слушайки: Bebe - Siempre Me Quedara

“Вечерта е била яка, ако е свършила или в Пирогов, или в Уго… а защо не и в двете” — е една от любимите сентенции на моя приятел Меци. След многото пиянски вечери с него, кои планирани, кои не, лафът се превърна в поличба, предимно приятна…

Но най-добрите преживявания, физически или пък били те чисто психо-емоционални, са тези, от които ти остават белези. Или пък и двете?

Февруари, мръсен 14-ти ден, последователен. Плана го имахме — културно мероприятие с две незаслужили изгори, по които отдавна бяхме прегорели. Концертче, Бебе, без бебета 9 месеца по-късно.

Но както казах, емоцията надделяваше и просто нямаше как да пропуснем съвършеното подгряване с няколко “бързи”, но предимно големи чашки Джеймисън. Фетишът към алкохола е творческо-приключенски, а ние обичахме както артистичността на времето, в което живеем, така и безрасъдния начин на живот, който водим.

Докато зенитският Хълк тегли две патки на Ливърпул, вече бях със същия брой уискита напред. Хубав аванс. След ранния мач, с Меци потеглихме към срещата. Преди Sofia Live Club, ни очакваше малко кълчър шок в Кривото под НДК. “Още един Джеймисън, моля… Голям, да, не пия малки”.

Хубав хеттрик, но концертът след това беше толкова пленяващ, а и наивността ни беше повече от очарователна, че набързо заминаха още две големи, преди да сме приключили с момичетата.

В крайна сметка… те свършиха с нас, но не по приятния начин. Бесни, поне аз, потеглихме обратно към бара на Меци, където… нещата ескалираха до такава степен, че в мое лице “съдбата” припозна типичния пример за биполярно разстройство. Със склонност към самонараняване, разбира се.

И не, това не беше опит за самоубийство, макар че драмата не е излишна, а чисто и просто пример за… здравината на бирените чаши. ТРЯС! Една се счупи при наздравица, опитах да отпия от острия й ръб, но ме спряха. Което не бе много разумно — да дърпаш чашата от пияница, докато той се опитва да я приближи към лицето си… not sexy, not at all!

ТРЯС! Между дланите ми изхрущя втората чаша. Явно всичко в тази вечер беше четно. От вените ми потече уиски. Поне колкото пет големи. Шест? Приятел се опита да промие раните с водка — спрях го, преди да е похабил алкохола. Натъпкаха ме със салфетки, после в таксито и… към Пирогов. Нямаше по-голяма усмивка от тази на лицето ми. Успях да се сваля със сестрата от нощната смяна, 40+ годишна лелка, която първо ми беше ядосана, защото в мен виждала подрастващия си син след година-две; но след като хирургът си свърши работата, започна да ме милва по един по-особен начин…

Не стигнахме до Уго. С Меци решихме да крашна в неговия апартамент. А и ако има нещо, което може да замени пиянската закуска в Уго, то това са баничките в Младост III.

Няколко месеца след тази случка гледам към дланите си. Имам хубави белези. Спомням си и за сутринта след въпросната вечер. Чувствах се прекрасно, събудих се с лекота в гърдите и най-вече… с чисто съзнание. Когато човек отвърти кранчето на кръвоносната си система… някак се пречиства. Поне пред себе си…

Скъпи овци,
Имам удоволствието да ви съобщя, че Форумът за популярна наука Ratio се завръща на родната сцена. При това още преди да е изтекла една календарна година от последното (а и първо) уникално по рода си събитие. След като миналата година Ratio пожъна повече от задоволителен успех, организаторите му предприеха логичната стъпка да го надградят с цел по-голямо качество, волева регулярност, както и един бонус — едно голямо черно дилдо в аналното отверстие на неграмотността (във всяка една сфера на битието) и анаучното заслепяване, което тегне над модерното ни общество.

На 27 април в Младежки театър “Николай Бинев” под забележителния надслов “Разплети мистерията на съзнанието” ще се проведе Ratio 2013. Superb!

Кои ще бъдат лекторите, имащи удоволствието и честта да участват във второто издание на Ratio?!

— професор Сюзън Блекмор, чиято работа засяга различни теми, свързани с психологията, като мемите, съзнанието, свободната воля, медитацията:

[...] ще представи темата за човешкото съзнание. Нейните изследвания в тази сфера разглеждат съзнанието от различни гледни точки: от неврологията и психологията през квантовата теория до източната философия. Темата на презентацията й включва отговор на въпросите как от стандартни мозъчни процеси се пораждат субективни изживявания, какво представляват понятията за съзнателно и подсъзнателно, как възприемаме света около нас и дали имаме свободна воля.

— д-р Адам Харт-Дейвис, британски учен, автор, фотограф, историк и комуникатор на науката:

[...] ще говори за времето през призмата на историята, търговията, психологията, биологията, физиката и други науки. Той ще представи как се е възприемало времето през вековете, как се е измервало то от различни цивилизации, каква е ролята му в различни общества, как времето влияе на организмите и каква е ролята му във физичните закони, които са ключови за възприемането на Вселената. Разбира се, ще стане въпрос и за пътуване във времето.

— Дебора Хайд, главен редактор на списание The Sceptic:

[...] ще говори за вампирите – донякъде нетипичен въпрос за научно събитие. Авторката обаче използва всички способи на рационалното мислене и научния метод при разглеждане на темата: тя борави с исторически данни за зараждането и развитието на този мит, както и елементи от психологията и социалната психология, за да обясни защо хората са склонни да вярват в него. Ще научите как чумата и други епидемнични заболявания са се превърнали в предпоставка за вярата във вампири, както и любопитни обяснения на най-често срещаните методи за убиване на вампири.

— професор д-р Николай Спасов, директор на Националния природонаучен музей:

[...] Изследванията на проф. д-р Николай Спасов показват, че през Балканския полуостров и България са преминали първите навлизания на хората в Европа. За богатството на страната ни откъм палеонтологични открития говори и намереният край Чирпан зъб на хоминид, вече признат от научната общност като последния хоминид, живял в Европа.

Звучи ми доста интересно! Особено много ще се радвам на лекциите, свързани със съзнанието и вампирите. И това не го казвам само, защото лекторите са от женски пол. Sure, възприемането на времето и първите навлизания на хората в Европа (които наричам географска пенетрация) също звучат привлекателно…

Въобще, нямам търпение да стане събота, за да изтрезнея от петък, а и за да се потопя в сладострастната обстановка на образователния форум за популярна наука Ratio 2013.

Входът е свободен за всички свободомислещи, притежаващи входящи рани от научни изследвания (кой е отвличан от извънземни, и кой е бил хапан от вампири, ще си проличи на място).

Събитието ще се състои от 14:00 до 20:00 на 27 април (събота). Вече казах къде, не се правете на слабоумни!

Билетите са в продажба, а цената е 10 лева, освен ако не сте студент или ученик, тогава ще се облажите с по-евтината версия на хартиения пропуск — само 6 лв.

Приятно Ratioнализиране!

официални трейлъри на: Очакваният, Нестандартният и Превъзнесеният
изрезки от лентите: “По пътя”, “Царството на пълнолунието” и “Наръчник на оптимиста”

Когато уикендът ти започне ударно още в петък вечер, редно е след това да продължиш в същия дух, докато имаш енергия, разбира се. Но докато съботното слънце се изгуби зад хоризонта има още много време, а Международният София филм фест съвсем не е свършил (с вас).

С радост ще ви представя/препоръчам три заглавия, които заслужават не само вниманието ви, но и почтените адмирации както към актьорския състав, така и към личността, заела режисьорското място.

“On the Road” / “По пътя” (2012)

Най-накрая го филмираха това чудо. Джак Керуак и неговият пленителен cult-novel “По пътя” се сдоби с класна филмова адаптация, благодарение на бразилския режисьор Уолтър Салас.

Взимаш една раница, колкото се може по-вехта, слагаш една риза, вълнена блузка, два чифта чорапи и бельо (или пък сапун, ако ти се пере) и хващаш пътя. Колко приложим е този творчески порив, търсещ вдъхновението, в наши дни е доста спорно. Или по-скоро e неприложим в определени части на познатия ни цивилизован свят.

Бягството и приключението от подобен саморазрушителен тип са привлекателен опиум за всеки млад човек с малко повече акъл в главата и желание да не бъде един от многото присъстващи живи същества, които просто ще бъдат закопани два метра под земята в един не особено слънчев, но предимно дъждовен ден.

Романът е култов, случките на главните герои са вдъхновяващи и много (псевдо)битници се страхуваха да гледат този филм. Не смятам себе си за огромен фен на Керуак, но стилът му определено си го бива, а зарядът на “По пътя” притежава онази освобождаваща частица енергия, която би те накарала един ден просто да си хванеш хуя в ръка и да си “починеш” от всичко и всички. За да можеш после да умреш спокоен… дълбоко поел въздух и без задръжки (или тежест от друг ракообразен тип) в гърдите.

Филмът на Салас е една чудесна интерпретация на всичко това, което изписах по адрес на книгата. Сам Райли, Гарет Хедлънд, Том Стъридж и (дори) Кристен Стюарт се справят изненадващо приятно с комплексността на своите герои. Имаме и няколко (чудовищно) яки, но кратки появи на не по-малко важните персонажи изиграни от Виго Мортенсен, Ейми Адамс и Кирстен Дънст.

Лошата новина е, че тъкмо се връщам от прожекцията на филма, която е и единствена в рамките на фестивала. Единственият възможен начин и вие да се докоснете до магията на киното, в компанията на “По пътя”, е като се сдобието с легално копие на филма. Кого ли заблуждавам…

——

Понеже се чувствам гадно (да бе, да), заради това, че не ви предупредих по-рано за предния филм, държа да отбележа, че до следващото (както и до по-следващото) заглавие има време. Но не много. Затова… четете бързо и бегом към кинозалата!

“Moonrise Kingdom” / “Царството на пълнолунието” (2012)

Това е новият филм на интригуващия (и малко странен) Уес Андерсън. И като казвам малко странен имам предвид, че човек никога не остава равнодушен към неговите творби. Но нека не обобщавам миналите му постижения, да лежиш на стари лаври е лайняно и недостойно…

“Царството на пълнолунието” не излиза от рамките на безупречния стил на Андерсън. Което е яко, защото е много гот, когато дадена кино методология, колкото и ексцентрична да е тя, се утвърждава във времето и се превръща в своеобразен култ за времето си, а и в един момент обезсмъртява своя изобретател.

Какво да очаквате от “Царството на пълнолунието” ли? Един детски филм, в който децата са повече възрастни, а пълнолетните родители са по-нелепи и от най-нелогичното дете, на което сте попадали в живота си. Вече не правят такива филми, или се случва много рядко. Не казвам, че филмът се нарежда до “Stand By Me”, но пък аурата му е достатъчно близка до филмовата адаптация на страхотната новела на Стивън Кинг. Разбира се, пречупена през призмата на фронталния, симетричен визуален стил на Андерсън.

Повечето образи във филма са доста хиперболизирани, но въпреки това не дразнят. Радват както с безпомощността си, така и с желанието да преоткрият (а защо не и да изживеят още един път) живота на детето в себе си.

Кара Хейуърд и Джаред Гилман са супер симпатични хлапета, които преживяват трепетите на първата си любов, която въобще не е лесна и среща феноменални препятствия в рамките на два часа игрално кино. В допълнение към тях имаме още една дузина забавни бойскаути, както и цяла делегация от редиците на тежката артилерия: Брус Уилис, Франсис МакДорманд, Едуард Нортън, Бил Мъри, Тилда Суинтън, Джейсън Шварцман и Харви Кайтел.

Ако сте фенове на “Кланът Таненбаум”, “Фантастичният Мистър Фокс” или “Колежът Ръшмор”, то определено и “Царството на пълнолунието” ще ви изпълни на макс. В противен случай… ударете една-две бързи бири, вземете си пуканки и все пак опитайте; може пък настроението ви да съвпадне с честотата на това безумно-очарователно филмово събитие от програмата на София филм фест, очакващо ви в Дома на киното от 18:30 часа, тази вечер!

——

Последното ми предложение е един от “големите филми” за вече миналите награди на Академията.

“Silver Linings Playbook” / “Наръчник на оптимиста” (2012)

Много шум за нищо. Реално това е най-бързото и точно описание за този филм. “Много шум”, заради огромното количество номинации, във всякакви категории, които “Наръчник на оптимиста” получи тази година; “за нищо”, защото превъзнасянето на една идея, колкото и слабоумна да е тя, винаги е с обратен ефект и води до очакване и (доста често) разочарование.

Това съвсем не означава, че филмът е слаб. Напротив - приятен е, романтичен, събрал е в себе си десетина ненормални (буквално) образи, които по един или друг начин са свързани един с друг или това предстои да им се случи, благодарение на скалъпения сюжет. Пак звуча негативно… може би защото сценарият разчита на циничния поглед над отношенията между съпрузи, бивши такива, емоционално нестабилни хора, проблеми в отношенията на непорасналите (но доста възмъжали) деца и техните родители, а в действителност ползва доста постни похвати, които въобще не ти пръскат главата, камо ли да извлечеш каквато и да е философска поука от безжизнените им тела. Причината може и да е в авторът на романа, по който е направен филма - Матю Куик, нищо не знам за него, а и не мисля, че ще се ровичкам допълнително…

Стереотипни откачалки, на които тук-там чарът им спасява кожите.

Във филма на Дейвид О. Ръсел ще видите шизоидния Брадли Купър (който все още не мога да възприемам сериозно и това не се дължи само на пиянските му изпълнения с Галифанакис), привлекателната Дженифър Лоурънс (която не мога да дишам заради шитнята “Игрите на глада”, но пък тук ме надърви няколко пъти), все повече остаряващия и угасващ в сянката си Робърт Де Ниро (към когото все още питая някакво уважение) и разни други типажи, чието присъствие не беше нито запомнящо се, нито излишно. Средна работа…

Независимо дали съм възбудил интереса ви или бихте желали да гледате филма, за да можете после с чиста съвест да го храните колко е зле, заповядайте тази вечер в Дома на киното от 20:30 часа, веднага след “Царството на пълнолунието”!

——

Приятно гледане!

официални трейлъри: Iron Sky и Cosmopolis
рискодеяние: Тимо и Дейвид

Предстои интригуващ кино уикенд с Международния София филм фест. Съботно-неделната програма ни предлага вълнуващи заглавия (поне на пръв поглед), част от които със сигурност крият в обятията си истински филмови диаманти. А аз, като един отдаден запалянко, ще препоръчам по едно предизвикателство за всеки един от почивните дни. Събота, късен следобед с…

“Iron Sky” / “Rautataivas” (2012)

Още един военен филм, базиран на чуждоезичния патриотизъм? Съвсем не. “Iron Sky”, който незнайно защо не се е сдобил с достоен превод на заглавието (“Желязно небе” явно не звучи толкова престижно) е изключително приятната пародия/сатира на режисьора Тимо Вуоренсола.

Ако не знаете какво зло обитава тъмната страна на Луната (дори и да сте най-големите фенове на Пинк Флойд) или пък искате да разберете какво по дяволите се е случило с истинските нацисти и дали някой от тях желае да си го върне за двете изгубени войни (особено втората), копродукцията на финландския режисьор може да отговори на въпросите ви.

Филм, в който най-висшата раса планира нестандартно отмъщение, с още по-ексцентрични машинарии, а главните героини са като мечтани порно-актриси, но с познания и интерес в политиката (намигам към бюста на Пета Сарджънт и перверзния й поглед над очилата, в добавка към невинното, но много сексапилно изражение на Юлия Дитце). “Iron Sky” ще ви запознае с първия негър албинос (или казано по друг начин - технологията, която превърна Майкъл Джексън в бял човек).

Поклон и към Гьотц Ото, който не само е уникален представител на арийското ДНК, но и се справя блестящо в ролята си на… ами как да кажа - сами ще видите!

Въпреки нестабилната презентация, която изградих за филма, деветдесетте минути с него няма да ви бъдат никак скучни. Разбира се, допуска се и обратния ефект, но не забравяйте… щом във филма има нацисти - няма как да не е успешен!

А финалът… о, финалът е повече от епичен!

“Iron Sky” може да гледате тази събота (16.03) в кино “Люмиер” от 18:30 часа. В случай, че пропуснете, винаги може да поправите грешката си с обедната прожекция, точно в 12:00, утре (17.03) в Дома на киното.

——

За неделя вечер съм избрал нещо по-сериозно, но съвсем не по-разбираемо…

“Космополис” / “Cosmopolis” (2012)

Това е новият филм на предизвикателния Дейвид Кроненбърг, в който Робърт Патисън за пореден път ще опита да докаже, че е нещо повече от блещукащ тийн-идол с кофти прическа и афинитет към проблемни момичета, лишени от емоция. Но нека не превръщам следващите абзаци в критика към Онзи филм, чието име дори не желая да изричам.

“Космополис” ни запознава с Ерик Пакър (героят на Патисън) - 28-годишен милиардер, финансов гений, безскрупулно прецизен и точен в оценката си спрямо хора, събития и социалните последици от взаимодействието между двете. Светът на Ерик е неговата лимузина, в която той прекарва цялото си време: храни се, чука, минава медицински прегледи, води бизнес срещи, изслушва демонстранти-активисти и какво ли още не.

“Космополис” е филм за деня, в който Ерик Пакър изпуска нещата от контрол и всичко, което го заобикаля се превръща в мрачна сянка, целяща кончината му. Или пък не?

Най-общо казано - това е странен филм. Дори за стандартите на Кроненбърг. Рискът с “Космополис” е наистина голям, но ако по някакъв начин съзнанието ви се настрои на една честота с това, което е в главите на режисьора и Дон ДеЛило (автор на романа, по който е създаден сценарият), шансът тази модерна психо-социална безизходица да ви хареса е съвсем реален. Плюс това Жулиет Бинош колко е надървяща в тоя филм…

“Космополис” не е точно от филмите, които се препоръчват просто ей така (макар, че в момента правя точно това), но въпреки всичко заслужават вниманието, което ще им бъде отделено.

Човекът просто искаше подстрижка, а препълненият Манхатън се оказа един непредвидим водовъртеж, препълнен със странни риби…

Филмът ще бъде излъчен в неделя (17.03) от 21:00 часа в кино “Люмиер”, а бонус прожекцията е другият уикенд (24.03) в Дома на киното с начален час 21:15.

——

Въпреки притеснително-смахнатите заглавия, които препоръчвам, Фестивалът е достатъчно богат, за да можете и сами да изберете. Други филми, които смятам, че са по-подходящи за смилане от широката публика са:
— (днес) “Кралски афери” (18:15 ч., Дом на киното), “Пиета” (20:30 ч., кино “Люмиер”) и “Куин в Будапеща ‘86” (21:00 ч., Cinema City);
— (утре) “Ловът” (18:00 ч., Дом на киното) и “Ръжда и кости” (21:00 ч., Cinema City).

Приятно гледане!

на вашето внимание: Официалният трейлър на филма
фотография: Araf

Вчерашната ми дилема се прекатури на 180 градуса, основно заради настроението ми, и в крайна сметка реших, че не ми се гледа полу-документален филм, търкащ своя сценарий около исторически събития след Втората световна война (което по принцип си ми е любима тема), а с най-голямо удоволствие бих си причинил някой и друг катарзис, доверявайки се на кино качествата на югоизточната ни съседка.

За сметка на това реших да гледам копродукцията на турската режисьорка Йешим Устаоглу - “Чистилище” (ще го срещнете още като “Araf” и “Somewhere in Between”; добре, че не е преведен на френски и немски, защото щеше да ми е трудно да запомня всички имена).

Доказала се във времето, със завиден принос към кино изкуството на своята родина, въпреки че не съм гледал друг неин филм, Йешим Устаоглу спечели вниманието и уважението ми с атмосферата, която успява да създаде чрез своето “Чистилище”.

Макар и филмът да започва (леко) мудно, тягостното чувство, породено от съпричастност към главните герои, се засилва с всяка следваща минута, с всеки цветен (но лишен от топлина) кадър и с всяка една нота от амбиънт композицията на Бруно Тарие.

Историята се върти около младежите Зехра и Олгун, работещи в крайпътна закусвалня на няколко километра от родния им дом, разположен в бивша индустриална зона. От сиво, по-сиво… Както вече споменах, депресията “изпъстря” всеки един кадър от “Чистилище”. Макар и на моменти диалогът да е доста накъсан (или просто липсващ), визуално филмът предлага компенсация за сетивата и подсъзнателно влияе върху зрителя, докарвайки му чувство на отчаяние и безизходица.

Както и самата режисьорка обобщи (минути преди прожекцията): “Филм за онази граница между детство и съзряване, където невинността се изгубва в миг - somewhere in between…”

“Чистилище” определено си играе с търпението на зрителя, но за сметка на това по-издържливите (на които със сигурност не им се доспива, докато монотонността на филма разплита сюжетната линия) ще бъдат наградени (или ударени с чук, зависи от гледната точка) в пиковия момент на прожекцията. Бих определил този финал преди финала като грандиозен и брутален, но… да не се изсилвам, а и да не ви надъхвам прекалено много. Но определено сцената е запомняща се.

Най-вече заради ескалиращото чувство, посредством което филмът през цялото време води зрителите за носа. Реално самият финал… ми дойде с една идея в повече. Но какво да се прави - няма нищо идеално или пък съвършено. По-скоро тягостното чувство се измести от стомаха ми, а последният кадър ме дари с една специфична усмивка и… безапелационното: Ебати!

След като преспах филма… бих го препоръчвал. Бъдете търпеливи и допуснете “Чистилище” в сърцето си, за да може в един момент да излезе през устата ви. А който си пада по брюнетки, подобно на мен - без никакъв свян, може да се влюби в Зехра (актрисата Неслихан Атагюл). Готина е!

Международният София филм фест предлага още една прожекция на филма: в “Дом на киното”, следващият четвъртък (21.03) от 20:30 ч.

Приятно гледане!

на вашето внимание: Официалният трейлър на филма
фотография: Amour

Миналата неделя Международният София филм фест представи пред широката публика едно от най-очакваните филмови заглавия от вече изминалата 2012 година. “Любов”, на австрийския режисьор Михаел Ханеке, не е история за първото влюбване на двама (посредствени) младежи, нито приказка за гонитбата на чувствата им във времето, през което нито една от двете страни не “осъзнава”, че са създадени един за друг. “Amour” е много повече от това.

Противно на много сказки за любовта, номинираният за 5 награди Оскар (уви, спечелил само една - за най-добър чуждестранен филм) ни представя човешкото значение, психическата тежест и физическата болка на и без друго литературно обезличената думичка.

Разликата между любов, отдаденост, навик и висок морал е прекалено голяма и не подлежи на разумно обяснение. Поне не и под формата на няколко бездушни текстови абзаца. Човешките отношения са изключително комплексна материя, а вричането в съвместен живот е вероятно пикът на цялата житейска симфония, започнала с невинна и много романтична първа целувка. Словата са чисто философски, докато преживяванията, особено, когато става въпрос за човешки отношения, вкарват въздух между изреченията и карат думите да дишат, вдъхват им живот.

“Любов” е постлюбовната история на Жорж и Ан (в ролите - забележителните Жан-Луи Трентинян и Еманюел Рива; по мое скромно мнение най-добрата женска роля от тазгодишните номинации на Академията, сигурен съм, че дори прегладнялата Дженифър Лорънс би се съгласила). Силата на привързаност и жертвите, на които човек е готов да се подложи. Финалното изпитание, което очаква всички ни.

Това не е спойлър. Всички умират (и тук не говоря само за героите). Но завръзката, пълнокръвният момент във филма не се върти около това кога и как. А по какъв начин героите ще се “пригодят” към неизбежно случващото се.

“Amour” се класифицира като тежък филм, драматичен. И да, такъв е. Но моят поглед върху него е малко по-различен. Първото ми чувство, което се появи, докато гледах филма (а и се утвърди като основно, след като приключи прожекцията) беше… че никога няма да препоръчам/предложа “Любов” на баща ми.

Копродукцията на Ханеке определено е един от най-добрите филми за изминалата година, независимо от жанра (така податлив на награди, но в крайна сметка доста ощетен) и без да се взима предвид отношението на зрителя към подобен род душевни терзания, пречупени през специфичната и много класна призма на европейското кино.

За пропусналите неделната прожекция, Фестивалът предлага още няколко възможности да причислите “Любов” към вашия списък с гледани филми. А защо не и към този с любими? На ваше разположение са датите: 17.03 (НДК - Зала 1, 20:30), 22.03 (Люмиер, 20:30), 23.03 (Euro Cinema, 20:30), 30.03 (Дом на киното, 15:30) и 06.04 (Дом на киното, 13:45).

А моят личен избор за фестивалната ми понеделник вечер е поставен пред дилемата: “Хана Аренд” - поглед към живота на репортерката от “Ню Йоркър”, отразяваща процесът срещу нациста Адолф Айхман (sounds like fun) или “Чистилище” - турска копродукция за драматичното влюбване, препитанието в западнала индустриална зона и депресивните състояния на главния герой (sounds like more fun?). Все си мисля, че ще заложа на първото…

официални трейлъри: Алфред и Флойд
психодеяние: Хичкок и Стената

Международният София филм фест е факт за 17-ти път. Организаторите на събитието са приготвили повече от приятна програма за любителите на седмото изкуство - разнообразие в жанровете и националната стилистика, в режисьорските похвати и изразните средства.

Фестивалът се простира в периода 7-24 март, като разполага с допълнителна програма между 25 март и 7 април, предлагаща на зрителя също толкова вълнуващи и любопитни заглавия.

Повече информация за кино програмата може да откриете на официалния уеб сайт на фестивала.

И за да не бъда твърде презентационен (а и претенциозен), ще ви представя моите първи цели от тазгодишното издание на Sofia International Film Fest. Датата е събота, 9-ти март, а аз започвам с…

“Хичкок” / “Hitchcock” (2012)

Режисьорският кино дебют (на който му се спори, ще спорим) на Саша Джервази получи номинация за Оскар в началото на тази година, в категорията за най-добър грим; както много от любителите на киното очакваха още от мига, в който за първи път зърнаха превъплъщението на Антъни Хопкинс като достолепния master of suspense Алфред Хичкок.

“Хичкок” е метафилм, който завърта действието и героите си около създаването на изключителната хорър класика “Психо”. На снимачната площадка Хопкинс има удоволствието да си партнира с не по-малко значимите и талантливи Хелън Мирън, Скарлет Йохансон, Тони Колет, Майкъл Уинкот, Джеймс Д’Арси и (сексапилно) “отхвърлената” Джесика Бийл.

Още от малък винаги съм получавал изгаряния трета степен, заради котешкото ми любопитство да надниквам зад кулисите. Няма как да не се съгласите, че с времето, това става все по-лесно, за всеки и за всичко. В днешно време много малко неща вече са табу, дори и най-съкровените (да не ги наричам мръснишки) тайни.

А дали “Хичкок” има с какво да ни развълнува, освен гениалността и психарския характер на едноименния режисьор? Разбира се, че отговорът е да!

Хопкинс много рядко излиза от определението на “блестящ в ролята си”. Женствеността на мистериозната Хичкок-блондинка със сигурност ще заслужи нашите адмирации, като се има предвид подборът на дамите, чиято отговорност е да пресъздадат съблазнителните Джанет Лий и Вера Майлс. Още с първата си сцена, сякаш преродилия се Антъни Пъркинс ще ни докара тръпки толкова силни, единствено сравними с първото ни влизане под душа минути, след изтичане финалните надписи на “Психо”.

Въобще - много за гледане!

“Хичкок” е за всички, които имат проблеми свързани със секса, яростта и… майките си. Просто задължителен! Насладете се на култовия Хич (without the “cock”) и неговия характер - завладяващ, рисков, провокативен и обсебващ, преклонете глава пред силата и значимостта на Алма Ревил в живота на брилянтния режисьор, (пре)възбудете се от покварното излъчване на Скарлет и Джесика. Треперете - във всеки един смисъл на думата!

В случай, че утре вечер сте заети с някакви пиянски планове, не се тревожете - фестивалът се грижи за такива като вас и предвижда още две прожекции на “Хичкок” - 13.03 и 15.03; но честно, защо да отлагате неизбежното?!

——

Полу-биографичният и полу-документален филм за Алфред Хичкок е добър старт на двуседмичното ви приключение в обятията на 17-то издание на Международния София филм фест. А моето второ предложение за изпълнената с кино емоции събота вечер е не по-малко достойно, въздействащо и психиделично. Представям на вашето внимание…

“Пинк Флойд: Стената” / “Pink Floyd: The Wall” (1982)

Независимо колко малко се интересувате от музика, без значение любимия ви стил в областта на това изкуство, поне веднъж в жалкия си живот сте имали близка среща с вълшебно-откачената композиция на Роджър Уотърс (и Пинк Флойд като цяло) - “Стената”.

Признавам си, гледал съм филма, което е нормално, предвид факта, че от излизането му до сега разликата е 31 години. Чисто хронологично (а и математически) самият аз съм по-малък (и значим) от класиката, създадена от колаборацията между режисьорските умения на Алън Паркър и музикалните такива на Пинк Флойд.

Историята на Пинк - рокзвезда с проблеми в главата. Колко общо звучи, нали? Филм за краха на личността, за спомените от детско-ученическите години, преживяванията по време на бунтаро-пънкарското юношество и тежестта, която оказват всички тези фактори върху (де)градацията на характера, безмилостно премазван под ударите на апатичната епоха. Може и да звучи твърде поетично… или философски, но това, което “Пинк Флойд: Стената” представлява е една масивна симбиоза между психиделичен саунд и визуално-натрапващи се образи, сцени и случки, които могат да докарат дори хората с най-балансирана психика до пълна изолация (в хотелска стая, например), оставяйки се в пълноправната власт на наркотиците, алкохола и желанието за самоунищожение. С една единствена цел - събуждане!

Пред една такава арт инсталация, всякакви думи са слаби (дори и това определение). Затова няма да се напъвам повече от необходимото (вече си направих душевна чекия с предния абзац), а ви оставям пред дилемата за личния избор. Да гледам ли “Пинк Флойд: Стената” или да го гледам два пъти?

Защото (с риск да се повторя) организаторите на Международния София филм фест мислят вместо вас и освен събота вечер, са уредили още една среща за феновете на Флойд и/или нестандартното кино. Резервната дата е 23.03, не я пропускайте!

——

Междувременно… “Отвъд хълмовете” и “Цезар трябва да умре” привлякоха вниманието ми за съботния следобед. Мога само да се надявам, че петъчният махмурлук ще е по-благосклонен към мен и… би ми позволил да гледам ПОНЕ един от двата филма.

Приятно гледане!

фото-memory: lowbird
слушайки: Cosmopolis OST - Long to Live

Имах си нова любовница. Казваше се Петя. Носеше същото име като някогашната ми (щото е отдавна забравена) първа братовчедка, към която имах сексуални помисли в продължение на няколко летни месеца.

“Любовната” връзка с Петя се изчерпваше с предварително уговорени междуобедни виждания (да ги наречем обедни почивки, през които аз консумирах пица и бира, а тя “слънчева салата” и сперма) и пиянски такива, тип “Искаш ли да се чукаме?”, случващи се по ни едно време на денонощието (обикновено в малките часове).

Преди малко ровичках в профила на Петя, понеже и тя (като братовчедка ми) е “отдавна” забравена. Не, че ме мъчи носталгия по прекрасната й путка, но все пак… нещо там вътре (в мен, не в путката й) трепва, когато подпийнал преглеждам снимките, рилейшънshit статусите (й), както и спомените, на прима виста, флашбекващи в главата ми… противно на подкупната ми воля, последните да си останат в каторгата на забвението!

Останах доволен, че отдавна съм я лишил от несериозността си. От бягството на егото ми и от фасона, че “Ми няма как да се получи, щото аз не го искам!”, както я увещавах преди време. И тя изглежда щастлива. Не, че ми пука. Всъщност, не знам дали е щастлива. И без друго винаги се хилеше срещу фотоапаратите, които навираха срещу лъчезарното й лице.

Аз не го правех.

Много неща не направих. Много малко неща исках от нея, но тя ги правеше въпреки незаинтересоваността ми!

Секс, братче. Само секс. Първо, второ и трето (десерт) — секс!

Превърнах я в сексуален предмет. Акордеон от въздишки, пиано с оргазмени клавиши, които обожавах да натискам, да превръщам в мелодия, в малките часове на денонощието.

Меланхолично загледал се в снимките й, почти се бях разчувствал, когато Нещото отново ме накара да се усмихна доволно. От факта, че съм казал “Махай се, преди да е станало късно!”, в неофициален разговор, разбира се. Нещото се плюнчеше насреща ми. Нямаше усмивка, но и не беше (особено) тъжно. Тежеше не повече от 4 килограма и едва ли беше по-дълго (макар, че НИКОГА не съм харесвал тази дума, използвана като мярка за височина) от 35 сантиметра.

Това чудо на чудесата нямаше моите очи, нито малкото къдрави влакна върху главичката приличаха на моята “разчупена” кестенява коса. Усмивката не беше същата, нито устните, които я създаваха. Кожата беше приятен цветови микс от тази на Петя и… Който-там-беше-избрала-да-свърши-в-нея.

След около половин час си налях още едно. Защото… нямаше какво друго да направя. Да, можех да вечерям, но… кой вечеря в днешно време?

Въздъхнах дълбоко, от което май ми олекна. А дори не си спомням причината, заради която се бях натоварил. Не го правя за първи път. Ровичкането. Петя също не е единствената, с която съм имал вълнуващи моменти, нито е била първата (или последната) от влюбените в мен, готови да дадат най-прекрасните си мигове… пак за(ради) мен.

Ровя и се храня с “успехите” на другите. Постижения, може би. Или стечения на обстоятелствата. Не съм се интересувал какво представляват всички тези събития за тях или за половинките им. За това също не съжалявам!

Но ми харесва, че не съм попречил на тези “малки” успехи. На тези семена битие, които са намерили начин да просъществуват. Аз вярвам в съвсем друго “бъдеще”. Което може и да се случи някой ден. Знам, аз ще си го направя, няма да падне от небето, но… не си правя илюзии, че зависи само от мен.

Философията е приятен опиат. Нека не пропадам в чужди на съзнанието ми размисли, усукващи се единствено около грижите за екзистенциалното (ми) спокойствие.

Петя е добре, радва се на живота си. Без мен. И аз се радвам за нея… както и за всички останали, чиито живот не съм провалил!

фотография: Welsh Love
слушайки: Enya - May It Be

Защото знаем, че само един живот не стига. Светът е тесен, народонаселението — затлъстяващо… и не само физически, най-вече линеещо в съзнанието си. А има толкова много, което да дадем. Не всички от нас, не за всеки от нас. Но има. И колкото повече осъзнаваме, толкова повече превъртаме календара.

От всичко, което ни заобикаля, на което са ни учили, което философски проповядваме в разговорите си на по чашка… от всичко това не остава нищо повече от паметта ни. А преди ми казаха — човек се определя не от смъртта, а от миговете допир, които е оставил след себе си, в спомените на хората, които е докоснал. И тя беше права. Все още е!

Толкова много, което можем да дадем, а постъпваме предимно егоистично. В това число напълно (без)отговорно се включвам и аз. Няма да се правя на света вода ненапита…

Принципите, стъпките родителски, по които заветът предполага, че трябва да поемем… са нищо повече от заблуда и изпитание за характера. Ръката, гласът, мисълта и всичко останало… което може да превърне емоцията в широкопознатото (но и никому познатото) изкуство… е най-ценното творение, познато на символичното (дори вече противното) човечество!

Обща цел — нямаме — поне аз такава не намирам. Но най-силна остава храната за душата. Полезен за себе си, полезен за другите, работиш, за да се храниш… храниш се, за да работиш. Но когато стресът удари те… ракът разбуди се… нуждата да излееш душата си (дори когато не знаеш точно по какъв начин да го направиш)… на помощ ти идва музиката, филмът, книгата, съчетанието на цветовете, всичко онова… което някога, по някакъв начин, се е спотайвало в душата на емоционалните пророци, решили (или получили необходимост) да споделят “мислите” си… с нищо неподозиращата аудитория, задавяща се в битието си. Влюбените! И не само те.

Животът… се живее. Не се преживява!

erot-о-графия: The Parachute Diaries
слушайки: Pink Floyd - Cluster One

Summon my daemons,
fear them in my dreams.
I’ll be glad seeing you there,
no matter how creepy it will be.

Summon them, with or without me;
or my permission.
It’s your right to be…
Just be!

And I’ll never fear them,
nor you’ll ever fear me.
It’s an un-known fact — I’m messed up,
mostly in my head.

But that open space, called a mind,
it’s nothing but an imaginary of Mine.
And I’m awfully happy with that —
makes Me full of Joy; or mostly mad!

And I just can’t let you go,
even I don’t know you from that long ago.
My existence told me so —
“Find a reason to smile or get lost though.”

And I don’t know how to manage thoughts like these,
so I keep listening to those favorite songs,
sad and blue, pretty gentle and full of peace.
But they’re nothing quite like you…

Cute and pride,
smart and elegant.
Fearful and calming,
in the very same time.

Delicate, like a rain.
(crying down the street)
Bold, like a child.
(playing in the absence of any guilt)
Pure, like a virgin.
(smiling glamorously in front of me)

Can’t tell you more,
can’t afford to scare you.
I’ll just sit there, in a pitch dark room,
feeling the velvet memory of your joyful soul.

—

На Р.