комичното представяне - нека не забравяме двете части на Индиана Джоунс, в които лошите герои са свастики! Перфектно! Знам, че много от вас се радват на откаченият пещерен гуру Мола Рам, но за мен най-силни ще си останат частите с подписа на Хитлер, цепелина и професор Елза Шнайдер от една страна, и зашеметяващият ефект с отворения кивот и “падащото” (втечнено до консистенция на боя) лице на Роналд Лейси от друга.

Вчера, в един от коментарите си по темата на Бла, заявих следното:

Много яки тия нацистки униформи бееееее… откачена работа! :))
А колко отиват на зомбита, няма да коментирам!

Велико! :)))

След този апотеоз на впечателнието, последва и главната насока, благодарение на която в началото на статията получавате възможността да се изкефите на този зомбирано-ф[а/ети]шистки фотос!

Не съм гледал “Dead Snow”, но при такава визия, ми се струва че заслужава двучасово заделяне на свободно времево пространство.
И трябва да е вечер, нали така!

Panzer Tank commander - ми е любимата униформа, докато “жуля каски” насред MOH:AA бойните поля… разбира се, ако се случа в отбора на Съюзниците - стисвам здраво Mossin Nagant пушкалото и… т’епем нацисти като eфрейтор от руската армия!

Много немско… много нацистко… много свастическо… много военно… много детайлно стана тука! Мир…

—

* Малка подсказка от Борис Луканов: Ами да не забравяме кой все пак им е дизайнера - Hugo Boss…

фотография: avtora.com
слушайки [по-спомен]: Насекомикс - Инжектирай ми любов

Няма кастинг.
Не ни трябва и подходяща светлина. За декор - и дума да не става. А грим? Огледайте се!
Филмът се прожектира около нас - непрекъснато. Само трябва някой специален човек, наречете го усещащ (бил той малко или много мъдрец), но в никакъв случай месия, който да се погрижи точните кадри да застанат рамо до рамо в строевия ред на кинолентата.

Малко преди угасването на прожекторите, кино салонът мълчи в очакване… Макар и някой, някъде там да мърмори, а друг да блее, трети чоплещ семки или противно на всички - бели вече обелен слънчоглед. Докато тайфата зад мен шушука, а мъж и жена обсъждат дискомфорта от класическа постановка в Народния театър, неприятно офъкана от телефонните разговори на жена “културен хулиган”, обковът на мистериозната премиера не спира да кънти, хвърляйки горещи метални стружки по пода на педя разстояние от първия ред в залата.
Наковалня. Истина. Реалност. Не ни трябва повече. “Източни пиеси” предлага точно това!

Като измършавял фас, рано сутрин, миг преди да срещнеш “приятелите си”.
Като полагане на труд, някъде там, в царевичака… на майната си (че и отвъд) !
Като смачкан вчерашен вестник…
Като телевизия, изтъкана от лъжи и копелдашки издънки, прикривани от чистосърдечното проливане на невинна кръв…
Като едно безкрайно чакане на спирката… чакане на автобус, който така и няма да дойде…
Надежда или болезнена реалност?

Факт. Шибан факт.

На къси пасове. Като непрестанно ебане (може и отзад, може и отпред - без значение).
Няма място за цинизъм, няма място за вулгарност(и). Всичко е наоколо и непрекъснато заснема нова серия. Без продължение. Някои серии са по-кратки. И толкова добре се сливаме с тях, че… въобще не търсим признание, не търсим с поглед прожекторите (или изгасените тези, притихнали в омаята на нашият финален монолог). Не се надяваме и на награди. Защото сме…

Защото сме били…

И ще бъдем…

Диалогът сте го чували.
Емоцията сте я изпитвали. Най-малко я познавате и със сигурност ще почувствате болката в нея.
Пейзажите се рисуват пред вас, но “дежа вю”-то не спира да сигнализира с дразнеща червена лампичка, точно пред очите ви, че това не е забавен каданс, не е повторение, а - реалност.

Лента, така покорно девствена от излишна помпозност, натруфеност и комерсиално добавена режисьорска драма. Актуалност, макар и с лято закъснение, парещи възгласи и недоволство, с които се събуждаме всяка сутрин, mindcrush-ът, за който говорим със самотата си вечерта, малко преди лягане…

Шамар. Шибан шамар.

А точно когато профилът ти се избистря и яснота изгрява на небето, възвишен в разбирането си - прегръщаш волята… и тогава онзи шамар, шибаният, фактологически издържаният шамар те застига и плясва право през лицето.
Кървиш, неудържимо, плачеш, носейки торба-бреме…

Затворен талант. Винаги.
Затворена душевност. Талант във вечността.
И по-малко думи… Сълзите говорят достатъчно!

—

“Източни пиеси” се излъчва в голяма част от софийските [добре познати ви] кина;
“Източни пиеси” е в пъти по-добър, от който и да е български филм, докосвал (или поне дръзвал да докосне) публиката си, създаван през последните години;
“Източни пиеси” е задължителен за гледане;