Има неща, които всеки от нас уж знае… но упорито се прави, че е точно обратното. Например, това, че всеки от нас ще умре -- рано или късно. И родителите ни ще умрат, и децата ни… всички. И единствената причина за това е, че всеки един от нас се е родил. Бил е на този свят -- и затова и ще си отиде от него. Някой ден…

И въпреки, че никой не знае дали този ден ще е днес, утре -- или след 50 години -- всички се държим така, сякаш до този нечакан ден има поне едно 1000-2000 години. Че и повече…

Отлагаме мечтите си за “някой друг ден”. Докато ни изненада денят, който ни се ще да отложим завинаги. Но не можем. А и не бива…

Забравяме да дадем цялата си любов на тези, които жадуват за всяка нейна капка. Защото сега имаме “по-важни неща” за вършене. Сякаш има по-важно нещо от това да обичаш…

А когато все пак се сетим -- за даването на любов -- птичките са отлетели надалеч. Или завинаги…

Лъжем се, че ще имаме време. После. Някой ден…

Но ние никога нямаме време. Защото Времето има нас. За кратко…

И затова никога не сме тук и сега. Винаги живеем в някой отминал момент -- когато ни е било хубаво -- или в някой измислен, бъдещ момент. Когато евентуално ще сме щастливи…

Но не и днес. Не и тук. Не и сега…

И така преминават дните ни. Преброените…

Докато един ден разбираме, че не сме безсмъртни.

Но за сметка на това сме безвъзвратно глупави.

Единственият ни шанс е да бъдем щастливи днес. Тук и сега!

Carpe diem!

Докато не е станало прекалено късно…

www.youtube.com/watch?v=5L8-FTvSVxs

Related posts:

1. Някой ден…но не и днес
2. Черен хумор, бели хора и сиви делници
3. Синьо или сиво лято

Тя може да не е красавица. Но ти я обичаш. Другите даже може би я считат за леко грозновата. Но за теб няма по-прекрасна. Защото всепризнатите красавици не карат сърцето ти да трепка така -- както тя го прави.

Това се нарича любов необяснима.

За мнозина любовта към футбола е точно това -- нещо, което никога не са изпитвали. И затова не го разбират…

Още повече когато любовта е към конкретен български отбор. За мен това винаги е бил, е и ще бъде Левски…

И снощните емоции може би са необясними за много странични наблюдатели. Дори може би им се струват инфантилни и незрели…

Ами да -- инфантилни са! Защото се радвахме като деца… (Въпреки че в по-голямата част от мача от много усти -- включително и моята -- можеха да се чуят такива реплики, по отношение на съдийската тройка от Украйна, които едно дете е по-добре да не научава никога…).

Един мач, в който имаше всичко: груба вратарска грешка и ранен гол, съмнителни (да не кажа измислени) засади и отменени голове, греда, спестени картони, два бързи гола и обрат на мача…

Накратко -  Герена снощи беше истински кипящ казан от емоции. И добри и лоши…

И в този казан “вряха” близо 22-25 хиляди българи. И още в пъти по толкова -- пред телевизорите или залепени до радиото.

Но най-важното е, че накрая всички си тръгнаха усмихнати към вкъщи. (С изключение на шведите, разбира се. За втори път  -- в рамките на по-малко от месец -- шведи си тръгват от Герена със сълзи в очите. Снощи, след мача, видях един коментар в спортните форуми: “Левски -- шампион на Швеция!”. Има резон…).

А още по-важно е, че през целия мач стадионът се огласяше от скандирания, от които цялата ти кожа настръхва. Ако никога не сте викали -- заедно с още 22 000 души -- и не сте били едно цяло с тях, значи за вас това ще са просто думи:

“И ПРЕДИ -- И СЕГА -- ЛЕВСКИ ЗНАЧИ СВОБОДА!”

“КАКВО Е НЕБЕТО? СИНЬО!”

“И САМО ЛЕВСКИ -- ОБИЧАМЕ ТЕ!”

Това не може да се разкаже с думи…

(част от него обаче може да чуете тук -- в любимото ми “Радо ГОНГ”)

А след края на мача видях и нещо, което бях позабравил -- факлите, издигнати нависоко и публиката, която пееше и ръкопляскаше на любимия отбор.

Защото огънят продължава да гори! А ние продължаваме да мечтаем…

www.youtube.com/watch?v=5X9YP8rBQI0

Снимка: авторът

Related posts:

1. Когато интуицията всъщност е предразсъдък
2. Моите 10 малки (мръсни) тайни
3. 5 тайни на живота (като такъв)

Благородната инициатива на Майк Рам да събере самопризнанията на всички участници в предишното ми блогърско предизвикателство ме подсети, че от почти три месеца насам съм ви оставил да живеете със заблудата, че щурите ми идеи са на изчерпване…

Да -- ама да, да! Тоест -- не сте познали! И веднага ще го докажа по подобаващ начин.

Предния път ви карах да си вадите мръсното бельо на показ. Сега ще бъда още по-гаден. И задачата ще е още по-интимна.

Защото този път предизвикателството се състои в това да покажем (разкажем) как си представяме един перфектен ден от живота си.

Не е лесно да си (само)признаеш за какво мечтаеш, кое те кара да се чувстваш щастлив и прочее. Само на пръв поглед изглежда лесно, повярвайте ми!

Разбира се, можете да поръсите манджата с колкото ви душа иска от най-ценните подправки -- хумор (за препоръчване -- леко пикантен), самоирония, разюздана фантазия и отвързано въображение.

Например така:

ЕДИН ПЕРФЕКТЕН ДЕН НА ПЛАМЕН ПЕТРОВ

Това, което се случваше с една определена част от тялото ми -- там под завивката -- ме накара едновременно да се събудя и да се запитам дали все пак още не сънувам.

Събуждането “по френски” може би е прекалено просташки акт за някои префърцунени души, но аз винаги съм бил близко до народа. И предпочитам кебапчета пред трюфели. Някак си, по-врачанско ми е…

В този миг мислите ми бяха прекъснати от онзи характерен период на пълна липса на такива, който съпътствува всеки мъжки оргазъм. (За жените е доказано, че дори и по време на оргазъм продължават да мислят за новата чанта, дето си е купила Ленчето -- и защо “моят мизерник не ще да ми купи същата”. Горките! Нямат почивка…)

След като ме дари и с една дяволита усмивка и намигване, жената, която допреди миг светотастваше по най-греховния начин със снажното ми тяло… каза че отива в кухнята. Да ми приготви закуска -- докато аз отмарям блажено от напрежението…

След 10-на минути сам последвах миризмата, която се носеше от кухнята. Препържен бекон, яйца, боб, кетчуп, препечени филийки… Добре, че наскоро някакъв велик учен беше открил, че не ябълките, и сините боровинки -- а това са най-полезните храни за мъжкия организъм. А любимата ми искаше да съм здрав, прав и корав -- и затова до огромната чиния се потеше еднолитрова халба с кехлибарена течност и пенлива шапка най-отгоре. Умната жена знае, че единственото по-добро от една студена бира са две студени бири. Поднесени от миловидна жена с едър бюст и остра непоносимост към сутиени… и всякакво друго облекло.

След профилактичното оригване (защо при бебетата да е сладко, а при мъжете да е… друго?!) дойде ред и на спортния вестник. Довечера беше големия мач: финалът на Шампионска лига! Манчестър Юнайтед са един от любимите ми отбори, но все пак техния противник на финала щеше да е родния Левски, така че… Свещената синя фанелка седеше изгладена на стола още от предния ден, а мисълта за препълнения 60-хиляден нов стадион на “сините” ме накара да се усмихна и вътрешно и външно. На предстоящото висше удоволствие…

Бегъл поглед върху страниците на Financial Times (все пак, като един от мажоритарните му собственици, всеки ден ми доставяха новия брой рано сутрин със специален куриер) ме убеди, че през нощта съм спечелил нови 45 милиона на борсата в Токио. С други думи -- и днес не ми се налагаше да ходя на работа. (Макар, че новата ми секретарка си заслужаваше това усилие -- все пак е бивша “Мис Мокра Фанелка -- Перник”!).

Може би щях да поплувам малко в олимпийския басейн в задния ми двор… но малко по-късно. Докато мине необходимото време след хранене, можех да си поиграя малко с новия ми iPhone 8 -- личен подарък от Стив Джобс, който по-миналата седмица ми гостува във вилата ми в Косталево, Врачанско.

Тъкмо посегнах към устройството и то звънна (мелодията беше най-новия хит на Веско Маринов: “Данъчните, тези бизнес-ангели небесни!”). Обаждаше се Премиерът. Магистралата Враца-Дуранкулак вече била готова и ме канят утре на официалното откриване. Трябвало да прережем заедно лентата. Няма как -- на мен са я кръстили, трябва да уважа и това събитие! Щяла да пее и Лили Иванова. За нейните 106 години не било проблем…

Междувременно получих и SMS. От Тодор Батков. Миша Чорни бил намерил някакъв счетоводен тефтер, дето въобще не е трябвало да го намира. И сега Бай Тодор трябвало спешно да замине с цялата челяд за някакъв остров на Антилите. За много дълго…

Но му трябвали пари в кеш. И ми предложи да купя мажоритарния пакет от ПФК Левски.

Е, няма сега да откажа на човек в беда! Никога не съм го правил… Разбрахме се да дойде веднага и да подпишем документите. Явно плуването ще го оставим за следобяд…

Веднага се свързвам със секретарката. “Ало, Мими? Спешно ми намери телефона на Роналдиньо! Чух че бил вече свободен агент и си търсел нов отбор. А току-що ми предложиха 23 милиона за Дарко Тасевски. От “Казан”…”.

Очертаваше се един прекрасен ден.

Надявам се да ви е харесало, но ако не е -- проверете пак във вътрешния джоб на анцуНга! Може би чувството ви за хумор е останало там…

А сега, на някои блогъри хич няма да им хареса да ги перна с ръкавицата по крайчеца на носа -- и да ги предизвикам да извадят час по-скоро на показ и своите виждания за своя перфектен ден.

Да се считат за нотариално поканени:

• Цветана Търговска -- все пак днес е нейният перфектен (рожден) ден;
• Нора Цонева -- да  видя сега как ще пита другите “Мислиш ли?!”;
• Милена Дреновска -- дотук беше Moment of Peace! Сега е моментът да се предизвикваме!
• Деси Бошнакова -- предизвикай Овена и му гледай сеира!
• Жюстин Томс -- от сега надушвам, че в нейния перфектен ден ще ухае на джинджифилови сладки
• Събина Панайотова -- ако може нейния разказ да е илюстриран и с перфектните й снимки. Влюбен съм в цветовете им…
• Жените от “Сайтът на една жена” -- досега май не са писали всичките по една и съща тема. Ще бъде интересно…
• Майк Рам -- за да не каже пак, че само за жени мисля…
• Огнян (Хаджи)Младенов -- за да поиграе и ЦСКА, все пак, в Шампионска лига…
• Николай Сисоев -Труден. Да види лесно ли е!
• Марио Пешев -- да видим какъв е перфектния ден на човек, дето бачка по нощите?!
• Радислав Кондаков -- защото е пич и пише увлекателно.

Всъщност… ВСЕКИ Е ПОКАНЕН ДА УЧАСТВА В ТОВА ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО!

Достатъчно е да имате:

1. Блог;
2. Мерак;
3. Талантливо перо.

И да поставите (в началото или в края на вашия “Перфектен ден” -- както ви е удобно) линк към настоящата публикация. За да се знае за какво иде реч…

Победител ще има -- и то повече от един.

Всеки, който се навие да участва вече е победител -- защото е надвил инерцията и щекотливото желание да махне с ръка и да подмине един шанс да се забавлява и да покаже таланта си пред останалия свят. Слабите не го могат това! Те се притесняват (стесняват, опасяват, спасяват…)

И -- разбира се -- може да хвърлите и вие ръкавицата на всеки, за когото се сетите! Те си го заслужават…

А сега е време за една перфектна песен -- колкото да заглуши скърцането на амбициозните ви пера:

www.youtube.com/watch?v=uN90xB7DswE

А, без малко да забравя -- и честит рожден ден на тъщата!

Related posts:

1. Ново предизвикателство за блогъри…
2. Един свеж (като репичка) ден
3. Още един дъждовен ден в Рая

Но има и друг вариант. Да съумеете да се възползвате от всеки (или почти всеки) съвет за това как да се приближите поне малко по-близо до онова, което лично вие считате за успех.

Всичко в този живот е избор. Включително и вашата гледна точка по темата за успеха. И съветите по същата тема…

След поредното дразнещо (за някои) предисловие, вече мога да премина към същината. А именно, въпросните 13 стъпала към успеха, за които се намеква в самото заглавие.

Както повечето добри идеи в този блог -- и тази не е моя. Взех я назаем от един велик човек -- Франк Бетджър. (За какво са великите -- ако не, за да ги копираме?!).

Той, на свой ред, също е взаимствал идеята от друг, още по-велик американец -- Бенджамин Франклин. (Ако не знаете нищо за него -- поне запомнете, че Франклин е единственият американец, чийто образ може да видите на доларова банкнота -- БЕЗ да е бил президент на САЩ! Сигурно това не е станало току-така, нали?!).

Идеята на 13-те стъпала към успеха е описана по-подробно в книгата на Бетджър -- “От неудачник към преуспяващ търговец”. (Въпреки усилията на преводачката -- това все пак е една прекрасна книга).

(Ако ви домързи да си намерите и да прочете тази книга -- направо не заслужавате да ви дам съкратения вариант на 13-те стъпки… ама нали пък съм с нежно сърце…)

Накратко, всичко се свежда до съставяне на списък от 13 добродетели (черти на характера), които искате да притежавате (или да доразвиете). И да отделите по една цяла седмица за развиване на тази черта от характера. След това -- следващата седмица -- втората добродетел. И така -- 13 поредни седмици.

След като преминете веднъж през целия списък -- продължавате отначало. Още 13 седмици. И след това -- още веднъж целия цикъл.

Независимо кога ще започнете, в годината има точно 52 седмици, т.е. нужни са ви поне 3 повторения на целия цикъл, за да има ефект.

Това е накратко…

И все пак -- за да остана верен на принципа “Аз тоя виц го знам -- ама по друг начин!” -- аз реших да приложа този принцип, но в свой собствен вариант.

Не само че промених до известна степен оригиналните 13 добродетели на Бенджамин Франклин, ами и добавих тяхната противоположност. Техния антипод. За да мога -- докато работя по една добродетел -- същевременно да се отърва и от нейната сянка. Или поне да я забелязвам навреме, когато се опита да попречи на благородното ми начинание…

Просто реших, че така ще ми е по-полезно. А и по-забавно…

Ето и моя “свръхсекретен” списък от 13 такива “двойки”:

1. Гняв/Спокойствие
2. Мързел/Трудолюбие
3. Колебание/Решителност
4. Темерутщина/Приветливост
5. Цинизъм/Вяра
6. Горделивост/Смирение
7. Скъперничество/Щедрост
8. Двуличие/Откровеност
9. Лакомия/Умереност
10. Егоизъм/Себераздаване
11. Самодоволство/ Самокритичност
12. Неорганизираност/Организираност
13. Разсеяност/Наблюдателност

Ще го кажа още веднъж- това е моят списък. Вашият може да е съвсем друг. И ако на някои му се стори, че някои от двойките са идентични или близки по значение -- за мен има смисъл този списък да е точно в този вид. Точка.

Окуражавам всеки да си направи свой собствен списък -- по свой собствен критерий. (Разбира се, това не се отнася за всезнайковците, за които това са пълни глупости).

Дали системата работи? Ако проработи за мен, това не значи непременно, че и за вас ще е така…

Първата седмица вече е зад гърба ми. Не ми беше особено трудно, но е факт, че поне докато шофирах из София, либидото ми и сексуалните ми мераци спрямо роднини от женски пол на част от участниците в пътното движение понамаляха значително. (То и самото движение през август е понамаляло, ама все пак…).

От друга страна, сега съм вече във втората седмица от експеримента. И втори ден борбата ми с мързела е доста неравна… Ама, венсеремос!

Ако някой от вас реши да се хване на хорото -- ще се радвам да си споделим резултатите.

След 13 седмици. И след 26, а най-много -- след 52…

Трудно е само докато вярваш, че не е точно наопаки!

www.youtube.com/watch?v=pgZyBi7BRh8

Related posts:

1. Марина Илиева за успеха и ресторантьорството
2. Другото измерение на успеха
3. Ново предизвикателство: Планът OCDAD

Или родител, който ви чете конско как трябва да си дадете количката и на Пешко да си поиграе -- 5 минути, след като е отказал категорично да даде ладичката си на комшията Пешо…

Може да се пофилософства надълго и нашироко дали това е само лицемерие или нещо още по-страшно. Ама нЕма нужда…

Замисляли ли сте се някога, че днешния свят (тоя, “цивилизования”, за разлика от простичкия живот на индианците в джунглата на Амазонка) е пропит със същото лицемерие и лъжа още в началото. И сега иде ред на посочването с пръст на главния заподозрян: училището.

На родното даскало и родните даскали (не всички са за критика, но тия, дето са за уважение наистина са по-скоро изключение) съм посветил не една и две тухли в стената. Ама днеска ми се ще да погледнем на всичко това от друга гледна точка. Извънземна…

Представете си, че пред НДК (или на стадион “Българска армия” -- ако така ще ви е по-драматично) кацне извънземен космически кораб. С форма на бидон за кисело зеле…

Но от него -- вместо зелки -- изскочат някакви странни същества. (За да не изпадам в конкретика -- ще оставя външния им вид на собственото ви въображение. Лично аз си ги представям едновременно страшни, но и всяващи респект -- нещо като Лили Иванова без грим. Рано сутрин…).

И едното от тия извънземни същества се изтъпанчи на импровизираната трибуна (наш’те власти никога не реагират овреме на събитията, но по една случайност на същото място вече е имало подготовка за реч на Премиера -- поводи все ще се намерят). Засуче пипала пред микрофона, прокашля се като партиен лидер преди предизборна конференция пък току зачете с равен глас (копирали са дикцията на говорителка от БНТ) от някакво блестящо листче със странни йероглифи по него:

“Скъпи земляни,

Ние, цивилизацията от съзвездието Кентавър, ви наблюдаваме дискретно от почти 20 години.

Много от нещата  -- като удоволствието от това да си бъркаш в носа, а и на някои други места -- успяхме да си изясним сами.

Но много други неща си останаха за нас загадка.

Затова решихме да ви попитаме в прав текст следното:

• Защо в училище пишете 1-ца на децата си за подсказване -- а когато пораснат ги учите, че никой не е успял в живота сам и без помощта на другите?!
• Защо в училище наказвате грешките на учениците и ги карате да се страхуват от това да сгрешат и да се изложат… а най-великите ви умове до един повтарят, че са се учили от многобройните си грешки и неуспехи?
• Защо само на 0,1% от хората им се налага да ползват дори само 0,1% от знанията, които им давате във вашите училища -- а в същото време 99,99% от наистина важните неща, които са им необходими да знаят, те научават извън училище (или никога не научават)?!

Ние вярваме, че ако успеем да получим отговорите на тези три простички въпроса, ще успеем да разберем и вашата цивилизация много по-добре.

Защото иначе, ще трябва да приемем теорията на един от нашите учени, които твърди, че Земята е нещо като санаториум. За хора с тежка мозъчна повреда…”

В този момент извънземното се покланя учтиво и прибира сребристото листче с речта си в някакъв таен джоб. Понеже не чува никакви ръкопляскания от занемялата импровизирана тълпа, съществото -- леко обидено -- се отправя към космическия си бидон…

…междувременно, един човек от навалицата вече се е окопитил и с характерен жест изпраща извънземни посланик с думите:

“Абе, що не си…. майката!”

Чак сега тълпата започва бурно да ръкопляска.

www.youtube.com/watch?v=PjK1TRbc7bw

Снимка: liese-lotta

Related posts:

1. 5 тайни на живота (като такъв)
2. Най-голямата тайна – как да живеете живота, който заслужавате
3. Тайната на живота, според Уил Смит

И за пореден път ще кажа, че само фактът, че нещо е клиширано и изтъркано от употреба -- не е достатъчен, за да го определим като ненужно. Или да спрем да го употребяваме. Включително и Любовта.

Неприятно ми е да го правя за Н-ти път (Н вече май е трицифрено число), нито пък съм дотолкова наивен, че да вярвам, че това ще намали броя на тъпите коментари. Но все пак: всичко, написано по-долу (както и това по-горе) си е само мое лично мнение. В моя личен блог.

Ако не ви харесва -- просто не го четете повече. Не е задължително да се изхрачите на сбогуване…

Така. Претупахме набързо неприятната част -- сега да минем към по-приятната. Ако още сте тук, де…

Любовта има много (даже май прекалено много) измерения, оценки, определения и гледни точки.

Бих бил дори малко по-краен -- сама по себе си, любовта не е ценност. Но да обичаш е. Когато обичаш истински. Или по-точно (нека да не прозвучи прекалено цинично): когато обичаш правилно.

Тук много хора ще се почувстват едва ли не омърсени. “Айде сега, не са ни давали акъл май само за това как да обичаме правилно !”. Да, любовта не е като да пресечеш улицата както и когато трябва. Но, всъщност, донякъде е и точно това…

Нека да приемем точно тази метафора. Че моите “правила” за правилно обичане ще са нещо като правилата за движение. За да няма любовни ПТП-та…

(Това е мой стар трик! Ако има “бастуни”, които не разбират правилно чувството ми за хумор -- те вече са напуснали кораба и сме останали само пичовете. Сега можем да продължим -- пълен напред!)

Вадете тефтерите и химикалките -- и си водете бележки! После ще решаваме листовки, но най-строг ще бъда на кормуването…

НЯКОЛКО ПРОСТИ ПРАВИЛА ЗА ПРАВИЛНАТА ЛЮБОВ:

1. Любовта е Свобода. С две остриета. Ако се чувствате като поробител или поробен -- това не е любов. Някакъв евтин заместител е…
2. Любовта не е влюбване. Много си приличат -- но само на пръв поглед. Влюбването е като летен грип. Минава за една седмица -- без лекарства -- и за около 7 дни, със. А Любовта е по-скоро като мозъчен тумор. Появява се почти незабележимо, нараства неусетно и когато се усетиш -- обикновено вече е късно. Понякога дори тежката химиотерапия или лъчелечение не помагат…
3. Любовта не е счетоводство. Дори и при счетоводителите. И не е важно колко си взел и колко си дал. Важното е да си давал от сърце…
4. Любовта ни прави по-добри. Кара ни да показваме най-доброто от себе си. Ако вади на показ само най-лошото от нас -- егоизъм, ревност, злоба -- значи не е любов. Анти-любов е…
5. Любовта е избор. Не е брачен хомот или друг вид окови. Сами решаваме да се хванем на хорото. И ако се лъжем, че някой друг е решил вместо нас (Съдбата, примерно, с помощта на някое розовогъзо херувимче с допотопно въоръжение), значи пак не е любов. А самозаблуда…
6. Любовта не е дума. “Обичам те!” не е нещо, което (само) трябва да се казва. (Особено ако сте мъж -- ама от класическите). Истинската любов се показва. С дела. С всекидневни актове на любов. (Или любовни актове). Безрезервна любов, обаче -- не оная, дето ни носи плюсчета и минуси в счетоводната книга.
7. Любовта е безгранична. Напук на онова любимо парче на ФСБ, ако любовта има граници -- значи просто не е истинска. Нещо като Вселената… (Всъщност защо пък “като”?! Нима Вселената не е точно това -- Любов?!)
8. Любовта е Свобода. Не ви проверявам дали внимавате -- знам, че това вече го казах. Но умишлено го повтарям. Защото Свободата е висш идеал. Висш стремеж. Донякъде и утопия…

Ами точно това е и Любовта…

И тя -- както всичко истинско -- даже няма нужда от обяснение.

www.youtube.com/watch?v=UV5EIBnEBEc

Related posts:

1. Ирими наге, дзен и бизнес-уроци по любов
2. SOS за една Жулиета
3. Добро утро, свят!

Днешната ми публикация може да ви се стори доста странна. Това е защото е написана по специален повод и за един специален човек. Но съм сигурен, че това, което ще кажа на този специален приятел, може да докосне и вашите сърца. Или поне си струва да опитам…

Мислиш си, че някой е разбил сърцето ти. Може и да е така. Но това се случва само на хората, които още имат сърца. Кървящите сърца са привилегия само на специален вид хора. Останалите нямат грижи. Но и сърце…

Лъжеш се, че болката е наказание. Всъщност, болката е доказателство -- че ни има. И че в гърдите ни има нещо, което може и да кърви. Но може и да излъчва светлина…

Надяваш се, че времето лекува. Ако беше така -- най-възрастните щяха да са и най-щастливи, не мислиш ли?! А най-щастливите, всъщност, са децата. И всички останали, които не са позволили на Времето да им постави пълна упойка. Преди лечението…

Ранена си и душата ти желае мъст. Това е само най-лесното решение -- но не и най-правилното. Благородството да не сме отмъстителни и зли е като да си рус по рождение -- дори да боядисаме косите си в много по-тъмен цвят, ние винаги ще знаем, че корените ни са светли.

Търсиш грешката в себе си. И се самобичуваш. Ами ако няма грешка?! Ако всичко е просто парче от пъзела? Ако -- когато погледнеш на същото събитие след 10 или 20 години -- се окаже, че това е бил най-ценният ти урок и най-важното ти решение? Совите не са това, което са. Животът ти -- също. Честна, блогърска!

Чувстваш се неразбрана. Ами добре дошла в клуба! Исус Христос, Джордано Бруно и Синият светофар на Джани Родари са само част от видните му членове. Поне си в добра компания (нищо, че повечето от гореизброените са завършили по не особено завиден начин)…

Струва ти се, че си сама. Само така ти се струва! Всеки от нас може да се почувства мъничко самотен. Понякога. Но не сме чак толкова уникални, че да няма и други като нас. Всъщност има -- и то доста. И това е най-хубавото. Просто още не си открила истинското си племе…

…но част от теб вече подозира, че не си грозно пате.

А красив бял лебед…

www.youtube.com/watch?v=pAyKJAtDNCw

Related posts:

1. VIP Club – само ако си Пламен
2. Само Левски! Напук на всичко и всички…
3. Ще ти подаря усмивка!

Годината е 1984. Аз съм на 14 и очите ми са приковани върху приключенията на младия Тарзан (Greystoke: The Legend of Tarzan, Lord of the Apes) върху белия екран. В тъмнината на киносалона след малко ще прозвучи една реплика, която ще си повтарям наум хиляди пъти -- през следващите 25 години, а сигурно и много повече:

FAMILY, JOHN! FAMILY…

Тези думи -- и съответната сцена от филма -- винаги ще се появяват отново и отново в съзнанието ми. За да ми напомнят, че семейството е най-важно от всичко. Че всичко, което правим -- не го правим само за себе си. А в името на нещо по-голямо…

Семейството е в основите на почти всяка човешка добродетел. Какво, например, е патриотизмът -- ако не любов към семейството… но в малко по-голям мащаб?!

Всички храбрости и подвизи по време на война (а също и в мирно време) не са извършвани заради медали, ордени и звания. А защото някой е защитавал семейството си, животът на най-близките си и правото им да живеят свободно и щастливо.

В днешно време “войната” не е толкова очевидна. Но все пак е тук.

Всеки ден, всеки миг от съществуването си, ние сме воини и участваме в някаква битка.

С неразбирането на околните, с трудностите и премеждията, с предизвикателствата на съвременния живот… и със самите себе си. Най-вече…

И тези битки биха били напълно безсмислени и/или егоистични -- ако не беше семейството. Ако целта ни не беше по-голяма от самите нас…

Преди години, в Америка решили да се преборят със стотиците ексцесии, породени от гнева по пътищата (Road Rage) по един доста нестандартен начин. След края на работния ден стотици хиляди хора се отправяли с колите си от мегаполисите към своите домове в покрайнините и това предизвиквало огромни задръствания по магистралите и останалите пътни артерии (да ви звучи познато?!).

Изнервени от дългото и бавно пълзене напред, повечето шофьори бибипкали с клаксоните си, често се псували един-друг и си показвали неприлични жестове (а това познато ли ви е?!), но понякога се стигало дори и до вадене на оръжие и по-сериозни инциденти…

На някой му хрумнало да направи един прост експеримент. Над много щатски шосета има огромни електронни табла, по които постоянно се излъчвали различни светещи съобщения: реклами, метеорологична информация, съобщения за затворени отсечки и т.н.

Точно на тези електронни табла -  и точно по време на най-тежките задръствания -- започнал да се появява един много странен надпис. Отначало хората не разбирали какво точно означава това. Но после усетили посланието. Със сърцата си…

Това не ликвидирало напълно всички прояви на човешката лошотия и изпуснати нерви. Но ги намалило значително. И всичко това -- само заради един простичък надпис:

“ТЕЗИ, ЗА КОИТО НАИСТИНА РАБОТИШ, ТЕ ЧАКАТ У ДОМА!”

Шофирайте внимателно! По обратния път към вкъщи…

(И непременно вижте този клип!)

P.S. По една “случайност”, песента, която избрах за вас днес също е от далечната 1984-та. И ми е любима…

www.youtube.com/watch?v=MKZGmtYx_pY

Related posts:

1. Уикенд с Джон Кехоу
2. Джон Максуел и притчата за човешкия живот
3. “Вкъщи няма таратор.”

Един съдебен психиатър трябвало да освидетелства някакъв сексуален маниак, който бил подсъдим по множество сексуални престъпления. Психиатърът решил да започне освидетелствуването с прочутия тест на Роршах. Довели окования с белезници престъпник в кабинета му, настанили го на стол срещу бюрото на психиатъра и докторът поднесъл пред очите му първото картонче, върху което имало някакво петно, с въпроса: “Кажете ми, моля, какво виждате тук?”.

Сексуалният маниак хвърлил съвсем бегъл поглед на картата и без колебание отговорил: “Гола жена, която се къпе”.

Докторът прибрал картончето в тестето и извадил от там втора карта: “А тук какво виждате?”.

Престъпникът пак не се колебал и произнесъл с пълна увереност: “Гола жена, която си реше косата след баня”.

И отново докторът прибрал картата в тестето и пак му показал нова карта със същия въпрос. И всеки път необикновеният му пациент виждал някаква гола жена в сластна поза.

Психиатърът извадил и последната карта и -- вече с почти отегчен тон -- попитал за пореден път: “Какво виждате на тази рисунка?”.

Този път човекът отсреща не бил толкова бърз с отговора. Погледнал картата за миг, после изгледал психиатъра по-продължително, после пак към картата и накрая погледнал мъжа срещу него право в очите, усмихнал се лукаво и му казал с почти съзаклятнически глас: “А бе, докторе, ти да не си сексуален маниак?! Само порно картинки ми показваш…”

Тази история е не само смешна. Тя е и много показателна.

Също както в този стар виц, в живота “картинките”, които виждаме са едни и същи -- като Роршаховите карти в тестето на психиатъра.

Само тълкуванието им е винаги различно. И винаги зависи от подсъзнанието на човека, който седи на стола и обяснява какво вижда…

В една и съща държава едни виждат винаги само беззаконие и корупция. Отчаяние и липса на перспектива…

Но има и хора, които виждат съвсем други неща в същата тази картинка. Виждат растеж. Виждат развитие. Виждат толкова много възможности и пътища за успех и просперитет.

Не само глобалните картинки се виждат различно от различните хора. За някои, отделния индивид е само едно малко петънце от роршаховата карта. Но дори и това петънце не е еднакво за всеки от “пациентите”…

В един и същи човек някои ще видят само неудачник, човек който досега винаги се е провалял и не е постигнал нищо значимо…

В същата тази личност други ще видят потенциал за величие. И криле, които всеки миг ще се разтворят. За полет…

Така че… не е важна картинката.

Важно е с какви очи я гледаме.

Пожелавам ви винаги да гледате на живота си с добри очи!

Само от вас зависи…

www.youtube.com/watch?v=vx2u5uUu3DE

Related posts:

1. Празникът на жената в сянка
2. Жената-кучка
3. Когато големите мъже се радват като малки деца…

Понякога ми идва да крещя.

И точно тогава запазвам ледено мълчание.

Понякога ми идва да се махна от себе си.

Но няма как да съм си непоносим.

Понякога просто всичко е с главата надолу.

Или целият свят е станал нагоре със задника…

Понякога ми се иска да нямам сърце.

За да няма какво да бъде разкъсано и превърнато в безформена кървава купчинка…

Понякога ми се струва, че другите не ме разбират.

Но в повечето време аз не разбирам другите.

Понякога неправилните неща са най-правилни.

Понякога даже няма Добро и Зло.

Понякога дори думите са излишни, тромави и недостатъчни.

Понякога просто трябва да изкрещиш…

www.youtube.com/watch?v=TscvpdGjLrw

Related posts:

1. Corvus albus
2. Усещане за… микроскоп
3. Робърт Кийосаки – на една ръка разстояние

Вчера ви запознах с първата част на интервюто ми с Марина Илиева – главната “виновница” за това марката “Ресторанти “ДЕВА” да бъде символ на вкусната и достъпна кухня за ценители.

Днес ще ви представя и втората част на това интервю, в която ще стане въпрос за малко по-дълбоки теми.

ПЛАМЕН ПЕТРОВ: С какво измерваш твоя успех?

МАРИНА ИЛИЕВА: Пак труден въпрос! Успеха се измерва с пълните зали на едно заведение.

Поемайки предизвикателството да отворя ресторант във Варна се сблъсках с мащабите на големия град и трудността да се преборя с не дотам добрия имидж на обекта, който поех.

Оказа се невъобразимо трудно да обясня на варненци, че в Олимпийския клуб нещо се е случило и има ресторант, който си заслужава да бъде посетен.

В момента умирам да имам възможността да покажа какво умеем и бих дала живота си за доверието на хората и любопитството да ОПИТАТ кухнята ми.

Сигурна съм, че веднъж прекрачили прага ми, ще станат фенове на ресторанти „Дева” и ще оправдая очакванията за УСПЕХ!

Трудно ли се поддържа елитен ресторант по време на криза?

Мисля, че на половината въпрос вече отговорих.

Истината е, че не съм тръгнала на печалбарство и цените на ястията са на границата на минимума за заведение за бързо хранене. Ценовата политика е точно част от стратегията за популяризация и повече хора да имат възможността да опитат кухнята ми.

Жътвата, славата и успехите идват на един по-късен етап. Тогава човек бере плодовете на усилията и труда си, но до тогава е много, много трудно! Най-трудното всъщност е извоюването на ИМЕ.

Имало ли е момент когато си мислила да се откажеш?

Имало е моменти, когато съм затваряла обект по обективни причини, но само след няколко месеца не се побирам в кожата си и отново започвам това, което умея най-добре. Всъщност динамиката, напрежението и стреса са част от начина ми на живот и ако остана встрани от всичко това, имам чувството, че не живея нормално.

Усмивка! Явно човек се настройва на този динамичен режим и всичко друго не е живот, а съществуване!

Ако пак трябва да започнеш от нулата – отново ли ще избереш този бизнес?

Усмивка! Дори не се колебая в отговора: ДА!

Добър клиент ли е българина?

Българинът е най-добрият клиент! Под това твърдение се подписвам с две ръце!

Имала съм клиенти от различни националности. Всяка нация си има своята специфика. Дали защото класата хора посещаващи България е под средната или заради манталитета им, но при всички случаи българите са по-освободени, знаят какво да поръчат, как да се хранят и какво да пият, без да минават границите.

Българинът може веднъж в седмицата да излезе на заведение, но се държи като аристократ. И нашата задача е да го накараме в пълния смисъл да се почувства такъв.

Какво би искала да оставиш след себе си?

Тук ще отговоря с две думи: ДОБРОТО СИ ИМЕ!

Какво са за теб богатството и успеха?

Богатството не знам какво е, защото аз не съм богата (поне не в този смисъл, който се разбира на първо четене).

Богата съм с мечтите, с амбициите си, с целите и рисковете, които поемам.

Богатството е състояние на духа, а не на кесията ни. Богат е този живот, който като се обърнеш назад, да си кажеш: „Ей, беше луда надпревара с живота, но дяволски вълнуваща!”.

А успехът е – ОБЩЕСТВЕНОТО ПРИЗНАНИЕ!

Някъде бях чела за житейската пирамида. В основата и са материалните неща. Някъде по средата – приятелства, кариера, любови. На върха й е общественото признание. Него бих нарекла УСПЕХ!

Страх ли те е за бъдещето или си оптимистка?

Хм, ако кажа, че си нямам своите страхове, ще излъжа…

Истината обаче е, че съм сигурна в способностите си и вярвам, че желанието ми да доставя удоволствие на хората с това, което правя рано или късно ще се увенчаят с успех.

Защото когато мислиш за другите и даваш всичко от себе си – това не остава незабелязано.

Ако не съм оптимистка изобщо нямаше да предприема тази крачка. Всъщност – и никоя друга крачка в живота си.

Оптимизмът, позитивизмът и емоцията са двигателя на човешките постижения. Както казваше учителката от началния курс на сина ми: „Лудите глави преобръщат света!”.

Понякога си чупим лудите глави, но поне знаем, че сами сме скочили, а не някой ни е бутнал…

Кога ще се оправи България?

Уау… Нямам ясновидски способности!

Мисля, че това ще стане, когато едно ново поколение българи, с ново мислене, застанат начело на държавата.

Знаеш много добре какво е моето отношение към позитивната мисъл. Теория, превърнала се в практически упражнения на западния свят, още в края на 30-те години на миналия век…

Няма компания или корпоративна фирма, която да не провежда семинари на тази тема на служителите си. Няма да изпадам в подробности – просветените много добре знаят за какво става дума.

Промяна на начина на мислене. Да се излезе от балканския ни манталитет на еснафщина, тарикатлък и вечно оплакване.

Да научим децата си да мислят! Да мечтаят! Да вярват! Да горят в емоцията на поставените цели или кауза.

Реално погледнато, такива са били революционерите преобърнали нашата и световната история. Къде са сега тези идеали? Защо децата ни имат за кумири лъскави лесно спечелени коли и добре пласирали се жени?

България ще се оправи тогава, когато принципите на позитивното мислене станат учебна дисциплина!

Искаше ми честни отговори – ето!

Ако трябва да опишеш ресторант “Дева” Варна с една-единствена дума – коя ще бъде тя?

Усмивка! Ще използвам репликата на журналистите, посетили преди дни ресторант „Дева” Варна: УНИКАЛНА КУХНЯ!

ГРИЛОВАНИ ХАПКИ С РИБА И ТИКВИЧКИ

пангасиус – 0.250 кг

брашно – 0.070 кг

олио – 0.300 кг

тиквички – 0.500 кг

сол +черен пипер

Рибата изпържена, оваляна в брашно (Боже, пълно безумие е това да сметна колко брашно ще полепне по рибата, преди да се изпържи, както и колко олио да се налее в тигана…)

Тиквичките на плоски ленти с ренде „Вьорнер“, изпечени на скарата.

Всяко парченце риба се увива с тиквичка и се забожда с клечица.

Елементарно и невероятно вкусно!

…

Restoranti-Deva.com

гр. Варна, ул. “Славянска” № 1-3-5  (Ф. К. Олимпийски клуб)
тел. 052 691818, 0895738737
управител М. Илиева 0897976237

работно време: от 08.30 до 24.00
почивен ден – няма

Related posts:

1. Интeрвю с усмивка: Марина Илиева
2. 13 стъпала към успеха
3. Тодор Христов (Nova Vizia) за успеха и семейството

Ако сте от Варна – значи сте късметлия! Защото веднага след като прочетете днешната ми публикация, може да хукнете направо към бившия Олимпийски клуб – там сега се намира един нов и все още малко известен ресторант за ценители: РЕСТОРАНТ “ДЕВА” – ВАРНА.

Днес реших да ви срещна – чрез едно от вече традиционните ми задочни интервюта – с жената, която стои зад успеха на няколко ресторанти “Дева”: Марина Илиева.

Директно от нея ще научите “тайните” на успешното ресторантьорство, на истински добрата кухня и правилния начин клиентите ни да са не само доволни, но и истински щастливи от кулинарните сладости и вниманието, което са получили.

Винаги са ме впечатлявали хора, които са влюбени в това, което правят. И винаги съм вярвал, че това е най-добрия начин да сме полезни не само на себе си, но и на останалите. Мисля, че Марина е човек, от който можем да научим доста по този въпрос – убедете се сами!

ПЛАМЕН ПЕТРОВ: Коя е Марина Илиева и кога и защо реши да се занимаваш с ресторантьорство?

МАРИНА ИЛИЕВА: Много интересен въпрос…

Коя е Марина Илиева?! Ами – АЗ!

Как да обясня коя съм, като съм един нормален земен човек, като всички останали с това изключение, че съм доста взискателна както към хората около мен, така и към себе си. Имам предвид в професионален план, защото работата ми е моя живот.

Обичам да готвя! Не просто да готвя, а да творя чудеса, които радват всички сетива! Обичам кулинарията, защото в нея има огромно поле за изява, творчество и въображение. Едно непрекъснато развитие и усъвършенстване.

Всъщност въпроса предполага два отговора… даже три.  “Кога реших да се занимавам с ресторантьорство и защо?” Преди повече от 13 години, когато висшето ми образование не бе нужно на държавата, направих равносметка какво умея да правя и едно от нещата беше да готвя.

Усмивка! Това няма как да не го знам, защото моята баба беше голяма кулинарка и някак всичко, което сътвореше, минавайки набързо край тенджерата, ставаше невероятно вкусно.

Човек се ражда с усета към храната, а като добавя и талантите ми в изобразителното изкуство, декорацията и аранжировката на ястията се превръщат в истинско удоволствие за мен.

Кога се роди първият ресторант Дева и как се развиха нещата от там нататък?

Вече споменах – далечната 1998 г. Беше наивен период…

Мислех си, че хората са честни и всеотдайни – като мен – но попаднах на съдружничка и персонал, които крадяха за живите и за умрелите.

Усмивка! Мина време докато стъпя на крака и покажа, че не може да се злоупотребява с доверието ми.

Сега, когато ме канят на открити уроци в техникума по туризъм, казвам на бъдещите управители на заведения: тръгнете от най-ниското стъпало, за да познавате всички звена във веригата! В противен случай има много да ви лъжат!

Знам как би се приело това от четящите и какви доводи биха извадили в защита на ДОВЕРИЕТО. В бизнеса доверие няма! Контролът във всеки един момент е задължителен.

По нататък нещата се развиха доста сложно и преживях възходи и падения, но за тях не ми се разказва, защото са част от миналото, а миналото служи единствено, за да направим равносметка на уроците, които ни дава. Твърде лично е, за да го коментирам пред обществеността…

Само ще кажа, че докато първата „Дева” я имаше имах и много приятели. Когато живота завъртя копчето така, че от шефка станах редова готвачка в местно заведение всички ме забравиха. Беше изключително труден период за мен, защото човек прави равносметка на човешките взаимоотношения от които стяга гърлото…

Единствено Г-н Бончев, който Бог прибра при себе си февруари месец, почти през ден ми се обаждаше и се сещаше, че съм жива. Той беше най-добрия ми приятел и когато се появеше в ресторантите ми след години, персонала заставаше в шпалир…

Защо разказвам това? Защото ме питате и защото искам да споделя, че живота не е салон с гирлянди и свещички, а неща, които се случват въпреки и благодарение на начина ни на мислене.

Когато човек много силно иска нещо то се случва! Просто трябва да има нагласата, целите, вярата в собствените способности и да иска да направи другите щастливи. За мен най-голямата радост са усмихнатите лица на гостите на заведенията ми и очите пълни с благодарност. За този миг бих дала живота си!

Кое е най-важното условие, за да направиш един ресторант обичан и посещаван?

Май вече отговорих… Усмивка!

Първо – да правиш нещата с много любов!

Второ – непрекъснато развитие, обновяване на менюто, усъвършенстване на технологията, много специализирана литература и самоусъвършенстване.

Трето – подбор и обучение на качествен персонал.

Четвърто – качествени продукти. Никакъв компромис с качеството!

Пето – умерена ценова политика. Както обичам да казвам: „Можем да нахраним човек и с 2 и с 20 лева”. Просто има ястия по джоба на всеки.

Шесто – количество. Съжалявам ако обидя минималистите, но при мен никога лимончето не е по-голямо от ястието. Искам не само очите на хората да са пълни, а и стомасите. Защото предназначението на храната е да те направи сит и щастлив.

Седмо – отношение към клиентите като към аристократи! Винаги съм казвала на персонала, че ние сме слуги на тия хора и сме длъжни да задоволим всичките им капризи.

Осмо – личните контакти. Това се оказва една много важна точка, която в момента ми липсва във Варна, защото все още не познавам хората и те не познават мен. А много бих искала да знаят, че не отиват просто в едно заведение с екип от хора, а при Марина Илиева, която ще се погрижи лично посещението им да се превърне в преживяване.

Сигурно има и девето и десето, но то е в графа “Трудолюбие и всеотдайност”…  Усмивка!

Защо избра именно Варна за новото ти предизвикателство?

Обяснимо е. Варна е голям град, който предлага по-голям пазар и повече възможности. За разлика от другите големи градове в България, има силен летен сезон и практически целогодишните обекти създават и поддържат постоянна клиентела.

Как ще накараш варненци да разберат, че те има и да те обикнат?

Най-трудния въпрос! Със сериозна рекламна кампания лесно се случват тези неща. Проблема е, че в условия на криза, стартирайки на ново място, финансовите ресурси се изчерпаха в обзавеждането и привеждането на заведението в уютно и приветливо място.

Досегашния ми опит в малки градове винаги е носил бърза популяризация от уста на уста, но в големия град нещата са коренно различни и в момента правя малки мероприятия, с цел хората да опитат кухнята ми и сами се убедят в качествата й.

Последното събитие бе в четвъртък, когато организирахме караоке парти с жури местни журналисти, които отразяват самото събитие и представят заведението на варненската общественост.

Планирам и радио реклама. Само времето и силното ми желание и амбиции ще покажат дали ще можем да реализираме този проект. Истината е, че ми е много трудно…

Как трябва да изглежда идеалният ресторант?

Винаги съм казвала, че добрият ресторант е като кола с четири колелета.

Асортимент, перфектно приготвени ястия, качествени продукти и брилянтно обслужване! Ако едно от тях куца и не е наред – колата отива в канавката!

Атмосферата и интериора са важни, но само те не са достатъчни. Защото и най-лъскавия ресторант остава кух, ако кухнята му не е на ниво.

Душата на едно заведение е неговата КУХНЯ!

Кое е по-важно – цените или качеството?

О, в този бизнес всичко е важно!

Каквото и да си говорим в условия на криза не е нормално да се гонят високи цени, защото всички сме на един хал. Един ден усилията и лишенията ни ще бъдат възнаградени!

Важно е да дадем на хората това, което заслужават. В тези трудни времена да доставиш на някого удоволствие, наслада и радост е повече от щастие!

Аз съм позитивно настроен човек и вярвам в доброто у хората. Когато погледнеш някого с усмивка – рано или късно и той ти се усмихва.

При всички случаи, по-добре е високо качество на ниски цени, отколкото обратно.

Кой е най-доволният ти клиент?

Как можа да измислиш такъв въпрос?!

Всеки, който се е върнал в ресторанти Дева, е доволен клиент. А кой от тях е най-доволният – не знам как се измерва това!

Може би, феновете на ресторанти Дева, които празнуват всички лични и семейни празници при нас.

Но как да кажа кой е НАЙ, това означава да толерирам някой, а друг да пропусна.

Всъщност очаквам нови приятели и нови фенове във Варна, така че може да се каже, че живея, за да срещна най-доволните си клиенти!

Коя е най-вкусната ти тайна?

Оооооо… Това е въпрос, на който не мога да отговоря…

Все едно да питате певец или художник, кое е любимото ти творение! Всички неща предлагани в моята кухня са ми като рожби сътворени с много любов.

Как да предпочета едно при положение, че днес човек е в настроение за риба, утре за скара, вдругиден за ястия със сметана или вегетариански, а някога просто му се хапва балканско мезе с шкембе и език с масло и кашкавал…

Ако питате мен всяко ново ястие ми е мега вкусно и екзотично. Както казват хората на изкуството, ако сътворя най-хубавото на което съм способен, означава да съм свършен като творец.

За тайната на добрата кухня не искам да обяснявам, защото няма да е тайна. Усмивка!

Дано правилно съм разбрала въпроса и дано бъда разбрана правилно!

Сподели с читателите на “Блогатство” една подходяща рецепта за летните жеги?

Усмихна ме! Това е нещо което ще направя с удоволствие. И не една рецепта, а няколко, за да задоволим предпочитанията на всички вкусове.

Предлагам, като заместител на традиционните салати, една „Габровска топеница”.

Студена разядка в полутечно състояние, прекрасно връзваща се както с ледена ракийка в прохладната лятна вечер, така и като студено сосче към печен на скара лаврак, пъстърва, зарган, ципура или друг вид риба. Подарявам ви рецептата и на грилованите рибни хапки с тиквички.

ГАБРОВСКА ТОПЕНИЦА

печен пипер 0.200 кг

доматен сок 0.200 кг

лютеница 0.050 кг

лук стар на ситни резенчета 0.030 кг

сол

сирене+яйце на топка в средата 0.100кг

препечена филийка с босилков зехтин

Пипера скълцан, лука стрит със солта, доматения сок от консерва барабар с намачканите домати и лютеницата се смесват. От настърганото сирене и варено яйце се оформя топка, която се поставя в средата. При консумация всичко се разбърква и става „дас ис фантастиш“:)

Сервира се с препечени филийки със сос „Песто“ (не ме карай да обяснявам какво е босилек+зехтин+чесън+сол – класика в жанра)

гр. Варна, ул. “Славянска” № 1-3-5  (Ф. К. Олимпийски клуб)
тел. 052 691818, 0895738737
управител М. Илиева 0897976237

работно време: от 08.30 до 24.00
почивен ден – няма

След тази рецепта устава ви сигурно вече е пълна със слюнка. Затова ще оставя втората част на интервюто със сладкодумната Марина Илиева за утре. Аз също огладнях…

За съжаление, в София все още няма нито един ресторант “Дева” – блазя им на варненци!

Дори и да не сте от Варна, а сам да сте гост на морската ни столица – непременно посетете ресторант “Дева” -Варна! И после ми пишете дали ви е харесало – по-точно, кое най-много ви е харесало!

А в утрешното продължение на интервюто, ще прочетете какво е мнението на Марина Илиева за успеха, кога ще се опраи България и дари ресторантьорството е подходящо занимание за песимисти.

Но стига толкова приказки – не ви ли мирише на ГРИЛОВАНИ ХАПКИ С РИБА И ТИКВИЧКИ?! О, всъщност това е рецептата, която Марина ще ни разкрие чак утре… Малко търпение!

Related posts:

1. Марина Илиева за успеха и ресторантьорството
2. Ще ти подаря усмивка!
3. Сън в съня